Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част

Следващите две седмици Амар и Фарид прекарали по вилите на техни алжирски приятели. Скоро се научили, че баща им ги търси с полиция: седемнайсетгодишният Фарид бил обвинен, че е избягал от къщи, а Амар, който според алжирските закони вече бил пълнолетен, щял да отговаря за още по-сериозно престъпление развращаване на малолетен. Веднъж полицията позвънила във вилата, в която се укривали, и братята се скрили в банята, а в това време приятелите им се кълнели, че изобщо не са ги виждали.

Ако ги заловим, ще си имате сериозни неприятности предупредили ги полицаите.

Тогава братята съюзници в продължение на толкова дълги години трябвало да направят твърде болезнен избор: за да не създадат проблеми на приятелите си, те решили да се разделят. Амар щял да избегне ареста, като отле-I и за Франция с помйщта на човек от френското посолство и Линда Вейл-Кюриел, която по това време случайно се намирала в Алжир. В това време Фарид трябвало да се върне с автобуса в Гардаиа, където Брахим щял да го отведе в полицията на разпит. На въпроса къде е бил, той трябвало да отговаря: „Това си е моя работа."

Амар имал чувството, че предава брат си, който с всички сили се стараел да не се издаде и да устои на болката от раздялата. След като се върнал в Гардаиа, Фарид зажи-пял по-спокойно. Вероятно Брахим, който усещал, че ста-

S. От любов към дъщеря ми

225

ва нещо, се отказал да се държи строго с по-малкия си син. Разрешил му да се вижда с когото иска и да прави каквото пожелае. Фарид заживял с Брахим във временно примирие, но броял дните до навършването на възрастта, която щяла да му осигури свободата.

Именно в този момент Фарид се опитал да се намеси на страната на мащехата си. Знаел колко боли да те откъснат от майка ти и ненавиждал мисълта, че тези дечица ще извървят самотния път, който били извървели двамата с брат си. Колкото и да се молел Фарид, на нея й било забранено да вижда децата си.

През 1986 година нямало „коледни посещения" шейх Абае намекнал на майките, че няма да е зле да спрат да ги наричат по този начин, защото засягат религиозните чувства на родителите мюсюлмани. Алжирските бащи отказали да пуснат децата си и този път неписаното споразумение не могло да влезе в сила.

Алжирските майки били потресени и вбесени. Стриктно изпълнявали всичко и въпреки това децата им продължавали да живеят разделени от тях. Кръстниците измислили друг план: триседмичен протестен поход от Париж до Женева. Основното ядро на групата щяло да измине шестстотин километра пеш насред студената и тежка зима.

Участвам в похода, защото съм дълбоко възмутена обяснила една майка. ,

Дълго време нямахме никаква надежда добавила Маргарет Хюс, англичанка, която се била присъединила към основната група. Сега обаче сме тръгнали, защото мислим, че е възможно да успеем. Участваме, за да ги накараме да преговарят с нас.

На пресконференция в Париж Ан-Мари Лизен обяснила следното:

Това е поход, роден от отчаянието, но неговата цел е да накара другите народи да не бъдат съучастници в престъпленията, извършвани спрямо децата. Неговата цел е децата да могат да виждат и майките, и бащите си, дори да ги разделят граници. \

226

В свое комюнике кръстниците отправили пламенен призив: „Във времената, когато бащите и майките си отмъщават един на друг чрез своите деца, те (участниците в похода) искат да накарат всички нас да разберем, че отвличането не е доказателство за любов, а акт на насилие, който унищожава самото дете. Законът на по-силния не бива да управлява най-интимните отношения в семейството."

Съзнавайки, че. ще бъде злепоставено още веднъж пред световната общественост, алжирското правителство положило всички усилия да спре похода. Ани си взела поука от предишния път и майките отхвърлили предложението да отидат да преговарят в Алжир. Те получили топлите бла-гопожелания на президента Митеран, преди да потеглят. Той най-сетне открито им изразил подкрепата си и обещал „да се ангажира лично с този въпрос, като се обърне към президента Шадли."

