XI ПОЧИНАЛИ ХОРА, УСЕТЕНИ ОТ ЖИВОТНИ

Хората не са чакали настъпването на ХГХ и XX век и развитието на спиритизма, метапсихичната наука и парапсихологията, за да напишат книги за духовете. Още в 1588 г. нормандецът Ноел Тайпие (1540-1589), получил в Париж митрата на доктор по богословие, публикувал в Руан* книга със заглавието „Психология или трактат за явленията на духовете, тоест отделени от телата души, призраци, чудеса, вълшебни произшествия."

Навремето „психология" означавало „наука за отделените от телата души", а „произшествие" - „случка". За по-лесното разбиране на текста, който в никакъв случай няма да предавам на съвременен френски език, за да запазя цялото му очарование, е достатъчно да се знае, че „неколцина" означава „някои", „ще внемлем" - „ще чуем", а „дошло" означава „станало":

„Често бива тъй, че щом неколцина наши сродници в далечен край паднат от тежка болест, внемлем в дома неща кои са сякаш тежки и извънмерен шум правят: след което ще открием, че дошло е това в самия час, в който сродниците тези са отдали Богу дух. Някои люде имат това за обичайно, когато човек е на умиране, да внемлят шум както кога се отварят или затварят прозорци и врати, или някой се изкачва по стълбите, и други подобни неща... Понявга някой Дух се явява в дома, и тогава щом го завидят, кучетата се хвърлят в краката на господарите си и не се помръдват оттам, тъй като имат голяма боязън от Духовете."

Животните се боят много от „призраците" - това е съвсем вярно: те ръмжат, реват, настръхват, крият се под мебелите или в краката на господарите си. Но, господин Ноел Тайпие, уважаеми предшественико на издателите Фламарион, Боцано, Леон Дени и Монтандон, има и случаи, в които те полудяват от радост, когато познават личността и когато тя е благотворна. Именно такава случка станала в присъствието на френско-английския писател Жорж Лангелан (1908-1972), който ръководеше поредицата „Таен агент" в издателство „Лафон". Той разказва тази любопитна случка, която фигурира измежду свидетелствата, събрани от Белин в „Третото око", издадена от същото издателство и от „Же лю".

Една вечер той се намирал в имение близо до Кембридж и преспал в стая, за която се говорело, че е навестявана от призраци; тогава присъствал на странна сцена:

„След вечеря моите домакини, един съсед и аз самият, общо петима души, се бяхме събрали пред буйния огън и разговаряхме по литературни въпроси. Пред камината бе застлан дебел килим, върху който се изтягаха сити и щастливи кучето на домакините и кучето на съседа, два едри песа без точна порода, но явно добри приятели. Не говорехме високо и всичко беше спокойно, когато двете животни заедно наостриха уши, седнаха и внезапно хукнаха към средата на едно голямо дъбово стълбище, разположено вдясно от камината, пред която седяхме; то водеше до първия етаж и бе изцяло осветено. Двете кучета изкачиха десетина стъпала и спряха, за да се радват... на нищото! Лаеха, опашките им се въртяха и те се държаха по същия начин, по който кучето посреща господаря си или някого, когото много обича!

Домакинята ни каза само:„Тя е тук. Ние не можем да я видим, но кучетата я виждат и винаги й се радват. Тя е обожавала животните!"„Тя" била дама, която, изглежда, живяла в този дом преди сто и петдесет години."

В конкретния случай с дома в Кембридж двете кучета не са познавали онази лейди от миналия век, но тъй като са я виждали да се разхожда из къщата и градината, са я заобичали и й се отплащат със същата любов, с която тя приживе е дарявала техните събратя.

И още един пример, този път от Испания: Мучачос

Сеньор Алфонсо Видал и Планас разказва в „Ел Хералдо де Мадрид" следната история, която се случила в началото на 40-те години:

Един стар господин, дон Фернандо Ернандес, посещавал всеки ден един от приютите за кучета в столицата: носел лакомства на животните и играел с тях. Бил се привързал особено към трима от живеещите в приюта, които наричал „моите мучачос" - „момчета".

Той обаче се разболял и посещенията му станали по-редки, а скоро напълно секнали. Кучетата изпаднали в апатия и меланхолия, особено трите „мучачос", които вече почти не се хранели и се криели в дъното на градината.

