Седма глава
Индигови истории
7.1. Погрешни очаквания
Елфи Валтер-Вайсман, майка на 18-годишна дъщеря-индиго, разказва:
"He е вярно, че децата-индиго са изключително интелигентни, както и - че веднага правят впечатление с някакви изключителни таланти. Ако имат талант, по правило го смятат за нещо нормално и естествено и не искат непременно да го съпоставят с нечий друг по конкурси, нито - да печелят награди. Когато родителите се опитват да злоупотребят с талантите на децата си, за да подхранят собственото си честолюбие, малките обикновено се съпротивляват. Те имат много точен и естествен усет кое произтича от собствената им мотивация и кое им се налага отвън. Вършат ли нещо по чужда, а не по своя воля и не за своя радост, скоро заемат отбранителна позиция и се опитват по някакъв начин да избегнат принудата. Ако става дума за някакво хоби като, например, свирене на инструмент или каране на ски, проблемът не е голям. Много по-трудно е, когато детето отхвърля училището и опитите му да се мотивира удрят на камък. Индиговите деца по начало са крайно чувствителни, лесно раними и въпреки цялото им чувство за собствено достойнство, което притежават отрано, като малки се поддават лесно на сплашване или се чувстват несправедливо отхвърляни и съдени. Едно грубо бутване от съученик в междучасието може да доведе дотам, че да откажат да се събират с други деца. Или единствената забележка от учителката, която всъщност е искала да провокира честолюбието им, се приема като толкова унизителна, че те се затварят в себе си и вече не искат да има нищо общо нито с нея, нито с училището.
Децата-индиго съвсем не са сладки малки създания от светлина, които непрекъснато пръскат щастие и радост. Те могат да бъдат крайно "трудни" и при всеки удобен случай гръмогласно да протестират, тъй като се отличават със силно изразена собствена воля. Могат да се оттеглят възмутени и негодуващи в стаята си и да се заключат, ако майка им посмее да е на друго мнение или да се скара за нещо, или пък да настоява да си подредят нещата, или - да си напишат домашните. Често признават само себе си за авторитет, така че обичайните отношения като между родители и деца с тях са почти невъзможни. Майка, на която духовността не е чужда и която иска да отгледа детето си с любов и разбиране, може бързо да стигне до предела на собствената си издръжливост Въпреки цялата си чувствителност и ранимост, тези деца носят в себе си огромна сила и власт и когато трябва - ги използват пълноценно. Те обосновават логично и самоуверено мислите си и фактът, че имаш тридесет години по-дълъг житейски опит изобщо не ги впечатлява.
До пубертета често са много мили и привързани към близките си и изпитват голяма нужда от подкрепа и сигурност. Като изключим фази, когато скучаят или са ядосани и недоволни, когато не се чувстват добре в обкръжението си, в собствената си кожа, както и здравословно (страдат от настинки с кашлица и хрема, коремни болки или екземи), те са относително лесни за управление. Разбира се - стига да се отнасяш към тях с любов, разбиране и търпение. Формулират учудващо добре какво не им харесва, но за съжаление понякога става дума за неща, които човек не може или не иска да промени.
Истински трудният период на тези деца започва с навлизането им в пубертета Обикновено при тях това се случва много рано, най-често преди да са станали на десет години. По-нататък съвместният живот може да се превърне във всекидневно ходене по острието на бръснач, във всекидневни караници или просто - в борба за власт. Майката или бащата са доведени дотам, че повече не са в състояние да разбират, да съчувстват, да убеждават и да изчакват. И когато всичко това вече не върши работа и те най-накрая се разпоредят кратко и ясно, може да се случи просто никой да не им обърне внимание. Понякога не остава друго, освен да се водят безкрайни изнурителни разговори, в които се търсят приемливи за всички участници решения. Но индиговите деца са толкова умни, че трябва дяволски да внимавате да не ви изпързалят. Положителното в тези съсипващи разправии е, че в ролята си на майка или баща човек научава много.
Тъй като и аз самата в своето време страдах много от всичките му там заповеди и забрани, ограничения и правила, исках да предоставя на детето си повече свобода и право на самоопределение, както и да му помогна да си изгради no-силно самочувствие от онова, с което аз напуснах родителския си дом. Исках да му осигуря колкото е възможно повече свободно пространство, за да развие увереност в собствените си творчески възможности. Дълбоко в себе си то трябваше да знае, че може да разчита на силите и таланта си. Че не бива да се бои и колебае, да се подчинява или изпада в зависимост само за да оцелее или да постигне обществено признание. Трябваше да знае, че няма нищо ненормално в това да бъде различно от останалите и да притежава достатъчно кураж и решителност да изживее пълния потенциал на тази различност, каквото и да се случи. Исках да помогна на детето си, използвайки цялата си способност да съпреживявам, цялата си любов и търпение, за да успее да се оправи в този труден свят! Исках да проумее от колко различни гледни точки може да се подходи към едно и също нещо. Исках да се научи да проявява търпимост към хората, но въпреки това да остава вярно на своята истина. Но това бяха моите желания, моите очаквания и моите представи за разбиране и търпимост. Докато в много случаи дъщеря ми бе далеч по-толерантна от мен самата.