На 10 февруари 1987 година майките потеглили от Париж, придружавани от десетки телевизионни камери. Шест дни по-късно пристигнали в Страсбург, където алжирците били организирали импровизирана среща, като изпратили със самолет няколко деца на двудневно посещение. Когато майките посрещнали децата на летището, чакала ги твърде неприятна изненада: децата били придружени от своите бащи и от телохранители.

Срещата между майките и децата била вълнуваща гледка. Някои от тях не се били виждали с години и дори не могли да се познаят. Трудно им било да завържат разговор, защото говорели на различни езици. На майките ужасно им се искало да стиснат своите деца в прегръдките-си и да ги покрият с целувки, но трябвало да се въздържат, защото децата били много уплашени.

Алжирският посредник се надявал, че родителите може би ще се сдобрят и съберат или поне ще решат противоречията си, след като прекарат нощта заедно. Това обаче било невъзможно за болшинството жени, които били разве-

227

Чувствахме се грубо манипулирани каза Жоселин Бари.

Проблемът добави Елен Монтетаго, чиято дъщеря не била пристигнала в Страсбург е следният: бащите мислят, че щом веднъж дойдат във Франция, децата няма да се върнат в Алжир. Майките се страхуват, че ако пуснат децата си в Алжир, те няма да се върнат във Франция. Както виждате, това е един омагьосан кръг.

Скоро щяло да се окаже, че думите й Са пророчески.

Преди да потеглят от Страсбург, разделяйки се с болка от своите деца, Ани съобщила, че майките и бащите са подписали индивидуални декларации, определящи правото на посещения. Въпреки че тези договори нямали задължителен характер за никой съд, алжирското правителство обещало, че ще бъдат зачитани.

Ани ясно подчертала, че протестът им не е приключил:

Майките се борят не само за себе си, но и за всички като тях. Те се борят за подписването на конвенция, която ще позволи на децата нормални отношения и с двамата родители.

Групата продължила похода си към Швейцария.

Когато майките пристигнали в Женева, отзвукът от техния протестен поход в средствата за масова информация бил предизвикал истинска буря, заплашваща да помете всичко по пътя си. Те били топло посрещнати от Леонид Еменов, председателят на комисията по човешките права към ООН, който в поздравителната си реч заявил: „Страданията на майките са страдания на човечеството, защото майките раждат живота и се борят за мир... Вярваме, че е крайно време международната общност да реши много проблеми, един от които е и вашият."

Представителят на Алжир в Организацията на обединените нации бил по-конкретен и думите му прозвучали доста утешително и обнадеждаващо: „Това е един много сериозен проблем, за който ние всички си даваме сметка. В Алжир казваме, че право имат и едните, и другите. Извинете ни, но мислим, че и бащите имат чувства като майките. Разбира се, никой не се стреми да усложни проблема ви и аз смятам, че той може да бъде решен."

„Алжирските майки" постигнали по-голямата част от исканията си: били официално признати от ООН, алжир-

228

Използват децата ни като шахматни фигурки казала Мари-Пол Мециани, една от участничките в похода. Всеки говори за права, но никой дори не споменава за страданията на децата.

Преговорите в Женева продължили. Според Ани главният въпрос бил да се дефинира принципът на „приложимия закон" да се реши коя от страните ще има правото да определя родителя, на когото да бъдат присъждани родителските права. Този принцип, отбеляза тя, не бива да се определя на базата на националността идеята, че примерно .Франция е по-подходяща от Алжир за отглеждането на деца а като се търси варианта, в който интересите на детето ще бъдат защитени най-добре. Този принцип трябва да отразява правото на детето да има своя родина и да бъде закриляно от сътресението, което предизвиква отвличането и задържането му в чужда страна.'

