Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
Изтегляне 7.71 Mb.
|
7. Под града / 16:15 ч. Около час, може би час и половина Еди ги водеше по мрачните тунели под града, докато най-сетне призна с не толкова изплашен, колкото изумен глас, че за пръв път през своя живот се е заблудил. Все още чуваха глухия грохот на вода из дренажите, но акустиката в тия тунели беше тъй смахната, че не можеха да разберат дали бученето долита отпред или отзад, отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Нямаха нито клечка кибрит. Бяха загубени в тъмнината. Бил се страхуваше... много се страхуваше. Непрестанно си спомняше онзи разговор в бащината работилница. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде... Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване... Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало. И това е ставало. И това е ставало. И това... Разбира се, че бе ставало. Доказваше го например оная купчинка кости и гумирано платно, край която бяха минали на път към бърлогата на То. Бил усети, че паниката се надига в гърдите му и се помъчи да я отблъсне. Тя отстъпи, ала неохотно. Долавяше я как дебне като жива твар, как се гърчи и напряга сили да изскочи на свобода. А още повече я подсилваше увисналият нерешен въпрос дали са убили То или не. Да, казваше Ричи. Да, казваха Майк и Еди. Но Бил се тревожеше от спомена за боязливото съмнение по лицата на Бев и Стан, докато светлината гаснеше и те се измъкваха през вратичката, бягайки от шепота на рухващата паяжина. - Какво ще правим сега? - запита Стан. В изтънелия му детски глас трепереше страх и Бил разбра, че въпросът е отправен към него. - Да - каза Бен. - Какво? По дяволите, де да имахме фенерче... или поне све... свещ. Бил сякаш долови между думите му сподавена въздишка. Това го изплаши повече от всичко друго. Бен би се изумил ако можеше да узнае, че Бил го смята за издържлив и изобретателен, по-надежден от Ричи и не тъй податлив на униние като Стан. Щом Бен се канеше да отстъпи пред отчаянието, значи наистина бяха загазили. Сега в главата на Бил споменът за скелета на водопроводчика бе отстъпил пред друг спомен - за Том Сойер и Беки Тачър, изгубени в пещерата. Прогонваше тази мисъл, а тя упорито се прокрадваше обратно. Смущаваше го и още нещо, но понятието бе прекалено обширно и смътно за изморения му ум. Може би самата простота на идеята я правеше толкова мъглява: седмината се раздалечаваха. Разпадаше се връзката, която ги бе държала заедно през цялото лято. Бяха нападнали и унищожили чудовището. То можеше да е мъртво, както смятаха Ричи и Еди, или пък можеше да е толкова тежко ранено, че да спи сто години, хиляда, десет хиляди. Бяха застанали пред него, бяха видели как изглежда щом смъкне последната си маска и То се бе оказало ужасно - дума да няма! - но след първото потресение физическият му облик се оказваше не чак толкова непоносим и така То губеше най-мощното си оръжие. В края на краищата, и друг път бяха виждали паяци. Тия твари бяха противни, излъчваха някаква лазеща заплаха и навярно вече никога нямаше да могат да ги гледат
без тръпка на погнуса. Но в крайна сметка паякът си беше само паяк. Може би след като паднеха всички маски на ужаса, нямаше нищо, с което човешкият разум да не се пребори. Тази мисъл го обнадеждаваше. Нищо освен
онова, отвъдното, но навярно и онази отвратителна жива светлина, дебнеща край прага на макровселената, вече беше на път да умре. Мъртвешките светлини и полетът към тяхното мрачно свърталище вече гаснеха, чезнеха от спомените му. А всъщност не беше там работата. Важното - неизречено, ала усетено - беше просто това, че идваше краят на дружбата... идваше краят, а те още бяха сред мрака. Навярно чрез тази дружба Другият бе успял да ги превърне в нещо повече от деца. Но сега те отново ставаха деца. Бил го усещаше, усещаха и другите. - Ами сега, Бил? - най-сетне изплю камъчето Ричи. - Н-н-не знъ-знъ-знам - каза Бил. Заекването се бе завърнало здраво и читаво. Чуваше го, чуваха и другите, и Бил стоеше сред мрака, усещаше влажния мирис на растящата им паника и се питаше колко ли време остава преди някой - най-вероятно Стан - да сложи пръст в раната с безмилостния въпрос: