Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Жените имали две възможности: да седят в хотелската стая и броят часовете до излитането на самолета или да се разходят и разгледат Аман и забравят за тревогите си. Избрали втората и Мериън успяла да се поразведри и прекара доста приятни часова. Слизали край хотелския басейн, посещавали най-добрите арабски ресторанти в града, някои от които предлагали национални шоупрограми. Халид

201

никога не бил водил Мериън на подобни места. За нея това бил нов свят, който много й харесал и храната, и музиката, и пъстрото многообразие на тази толкова различна култура.

Всеки, с когото се запознах в Ирак, бе загубил свой близък в бомбардировките или във военните действия каза тя. Но не това е трагедията на иракския народ. Голямата им трагедия е в това, че цялата им икономика се разпада благодарение на санкциите. Хората не са работили от дълго време насам и знаят, че работите вървят на зле. Жените продават златните си украшения, а момичетата телата си, за да си купят храна.

Не могат да си купят нито мляко, нито храна, нито лекарства. Седемдесет процента от лекарствата били внос от западните страни, а сега получават само десет процента от доставките, въпреки че се нуждаят от три пъти повече лекарствени средства. Анестезиолозите нямат работа, защото нямат упойки за пациентите си. Ваксините, които трябва да се съхраняват при ниски температури, се развалят и бебетата в кувьозите умират, защото е въведен режим на тока. В нашата група „Жертви на войната" има хора, които обикаляха болниците и държаха в ръцете си умиращи малки дечица.

Въпреки разрухата от войната в залива Мериън не срещнала нито капка враждебност в Ирак.

Правеха огромна разлика между правителството на Съединените щати и американския народ каза тя. Тяхната представа за американците не е еднозначна. Те искаха да ме убедят, че иракският народ не е наш враг.

Санкциите, добави тя, въобще не притесняват Садцам Хюсейн, но хората много страдат от тях. Средната класа е обедняла, бедните са в отчаяно сьстояние.Те всички се плъзгат бавно към дъното на дълбока пропаст и се чудят защо. Тяхното правителство не изразява волята и желанията им: те не са направили нищо, заради което да заслужат подобно отношение. Те просто искат да се върнат към своя нормален ритъм на живот, ала санкциите им пречат да го сторят. Ето защо страданието им продължава, без да имат каквато и да е вина.

202

На 31 август, месец след като напуснала Ирак, Мериън набрала номера на телефона в магазина за дрехи, който се намирал до магазина за видеоапарати, и собственикът се обадил просто да не повярваш. Телефонните линии били най-после открити. Само след секунди разговаряла със съпруга си. Разговорът протекъл съвсем официално. Халид я попитал какво става с американското му поданство ( преди да замине, бил издържал изпита,у но не се явил на церемонията по полагането на клетвата) и за паспортите на децата, което щяло да улесни тримата да влязат отново в Щатите. Мериън му казала, че работи и по двата въпроса с Държавния департамент. След десет минути връзката прекъснала.

Сега ми е проблем да се въздържам и да не звъня непрекъснато: в състояние съм да им телефонирам всекидневно и пак няма да ми е достатъчно каза тя. Но е ужасно скъпо и мота да си го позволя само един път ме-сечно. Сега> когато знам, ч? мога да говоря с тях, мисля за тях непрекъснато. Единственият начин да прекарвам деня, е да не мисля за тях, а ето ги къде са на другия край на телефона.

Преди да се разпадне връзката, Халид подновил поканата си към Мериън да ги посети отново на негови разноски.

Мен обаче ме е страх да правя каквото и да е, щом юй поставя условията каза Мериън, защотр си правя сметка, че ако направя нещо, няма да имам възможност да избирам дали да си тръгна, или да остана.

Като алтернатива тя събира пари. Това е бавен процес, гьй като е затънала в дългове. За да събере малко пари, тя работи на две места: платена служба в офиса на „Жертви на войната" и касиерка в магазина за видеоапаратура на натурализиран иракски бизнесмен.
Бъдещето е несигурно. Мериън се надява да види Халид и децата идната година в Ирак или на неутрална тери-трия в Йордания или в Австрия. Според Халид има възможност той да доведе Адам и Адора в Съединените щати

203

В известна степен животът й е по-труден от нейното пътуване. Има дни, в които я завладяват чувство на вина и самота.