Една сутрин към единадесет часа тримата скочили и завили на умряло, а останалите кучета се присъединили към тях.

Директорът на приюта бил повикан на телефона и му съобщили за кончината на стария господин. Той не се изненадал, като се имало предвид състоянието на питомците му. Онова обаче, което го смаяло, било поведението им през следващите часове: те престанали да скимтят и заскачали весело така, както имали обичай да скачат около дон Фернандо. После последвали някаква невидима фигура и спрели слисани пред вратата на приюта, като тихо поскимтявали.

В този разказ има три момента: кучетата научават (един Господ знае как) за смъртта на стария им приятел и са обхванати от отчаяние. Преди да отпътува за другия свят, дон Фернандо в своето духовно тяло идва да се сбогува с тях. Тримата „мучачос" и всички кучета, които са го разпознали, го посрещат радостно, но колкото и силно да искат това, не могат да го придружат там, където той трябва да отиде. Кованата решетка на вратата означава също така и границата между двата свята.

Хъни

Ето още един случай, в който единствено животното долавя събитие от другия свят.

Свидетелството е на капитан Харлоу:

„Онзи ден се разхождах в Сънбъри на Темза заедно с фокстериера си Хъни. Наближавайки една самотна къща близо до брега, животното, което дотогава беше весело, спря, залая, започна да трепери и да вие на умряло. После промени поведението си, започна да се държи заплашително, озъби се на някакъв невидим неприятел, сякаш искаше да ме пази от евентуално нападение. Отказа да продължи по пътя и да мине пред този дом. Наложи се да направя голяма обиколка, за да се прибера у дома.

В историята, която следва, животното е доловило видението много преди човека, както става обикновено.

Седнала край огъня, мис Карингтън дреме в креслото си „Риджънси" и си мисли, че е време да си ляга. Само че не иска да обезпокои Дейзи, която мърка кротко на коленете й. Изведнъж животинчето се надига и се втренчва в празното кресло отсреща. Скача право и започва да мяучи, извива гърба си, навирва опашка в поза на ужас и гняв.

На свой ред мис Карингтън, която има дарба на медиум, забелязва в креслото сбръчкана старица, която я гледа втренчено с пронизващи, зли очи. Иска да извика, но злотво-ният поглед я омайва, приковава я на място, спира дъха й; тя не може нито да извърне поглед, нито да стане и да избяга.

Опитва се да задържи котката, която е полудяла от ужас и най-накрая се изтръгва, скача по столовете, масите и се хвърля към затворената врата, сякаш иска да я разбие.

Привлечена от шума, майката на девойката дотичва. Котката изскача през отворената врата и в продължение на още половин час продължава да тича нагоре-надолу по стъпалата, сякаш някой я преследва.

После всичко се връща по местата си и злотворното явяване вече не се повтаря. По-късно семейството научава, че някога къщата принадлежала на старица, която се занимавала с черна магия във всекидневната, там, където била камината с двете кресла „Риджънси" край нея.

Балди

Някой може да каже, че мис Карингтън и котката й едновременно са получили халюцинация. Тъй да бъде, но в такъв случай ще трябва да приемем, че и фотоапаратите могат да халюцинират. „Мач" публикува снимка, направена през 1925 г. от майор Алистон в Кларанс, Швейцария. На тази снимка се вижда млада жена, застанала до детска количка, от която се подава засмяно бебе. Пред количката стои друго дете на пет-шест години. Когато майорът проявил снимката, установил със смайване, че детето държи котенце. А това животинче на име Балди било убито от санбернар няколко седмици преди това. Изследването под микроскоп показа, че негативът не е обработван допълнително: Балди се бил върнал, за да се намести в ръцете на младия си господар.

Наистина, фотографията крие неизчерпаеми изненади. Тя не само разкрива душата на животните, като запечатва всички нюанси в погледите им, но също така доказва по конкретен начин техния живот след смъртта.

Долче и Вита

Животните, живеещи на Континенга, също са надарени психически като британските си събратя. Нека, преди да се върнем във Франция, да се пренесем в Неапол, където пристига младата миланка Марчела.