Добре де, защо не знаеш? Нали ти ни домъкна тук! - Ами Хенри? - тревожно запита Майк. - Дали още е нейде тук, а? - Олеле Божичко - изстена Еди. - Съвсем бях забравил за него. Разбира се, че е тук, разбира се, сигурно се лута като нас и всеки миг може да го срещнем... Божичко, Бил, не ти ли хрумва някаква идея? Нали татко ти работи тук! Нямаш ли никаква идея? Бил се вслушваше в подигравателно далечния тътен на вода и напрягаше ум в търсене на идеята, за която Еди - и всички останали - настояваше с пълно право. Защото такава бе истината, той ги бе домъкнал тук и негова бе отговорността да ги изведе на бял свят. Но не му хрумваше нищо. Нищичко. - Аз имам идея - спокойно изрече Бевърли. В мрака Бил чу нещо и отначало не го разбра. Тих, шушнещ, но не страшен звук. После друг, по-познат... шумолене на цип. Какво?... - помисли той и сетне разбра какво. Тя се събличаше. По някаква неизвестна причина Бевърли се събличаше. - Какво правиш? - запита Ричи и смаяният му глас засече на втората дума. - Знам нещо - каза Бевърли в тъмнината и Бил имаше чувството, че гласът й изведнъж се е състарил. - Знам го, защото татко ми каза. Знам как да се сближим отново. А ако не се сближим, никога няма да излезем оттук. - Какво? - запита обърканият, изплашен Бен. - За какво говориш? - Нещо, което ще ни сближи завинаги. Нещо, което ще ви докаже... - Нъ-нъ-не, Б-б-бевърли! - възкликна Бил, който внезапно бе разбрал всичко. - ... ще ви докаже, че обичам всички ви - продължаваше Бевърли, - че всички сте мои приятели. - Ама тя какви ги... - започна Майк. Бевърли спокойно го прекъсна: - Кой ще е пръв? Мисля,
8. В Бърлогата на То / 1985 че умира - проплака Бевърли. - Ръката, То му отхапа ръката... Тя посегна към Бил, вкопчи се в него, но той я отблъсна грубо. - То пак се изплъзва! - изрева Бил. По устните и брадата му тъмнееше спечена кръв. - И-ххи-идвайте! Ричи! Б-б-бен! Този п-п-път ще я до-ххо-вършим! Ричи хвана Бил за раменете и го огледа като пълен безумец. - Бил, трябва да се погрижим за Еди. Трябва да пристегнем раната, да го измъкнем оттук. Но Бевърли вече седеше до Еди и леко полюшваше главата му в скута си. Бе затворила очи. - Вървете с Бил - каза тя. - Ако сте го оставили да загине мърцина... ако То пак се върне след двайсет и пет години, или петдесет, или дори две хиляди, кълна се, че... че духът ми ще ви намери и в гроба. Вървете! Ричи я погледа нерешително. После осъзна, че лицето й губи форма, превръща се в бледо петно сред гъстеещия здрач. Светлината помръкваше. Това го накара да се реши. - Добре - каза той. - Този път ще се бием докрай. Бен стоеше зад паяжината, която отново започваше да се разпада. Той също бе зърнал висящата под тавана фигура и тайно се молеше Бил да не поглежда нагоре. Но когато от мрежата почнаха да се ръсят парцали и нишки, Бил вдигна глава. Видя как Одра бавно се спуска надолу, сякаш понесена от стар, раздрънкан асансьор. Слезе три метра, спря, люшна се настрани и изведнъж прелетя още пет. Лицето й не трепваше. Порцелановосините очи бяха широко разтворени. По раменете й лепнеха кичури сплъстена коса. Челюстта й бе провиснала. - ОДРА! - изкрещя той. - Бил, идвай! - провикна се Бен. Сега парчетата паяжина валяха наоколо, блъскаха плочките с глухо туптене и веднага се разливаха. Изведнъж Ричи сграбчи Бил през кръста и го помъкна към триметровия процеп между пода и долния край на раздраната паяжина. - Идвай, Бил! Идвай! Идвай! - Това е Одра! - отчаяно изкрещя Бил. - Тъ-тъ-това е ОДРА! - Ако ще да е папата, дреме ми на оная работа - свирепо изръмжа Ричи. - Еди загина и ако То още е живо, сега ще го убием. Този път ще довършим работата, Шеф Бил. А Одра или е жива, или не е. Хайде, идвай! Бил се поколеба още миг, сетне през главата му като снимки от албума на Джордж се мярнаха детски лица, лицата на всички убити деца. УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ. - Дъ-дъ-добре. Д-да въ-ххъ-рвим. П-п-прости ми, Б-боже. Секунда преди кръстосаните нишки да се срутят, двамата пробягаха отдолу и Бен се присъедини към тях. Докато се втурваха по дирите на То, Одра се люшкаше и подскачаше на петнадесет метра над каменния под в своя отровен пашкул, закачен за рухващата паяжина.
