Използвани съкращения и символи
ГЛАВА ВТОРА ИЗТОЧНИЦИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО
Изтегляне 1.12 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 1. Понятие за източници на международното право
- 2. Особености на нормотворческия процес
- 3. Видове източници на международното право
- 3.1. Международен договор
- 3.1.2. Сключване на договори
- 3.1.3. Действие на договорите
- 3.2. Международен обичай
- 3.3. Взаимодействие между договор и обичай
- 3.4. Общи принципи на правото
- 3.5. Юридически задължителни актове на международните организации
- 4. Спомагателни правни способи за установяване на международноправните норми
- 4.1. Резолюции на международни организации
- 4.2. Съдебни решения и съвещателни мнения на международните съдилища
- 4.3. Национално законодателство и решения на националните съдилища
- 4.4. Роля на международноправната доктрина
- 5. Кодификация и прогресивно развитие на международното право
ГЛАВА ВТОРАИЗТОЧНИЦИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО
ВъведениеВ настоящата глава се представя един сложен и нееднозначен процес - този на създаване на международното право. Вече разбрахте, че съществуват голям брой субекти на МПП, т. е. такива, които са способни да поемат международни права и задължения. Още по-широк е кръгът на участниците в международната общност, чието поведение е от значение за развитието на международното право. В сравнение с тези категории съществува една по-тясна група от образувания - по правило само държави - на създателите на международното право, които творят международните правила. Във връзка с процеса на създаване на международноправните норми е необходимо да се установи как се творят правила в международната общност. При този процес трябва да се отчита, че нормотворческите механизми са разнообразни, както е различна вследствие и правнообвързващата сила на създадените от различните субекти правила за поведение. В тази глава се разглеждат основните категории правила, чрез които се обвързват основните субекти и участници в международния живот. 1. Понятие за източници на международното правоПонятието за “източник на право” поражда дискусии сред авторите поради това, че е нееднозначно.
В доктрината по международно право, а и изобщо в правната доктрина като цяло, често източниците се делят на материални и формални. Формални са току-що споменатите - форми, в които съществуват правните норми. Материалните източници най-общо се определят като социални явления, които оказват влияние върху процеса на създаване на правните норми. Това могат да бъдат различни социални норми, правосъзнанието, материалните условия на живот на обществото. Терминът материални източници се отнася до процеса на създаване на нормите на международното право. Защото става дума за обективни условия, които обуславят волеизявлението на субекта на международното право и чиято воля в крайна сметка създава правната норма. В настоящия курс понятието източници се използва само в т.нар. формален смисъл. В международното право не съществува изчерпателно изброяване на неговите източници. Не съществува и единодушно мнение сред доктрината по този въпрос. Обикновено изследването на въпроса започва от Статута на Международния съд на ООН. В чл. 38 на Статута са изброени източници на международното право:
Съдържанието на чл. 38 е част от международен договор с особена важност, тъй като Статутът на Международния съд съгласно чл. 92 от Устава на ООН съставлява неразделна част от самия Устав. Извън изброеното в чл. 38 от Статута остават юридически задължителните актове на международните организации, които също съдържат права и задължения за субектите на международното право. Това е обяснимо, тъй като те са свързани с дейността на международните организации, чиито брой и значение особено нарастват в периода след приемането на Устава на ООН. От понятието източник на международното право е необходимо да отграничим понятието източник на международноправни задължения. Второто понятие е по-широко и включва едностранните актове, с които се поемат международни задължения, и решенията на международните съдилища, на международните арбитражи или други форми за уреждане на спорове, чиито окончателни изводи спорещите субекти са признали за задължителни. В по-новата теория е възприето, когато става въпрос за източниците на МПП, следното деление:
2. Особености на нормотворческия процесОсобеностите на нормотворческия процес в международното публично право се определят преди всичко от участващите в него субекти. Най-значителен брой норми в международното право както по количество, така и по значение, се създава от основните субекти - суверенните държави. Суверенното равенство между държавите като основен принцип на международното право допуска налагането на задължения на една държава само с нейното изрично съгласие. Липсва използваното във вътрешнодържавното право правило за налагане на волята на мнозинството над волята на малцинството. Принципът на суверенното равенство на държавите се състои от два елемента: зачитане на суверенитета и равнопоставеност. Всяка държава притежава суверенитет от момента на своята поява независимо от каквото и да било признаване. Суверенитетът й принадлежи независимо от каквото и да било външно волеизявление. Равнопоставеността е следствие от суверенитета и го допълва с признаване на юридическото равенство на държавите. С налагането на принципа на суверенното равенство, който заменя съществуващите неравенство и йерархия между държавите, се появяват и първите теоретически обяснения на нормотворческия процес в международното право в тези променени условия. Значителна част от тях изхождат от разбирането, че държавите могат да създават правни норми чрез взаимно споразумение. “Бащата” на МПП Хуго Гроций смята, че съществува право, което се създава с общото съгласие на държавите. Той разглежда международното право като право, регулиращо отношенията между държавите или техните владетели. За източници на правото счита природата, създадена по законите божии или източници, въведени от морала или чрез мълчаливо споразумение. Като главни източници на международното право във формален смисъл той разглежда обичая и договора. Емер де Вател продължава в своите трудове същата логика и различава естествено и позитивно право. Последното той определя като произволно или позитивно, което се поражда от съгласието на народите. Позитивното право, според Вател, се дели на доброволно, конвенционно и обичайно.