Един хубав ден през 1980 г. тя се нанася в чиста и приветлива стая, която току-що е наела. Заживява там с шпаньола си Долче, котката си Вита и двойка безименни канарчета. Всички тези малки животинки, живеещи братски под нейните грижи, изглеждат очаровани от новата квартира. Котката се протяга сластно по възглавничките, кучето се забавлява на балкона, чудесен наблюдателен пост; канарчетата, обзети от бурна радост, запяват оглушителен дует.

Тази еуфория обаче не продължава дълго. Още първата нощ Марчела чува стъпки, провлачени стъпки на старец, някой ходи тежко из стаята й. Запалва лампата, но явлението продължава, като че ли нищо не се е случило. Поведението на животните е интересно: кучето настръхва и ръмжи, после уплашено се скрива под леглото; котката следи с внимателен и спокоен поглед движенията на невидимия ходещ; колкото до птичките, те са обхванати от крайно безпокойство, цвърчат ужасено и скачат от една пръчка на друга. Марчела събужда собственичката, за да й покаже какво става; жената изглежда притеснена, но не особено учудена. Тя обещава, че това повече няма да се повтори. След половин час шумът спира и всички заспиват.

За съжаление обаче следващата нощ всичко започва отново. Четирите животни събуждат момичето. Те първи са усетили обезпокоителното присъствие. Поведението им е все същото: ужас у шпаньола Долче и двете канарчета, явно внимание у котката Вита, която наблюдава, без да мяучи, движението напред-назад на призрака. Собственичката, предупредена за това, се държи също така успокоително: „Няма нищо, няма нищо! Ще спре." Само че не спира: всяка нощ някакъв натрапник от другия свят идва да влачи крака между гардероба и скрина на Марчела. Тя разказва за това на търговците и съседите, които също, изглежда, са в течение. Един от тях й казва, че преди десетина години някакъв човек се обесил в стаята, която тя заема... а наемателите един след друг я напускат.

„Е, ясно - казва си тя, - остава ми само отново да се преместя."

И съобщила новината на кучето, котката и двете птички, както и на синьора Джузепина, която се завайкала гръмко:

- Какво нещастие, какво нещастие! Толкова трудно е да се намерят сигурни хора като вас. Защо искате да си тръгнете? Той не е опасен, горкичкият. Там му е скучно и затова идва да се поразходи в старата си квартира. Забележете, че е много тактичен, никога не влиза при вас, когато се събличате. Наистина ли не искате да останете? Знаете ли, няма много хазяи, които приемат животни.

Този аргумент се оказал решителен - Марчела се отказала от намерението си.

Артабан

Ето един случай, станал в самото сърце на Франция и в който една семейна двойка доловила поява на дух, както винаги, с малко закъснение спрямо животното. Г-н и г-жа Рамбер, живеещи в околностите на Мулен, са решили да посетят своя стара родственица, за която имат лоши новини. Годината е 1910 и затова те отиват с конски впряг. Кара го г-н Рамбер.

Когато наближават дома на болната, вече почти се е мръкнало. Изведнъж конят Артабан отказва да върви напред. Той трепери с цялото си тяло, цвили, изправя се на задните си крака и отстъпва. Господарят му не може да се справи с него. Г-н и г-жа Рамбер слизат от колата и виждат на пътя старата дама, която отиват да посетят, облечена в бяло, носеща се на известно разстояние над земята с разперени ръце, сякаш им прегражда пътя.

След известно време неподвижното и безмълвно видение се разнася. Те отново се качват в колата и конят, който вече не усеща нищо анормално, скланя да продължи пътя.

Пристигат у братовчедка си; нейните деца им съобщават, че тя току-що е починала.

Боби от Париж

В една мразовита утрин на зимата на 1954 г. Ивана, възрастна румънка, открива измежду кашоните с боклук близо до своето парижко жилище свързано сандъче с малко безпородно кученце в него. То не е мъртво, но изглежда на издъхване. Не помръдва, вдървено е, козината и клепачите му са слепени от скреж.

Ивана отнася всичко у дома си, прерязва вървите, полага кучето до радиатора, затопля го с одеяла, дава му бульон и с грижите си успява да върне живота в него.