Бен Тичаха по диря от черна кръв - лъскави мазни локвички, които се разливаха и потъваха в пукнатините между плочите. Но когато подът взе да се надига към полукръглия мрачен отвор в дъното на залата, Бен забеляза още нещо - диря от яйца. Бяха големи колкото щраусови яйца с грапави черни черупки. Отвътре се лееше бледо восъчно сияние. Бен осъзна, че всъщност са полупрозрачни; видя как вътре помръдват черни силуети.
Ричи и Бил бяха спрели и се взираха в яйцата с тъпо изумление. - Бягайте! Бягайте! - изрева Бен. - Аз се заемам с тях! Настигнете То! - Дръж! - викна Ричи и му хвърли блокче кибрит от хотел "Градски дом". Бен хвана кибрита. Бил и Ричи се втурнаха по-нататък. За няколко секунди Бен ги проследи с очи сред бързо гаснещата светлина. Двамата нахълтаха в мрака на потайния тунел и изчезнаха от поглед. После той сведе глава към първото от крехките яйца, към черната уродлива сянка вътре и усети как губи решителност. Това... абе, момчета, това вече беше прекалено. Просто беше ужасно. Пък и сигурно самички щяха да си измрат; не бяха снесени, а изръсени.
Призовавайки на помощ цялата си храброст, призовавайки на помощ бледото мъртвешко лице на Еди, Бен стовари каубойския си ботуш върху първото яйце. То се спука с гнусно мляскане и около ботуша му бликна някаква зловонна плацента. После паяче с размерите на плъх безсилно задраска с лапи по камъка, опита се да избяга и Бен чу в главата си немощен, мяукащ вой, напомнящ оная призрачна музика, която издава при рязко огъване дълъг ръчен трион. Бен се люшна подир него с вдървени крака и отново замахна. Усети как тялото на паячето изхрущя и се сплеска под ботуша му. Гърлото му се сви и сега вече нямаше как да издържи. Той повърна, после развъртя подметка, размазвайки гадинката по камъните, и воят в главата му стихна.
Сред гаснещата светлина той пристъпи към следващото яйце и повтори всичко отначало. Всичко - мляскането, бликналата течност, хрущенето. Следващото. Следващото. Следващото. Бавно наближаваше мрачния свод, под който бяха изчезнали двамата му приятели. Тъмнината ставаше непрогледна, Бевърли и разпадащата се паяжина бяха нейде далече назад. Все още чуваше смътно как шушнат рухващите нишки. Яйцата бледо просветваха в мрака. Край всяко от тях той драсваше клечка кибрит, после го разбиваше. Всеки път успяваше да догони замаяната гадинка и да я смаже преди пламъчето да изгасне. Нямаше представа какво ще прави, ако кибритът свърши преди да строши последното яйце и да изтреби цялото гнусно люпило.
То / 1985 Продължаваха да идват. То ги усещаше как продължават да идват, как го догонват и страхът му растеше. Може би в края на краищата щеше да се окаже, че не е вечно - най-сетне трябваше да допусне тази недопустима мисъл. И още по-лошо - усещаше смъртта на своите рожби. Трето от тия омразни момчета-мъже крачеше упорито по родилната диря и макар да бе обезумяло от погнуса, методично размазваше яйце след яйце. Не! - проплака То като се люшкаше насам-натам и усещаше как жизнените му сили изтичат през стотици рани. Нито една не бе смъртоносна сама по себе си, ала всяка пееше своята песен на болката, всяка го изтощаваше. Един от краката му висеше само на нишка месо. С едното око бе ослепяло. Усещаше в утробата си някакво ужасно разкъсване от незнайната отрова, която друго омразно момче-мъж бе успяло да пръсне в гърлото му. А те продължаваха да идват, да го догонват. Как бе възможно това? То хленчеше, виеше и когато ги усети съвсем наблизо зад себе си, стори единственото, което му оставаше - обърна се, готово за бой.