Французите внимавали да не изтъкват факта, че превъзхождат Алжир в културно отношение. Както отбелязал френският член на Комисията по човешките права към ООН: „Тези деца имат право да бъдат обичани и от бащите, и от майките си. Те не бива да бъдат лишавани от обичта както на бащиното, така и на майчиното семейство. Така те дори ще спечелят от допира си до две различни култури."

Вече можело да се каже, че има надежда и майките си позволили да започнат да се надяват. Новият посредник от френска страна Клод Алер казал: „Двама хуманисти вина-г и TvioraT да стигнат до споразумение."

През юли 1987 година двадесет и шест деца се отправили на второто посещение през граница, което завършило без инцидент. През декември за Франция заминали четирийсет и четири деца.

Тези събития били странна смесица от радост и убийствено разочарование. Едно от децата, пристигнали през декември, не било виждало майка си цели десет години и тяхната среща разтърсила всички присъстващи. Много от другите майки, дошли на летище „Орли" да посрещнат депата си, открили, че в последния момент бащите са отка-

229

За останалите посещението отлетяло като миг... после се случило немислимото. Една майка отказала да върне се-демнайсетгодишния си син в Алжир. Когато Ани научила новината, тя възкликнала: -

Все така става нечестният винаги постига своето!

През март 1988 година случаят се повторил, но подействал на останалите много по-демобилизиращо. След специално уредено посещение първото години след похищението на малката й дъщеря майката отказала да я върне обратно и нарушила обещанието си. Останалите майки знаели, че тя е най-непредвидимата и неустойчива сред членовете на основната група и историята й е действително трагична. Бащата алжирец работел в Саудитска Арабия и живеел във Франция, а детето оставил на отглеждане при своето семейство в Алжир.

Тези два случая имали катастрофални последствия. Още от началото на преговорите алжирците били подчертали колко е важно да се работи със сериозни хора. Като се имат предвид културните различия между двете страни, както и отсъствието на каквито и да било законови рамки, дадената от страна на майките дума била единственият лост, който можел да задвижи другата страна. Алжирците били убедени, че лъвският пай от споразумението е техен. Децата живеели със своите бащи според моралните норми на тяхното общество. Защо да не отстъпят малко, ако майките наистина спазват дадената дума?

В голямата част от случаите тя била удържана, но в два от тях не, и кръстниците се опасявали, че именно тези изключения ще разрушат постигнатото доверие. Опасявали се също така, че те ще провалят цялото движение тъкмо когато било постигнало крайната си цел: двустранно споразумение, което преди всичко да защитава правата на децата.

Ала макар и съкрушени, кръстниците продължавали да работят неуморно за каузата. Пример за това била Ани, която отказала да се предаде и дори да се оттегли. Вместо това тя твърдо решила да превърне временния неуспех в голяма победа (както каза веднъж Мари-Ан: „Според мен Ани е най-умната личност, която познавам"). Двете с Лин-

230

Кръстниците заявили, че преди всичко усилията на майките са били достойни за уважение и че светът се обръща към Алжир да отговори достойно на тези усилия, като подпише двустранното споразумение.

Второ, с течение на времето посещенията през граница се оказали не най-подходящата форма за решаване на проблема. Идната година майките щели да помолят да им изпратят двеста деца, две години по-късно: четиристотин.

Трето, двата случая, в които майките отказали да върнат децата си, били болезнено напомняне, че хората са сла-боволеви и е несправедливо майките или бащите да бъдат принуждавани да избират между своето сърце и голямата обща кауза. Личните уговорки между двамата родители били неприемливи. Имало нужда от договор, който да има силата на закон и да получи одобрението както на юристите, така и на обществеността. Нито една от двете страни нямало да допусне съдбата на засегнатите да бъде диктувана от най-безскрупулните между тях.

Всъщност кризата ни помогна страшно много каза Линда. Искахме договор от самото начало. Това ни показа, че не можем да решим проблема без законни средства.

Когато двете с Ани си тръгнали, Линда си припомнила думите на алжиреца: „Крайно време е да сложим край."