Тя с години дружеше с младежи, които човек не би нарекъл "добра компания". Непрекъснато се разкъсвах между "да й се доверя и да го приема" и "яд ме е, не искам да го приема, страхувам се, че ще изгубя контрол над ситуацията ". Беше много, много тежък период, тъй като дъщеря ми отхвърляше по-голямата част от онова, което казвах и предприемах или се правеше на глуха. Днес смятам, че по този начин тя се измъкна изпод влиянието ми, за да си докаже, че е силна и независима, а на мен да покаже, че моите грижи, страхове и съмнения страшно й досаждат.
Посредством дъщеря си аз непрекъснато опознавах себе си, конфронтирах се със своята несигурност, страхове, очаквания по отношение на нея. Непрекъснато се виждах принудена да дълбая в собствените си чувства. От какво бяха продиктувани? Защо ме изпълваше безпокойство и раз-дразнение, защо всеки миг можех, да избухна? Стана ми ясно, че още влачех като огромен ненужен товар възпитанието, което бях получила някога. Все още бях пленник на нормите, наложени ми като дете и девойка - те не ми бяха оставили свобода на действие, за да се оформя като индивидуалност и ми бяха внушили, че съм слаба, безсилна, зависима и незначителна! През целия си живот се бях съпротивлявала срещу очакванията, изискванията, вмешателството и пред-писанията на заобикалящия ни свят - нали на дъщеря ми един ден трябваше да й бъде по-лесно, отколкото на мен. Но може ли човек вечно да се бори срещу обществото и средата? Независимо къде - в детската градина, училището или спортния клуб, нашите деца са изложени на влиянието на една система, която се основава на принуда, конкуренция, съперничество и често - на манипулация. Така те не се научават да работят заедно и едно за друго, a - едно срещу друго. Свикват да се борят срещу останалите, да се мамят, да се очернят и да се ощетяват.
От сърце желая един ден това да се промени. Следващото поколение индигови деца да допринесе хората занапред да не се лъжат и да не си противодействат, а да се подпомагат и подкрепят взаимно. Сега моята дъщеря е на 18 години, по документи е голяма, излезе от пубертета, навлезе в нова фаза на съзряване и, слава Богу, мога само да съм благодарна и да се радвам!"
7.2. Нови проекти: Free the Children
Известни са ми много примери за деца, които пренебрегват всякакви правила и много рано разпознават мисията си в живота. Примери за момчета, които на дванадесет години създават собствена фирма за компютърен софтуер, застъпват се за приятелите си, развиват истинска социална дейност. Или - за съвсем необикновени младежи, какъвто е, например, Крейг Килбъргьр.
Крейг Килбъргър сега е на седемнадесет, живее в Канада и е основател на международната детска организация Free the Children . В нея членуват деца и възрастни от над двадесет страни. Визията и целта й е да освободи децата от бедността и експлоатацията. Крейг окуражава младите хора да станат национални или международни лидери, да оглавят своята общност или народ, за да могат да участват по-директно в осъществяването на тази цел.
Когато на дванадесетгодишна възраст прочита за убийството на едно дете в Пакистан, Крейг решава да предприеме нещо. Това дете било продадено като роб, за да тъче килими. Заедно със свои приятели Крейг постепенно създава огромна мрежа, която се грижи за правата на децата. Той пътува из цял свят и посещава райони, които тънат в мизерия. Изнася доклади, навсякъде подхваща и движи някакви проекти, търси възможности за осигуряване на по-добри условия на живот в изостаналите страни. Крейг и неговата организация имат наистина голям успех. Проектите му предвиждат откриването на училища или детски рехабилитационни центрове, създаването на нови източници на доход за бедни семейства, за да могат да освободят децата си от тежък и опасен труд.
Организацията на Крейг Килбъргър способства за създаването на контакти между деца и юноши от различни държави Тя се опитва - и то често с успех - да накара индустриалците да спазват ограниченията за детския труд. Убеждава правителствата да подобряват законите, за да бъдат предпазени децата от експлоатация и проституция.
През последните години медиите отделиха невероятно много внимание на Крейг. СиЕнЕн излъчи в Америка и Европа 60-минутен филм за него, а книгата му "Освободете децата" се превежда на много езици. Примерът на Крейг илюстрира колко добри могат да са резултатите, ако родителите се доверяват на децата си и им позволяват да вършат онова, което ги влече и в чиято правилност са убедени.
1 От англ. - освободете децата - бел. прев.
|