Подобно на Вател, Н.Ф.Мартенс също различава естествено и позитивно международно право. Естественото той нарича още общо, защото то свързва всички държави и при това независимо от тяхната воля. То е още и необходимо право. В своите отношения държавите могат да отстъпват от разпоредбите на естественото право. Чрез взаимно съгласие те могат да създават позитивно, произволно международно право, което от своя страна се дели на конвенционно и обичайно. През втората половина на 19 и в началото на 20 век в международноправната теория се налага предимно теорията на споразумението (на съглашението). Тя изхожда от постулата, че субекти на международното право са суверенни държави и следователно, единственият начин за създаване на задължителни норми може да бъде споразумението между тях. Класически представител на тази доктрина е Х. Трипел, който смята, че в международното право споразумението създава обща воля. Тази обща воля е получена от сливането на еднаквите воли на държавите и представлява източника на нормите на международното право в отношенията между тези държави. Общата воля може да бъде само наддържавна и да стои над волите на отделните държави. Наистина докато действа право в междудържавна система, основана на зачитане на принципа на суверенното равенство, само споразумението може да бъде начин за създаване на международноправни норми. Но международното право не е правна система с формално определено основание за задължителност на своите норми. То е социален феномен, чието създаване и функциониране е социално-исторически процес. Общата идея на споразумението не е неизменна даденост и може да се променя с времето по волята на същите тези основни субекти на международното право, които са я установили. Международната практика дава примери на тенденции, които се отдалечават от модела на правна система, построена изключително върху абсолютния суверенитет. Такива са част от нормите на Устава на ООН, императивните норми на международното право, нормите на някои регионални международни организации. Съвременна версия на теорията на съглашението е теорията за съгласуване на волите, формулирана от Г. И. Тункин. Началото на работата си върху своята теория той оповестява през 1956 г. За изминалия период време тази теория се налага и представя като основа на социалистическата доктрина по международно право. Нейните достойнства накратко могат да с определят по следния начин. Тя доказва възможността и необходимостта от съществуване на общо международно право, еднакво задължително за всички държави без оглед на техния социално-политически строй. Теорията за съгласуване на волите отрича опростителската теза за еднозначно класовия характер на правото и доказва, че международноправните норми са резултат на "съгласувани воли на държавите", които не винаги и даже като правило непълно отразяват международноправните позиции на държавите. Самото понятие международноправна позиция на държавата по отделен въпрос е сложно явление, което в никакъв случай не е еднозначно с волята на класата, доминираща в едно общество. Международното право не може да се дели на "капиталистическо" и "социалистическо", а представлява право, еднакво изгодно и желано за субектите на това право, но във всеки случай, международното право не е оръжие на класова борба. И най-накрая, теорията за съгласуване на волите освобождава международната доктрина от една догматична схема, която вреди преди всичко на правната наука. Така накратко може да се опише смисъла и значението на създадената от Г. Тункин теория за съгласуване на волите. Като цяло теорията за съгласуване на волите е своеобразна модификация на известната теория на съглашението. Но освен посоченото значение, тя е и по-прагматична и по-съвременна от своята предшественичка. Така например създаването на международния договор се основава на съществуващата международна практика. Освен това теорията се оказва подходяща за достатъчно адекватно описание на други, в това число и нови, източници на международното право. 3. Видове източници на международното право
таблица: Видове източници на МПП 3.1. Международен договорМеждународният договор се приема за основен източник на международното право или най-малко за източник, който получава все по-широко разпространение. Правото на международните договори е една обширна и добре разработена част от международното право. В резултат на извършената кодификация на нормите относно международните договори те са почти изключително договорни. Понастоящем са в сила и съществуват Виенска конвенция за правото на договорите от 1969 г. и Виенска конвенция за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986 г. Да припомним определението за международен договор.
3.1.1 Видове договориЦивилизованото общуване между субектите на МПП е невъзможно без наличието на споразумения, затова и договорът под една или друга форма се среща винаги при провеждането на подобно общуване. Да разгледаме видовете споразумения, които се сключват по международното право.
таблица Видове договори Споменатите конвенции изрично изискват писмена форма на международния договор. Но в международното право не съществува ограничение да бъдат сключвани договори в устна форма известни като "джентълменски споразумения". Наистина те са твърде редки и във всички случаи са предмет на обичайноправно регулиране. Конвенциите приемат, че наименованията на договорите нямат правно значение. В същото време международната практика е изработила някои утвърдени термини за определени категории договори, които продължават да се използват. Компромис се нарича споразумението (което може и да не бъде самостоятелен договор) за предаване на един спор за уреждане от арбитражен съд. Конкордати се наричат споразуменията, сключени между Светия престол и суверенна държава. Терминът пакт обикновено се използват за подчертаване на политическия характер на договорите. Използват се също така наименованията трактат, конвенция, спогодба, договор, споразумение, протокол и т.н. Следователно, ако приемем да се придържаме към текста на Конвенцията, наименованието на договора няма значение. Но ако се придържаме към един практически подход, обоснован и исторически, то безспорно се отделят договори според тяхното наименование. В практиката на България, ако не е наложено изрично определено наименование от международния договор:
Страни по договора могат да бъдат всички субекти на международното публично право, но не всички имат еднакъв обем договорна правоспособност. Най-пълна, неограничена договорна правоспособност притежават суверенните държави. Според броя на участниците договорите биват двустранни и многостранни. Според предмета си те могат да се класифицират като политически, икономически, в областта на транспорта, здравеопазването и т.н. Според адресатите или съдържанието си договорите биват общи или специализирани съобразно това дали са насочени спрямо всички лица или само спрямо дадена категория индивиди, както и с оглед на това дали уреждат въпроси от всички сфери на обществените отношения или регулират само конкретен сектор. Друга класификация се прави в зависимост от обхвата на договора, като по този критерий те биват универсални или регионални (локални). В случая разграничението се прави с оглед на това дали споразумението е от значение за всички субекти на МПП или само за определени субекти, групирани в интересите си поради географското си положение и сфера на дейност. Съществено е различието между договорите-сделки и нормоустановителните договори или договорите-закони. Това различие почива на схващането, че първата категория договори не създава нови правила в международното право, а само използва съществуващото право и в този смисъл има характер на сделка. Договорите-сделки се прекратяват с постигане на поставената цел. Нормоустановителните договори, напротив, имат за цел постоянно повтарящо се спазване. Това означава още, че нормите, създадени с договора, не прекратяват своето действие след изпълнение от страните. Пример за това могат да бъдат Конвенцията по морско право от 1982 г., всички договори, отнасящи се до защита на жертвите от военни действия или правилата за водене на война. Това деление, макар и вярно в основата си, не намира отражение в практиката, както и в Конвенциите. Всеки договор урежда отношения между страните чрез създаване, изменяне или прекратяване на взаимни права и задължения и всяко нарушение на задължение, произтичащо от договора, води до международна отговорност.