След завръщането ни във Франция разговаряхме с един от съветниците на министър-председателя продължи тя. Той ни каза, че на дипломатически език тези думи имат специален смисъл. „Може би ще успеем да започнем нови преговори", рече ни той.

И тъй преговорите, предхождащи подписването на до-I овора, били възобновени и протекли още по-успешно отпреди. Не минало и без неприятности: високоуважаваният 01 всички Клод Алер, който бил посредник от френска I I рана, бил принуден да подаде оставка след първия отказ ia бъде върнато дете.

За сравнение бих искала да ви разкажа за поведението на Фарид Хуаш. По време на третото организирано посе-¦ ние на децата във Франция той бил почти деветнайсет-годишен пълнолетен според френското законодателст-| и н почти пълнолетен според алжирското. Ако искал, можел да остане във Франция и никой нямало да бъде в I I стояние да го принуди да се върне обратно.

231

Майките знаели, че трябва да поддържат създаденото напрежение. След оставката на Клод Алер и липсата на договор почти не хранели надежда, че ще видят децата си през лятната ваканция. За да дадат израз на непоносимите си страдания, шест майки обявили нова гладна стачка, която започнала в Деня на майката на летище „Орли". Тази стачка продължила повече от месец и една от жените била откарана в болница в тежко здравословно състояние. Президентът Митеран лично посетил стачкуващите, което само по'себе си показвало нарасналото влияние на движението^

Когато преговорите навлезли в своя критичен стадий, кръстниците предали щафетата на Жоржина Дюфоа, министър на емиграцията във френското правителство. Жоржина била първата, за която исканията на майките станали първостепенен проблем. Тя била организаторката на чартърния полет през 1985 година за първото посещение на децата във Франция. Подобно на Ани Сюжие и Ан-Мари Лизен и тя си спечелила уважението и доверието на алжирците, защото била на мнение, че е важен не протоколът, а сериозното отношение на партньора към поставения проблем.

Искам думата ви на мъж, а не на дипломат обърнала се тя веднъж към висш държавен служител, за да го подтикне към действие.

Алжирците й направили най-големия комплимент, който може да получи жена, като заявили: „Тя е упорита като истински мъж."

Въпреки че Алер вече не работел за каузата, неговите идеи все още съществували в проектодоговора, който бил лично негово дело. Оставала само не особено приятната задача текстът да бъде проверен и изгладен. Договарящите се страни си давали сметка, че готовият текст на документа трябва да бъде кристално ясен по две причини: за да бъде приет и подписан от двете страни и да бъде спазван от правните системи на двете държави. \

232

Преди всичко договорът трябвало да бъде съобразен с чувствителността на алжирците към собствената им култура. Както отбеляза Линда: „Не можеш да кажеш на алжирския баща, че не е глава на семейството и няма да може да контролира собствените си деца." Или както казват алжирците: „Не може да принудиш един достоен баща да се откаже от своето дете." Имайки предвид именно тези неща, допълни Линда, работещите върху текста трябвало да избягват такива думи като „майка" или „баща". Едва ли можело да се очаква от договора да обедини правните традиции на двете страни. В него била въведена формулировката „родителят, понесъл отговорността" и се обръщало особено внимание на това, което би било най-добро за детето. Очаквало се текстът да бъде по-скоро практически, отколкото юридически издържан.

Кръстниците били сигурни, че взети заедно, тези два принципа ще попречат на много родители, които биха направили опит да отвлекат децата си в друга страна. При условие че отвлеченото дете ще бъде незабавно връщано у дома, мнозина щели да се разколебаят или направо да се откажат от намерението си. И ако тези родители бъдат уверени, че бащинството или майчинството им не е застрашено, без значение от семейното им положение, те едва ли ще се решат на подобна отчаяна постъпка. Ако децата имат право да пътуват свободно и без ограничения от единия при другия родител, от един до друг континент, от една в друга културна среда няма да има причина някой да ги спре.