11. Бевърли Преди да загаснат последните светлини и наоколо да се склопи непрогледен мрак, тя видя как жената на Бил пропадна още пет-шест метра и отново отскочи нагоре. Бе започнала да се върти и дългите рижи коси се разперваха като ветрило. Неговата съпруга, помисли Бевърли. Но аз бях първата му любов и ако смята, че е познал обичта с някоя друга жена, то е само защото не помни... не помни Дери. После се озова сама сред мрака и шумоленето, с неподвижната тежест на Еди в скута си. Не искаше да го пусне, не искаше да положи лицето му върху скверния под на леговището. Затова продължи да крепи главата му върху изтръпналия си лакът и да отмята кичурите от влажното му чело. Мислеше за птици... навярно някога Стан й бе подсказал тази идея. Горкият Стан, който не можа да издържи.
Опита да си спомни за това - да мисли за нещо хубаво сред всичкия този мрак, където звуците губят място и посока. Така самотата не изглеждаше толкова страшна. Отначало споменът не искаше да дойде; вместо него идваха птиците - гарвани, врани и скорци, пролетни птици, които изведнъж се завръщат отнякъде, докато по улиците още се стичат ручеи снежна вода и последните заледени мръсни преспи отчаяно се вкопчват в сенчестите места. Струваше й се, че тия пролетни птици винаги изникват в навъсен ден и човек изумено се пита откъде ли са пристигнали. Те просто изпълваха Дери изневиделица и огласяха влажния въздух с дрезгав брътвеж. Отрупваха телефонните жици и островърхите покриви на викторианските къщи по Западния булевард; боричкаха се за място по алуминиевите клони на грамадната телевизионна антена над "Барачката на Уоли"; увисваха по голите черни клони на брястовете край Долна главна улица. Настаняваха се, бъбреха със свадливи гласове на стари клюкарки, после литваха по някакъв недоловим за хората сигнал и небето почерняваше от тяхното гъмжило... докато кацнат на ново място.
Споменът се завърна - скритият отвъд птиците спомен - но все още беше смътен и разпокъсан. Може би такъв щеше да остане завинаги. Тя... Мислите й внезапно прекъснаха, защото усети, че Еди
12. Любов и Копнеж / 10 август 1958 идва към нея пръв, защото е най-изплашен. Идва към нея не като приятел от изминалото лято или като мимолетен любовник, а както само преди три-четири години е бързал към майка си, за да дири утеха; той не отскача от нейната гладка голота и отначало тя се пита дали изобщо я е усетил. Трепери цял и макар че се докосват, мракът е толкова плътен, че дори отблизо Бевърли не може да го види; различава само смътната, призрачна белота на гипса. - Какво искаш? - пита той. - Трябва да пъхнеш онова в мен - казва тя. Той опитва да се отдръпне, но тя го удържа над себе си. Чува как някой - може би Бен - въздъхва през зъби. - Беви, не мога да го направя. Не знам как... - Мисля, че е лесно. Но първо ще трябва да се съблечеш. - Тя се замисля колко сложно ще бъде да измъкнат гипса от ръкава на ризата, а после отново да го вмъкнат, и добавя: - Поне панталоните. - Не, не мога! Ала тя подозира, че част от него може и иска, защото е престанал да трепери и нещо малко и кораво я притиска отдясно по корема. - Можеш - казва тя и го придърпва надолу. Под голия й гръб дъното на канала е твърдо, глинесто, сухо. Далечният тътен на вода е равномерен, приспивен. Тя посяга нагоре. За миг пред очите й изниква строгото, сурово бащино лице (искам да видя дали си непокътната)
Сссссссс! - въздиша тя през зъби, прехапала долната си устна, и пак мисли за птиците, пролетните птици, които внезапно литват от покривите под ниските мартенски облаци. - Бевърли? - неуверено се обажда той. - Добре ли си? - По-бавно - казва тя. - Така ще ти е по-леко да дишаш. Той забавя движенията и след малко дъхът му се ускорява, но тя разбира, че в това няма нищо опасно. Болката се разсейва. Изведнъж той засилва ритъма, после спира, напряга се и издава звук - някакъв звук. Тя усеща, че за него това е нещо невероятно, изключително, сякаш... сякаш че лети. Чувствува се могъща - чувствува как в цялото й тяло се надига победоносна увереност. От това ли се е страхувал баща й? Да, може би! В това действие наистина има могъщество, има огромна сила, която пронизва кръвта и разкъсва всички окови. Не усеща физическа наслада, ала открива своеобразен духовен екстаз. Открива близостта. Той притиска лице към нейната шия и тя го прегръща. Той плаче. Тя продължава да го прегръща. И усеща как онази негова част помежду им започва да се губи. Той всъщност не се оттегля от нея; просто се