Две години по-късно тя издъхва там, където умират „щурците" - в болницата. Кучето остава в малкия й апартамент, който е запечатан. Нови тревоги за Боби, останал самотен, затворен и гладен. Най-накрая е освободен от един съсед, който с цената на невероятни акробатични номера успява да го измъкне през прозорчето на тоалетната. Съобщават на приятелката ми Лидия, която отива да го вземе; завежда го в дома си и Боби отново заживял щастливи дни в апартамент, в който от всичко лъха музика.

Един ден Лидия седи пред пианото си и свири мелодия на Форе. Боби слуша, прилежно седнал на дивана. Тя свири и мисли съсредоточено за Ивана, починала преди една година, която също била музикантка. Мелодията на Форе разлива носталгични звуци... Вълнението на Лидия непрестанно нараства, тя спира да свири, обръща се към животното и го пита:

- Спомняш ли си за Ивана? Ивана, господарката ти Ивана?

Кучето я гледа така, сякаш се опитва да разбере, да си припомни. Лидия му повтаря името. Изведнъж очите му грейват, то скача от дивана, хуква към остъклената врата за вестибюла, изправя се на задни лапи, бясно върти опашка и възбудено до крайност, надава сърцераздирателни вопли, които нямат нищо общо с радостни излайвания за посрещане на приятели. Гласът му има странно звучене, което Лидия чува за пръв път. И тя е покъртена и разтреперана, и тя също има чувството, че приятелката й ей сега ще влезе. Но вратата не се отваря... никой не идва. Боби отново стъпва на четири крака. Трепери с цялото си тяло. Разочарован, сломен, сякаш засрамен, че е вдигнал толкова шум за нищо, той се връща обратно на дивана, където продължава още дълго да трепери. Той е в такова състояние, че Лидия се зарича никога вече да не произнася пред него името на Ивана.

Живи животни, изхвърлени на боклука

Това, което следва по-долу, не е свързано пряко с отвъдното, освен ако не приемем, че отвъдният свят насочва някои от нас към изпадналите в беда животни - нещо, в което твърдо вярвам. Вижте също така в края на предходната глава свидетелството на Норма Кресгал, която внезапно изпитала усещането, че не е сама и била насочена към едно куче, агонизиращо насред гората. Уви, случаят с Боби, затворен в сандъче и хвърлен на боклука, не е единичен. Една моя приятелка от Париж, Ан-Мари М., намерила в кофа за смет малко женско коте, пъхнато в кутия от обувки. Тя го взела, грижела се за него, отгледала го и чудотворно спасеното коте се наслаждавало на живота... до деня, в който завистливи съседи го отровили.

За подобни обстоятелства се съобщава и в Лимож: г-н Морел забелязал на дъното на един от онези големи контейнери за отпадъци вързоп, от който се носели стенания. Извадил го оттам и открил вътре сиво ангорско коте на ивици и кученце твърдокосмест дакел с черно-червеникав цвят. „Франс-Соар" публикува снимката на тези двама спасени от смъртта, гледащи с чист и наивен поглед. За щастие, контейнерът бил почти празен, но каква ужасна агония е очаквала тези две невинни същества, ако бяха погребани под куп нечистотии!

И тъй, г-н Морел, който вече имал няколко кучета и живеел в апартамент от държавния жилищен фонд, взел и тези две сирачета. Великодушието му било възнаградено: наскоро неговите питомци вдигнали тревога, когато през нощта в апартамента му избухнал пожар.

Но уви, край овързаните сандъчета и кашони, в които се мъчат гладни, ужасени, задушаващи се малки, живи животинки, не винаги минават хора като Ивана, Ан-Мари или Морел!...

Кое провидение ги е насочило в удобния миг към тези същества, които те с готовност спасяват? Ако се вярва на „Пастирът" на Хермас, книгата, оценявана така високо от първите поколения християни, съществува ангел на дивите животни; тогава би трябвало да съществува и ангел на кучетата и котките.

Ан-Мари, която е дълбоко вярваща и се измъчва заради страданието на животните, един ден ми каза: „Бих искала да прекарам живота си на небето, като върша до­брини за животните на земята."

Кучетата от Танкарвил

Възможно ли е една градина да бъде убежище на духове така, както това става с някои къщи? Следните факти дават положителен отговор на този въпрос. Около замъка Танкарвил ставали тайнствени явления: от подрязаните храсти се носели изпуквания, въздишки и стеналия.