Преди всичко нужно е да се изясни въпроса за езика, на който ще се изработи даден договор. В изработването на международни договори не съществува задължителен език. В миналото такъв задължителен език за известен период от време е латинският, който по-късно е изместен от френския. Постепенно като официален език в международното многостранно общуване се налага английският - началото е сложено по време на Парижката мирна конференция от 1919 г. В момента се смята за утвърден принципът на равноправието на езиците на участниците в договора.
Този въпрос има важно значение, тъй като договорът е явно сключено споразумение и извън своя текст той не съществува. Споменахме вече, че международният договор е явно изразено споразумение между субекти на международното право. Към това е необходимо да се добави, че и процедурата по създаването му е в значителна степен формализирана. Работата по създаването на един международен договор започва винаги с установяване на пълномощията. Съгласно чл. 7, т. 2, буква “а” от Виенската конвенция от 1969 г. следните лица могат да представляват своите държави без специални пълномощия:
Изработването на един международен договор условно може да се раздели на две части. Първата се състои от съвместни, колективни действия на участниците в преговорите и завършва с изготвянето на текста на бъдещия договор. Втората се състои от индивидуални действия на държавите (субектите) с които те изразяват своето съгласие да се обвържат юридически с текста на договора, т. е. превръщането му в норма на международното право. Текстът на договора се установява като автентичен и окончателен с отделна процедура. Обикновено това става посредством предварително подписване, по-известно като парафиране. Възможно е това да стане и по друг ред, съгласуван между участниците в преговорите, в това число с подписване или чрез подписване ad referendum. Съгласието на държавите да се обвържат юридически с един текст може да стане посредством:
При подписването на международни договори се спазва определен ред. Двустранните договори се подписват по правилото на алтерната. Международният договор в структурно отношение обикновено се състои от три части.
Договорът може да съдържа и приложения. По взаимно съгласие на страните приложенията може да се смятат за неразделна част от договора. Договорът влиза в сила по начин и във време, посочени в самия него. Възможно е временно прилагане на договора преди влизането му в сила, ако страните се договорят за това. Съгласно чл. 102 от Устава на ООН:
Нерегистрирането на договора не влияе на неговата задължителност. Обаче, липсата на регистрация лишава страните по такъв нерегистриран договор от възможността да се позовават на този договор пред който и да е орган на ООН. Държавите могат да бъдат страни и по договори, в преговорите и сключването на които не са участвали. В този случай става дума за присъединяване. Присъединяване е възможно единствено към многостранните договори. От гледна точка на присъединяването договорите биват открити, полузакрити и закрити.
При многостранните договори съществува възможността една държава при подписване, ратификация или присъединяване към договора да заяви резерви или да направи декларации. 3.1.3. Действие на договоритеПо общо правило договорът обвързва само страните по него. Възможно е обаче договорът да предвижда права за трети (неучастващи в договора) страни. Задължения за трети страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие. Договорите биват срочни и безсрочни. Срокът на действие на договора може да бъде продължен преди изтичането му - това се нарича пролонгация. Пролонгацията може да бъде автоматическа или с отделно споразумение. Договорите се прекратяват по взаимно съгласие или едностранно.
3.2. Международен обичайМеждународният обичай е основен и много важен източник на международното публично право. Той е еднакво задължителен като всяка друга норма на правото и в този смисъл не е възможна никаква разлика в юридическата сила между него и международния договор. В съществуването и значението на международния обичай се състои и една от особеностите на международното право като правна система. Важността на обичая е несъмнена и се признава от всички правни школи. Нещо повече, редица автори придават на обичая значение на основен и главен източник на международното право, поставяйки го пред международния договор.
Определението е предварително и има за цел да подчертае основната разлика с договора. Това е не явният, мълчалив израз на споразумението между държавите. За основа на анализа на международния обичай ще използваме Статута на Международния съд. В чл. 38 международният обичай се описва като доказателство на общата практика, призната като право.