Продължавам да се съпротивлявам на депресията каза тя. Все още съм потисната и част от мен просто иска да изчезне и да се скрие някъде, да се напъха в някоя дупка и да не прави онова, което трябва да правя аз.

Събитията от последната година обаче са мобилизирали Мериън и е престанала да се поддава на летаргията. В най-тежките си мигове тя си спомня какво е казала на Адам и Адора в Мосул:

Ако се случи нещо много лошо и трябва да си отида без вас, ще се върна и ще се боря, за да ви върна при себе си. Мама ви обича, винаги ще ви обича и ще дойде отново.

Мериън ще удържи думата си. Поне в това е абсолютно сигурна. Освен това тя знае, че нейната история не може да има щастлив край.

Каквото и да стане каза тя, ще живея със спомена за случилото се до края на живота си.

204

ТРЕТА ЧАСТ

ОСМА ГЛАВА

„Алжирските майки"

След европейското ми турне през 1988 година и срещата с „Алжирските майки" французойки, чиито деца са отведени от бащите им в Алжир осъзнах, че трябва да напиша книга, която да отвори очите на хората за реалните размери на този наистина глобален проблем. Моята идея получи пламенната подкрепа на Арни Дънчок. Когато разбра, че темата наистина си струва труда, той изрази желание да работим заедно върху книгата и в продължение на три години отдели значителна част от времето си, за да се превърне идеята в реалност.

Станах свидетел на това как Арни се отдава изцяло на онова, което го вълнува. Веднъж ме помоли да му помогна. Случаят бе следният: един американец от мексикански произход на име Франк Гарсия бе осъден за убийство и изпратен в затвора през 1985 година. Арни се беше заел да върне делото за преразглеждане, защото бе убеден, че човекът е осъден съвсем несправедливо. Колкото повече подробности научавах по това дело, толкова по-голямо ставаше желанието ми да съдействам и аз с каквото мога. Съдбата на Франк ме развълнува, чувствах го близък: знаех какво е да си осъден и затворен несправедливо.

Освен това растеше възхищението и уважението ми към Арни, който работеше всеотдайно, без да вземе и цент за труда си. През ноември 1988 година той успя да издейства преразглеждане на делото на Франк.

През 1990 г., две години след първата ми среща с „Алжирските майки", двете с Махтоб заминахме отново за Париж да се срещнем с тях, придружени от Арни и сестра му

205

Джоан. Бяхме убедени, че техните разкази ще заемат важно място в нашата книга.

Щом вие ще работите, защо аз да не започна да уча френски?

Доста амбициозно желание за една десетгодишна ученичка в лятна ваканция. Моят френски редактор Антоан Одуар намери преподавател за Махтоб и Джоан, която преподава английски език в началното училище.

Един приятел на моя литературен агент Майкъл Кар-лайл актьор по професия се бе съгласил да ни предостави своя парижки апартамент, защото заминавал на снимки. Това бе истинско удоволствие за мен и дъщеря ми. Бяхме ходили в Париж четири пъти, но винаги отсядахме в хотел и бяхме неотлъчно придружавани от Фиксо шофьора, който френският ми издател ни осигуряваше. Този път щяхме да се запознаем с Париж съвсем отблизо, да разучим града и да използваме бързото и удобно метро. Това щеше да бъде ново и вълнуващо преживяване за две типични жителки на прочутия със своето автомобилостроене щат Мичиган.

Когато пристигнахме в събота вечер, се оказа, че нямаме карта на града, но Махтоб никак не се разтревожи:

Утре ме заведи до хотел „Балзак" каза тя. Администраторът говори английски и ще ни даДе карта.

Знаеш ли как се отива до хотел „Балзак"? попита я Джоан.

Ти само ме заведи до Шан-з-елизе, а пък след това ще се оправя сама отвърна Махтоб.

От този миг нататък двете станаха неразделни. През тези две седмици разгледаха толкова забележителности, колкото не съм успяла да видя самата аз, въпреки че съм била в Париж шест пъти. Междувременно двамата с Арни се запознахме с най-интересните и вълнуващи личности, които някога съм срещала в живота си: „Алжирските майки".