Малко по малко договорът бил дооформен и спечелил горещото одобрение на световната общественост. Случайно организираните посещения на децата изглеждали твърде несигурни в сравнение с условията на документа и най-важното: договорът премахвал опасенията на алжирците,

233

След седемгодишен бавен и муден развой историческият момент дошъл неочаквано бързо. През юни 1988 година представителят на алжирската страна се обадил на Жор-жина Дюфоа и й казал: „Пристигайте веднага. Сега е моментът. Трябва незабавно да подпишем договора. Елате бързо в Алжир."

Три дни по-късно, на 21 юни 1988 година, Френско-ал-жирската конвенция била подписана, подпечатана и разменена между двете страни. Била назначена временна двустранна комисия, която да се занимава с всички, придобили публичност случаи на отвличане, включително и тези на децата на „Алжирските майки". Бъдещите случаи щели да се разглеждат направо в съда.

Убедена съм, че това е забележително събитие в историята на човешките отношения. Това е най-хубавата победа, при която победени няма. Кръстниците успели да доведат своята борба докрай. „Алжирските майки" вече не били разделени от своите деца. Алжирците спечелили уважението на световната общественост за това, защото разчупили веригите на взаимното недоверие и приспособили ценностите на чуждата култура към техните собствени културни ценности. На тях вече нямало да се гледа като на „лоши хора".

Най-хубавото обаче било, че спечелили децата сега те всички имали по двама родители вместо един. Спечелили и онези, които никога повече нямало да преживеят травмата на отвличането. Така победители се оказали всички деца по света.

Дефиницията „приложимия закон", предложена от Френско-алжирската конвенция, преодолява юридическата националност, закриляща родителите похитители почти навсякъде по света. Сега бащата алжирец не може да разчита, че съдът в родината му ще го защити и ще застане на негова страна. По същия начин майката французойка не може да получи автоматично подкрепата на френския съд. Според конвенцията делата, които се отнасят до присъждането на родителските права ^ случаи-

234

те, в които двамата родители са граждани на различни държави, се разглеждат от съда на страната, в която е сключен бракът, където са живели заедно и са отгледали своите деца с една дума, мястото, което децата считат за свой дом.

Щом бъде установен приложимият закон, съдът се разпорежда и децата биват връщани в родината им. В същото време се урежда и правото на посещения на родителя, който не е получил родителските права. Това е задължително условие.

Според конвенцията органите, които имат право да я налагат, са Министерствата на правосъдието в двете страни. Съдебните решения, взети от двете страни на Средиземно море, се спазват с еднаква сериозност. И френските, и алжирските държавни служители са упълномощени да издирват и намират отвлечените деца, да дават информация, от която се нуждае съдията, както и да връщат децата на родителя, който упражнява родителските права. По този начин въпросите се уреждат по-бързо. След като съдът разпореди кой от родителите да упражнява родителските права, децата се завръщат в разстояние на няколко месеца.

Конвенцията предвижда и по-строги мерки за онези, които отказват да се подчинят, главно мюсюлманите фундаменталисти. Всеки родител, който упражнява родителските права и пречи на редовните посещения на дру-i ия родител, подлежи на санкции. Ако другият родител не успее да върне навреме детето, местните власти го издирват и го връщат у дома.

Въпреки че майките французойки са доволни от споразумението, те не бива да се бавят прекалено дълго, ако с децата им се случи нещо лошо; За да избягнат втория възможен срив, който преживява детето (така нареченият синдром на пинг-понга) при рязката смяна на обстановката и средата, майката трябва да се обърне към съда до една година от отвличането му. Ако чака прекалено дълго, френ-

235

Френско-алжирската конвенция съвсем не е идеална. За да бъде ратифицирана от алжирската страна, в нея не са включени няколко големи групи от засегнати лица: извънбрачни деца, родители, които са сключили брак във Франция, но са граждани на други страни, родени във Франция майки от бащи-алжирци (според алжирските закони гражданството се предава по бащина линия, двойното жителство не се признава: жена, чийто баща е алжирец, е алжирка и следователно не може да заведе дело за отвличане срещу съпруг, който е също алжирец).