Обичаят се създава чрез практиката на държавите. Тази практика може да се състои от действия или бездействия. От гледна точка на поведението на държавата, тя може да изрази своето отношение и да участва в определено международно отношение както чрез активни действия, така и чрез въздържане от действия. Обикновено практиката предполага повтарящи се действия. Повторението на действията в еднородни международни отношения или обстоятелства свидетелства за еднообразно поведение на държавата, за определено намерение да се придържа към някакъв модел за поведение. Това еднообразно поведение може да бъде сравнено с изработването на предложение при договорите, изготвено по време на преговори, което също цели да се изработи едно правило за поведение. Естествено, с повторението възниква и необходимостта да се взема предвид факторът време. Продължителността на периода, по време на който се е прилагало чрез повтарящи се действия едно поведение на държавата, има важно значение за констатиране на намерението на държавата да се придържа към установена, относително устойчива практика. Не всяко повторение, обаче, може да бъде насочено единствено и само към създаване на международен обичай. Повторението може да има за цел да установи норми, но не юридически. С повторение се характеризират и се установяват правилата на международната вежливост. Подобно е и положението с нормите на международния морал. Статутът на Международния съд говори за "обща" практика. За да се достигне до международния обичай, не са достатъчни едностранни действия на държавата. Необходимо е наличието на насрещно волеизявление на друга държава. В тази връзка е уместно да споменем, че относно създаването на международния обичай съществуват два основни възгледа. Първият е, че той възниква спонтанно, пряко от волята на държавите. Те действат в международните отношения и формират по този начин една обща практика. Тази обща практика формулира и доказва съществуването на международен обичай. Теорията е известна като спонтанна, защото държавите несъзнателно формират обичая, те се оказват пред факта, че съществува вече утвърден обичай в международното право. Втората теория се придържа към възгледа, че създаването на обичая във всичките му етапи е съзнателен правотворчески процес на държавите. Международният съд на ООН, за който изрично се отнася чл. 38, наистина може да използва обичая именно като доказателство на обща практика. Съдът може, като изпълнява своите функции, да изследва практиката на държавите и да констатира наличието на обща практика, доказваща съществуването на международноправен обичай. Той може да приеме, че този обичай от общото международно право обвързва спорещите страни, независимо от това, че нито една от тях не се позовава на съществуването на такъв обичай. Терминът "обща практика" не означава признаването на даден обичай от всички държави. Достатъчно е Съдът да приеме, че съществува обща практика, доказваща наличието на такъв обичай. Следователно, става дума за практика, при която е възможно отделни държави да изразят явно, изрично несъгласие със съществуването на спорната обичайна норма. Не е задължително понятието обща практика да се разглежда винаги и единствено като всеобща практика. Оттук и обичаят не би могъл да бъде единствено всеобщ т. е. принадлежащ на общото международно право. Всъщност в международното право съществуват и действат огромно число локални норми и техният брой непрекъснато нараства. Примери на двустранни обичаи съществуват и са потвърдени от практиката на Международния съд. Като правило международният обичай започва своето формиране винаги в практиката на ограничен кръг държави. Държавите чрез своите действия създават модел на желаното правило за поведение. Държавата спазва еднообразно поведение, но не го смята за задължително за себе си. За да се появи норма на международното право, е необходимо да се установи съгласието на държавата да се обвърже юридически с установеното правило за поведение. Практиката далеч не винаги започва съзнателно - с мисълта, че се поставя началото на обичайноправна норма. Напълно възможно е държавни органи и длъжностни лица да действат в началото спонтанно и в този смисъл несъзнателно. Но това може да се отнася само до началото на практиката, защото държавата като цяло и нейните органи действат в правна среда, те се подчиняват и действат в изпълнение на предписанията на своето вътрешно законодателство. Необходимо е практиката да бъде взаимна. Не е достатъчно различни държави просто да прилагат едни и същи действия в аналогични ситуации. Практиката, която формира обичай, трябва да възникне във взаимните отношения на държавите. Споменахме по-горе, че обичайноправните норми се формират в повтарящи се действия. И повторяемостта, и непрекъснатостта на тази практика са важни елементи от създаването на обичая, но не са решаващи. Правилото за поведение, което може да се изведе от практиката, се създава постепенно. Междудържавната практика в определена област на международните отношения може да бъде твърде обширна. За създаването на обичая е необходимо практиката да бъде взаимна и до формиране на правило за поведение води само нейната съвпадаща част. Това е частта от практиката, която е взаимно приемлива, и за съществуването на която е необходимо съгласие или отсъствие на възражение. При възникването на обичая елементите на нормативността нарастват постепенно. Постепенно се достига и до признаване на практиката като задължителна за прилагащите държави. Впрочем тук ясно се вижда отличието на договора от обичая. То е в начина на изразяване на едно правило за поведение и признаването му за правна норма. Една друга особеност на обичая е неговата известна неопределеност, при съществуваща и безспорна висока степен на нормативност. Международният обичай се формулира, когато се оспорва. В процеса на спора, той се доказва и в процеса на доказване се формулира. Това рязко контрастира с основните начала на вътрешнодържавното право. В международното право субектите са винаги индивидуално определени, известни и следователно по-чести са анализите на конкретни отношения. Доказателството на международния обичай (извън рамките на съдебната процедура) се извършва от страната, която претендира, че е нарушен съществуващ обичай. Доколкото държавите действат чрез своите органи, то тяхната практика е официална. Освен официална, тя е и явна. Тайната практика, очевидно има за цел да бъде именно такава - тайна, тя практически лишава държавата от контрагент и не може да бъде насочена към установяване на взаимни отношения, а оттук и на правна норма. Съзнавайки важността на обичая и по-специално на въпросите на неговото доказване, Комисията на ООН по международно право в своя Правилник, в чл. 24 има за задача да разглежда начините и средствата, правещи по-достъпни свидетелствата от областта на международното обичайно право. Комисията за международно право завършва работата си по чл. 24, представяйки на Общото събрание на ООН доклад с мнението на комисията за конкретните начини за доказване на обичая. Към свидетелствата, доказващи международната практика, се отнасят наред с решенията на международните съдебни институции, и националното законодателство, и решенията на националните съдилища, имащи отношение към международното право. Специално се посочват вътрешните закони по въпросите на международното право, включително конституциите, които са указател на практиката по въпросите на международното право на ООН. Тук се отнасят и дипломатическата кореспонденция и всички официални издания, съдържащи сведения за официалната държавна практика. 3.3. Взаимодействие между договор и обичайВ международноправната доктрина не от вчера съществува спор чия е главната роля сред двата разгледани източника - на договора или на обичая. Мненията са противоположни и се разделят на две ясно изразени групи.