Когато през август 1980 година Амар и Фарид Хуаш напуснали своя дом във Франция, за да погостуват на бащиното си семейство в Алжир, те очаквали пътуването им да се превърне в истинско приключение. През 1976 година двете момчета били за пръв път в Гардаиа град в северната част на страната, на петстотин километра от столицата Алжир. Тогава през цялото време били напрегнати и нес-

/

206

През септември, когато Брахим Хуаш казал на синовете си, че е „болен" и че се налага да отложат заминаването, двамата братя се зарадвали, че ваканцията им ще продължи. Дните обаче минавали и те започнали да се чудят защо баща им не оздравява. Брахим записал момчетата в ислямско училище', да не си губят времето, докато се „възстановявал" от болестта. Това ги объркало и притеснило, защото нито Амар, нито Фарид знаели арабски. Някои учители им превеждали, други не си правели труда. Момчетата не изпитвали желание да учат нов език, тъй като в края на краищата всеки момент щели да се приберат във Франция.

През това време майката на момчетада Мари-Ан била известена за болестта на бащата и отложеното им пътуване. Скоро започнала да изпитва сериозни съмнения. Откакто била напуснала магазинчето, което държели със съпруга си, и започнала работа като секретарка, бракът им не вървял. Брахим се почувствал застрашен от независимостта на Мари-Ан: ненавиждал мисълта, че тя ще ходи на работа и ще бъде далеч от погледа му. Когато голям супермаркет го принудил да продаде магазина, чувството му на неприязън се усилило.

Брахим бил натурализиран французин. Двамата с Мари-Ан сключили брак в католическа църква, където по-късно били кръстени синовете им. Въпреки че говорел само френски и общувал само с французи, той се чувствал изолиран, излишен и тормозен също като Муди, който бе изпитал на собствен гръб снизходителното отношение на американските си колеги. Брахим се опълчил срещу страната, която през 1962 година приел за своя родина. Наричал Франция „кофа за смет". Подобно на Муди и Халид Сайед той също бил абсолютно убеден, че западната култура покварява децата и като пораснат, Амар и Фарид ще

207

станат престъпници и наркомани. Брахим се страхувал, че ще изгуби авторитета си пред момчетата, както станало и с жена му.

В началото на октомври заминала за Алжир, където чрез съдействието на френското посолство се срещнала с Брахим. Казала му, че е дошла да разговаря с него, но преди всичко „искам да знам какво мислят децата по този въпрос". Отишли с такси до апартамента на Брахим, където Мари-Ан трябвало да чака още няколко часа, преди да говори със синовете си, защото те живеели у баба им, на двеста километра от столицата.

Като видели майка си, Амар и Фарид се зарадвали и притеснили едновременно. Защо е тук? Дали не се е случило нещо лошо?

Видели болката, изписана на лицето й, и разбрали всичко, преди да им каже и една дума.

Баща ви иска да останете тук завинаги започнала Мари-Ан. -

Но, мамо, ние искаме да се върнем у дома! възразил Амар. Трябва да ходим на училище!

Мари-Ан се постарала да ги успокои:

Все още не можете да си дойдете, но ще направя всичко възможно, за да ви върна вкъщи.

Както се оказало впоследствие, майка им нямала никакво намерение да ги залъгва с празни обещания.

Момчетата попитали Брахим какво всъщност става, защо иска да ги задържи и какви са намеренията му. Амар, който от малък бил по-упорит и своенравен и не се боял да се опълчва срещу баща си, заявил направо:

Татко, искаме да се върнем във Франция.

208

Затваряй си устата! отговорил бащата. Това не е твоя работа!

След пристигането им в Алжир Брахим станал по-ря-зък и строг със синовете си, но и някак по-объркан. Внушавал си, че постъпва по този начин за доброто на Амар и Фарид и че е единствено въпрос на време те да го разберат и да му благодарят. ,

Брахим обаче жестоко се лъжел. В душите на момчетата се развихрила буря от противоречиви чувства. Те изпитвали вина, че по-рано са се радвали толкова много на удължената ваканция и по този начин са станали неволни съучастници на баща си. Брахим се превърнал в прицел на буйния им юношески гняв. Той ги излъгал, откъснал ги с измама от дома, приятелите и семейството им във Франция. Даже след като пристигнали в Гардаиа, продължил да ги лъже, като се престорил на болен и така отлагал часа на истината.