Като смятал, че там има крадли или бракониери, тогавашният му собственик г-н Дьо Ламберти пуснал в парка две страшни кучета-пазачи; шумовете обаче продължили.

Той взел оръжие, въоръжил и прислугата си, заобиколили храстите и пуснали вътре кучетата. Те се спуснали навътре с яростен лай, който скоро бил сменен от жално квичене, като на кучета, които понасят наказание. Измъкнали се от храстите със скимтене, засрамени, с подвити опашки. Невъзможно било да ги накарат отново да влязат всред тези храсти, които ги били ужасили. По-скоро били готови да умрат.

Г-н Дьо Ламберти и неговите хора навлезли на свой ред всред храстите, претърсили навсякъде, но не открили нищо.

Вече съм споменавал за замъка Танкарвил в „Златните таблици", тъй като г-жа Марсел дьо Жувнел е живяла в него заедно с родителите си г-н и г-жа Фернан Прат, които го били наели. Тя ми е казвала, че в някои части от новия замък, завършен през 1717 г., ставали обезпокоител­ни явления, без да може да бъде установено кой стои в основата на тези посещения на духове.

Сигурно е, че замъкът на графовете Танкарвил има особено тежко минало: построен върху триъгълна скала с височина петдесет метра, надвиснала над Сена на тридесет километра от Хавър, той е познал битки, изтезания и безкрайни обсади.

Някога в кулите му били разположени затвори и зали за изтезания; наложило се една от тях, наречена Дяволската, да бъде очистена от зли духове от проповедника в замъка в присъствието на господаря на Танкарвил и всичките му васали.

Срещу скалата, върху която се издигат тези зловещи развалини, се издига друга скала, на чийто връх се намира камъкът, наричан Пиер Гант или „Носът на Танкарвил." Според местните предания тази скала някога служела като олтар за човешки жертвоприношения преди римското нашествие.

Кроталът

Не бива да се мисли, че само кучетата, котките и птиците виждат духовете: и змиите имат тази способност. Робърт Морис от университета на Дюк събрал в една къща-свърталище на призраци в Кентъки куче, котка, плъх и кротал (гърмяща змия); всяко животно било заведено от собственика си в стая, в която било извършено престъпление. Реакцията на кучето: отдръпване и уплаха; котката реагирала по същия начин, като скоро тези чувства преминали в своеобразно яростно съскане и мяукане, ярост, насочена срещу едно празно кресло; плъхът нямал никаква реакция. Колкото до мексиканския почти двуметров кротал, той се изправил като за нападение, разтърсил шумно роговите израстъци по опашката си, заради които това влечуго, най-отровното в Южна Америка, е било наречено „гърмяща змия", и стрелнал плоската си глава към креслото, в което седял духът, който сигурно на свой ред се смразил от страх

След смъртта на сина й Жан г-жа Келавоан, преподавателка в светско училище, изживявала странни състояния, за които рационалистичното й образование и дейността й на профсъюзна активистка изобщо не я били подготвили. Случвало й се да чуе как момчето й промълвява: „Мамо, мамо" и да усети присъствието му по почти физически начин: то галело ръцете и косите й с безкрайно много нежност.

Един ден то дори я прегърнало и притиснало силно, много силно... На свой ред тя целунала по бузата това същество, което не виждала, но усещала така добре. Бузата му била нежна, хладна, твърда, така жива, че тя изтичала веднага да целуне мъжа си, за да се убеди, че не сънува, и за да установи, че усещането за жива плът било съвсем същото.

Как обаче да приемат тези прояви на паралелния свят, които разтърсват из основи материалистичните им убеждения? Как да повярват в този живот извън живота? Как да отхвърлят реалността на гроба?

Тя разказвала тези факти и усещания на съпруга си, който проявявал голямо разбиране, защото и той ги изпитвал.

Ивон и Аший Келавоан се питали дали не са заболели, дали не халюцинират. Тъй като не знаели за съществуването на духовното тяло, което обяснява много добре тези странни явления, те се питали с тревога дали не обезумяват. Трябвало да се намеси костенурката на сина им, за да ги успокои.