След Втората световна война броят на сключваните международни договори започва да нараства стремително. По количество международните договори безспорно превъзхождат обичайните норми, най-малкото затова, че е невъзможно да се посочат достатъчно голям брой обичаи. Интензивните международни връзки, увеличаването броя на субектите на международното право, включването в обсега на международноправно регулиране на нови области на международно сътрудничество, процесите на кодификация, възможността чрез договор да се създаде програмиращо правно регулиране в области, където липсва каквато и да е международна практика - всички тези фактори влияят върху нарастване количеството на международните договори. Ако се говори за международния договор като основен източник на международното право и под това се разбира количественото превъзходство, което продължава да се увеличава, то наистина договорът е основен източник. Но, от друга страна, международният обичай не бива да бъде поставян на второ място, тъй като и договорът, и обичаят имат еднаква юридическа сила. Те не се различават по степента на своята нормативност. В този смисъл те са еднакво главни или основни. Международният обичай е много важен и безусловно необходим източник на съвременното международно право. Няма договор, който да обхваща всички субекти на международното право, дори не съществува договор, обхващащ всички държави. Нещо повече - международният обичай от гледна точка на правната си ефективност е значително по-съвършен от договора. Докато международният договор се създава и тепърва ще доказва в процеса на прилагането си своята ефикасност - от степента на съответствия на интересите на страните до нивото на постигната юридическа техника, то - обратно, международният обичай първо доказва своята ефикасност и едва тогава се превръща в норма на международното право. В съвременното международното право съществуването на международния договор в съчетание и едновременно с международния обичай е безусловно необходимо. Техните различия или по-точно техните достойнства ги поставят в процес на непрекъснато взаимодействие, което накратко се изразява в следното:
3.4. Общи принципи на правотоЩе напомним тази част от чл. 38 на Статута на Международния съд на ООН, която се отнася до общите принципи на правото. "1. Съдът, чиято функция е да решава - в съответствие с международното право - спорове, отнесени до него, прилага:... в) общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации;…” Този текст е взаимстван от Статута на Постоянния съд за международно правосъдие, съществувал при Обществото на народите, който гласи, че Съдът прилага общите начала на правото, признати от цивилизованите народи. На тази връзка пряко се обръща внимание в чл. 92 от Устава на ООН. В него се посочва, че Международният съд е главният съдебен орган на ООН. Международният съд действа съобразно своя Статут, който е основан на Статута на Постоянния съд за международно правосъдие и съставлява част от Устава на ООН. Значението на общите принципи на правото е твърде спорно. Те са предмет на множество монографни трудове, отделя им се неизменно място и в общите курсове по международно право. Като оставим настрана детайлния анализ на проблема, може да се смята за безспорно, че създателите на Статута на Постоянния съд за международно правосъдие са имали предвид принципи на националните правни системи на цивилизованите нации, които Съдът има право да прилага при решаването на предадените му спорове. Ако се обърнем към практиката на Постоянния съд за международно правосъдие, трудно могат да бъдат открити преки позовавания на общите принципи на правото. Те са по-скоро изключения. Във връзка с делото за Хоржувската фабрика, Постоянният съд за международно правосъдие се позовава на "наличието на принцип на международното право и даже на обща правна концепция, съгласно която, всяко нарушение на някакво споразумение води до задължението да се заличи щетата". По делото от 1939 г. "Компанията за електрификация на София срещу България", Постоянният съд признава, че съществува принцип, според който всяка страна по един договор е длъжна да се въздържа от действия, които без съмнение ще имат преюдициален ефект по отношение на съдебното решение. По делото за границите на султаната Мосул Постоянният съд се позовава на принципа "никой не може да бъде съдия в своето собствено дело." В делото за германските интереси в Полска Горна Силезия Постоянният съд се позовава на принципа, че съдът не може да разглежда въпрос, който вече се разглежда в друг съд. В делата по други поводи се споменава като общ принцип на правото забраната да се злоупотребява с правото. На този принцип има позоваване и в по-ново време от Международния съд на ООН. Пак в практиката на Международният съд на ООН се среща позоваване на принципа, че е недопустимо повторно разглеждане на съдебно дело, по което има влязло в сила валидно съдебно решение. Впрочем смисълът, който се е влагал в общите принципи на правото от Постоянния съд за международно правосъдие и неговите създатели, не може да се пренася изцяло върху Международния съд на ООН, въпреки че, както посочихме по-горе, Статутът на Международният съд на ООН се основава на Статута на Постоянния съд на Обществото на народите. В подкрепа на този извод е и разликата, която се открива при съпоставяне текстовете на двата статута. Добавено е, че функция на Международния съд е да решава в съответствие с международното право. Тази добавка несъмнено оказва влияние върху смисъла на понятието общи принципи на правото. Още повече, че Уставът на ООН, също както и Статута на Международният съд, е нов, различен международен договор от Статута на Обществото на народите и Статута на Постоянния съд за международно правосъдие. Следователно става дума за значението на буква "в" на чл. 38 на Статута на Международния съд в съвременното международно право. Всички съвременни автори, които засягат този въпрос не отричат значението на общите принципи на правото. Важността, която им се придава, варира в широки граници. Чл. 38 от Статута се възпроизвежда и в чл. 10 от Примерните правила на арбитражния процес, подготвен от Комисията по международно право и представен на Общото събрание на ООН през 1958 г. Но възпроизвеждането не е дословно, а се пояснява, че при отсъствие на споразумение между страните относно приложимото право, съдът използва общите принципи на правото.