Момчетата разбрали, че в заговора участва цялото семейство. Откакто били пристигнали, те живеели в домовете на едни или други роднини. До този момент компанията на братовчедите им доставяла голямо удоволствие. Сега обаче те изведнъж си дали сметка, че тези хора са техни пазачи. Осъзнали, че по всяка вероятност Брахим е замислил отвличането им още по време на предишното си гостуване в Алжир.

Защо не се върнеш? настоявали роднините. Тук има хляб за всички. Ще си имаш дом, ще доведеш синовете. Ще се оправиш по-лесно.

Фактът, че Амар и Фарид тръгнали с баща си за Алжир доброволно и даже с голямо желание, ги карал да се чувстват още по-виновни.

Подобно на кръвосмешението и сексуалното насилие, отвличането нанася непоправима вреда върху детската пси-\ика. Амар и Фарид изпитвали към баща си пълно доверие. Нещо повече, те го обожавали, искали да му подражават и да станат като него. С постъпката си пряко волята и желанието им той грубо прекършил напъпилия цвят на (яхната мъжка зрелост и разрушил вярата им в самите себе си.

Мари-Ан останала в Гардаиа още две седмици. Обмис-пила възможността да се премести тук, за да се грижи за синовете си, но скоро отхвърлила тази идея. В Алжир трябвало да приеме исляма. Брахим съвсем ясно й показал къ-

|. От любов към дъщеря ми

209

де е нейното място сама, далеч от собствените й деца. („Трябва да свикнат с новия си живот", заявил той.) Нещо повече, било й известно, че според алжирските закони няма никакъв шанс да си върне децата, а тя продължавала да храни илюзията, че от Франция може би повече ще успее.

Разстоянието между Франция и Алжир е едва шестстотин километра, което е едночасов полет над Средиземно море. Столетия наред културите на двете страни са си оказвали силно влияние и този процес е протичал доста бурно. Бивше мюсюлманско владение, страната попада под френско управление през 1834 година. Алжирският народ извоюва своята независимост през 1962 година. Алжир се превръща във френския Виетнам една дълга, кървава и безсмислена война, след която и у победители, и у победени остава горчивият привкус на омраза и неприязън.

В последно време Франция е залята от емигрантска вълна. Най-многобройната група над осемстотин хиляди са алжирци. В повечето случаи тези предимно млади се-вероафриканци търсят работа ръстът на безработицата сред емигрантите е четирийсет процента, освен това се сблъскват и с антиемигрантските настроения, насаждани от някои политици-расисти. В страната цари недоверие и от двете страни на културната бариера.

Този конфликт е особено осезателен при браковете между алжирци и французойки (обратното се случва много рядко на мюсюлманските жени е забранено да са омъжват за немюсюлмани и ако го направят, рискуват семействата им да се откажат от тях). Според френското право съпругът и съпругата са равни и образованието и бъдещето на децата им е тяхна обща отговорност. Този принцип важи

210

/

дори и след развода и двамата родители са длъжни да продължат да се грижат за децата. Алжирският семеен кодекс, приет през 1984 година, е патриархален и в същото време съдържа доста елементи от исляма. Многобрачието е позволено само на мъжете. Жената трябва да получи разрешение от баща си или своя настойник, за да се омъжи, и е длъжна да изпълнява всяко желание на своя съпруг.

Във Франция алжирците често се опитват да наложат този патриархален дух в семействата си, но той противоречи на друг мюсюлмански идеал: важността, която се придава на стабилното и хармонично семейство. За да заклейми масовото отвличане на деца в Алжир (над три хиляди само до средата на осемдесетте години), върховният духовен глава на Великата джамия в Париж шейх Абас заяви: „Безкрайно съм обезпокоен от факта, че тези деца не са отглеждани и възпитавани от своите майки. Майката е незаменима. Това никой не може да отрече. Въпреки това трябва да знаем, че като глава на семейството бащата носи отговорност за бъдещето на своето дете, защото то носи неговото име и изповядва неговата вяра."

Според алжирските закони след развода бащата единствен получава настойничеството над децата, си. Майката би могла да получи правото да отгледа децата, но тя няма право да взима никакви решения, свързани с бъдещето им, и е длъжна да ги възпита в духа на бащината им религия исляма. Във Франция, където всеки трети брак, без значение дали е смесен или не, завършва с развод, алжирците са свидетели на една широко разпространена съдебна практика децата да бъдат присъждани на майката и тя единствена да носи отговорността за тях. Това поставя бащите в ужасно положение. Отхвърлени от френското общество, наранени от загубата на съпругите си, те неминуемо се обръщат към исляма с подновена религиозна страст и упование. Много от тях заключават, че имат един-единствен избор: да отвлекат децата си в Алжир. Не страдат от никакви угризения на съвестта за стореното и щом се доберат до родния дом, получават подкрепата и на църквата, и на държавата.