Един ден те видели как старата Софи тръгнала към креслото на Жан и започнала да се умилква пред него, вдигнала грозната си и умилителна глава на влечуго, размахала предните си лапи, също както някога, когато Жан я гъделичкал с връхчетата на пръстите си. Не вярвали на очите си.

Същото се повторило и следващите дни. Отново Софи, която дремела в ъгъла, се впуснала тичешком (ако може така да се каже) към креслото на Жан, изправила се и заиграла с другар, който само тя можела да види.

Очаровани, съпрузите Келавоан гледали как Софи изпълнява номера си. Старата костенурка, която не била нито болна, нито халюцинираща, успокоявала собствените им съмнения: видението било реално.

Хора, напуснали телата си

В историята, която следва, се разказва този път за призрак на жив човек, доловен само от животни. В книгата си „Естествена история на вечния живот" Лайъл Уотсън разказва следния факт: една негова приятелка сънувала, че напуска стаята си, прекосява всекидневната, минава пред съпруга си, който чете, седнал в креслото, и се връща да си легне.

Дотук няма нищо необикновено; необикновеното обаче е в това, че съпругът й, на когото тя разказала съня си, й съобщил, че е видял трите котки на семейството да минават по съвсем същия път.

Уотсън привежда този факт, без да го тълкува. Ето моето обяснение: въпросната дама се раздвоила по време на съня си; докато физическото й тяло оставало в леглото, астралното временно се отделило от него, за да отиде до всекидневната. Котките са последвали излязлата от плътта си жена така, както биха я последвали във физическото й тяло. Те не са направили разлика между двете тела, не са проявили никакъв признак на безпокойство. Ако там беше присъствал медиум, той щеше да види същото, което са видели и те: призрак на жив човек.

Един от моите читатели, който имаше психически дарби и ги използваше неразумно, бе придобил опасния навик да се раздвоява. Той бе установил, че кучето му вижда призрака на живия човек, в който са останали всички усещания. Животното било извънредно разтревожено и непрестанно сновяло между въплътения, материален човек, проснат в безсъзнание на леглото в състояние на привидна смърт, и астралната проекция, сякаш изтъкана от пара, изправена в ъгъла на стаята, в съзнание и с всички жизнени характеристики: движение и осезание. Кучето сновяло разтревожено между едното и другото, като се питало кое е истинският му господар.

Балдур

Няколко седмици след смъртта на съпругата си д-р Вьотцел от Хемниц усетил как около него се завърта силен вихър, въпреки че вратите и прозорците на стаята били затворени. Лампата изгаснала сама, после вратата към спалнята се отворила. Вьотцел видял съпругата си, която с усмивка му прошепнала:

- Карл... аз съм безсмъртна... ние отново ще се срещнем...

После формата се изгубила.

Докторът не можел да повярва в толкова щастие: неговата любима била жива и можела да му съобщи това. Той непрекъснато си повтарял изречението, което му върнало живота: „Аз съм безсмъртна, отново ще се срещнем."

Скоро обаче го завладели съмнения: „О, не, прекалено хубаво е, за да е истина. Приемам желанията си за реалност. Бил съм жертва на халюцинация. О, как да се уверя, че всичко това беше съвсем реално?"

Духът отново се явил, придружен със същите явления. Този път домашното куче Балдур също било там. То се впуснало към призрака и започнало да се върти и да подскача около него, махайки лудешки с опашка, като надавало скимтене на изненада и радост.

Благодарение на Балдур вдовецът бил сигурен, че посещението било обективно²³. Той написал хроника, която нарекъл „Реални явявания на съпругата ми след смъртта й." Тази книга излязла през 1804 г. Получила широк отзвук и добрият доктор бил убеден, че е дал неоспоримото и окончателно доказателство за надживяването на смъртта.

Днес обаче, в края на XX век, въпреки толкова трудове и изследвания, увенчани с успех, хората още се питат: съществува ли живот след смъртта?

Днес сме свидетели на смайващо явление: вече не атеистичният материализъм, а голяма част от християнството оспорва безсмъртието на човешката душа²⁴. И, разбира се, и дума не може да става за животинската душа. Както католически, така и протестантски богослови са постановили, че безсмъртието на душата, което те противопоставят на последното възкресение, е само един платони­чен мит без капка истинност.