Такива основни разпоредби, начала или принципи са необходими за съществуването на всяко право като логическа система. Стана ясно, че практиката на Постоянния съд за международно правосъдие и на Международния съд ни дават основание да подкрепим такъв извод. Според нас справедлив е изводът, че общите принципи на правото, използвани в международното право, са юридически понятия, постулати, правила на юридическата логика и юридическата техника, които се прилагат както в националните правни системи, така и в международното право. Но те могат да бъдат използвани само в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми. Този извод е верен, но не е пълен. Необходимата добавка е, че Съдът може да постанови решението си, като се позове на буква "в" от Статута. При това не е задължително Съдът да доказва наличието на принципи във взаимните отношения на държавите. Не е нужно съдът да обосновава прилагането на договора или практика, която свидетелства за наличието на обичай, тъй като в този случай позоваването би трябвало да стане по отношение на договора и обичая. Но очевидно става дума за нещо различно. Във всеки случай възможността Съдът да се позове на общите принципи на правото в смисъл по-широк от посочения, съществува. Дори и в тесния смисъл на общите принципи, възможността съдът да се позове на тях и да ги използва говори за наличието на особен вид източник - особена форма на съществуване на правните норми - и това са общите принципи на правото. Има и още едно доказателство за това, че общите принципи на правото не са просто технически норми. Тъй като в международното право няма законодателно установени правила за строежа на нормативните актове или за съотношението между тях, очевидно тази празнота се запълва именно от общите принципи. 3.5. Юридически задължителни актове на международните организацииТова е един нов източник на международното право, който се появява едновременно с признаване правосубектността на международните организации. Утвърждаването на юридически задължителните актове на международните организации като източник на право става постепенно, следвайки и количественото нарастване броя и видовете на тези нови източници. Особеностите на юридически задължителните актове на международните организации произтичат от особеностите на самите организации. Те са проява на една от функциите на международните организации (нормотворческата), които последните изпълняват съгласно учредителните си актове. Международните организации действат като самостоятелни субекти в международните отношения. Със създаването им се появява и нов метод за регулиране на отношенията между държавите, отличаващ се с поемането на известни ограничения, които държавите приемат, като създават и членуват в една международна институция. Ето защо в нормотворческата дейност на международните организации може да се открие една тенденция, в която отчетливо се проявяват белези, приближаващи нормотворческата дейност на организацията до законодателната дейност на държавите. Нужно е да се подчертае, че това е само тенденция, проявяваща се в отделни различия от традиционния нормотворчески процес на създаване на договора и обичая.
На първо място - за т. нар. вътрешно право на международните организации.
Това се отнася до всички международни организации. Един пример за подобно вътрешно правило: съгласно чл. 17 от Устава на ООН Общото събрание утвърждава бюджета на ООН и разпределението на разходите на организацията между държавите-членки. Също така - съгласно чл. 25 от Устава на ООН: "членовете на Организацията се съгласяват да приемат и изпълняват решенията на Съвета за сигурност...” Терминът "вътрешно право" е условен, но той отразява сферата на действие на тези правни норми, които като правило не излизат извън рамките на международната организация. Преди да преминем към следващия вид нови източници, трябва да споменем спецификата на процеса на изработване на международен договор в рамките и под егидата на международните организации. Тези договори не се отнасят към категорията източници, които разглеждаме в настоящата точка, но проследяват опростеното и бързо изработване на международните конвенции. При този начин на изработване на международно споразумение текстът на бъдещата конвенция се подготвя в самата международна организация. Това е възможно да стане и на специално свикана конференция. Различието от традиционния начин е, че на държавите се предоставя готов текст, по отношение на който те трябва да изразят своята воля - да се обвържат ли юридически с него или не. Гласуването в органите на специализираните международни организации не означава изразяване по какъвто и да е начин на съгласието на държавата да се обвърже юридически. Приетите текстове на проектоконвенциите подлежат на ратификация в определен срок. Сроковете са сравнително кратки: една година за ЮНЕСКО, година и половина за СЗО. Ратификацията се съобщава на висшето длъжностно лице на организацията - на генерален секретар, директор или друго висше длъжностно лице съгласно устава на съответната организация. Във втора категория юридически задължителни актове на международните организации могат да се обособят различните по наименование технически правила. Това са нормативни регламенти, чиито наименования се менят: административни регламенти, технически регламенти, медико-санитарни правила, международни стандарти. Те се изработват в сферата на дейност на международните организации и въз основа на техните учредителни актове. Такива технически правила изготвят например Световния пощенски съюз, Световната здравна организация, ИКАО, и др. Текстовете на нормативните регламенти се приемат от органите на международната организация. Например, приемането на нормативния регламент в Световния пощенски съюз от представители на съответните държавни ведомства означава признаване задължителността на регламента. В органа, който приема текста, може да са представени всички държави-членки, но даден текст може да се приеме и от орган с ограничено представителство, какъвто е случаят с ИКАО-Международна организация за гражданска авиация. В ИКАО нормативните регламенти, които в тази организация се наричат международни стандарти, се приемат от Съвета. Съветът е постоянен изпълнителен орган с ограничен състав и се състои от 33 члена. Текстовете на приетите стандарти се разпращат на държавите, които в определен срок трябва да изразят отношението си към тях. В случая с ИКАО това е срок от три месеца и се определя според чл. 90 от Чикагската конвенция. Ако в този срок не се получи съобщение, че стандартите не се приемат, те влизат в сила за съответната държава. 4. Спомагателни правни способи за установяване на международноправните нормиБуква “г” от чл. 38 на Статута на Международния съд определя съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори от различни държави като помощни средства за установяването на правните норми. Въпреки че Статутът обединява съдебните решения и доктрината, отношението към тях в международноправната литература е твърде различно. Освен това, наред с тях съществуват и други, непосочени в Статута, помощни средства. 4.1. Резолюции на международни организацииВследствие нарастването на броя и значението на международните организации в международното право се появява и въпросът за резолюциите, приемани от тях. Практиката убедително доказва, че те са нещо повече от обикновени заявления, лишени от правно значение. Огромният обем на подобни резолюции, от друга страна, свидетелства за необходимостта от тяхното използване.