губи, изчезва. Когато тежестта на неговото тяло се отдръпва, тя сяда и докосва лицето му в мрака. - Усети ли го? - Кое? - Което трябва. Не знам как се нарича. Той кимва - тя долавя това с дланта си върху неговата буза. - Не знам дали е било точно както... нали знаеш, както разправят големите момчета. Но беше... беше неповторимо. - Той говори тихо, за да не чуят другите. - Обичам те, Беви. Тук спомените й прекъсват за малко. Тя е уверена, че е имало още разговори, на глас и шепнешком, ала не помни какво са говорили. Няма значение. Дали е трябвало да уговаря всекиго поотделно? Да, навярно. Но и това няма значение. Те просто трябва да бъдат уговаряни за стъпката към това, към най-дълбоката човешка връзка между света и безкрая, единственото място, където потокът на кръвта докосва вечността. Няма значение. Важни са само любовта и копнежът. Тук, в мрака, не е по-зле, отколкото другаде. А може би и по-добре. Майк идва при нея, после Ричи и актът се повтаря, потретва. Сега тя усеща известно удоволствие, смътна топлинка в своите детски, незрели слабини, и когато Стан идва към нея, тя затваря очи и мисли за птици, пролет и птици, и тя ги вижда отново и отново как кацат едновременно, как изпълват голите зимни клони като ездачи на шоковата вълна подир отстъплението на най-жестокото годишно време, вижда ги как излитат, излитат, излитат, крилата им плющят като прострени чаршафи и тя си мисли: След месец всички деца ще излязат в парка с хвърчила и ще трябва да бягат, за да не им се преплетат връвчиците. И още: Навярно това е да летиш.
- Усети ли го? - пак пита тя и макар да не знае какво точно е то, разбира, че не го е усетил. След безкрайно очакване към нея идва Бен. Той трепери цял, но не от боязън като Стан. - Бевърли, не мога - изрича той с глас, който би трябвало да звучи разумно, обаче в действителност е безкрайно далеч от разума. - Можеш. Усещам го. Наистина го усеща. Усеща много повече от онази твърдина; повече от него. Усеща нещото точно под напиращия му корем. Размерите му разбуждат нейното любопитство и тя леко докосва издутата плът. Той надава тих стон край шията й; цялото й голо тяло настръхва от докосването на топлия му дъх. Усеща как през нея се стрелват първите гърчове на истинска възбуда - изведнъж чувството става грамадно; разбира, че е прекалено грамадно (а дали и той не е грамаден, ще може ли да го поеме в себе си?) и прекалено възрастно за нея, това е някакво чувство, което крачи с подковани ботуши. То е като каменарските капсули на Хенри, не е за деца, може да избухне и да те пръсне на парчета. Но сега няма нито време, нито място за тревога; има любов, копнеж и мрак. Ако не минат през първите две, сигурно ще останат само с третото. - Бевърли, недей... - Да. - Аз... - Научи ме да летя - казва Бевърли със спокойствие, което всъщност не изпитва. По бузата и шията й плъзва топла влага и тя разбира, че той плаче. - Научи ме, Бен. - Не... - Ако ти си написал стихотворението, научи ме. Можеш да ми погалиш косите, Бен. Разрешавам ти. - Бевърли... аз... аз... Сега той не просто трепери; тресе се цял. Но тя пак усеща, че това не е само страх - в тръпките се примесва и предчувствие за онзи изблик, заради който се върши всичко. Мисли си за (птиците) лицето му, за неговото мило, добро, сериозно лице и знае, че това не е страх; той изпитва желание, дълбоко, страстно желание, готово да разкъса юздите, и пак я изпълва същата мощ - нещо като полет, нещо като падане, и тя вижда отгоре всички птици по покривите и телевизионните антени, вижда всички улици като на карта, о, копнеж, да, това е истината, любовта и копнежът учат човека да лети. - Бен! Да! - внезапно извиква тя и желанието разкъсва юздите. Отново усеща болка и за миг се изплашва, че тежестта му ще я смаже. После той се подпира на длани и натискът изчезва. О, да, той е голям - болката се завръща и сега я пронизва много по-дълбоко, отколкото първия път, с Еди. Пак ще трябва да прехапе устни и да мисли за птиците, докато паренето отмине. Когато болката отминава, тя протяга ръка и докосва устните му с пръст. Бен тихичко стене. Страстта се възражда и тя усеща как нейното могъщество изведнъж почва да се прелива в него; отдава го охотно и сама се прелива нататък. Отначало я разтърсва крехка, спирална нежност, която я кара да размята глава и между стиснатите й устни звучи тих, напевен стон, това е да летиш, това, о, любов, о, копнеж, о, това не може да се отблъсне, свързваш, отдаваш, спояваш могъщия кръг, свързваш, отдаваш... летиш.