Ако разглеждаме по този начин Брахим Хуаш, то той е

211

типичният баща-похитител. Вярно, във Франция се чувствал огорчен и потискан. Когато бракът му се разклатил, там вече не го задържало нищо. На Брахим му се струвало напълно нормално да се върне в родината, която познавал и където се чувствал сигурен и уверен, да я заобича още по-силно отпреди, както и да отведе там своите две момчета, защото се чувствал отговорен за тяхното бъдеще. 4

Но обстоятелствата съвсем не били благоприятни. Момчетата не преставали да тъгуват за предишната си родина. Те отчаяно продължавали да се надяват, че ще се измъкнат от Алжир, макар че годините се изнизвали една след друга. Мари-Ан ги посещавала веднъж на шест месеца и всеки път те я очаквали с надеждата, че ще ги върне отново във Франция. Защо трябва да свикват с нещо временно?

Всеки ден напомняли на Амир и Фарид, че са различни. В училище били строго следени от директора близък приятел на баща им. Съучениците им ги приели добре, но им викали „онези, които дойдоха отвъд морето" така наричат в Алжир чужденците. С изключение на арабския, който вече говорели добре, всички останали предмети Корана, английския и френския им се стрували скучни и безинтересни. Братята били наясно, че с всеки изминал ден изостават от френските си съученици.

През януари 1981 година Мари-Ан гледала по телевизията едно предаване за отвличане на вече отвлечени деца. Свързала се с две от жените, взели участие в предаването: Габриел Бартон, която си върнала децата от Саудитска Арабия, и Жоселин Бани, чийто седемгодишен син бил отведен от баща си в Алжир. Въпреки че все още хранела надежда въпросът да бъде решен чрез съда, Мари-Ан започнала да крои план, който я изпълвал едновременно с възбуда и ужас: да отвлече синовете си.

През март отишла в Гардаиа да види момчетата. Измислила таен език, на който разговаряла с тях, и ги пре-

212

дупредила да бъдат готови на всякакви изненади. Направила им снимки за фалшивите паспорти и тогава разбрала, че няма никакъв шанс да успее. Преди всичко Брахим изпитвал подозрение към всеки ход на Мари-Ан и не й давал никаква възможност да остане насаме с Амар и Фарид. Освен това Мари-Ан научила, че й трябва писмено разрешение от Брахим, да изведе момчетата извън страната, дори ако на границата не забележат, че паспортите им са фалшиви. Нещо повече, четиристотин километра през Сахара делят Гардаиа от столицата Алжир единственото място, откъдето може да се напусне страната и това разстояние било невъзможно да се прекоси.

Момчетата не можели да се примирят с факта, че виждат майка си толкова рядко. Накърнени били отношенията им с техния най-близък човек на света. Освен това не можели да понасят презрението, с което я посрещало семейството на Брахим. Считали я за по-долна и „нечиста", защото е християнка и е загубила децата си, което било действително жестоко от тяхна страна. Брахим«тигнал дотам, че й наредил да не се докосва до нищо в дома му.

Майка и синове играели с часове на мозайка, само за да могат да седят заедно и да си дават тайни знаци, без да отронват нито дума. Започнали да се измъкват на двора, където скришом се прегръщали и целували и тихичко си шепнели как мечтаят да се махнат оттук и да бъдат отново заедно.

Скоро след като двуседмичната й отпуска свършила и Мари-Ан се върнала във Франция, тя получила писмо, което синовете й били успели да изпратят тайно от баща си. В него пишело: „Мамо, внимавай и се пази. Татко ще се жени повторно." Тогава Мари-Ан постъпила като много други изоставени родители: обърнала се към съда в своята родина. Получила развод и приела моминското си име Мари-Ан Пинел. Френският съд й присъдил родителските права над Амар и Фарид, но тя много бързо разбрала колко безполезен е този лист хартия. Въпреки дългогодишните отношения между двете страни (а може би именно заради тях), решенията на френския съд не се считали за валидни в Алжир.