Този важен извод се основава на разпоредбите на учредителните актове на международните организации. Проблемите около правната природа на резолюциите на международните организации се появяват във връзка със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с тях извън международната организация. Както е известно, ненормативните резолюции-препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международната организация. Пример за това са всички международни договори, одобрени с резолюции на Общото събрание на ООН. В този случай представителите на държавите в организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието си тя да бъде представена като документ от името на организацията. Само държавите имат правомощия да се обвържат с текста на проекта и да го признаят като правна норма. Същото значение има гласуването и по отношение на всички други резолюции, които съдържат каквото и да било правило за поведение, но приемани извън процедурата по подготовка на международен договор. В международната организация представителите на държавите изразяват отношението си към тези правилата за поведение и това може да се съпостави с процеса на създаване на международен договор или международен обичай. Резолюцията само формулира правилото за поведение. Не е достатъчно ясно, обаче, дали мнението на държавите, изразено при гласуване на една резолюция, може да се разглежда като доказателство за тяхната практика или въобще означава признаване на това правило за поведение за обичайноправна норма. Съществуват две мнения в правната доктрина.
Един частен случай представляват резолюциите, в текста на които изрично се посочва, че те декларират съществуващи норми на международното право. Оттук идва и названието на този вид резолюции "декларативни”. 4.2. Съдебни решения и съвещателни мнения на международните съдилищаСъдебните решения се отличават от всички останали мирни средства за уреждане на споровете в международното право със своята задължителна сила. В понятието съдебни решения включваме и решенията на арбитражните съдилища, които също имат задължителна сила. Съдебните решения, споменати в чл. 38, не са източници на международното право, нито пък са спомагателни или второстепенни източници. Статутът на съда ясно отделя съдебните решения от източниците, изброени в предходните точки. Освен това, спомагателните средства се използват под резервата на чл. 59, който гласи: "Решението на Съда е задължително само за страните по спора и само по отношение на даденото дело." Следователно, що се отнася до Международния съд на ООН, неговите решения не могат да бъдат източници на международното право дори и в собствената му дейност. Но Международният съд е един от главните органи на ООН (чл. 7 на Устава). В неговия състав влизат лица с призната компетентност по международно право и високи морални качества, които представят "главните форми на цивилизацията и основните правни системи на света". Решенията на Съда не са прецедент съгласно чл. 59, но делото е факт, който може да се използва при тълкуване на правните норми и при установяване на тяхното съдържание. Няма пречки решенията на Съда, както и неговите съвещателни мнения, да оказват влияние върху поведението на субектите на международното право. По този начин съдебните решения участват в създаването на международна практика. Същото е валидно и за други международни съдилища. Ето защо, разпоредбите на Статута имат значение и извън неговите рамки. 4.3. Национално законодателство и решения на националните съдилищаРолята на решенията на националните съдилища е твърде сходна с тази на националното законодателство, въпреки че последното не се споменава в Статута на Съда. Актовете на съдилищата и законодателните актове са резултат от официална дейност на държавните органи. Те служат за доказване на съществуването на международен обичай, признаван от дадена държава.
В международното право доктрината винаги е играела значително по-важна роля, в сравнение с вътрешнодържавното право. Известно е, че до провеждането на кодификационната дейност в международното право през втората половина на нашия век, единствените кодификации са били тези в научните трудове. Наистина в наше време тази роля на доктрината няма предишното си значение, но при все това съществуват поне два обективни фактора, които продължават да подържат определено "запазено" място на международноправната наука. Първият е свързан със спецификата на международното право. То си остава децентрализирано право, чиято систематизация е възложена на един международен орган. Съществуването на международния обичай винаги ще внася елемент на неопределеност в международното право. В този случай изследванията на учените-международници предлагат анализ, подкрепен с международна практика, който е единственото съчетаване на практика и съществуващо право, обединени от конкретен случай. Вторият фактор е свързан с нормативно закрепената роля на учените. В Комисията по международно право на ООН, чиято функция е прогресивно развитие и кодификация на международното право и чиято роля е получила широко признание, влизат значителен брой научни работници и автори на трудове в областта на международното право. Същото важи и за състава на Международния съд. Може да се твърди, че всички най-значими имена в теорията на международното право са преминали през състава на тези две институции. Сред тях са Р. Аго, А. Фердрос, Г. Тункин, Х. Лаутерпахт, Е. Х. де Аречага, М. Ляхс, Ал. Янков и др. 5. Кодификация и прогресивно развитие на международното правоПодобно на вътрешнодържавното право и в международното е необходимо да се извършва кодификация. Тази идея се изказва през 18 век от Й. Бентам, който предлага да се извърши кодификация на всички области на международното право. Наистина той предлага не кодификация на действащото право, а преразглеждането му от утопични позиции, докато целта на всички идеи за кодификация е да се отстранят неяснотите, присъщи на международното право в по-голяма степен, отколкото на вътрешнодържавното, както и запълване на празнотите в правото. Значими опити за кодификация се извършват от Института по международно право, както и от Харвардския научен и изследователски институт по международно право. Кодификацията е предмет на внимание и от страна на държавите. Първа междуправителствена кодификация се извършва на Виенския конгрес (1814-1815 г.). На конгреса се уреждат въпроси от общ интерес като например ранговете на дипломатическите представители, забраната на търговията с роби, правният режим на международните реки. По-нататъшната работа по кодификацията продължава в рамките на международни конференции. Тя се характеризира с изразен регионализъм и обхваща само изолирани части от правото. Отнася се по конкретно до унификацията на международното частно право, уреждане на въпросите на пощенската служба, до норми относно защитата на жертвите на военни действия, отразен в Женевската конвенция за Червения кръст от 22 август 1864 г., Хагските конвенции от 1899 г. и 1907 г. Съществена новост в процесите на кодификация внася Обществото на народите. Със своя резолюция Събранието на ОН от 22 септември 1924 г. създава постоянен орган, който е учреден под названието Комитет на експертите за прогресивната кодификация на международното право. Комитетът се състои от 17 експерти, представляващи главните форми на цивилизацията и основните правни системи в света и има за задача да подготви списъка на теми, чието уреждане чрез международно споразумение е желателно и осъществимо. Забележителен е опитът на Обществото на народите да не се ограничава с откъслечни теми, а се предвижда то да се заеме с кодификацията на отрасли на международното право. През 1927 г. се взема решение да се свика дипломатическа конференция, която да се занимае с три от посочените от Комитета на експертите пет теми. Конференцията работи от 13 март до 12 април 1930 г. и успява да вземе решение само по една от посочените три теми. Решения не се вземат относно териториалните води и въпросите на отговорността на държавите. Приемат се Конвенция по някои въпроси, отнасящи се до колизията на закони относно гражданството, Протокол за воинските задължения в някои случаи на двойно гражданство, Протокол за определяне случаи на безгражданство и Специален протокол за безгражданството. Първите три документа влизат в сила през 1937 г. Съвременното състояние на кодификацията и прогресивното развитие на международното право е свързано с Организацията на обединените нации. То се основава на чл. 13, т. 1, буква "а" от Устава на ООН, където се казва, че Общото събрание организира изследвания и прави препоръки с цел да поощри прогресивното развитие на международното право и неговата кодификация. Понятието за прогресивно развитие и кодификация е най-пълно изложено в чл. 15 от Наредбата за Комисията по международно право.