И усеща как започва чудото - онова, неизвестното за другите момичета, които се кискат и си шепнат на ухо в тоалетната; те само се чудят колко ли страшен е сексът и тя едва сега осъзнава, че за много от тях сексът трябва да е някакво не докрай осъзнато, неопределено чудовище; помежду си те го наричат То. Би ли Го направила, правят ли Го сестра ти и нейният приятел, вашите правят ли Го още, аз никога няма да Го правя; о, да, в пети клас сякаш всички момичета са бъдещи стари моми, но сега Бевърли разбира, че те нямат ни най-малка представа за този... този завършек, и иска да изкрещи, но се удържа, защото знае, че момчетата ще се изплашат за нея. Тя пъхва длан в устата си и захапва с всичка сила. Сега разбира пискливия смях на момичета като Грета Бауи и Сали Мюлер - та нали през това дълго, страшно лято и те, седмината Неудачници непрестанно се смееха като луди. Смееш се защото всичко страшно и неизвестно има и смешна страна, смееш се както понякога малките деца се смеят и плачат едновременно, докато към тях приближава танцуващ клоун - знаят, че клоунът трябва да е смешен... но е и неизвестен, изпълнен с вечната мощ на незнайното. Прехапаната длан вече не удържа вика и тя открива само един начин да успокои другите - и Бен - като крещи утвърдително в тъмнината. - Да! Да! Да!
Тя го прегръща с всички сили и двамата дълго лежат така, притиснали буза до буза. Той мълчаливо се отдръпва от нея и за известно време тя остава сама. Събира дрехите си и бавно се облича, усещайки тъпа, тръпнеща болка, която те, мъжете, не ще познаят никога. Усеща и някаква своеобразна смес от удоволствие, изтощение и облекчение, че всичко е отминало. Сега я изпълва пустота и макар да се радва, че слабините й отново са само нейни, пустотата поражда странна тъга, която тя никога не би могла да опише... освен ако я сравни със спомена за голи дървета под бялото зимно небе, пусти дървета, очакващи гарваните да се завърнат като черни свещеници в края на март за погребението на снега. Протяга ръце в тъмнината и открива своите приятели. Дълго всички мълчат и когато най-сетне някой нарушава тишината, Бевърли не се изненадва, че това е Еди. - Мисля, че преди две отклонения трябваше да завием наляво, а не надясно - казва той. - Божичко, знаех си, ама такова шубе ме гонеше тогава... - Цял живот все шубето те гони, Едс - казва Ричи. Гласът му е весел. Острите нотки на паника са изчезнали напълно. - И на други места сбъркахме - продължава Еди, без да му обръща внимание, - но онова беше най-лошото. Ако успеем да се върнем дотам, сигурно ще се оправим. Подреждат се в нестройна колона - пръв е Еди, после Бевърли полага ръка на рамото му и усеща дланта на Майк върху своето. Пак тръгват, този път по-бързо. У Еди вече няма и следа от предишната суетлива тревога. Прибираме се у дома, мисли тя и потръпва от облекчение и радост. Да, у дома. И така ще е най-добре. Свършихме онова, заради което дойдохме, а сега можем да се върнем и пак да станем просто деца. Така ще е най-добре.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
НАВЪН
Каталог: Books Books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето Books -> В обятията на шамбала Books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год Books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов Books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год Books -> Книга 2 щастие и успех предисловие Books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга Books -> Тантриското преобразяване Books -> Духовно воюване Ричард Инг Съдържание Изтегляне 7.71 Mb. Сподели с приятели:
|