Горното разделение на кодификация и прогресивно развитие, въпреки безспорната си прецизност, практически се използва като едно общо понятие. Практиката на Комисията по международно право, а и въобще международната практика в тази област свидетелства, че е невъзможно да се разделят процесите на кодификация от процесите на прогресивното развитие на международното право. Ето защо се смята за общоприето, че става дума за единен процес, наричан в съответствие с разпоредбите на Устава на ООН "прогресивно развитие и кодификация".
Тя протича главно в две форми:
В последния случай различаваме дейност в рамките на специализирани международни организации и в Организацията на обединените нации. От своя страна кодификацията в рамките на ООН може да се осъществява изцяло от свикана международна конференция или да се разработи от органите на организацията и да се внесе на конференция в готов за приемане проект. Понякога приемането се извършва от Общото събрание на ООН, което играе ролята на дипломатическа конференция. При дейността по кодификация ad hoc дипломатическите конференции се свикват от една или няколко държави и обхващат частен въпрос. Пример за това е конференцията по Антарктика, която е свикана и започва работа първоначално с 12 държави. Но основната част на този процес протича в рамките на международните организации. В изпълнение на своите учредителни актове международните организации развиват твърде важна по значение и обем дейност. Така например в рамките на Международната морска организация и на нейния предшественик - Международната морска консултативна организация, са разработени Международната конвенция за предотвратяване замърсяването на морето от корабите от 1973 г. както и Международната конвенция по охрана на човешкия живот на море от 1974 г. От своя страна Международната организация по труда е приела почти 200 конвенции, а Международната организация по гражданска авиация свиква конференции в Токио и Хага за приемане на конвенции за осигуряване сигурността на полетите. Безспорно, най-важно място в този процес се заема от Организацията на обединените нации. Дейността по прогресивно развитие и кодификация на международното право е отнесена към изключителната компетенция на Общото събрание. То използва пет основни начина, за подготвяне на проекти по кодификация и прогресивно развитие.
Комисията по международно право се създава с резолюция на Общото събрание 174 (II) от 21 ноември 1947 г. Със същата резолюция се одобрява и Наредбата за Комисията. Приемането на посочената резолюция се предшества от дейност на Комитета по прогресивното развитие на международното право и неговата кодификация, който прави препоръка за създаване на Комисия по международно право и обсъжда основните начала на нейната дейност. Изборите за първия състав на Комисията се провеждат на 3 ноември 1948 г., а първата й сесия започва работа на 12 април 1949 г. Комисията е най-авторитетният орган не само на ООН, а и извън организацията в областта на международното право. Съгласно т. 1 на чл. 2 от Наредбата, Комисията се съставя от лица с признат авторитет в областта на международното право. Комисията е свързана с Международния съд на ООН както по персоналния си състав, така и по характера на дейността си. И в двата органа се избират юристи в лично качество. Освен високи морални качества и признат най-висок авторитет в международното право се изисква да бъдат представени главните форми на цивилизация и основните правни системи на света. За разлика от Съда, където съдиите се избират от Общото събрание и Съвета за сигурност, изборите в Комисията се провеждат само от Общото събрание на ООН. Освободените места между два поредни избора се запълват от самата Комисия и в този смисъл тя е по-автономна от Международния съд. Наредбата допуска в състава на Комисията да се избират и граждани от държави, нечленуващи в ООН. Но в практиката досега няма примери за подобен избор. Комисията действа на ежегодни сесии. Членовете й работят на сесии по 12 седмици ежегодно и имат право да заемат други длъжности. Предвид особената важност на дейността на Комисията неведнъж в Общото събрание са внасяни предложения Комисията да премине на целогодишна работа. В Комисията по международно право са разработени едни от най-важните проекти в международното право в последния половин век. Това са Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г., Виенската конвенция да консулските отношения от 1963 г., Конвенцията за правото на международните договори от 1969 г., разработват се въпросите за международната отговорност. В Комисията по международно право за първи път е избран гражданин на България. Проф. Александър Янков е дългогодишен член на Комисията от 1977 г. нататък. Всички, разработени под ръководството на Общото събрание, проекти могат да бъдат приети на свикана за целта дипломатическа конференция. Тези конференции завършват процеса на кодификация и закрепват съгласието на държавите да се обвържат с изработените проекти. Възможно е Общото събрание да възложи на международна конференция цялата работа по кодификацията в дадена област. Най-значим пример в тази насока е решението за свикване на Трета конференция на ООН по морско право, която работи от 1973 г. до 1982 г. и завършва с приемане на Конвенция по морско право. Каталог: referats referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009 referats -> Програмата Internet Explorer referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация referats -> Бройни системи основни бройни системи referats -> Морфология и расология съдържание referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа referats -> Международно наказателно право понятие за международното наказателно право referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво referats -> Въведение в операционите системи referats -> Тема първа Изтегляне 1.12 Mb. Сподели с приятели:
|