Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

Четвърта част

Омагьосаната модерност

Ще направя хипотезата, че комунистическите режими в Източна Европа се основават не само на терора, но и на една своеобразна легитимност. Разбира се тя, няма нищо общо с правото или с политическите механизми, развити от демокрацията. В първа глава нарекох тази легитимност “антропологическа”, имайки предвид известна съобразеност с дълбоките структури на междучовешко взаимодействие. Умелото боравене ­ съзнателно или не ­ на системата с тези структури беше и причината за дълготрайността на една система, която иначе би изглеждала неудържима. Комунизмът, това беше обществото на дара и жертвата в епохата на тяхната техническа възпроизводимост.

В горната фраза се съдържа и парадоксът на тази култура. От една страна, тя модернизира, сиреч разомагьосва света и отношенията между хората, развързва символични ирационални зависимости, освобождава аза от “онтологически дългове” към богове, предци, властници, родители. От друга, за да се състои това разомагьосване достатъчно бързо, за да се модернизира обществото в границите на едно-два поколения, трябва да се концентрира невиждана политическа енергия, а за да стане това ­ отношенията трябва да се омагьосат по друг, модерен начин: мястото на родителя да заеме партийният секретар, дългът към миналото да се препрати към Партията. Може да се каже, че комунизмът е проект за една алтернативна модерност, която ще позволи да се ползват предимствата на модерната епоха (еманципация, консумация, мобилност), без да се плаща цената, която всичко това е струвало на развитите индустриални страни (отчуждение, загуба на смисъл, разкъсване на общностните връзки).
Какъв е евристичен момент може да има в един опит за интерпретиране на комунистическото общество през призмата на дара?

Това, което подобен подход ни позволява, е да хвърлим мост между двете страни на този режим, които изглеждат шизофренно разцепени. От една страна - терора, принудата, отчуждените до крайност социални механизми, от друга – реалната или симулирана вяра във всемогъществото на системата (самопредставяща се като вяра в “бъдещето”, в “комунизма”), масовизацията на човека, огромната социална енергия отделена в посока на една ирационална цел и т. н. Днес, от дистанцията на времето, е трудно да се разбере как тези две страни са съжителствали в една и съща култура, в един и същи индивид. В интерпретацията на преживяното днес едни имат тенденцията да виждат само бездушната, престъпна машина и, не разбирайки как е било възможно някой да инвестира в нея, да твърдят ретроспективно, че става дума или за объркани наивници, или за цинични идеолози, или за страх от санкции. От другата страна на политическата барикада носталгично настроените към режима забравят терора и идеализират бригадирските години, безкористния труд за родината, скромността на партийния секретар, кристалния морал на младите партизани и тъй нататък. От тази гледна точка пък излиза, че всичко е било прекрасно и режимът се е провалил просто, защото “рибата се е вмирисала от главата”.

Дарът като обяснителна схема тук ни позволява да преодолеем тази противопоставка, тъй като по самата си дефиниция той е културно обективиран механизъм на обмен и заедно с това субективно етическо преживяване, той функционира в плана на символичното и на въображаемото едновременно. Случва се онова, което вече е станало с възхода на националната държава: новите институции са канализирали и централизирали даровия обмен създавайки нови връзки, нови общности, нови идентичности. Трябва да вярваш, за да може да функционира системата, но заедно с това вярваш, именно защото системата функционира. Тук не става дума за някаква религиозна вяра, а за нещо много по-прозаично: вярата че машината ще работи и утре, че днешните инвестиции няма утре да останат напразни. Можем да я сравним с вярата в дадена банка: ще вложим парите си в нея, не защото тя участва по някакъв начин в мирогледната ни конструкция, а защото вярваме, че и утре тя ще е платежоспособна. За укрепване на тази вяра банката наема внушителен офис, разпространява разкази за своята стабилност и т.н. Комунистическата система – както националната държава преди нея – се грижи с всичките сили на пропагандната си машина за укрепване на подобно доверие. Самият терор е елемент от нейния фирмен “имидж”: трябва да вярваме във всемогъществото на репресивния апарат, за да продължаваме на влагаме даровите си инвестиции в този режим.¹³⁶

В този смисъл системата може да функционира дори и ако на идеологическо ниво нито един не индивид може да се дистанцира от нея: достатъчно е да вярва той, че механизмът на даров обмен функционира. Че, примерно, безкористно отдадения труд на Хаимбоаз ще му даде онзи социален престиж, който пък по-нататък ще му помогне в живота. Нека отново подчертая тънката разлика вярата във валидността на даровия обмен и циничния кариеризъм (отивам бригадир, за да направя кариера).¹³⁷ В първия случай става дума за инвестиция в своята собствена социална идентичност, която сякаш няма пряка връзка с някаква изгода. Във втория случай несъзнаваното на дара (Бурдийо) изплува в съзнанието и прави възможна една целенасочена социална стратегия, която можем да наречем егоистична или свободна според гледната точка, която заемем.

Отделният човек може да бъде идеологичеки противник на режима и въпреки това да участва в ленинските съботници именно защото това е част от играта - така оставаш вътре в общността, в групата на “нашите”. Блокирани са всички други пътища за натрупване на социален престиж, самите буржоазни форми на общуване като медии, кафета, клубове, асоциации¹³⁸ не случайно са или унищожени или поставени под конрол (забележителна е например акцията срещу кръчмите през 60-те години). Благодарение на общуването чрез тях би могла да бъде съхранена някаква памет за безкористно даденото, някакъв неконтролиран престиж да създаде едни или други публични фигури.¹³⁹ Обратно, ликвидирането на всички граждански форми на циркурлация на “символни капитали” дават на официалните канали монопол върху даванията и взиманията. Това впрочем обяснява и защо по-развитите градски култури направиха възможна по-сериозна дисидентска съпротива, докато в култури като балканските, където подобни мрежи на общуване бяха по-слабо развити, моралния жест на съпротива потъваше в небитието съвсем по оруелски.

В края на тази част ще предложа един case study на даровия обмен в българското културно въображение, по-специално в отношението към Русия. Този параграф предполага някои уговорки. “Българско” и “българин” тук не трябва да се схваща като някакъв исторически или психологически факт. Няма “национални характери” или “народни души” ­ има образцови текстове, които задават поведения. По принцип потопеността ни в контекста прави трудно постигането на “остранения поглед” (regard еloignе), който за Леви-Строс прави възможно разбирането на дадена култура. И все пак тук, както и в цялата настояща работа, надеждата ни е, че самата проблематика на дара ще има един известен отчуждаващ ефект по отношение на материала, че самата тя задава една неочаквана гледна точка към иначе познати феномени.

Не веднъж подчертахме, че даровото взаимоотношение е само привидно безкористно и зад него стоят индивидуални или групови стратегии като се почне от спечелването на любов и престиж и се стигне до установяване на господство. Благодарността към Русия се оказва в центъра на модернизационните процеси: Русия създава българската национална държава, Съветският съюз доминира страната през последния половин век. Благодетелят е и господар, тъй както го предполага културният инвариант. Оттук и тежките символични задачи, които тази страна има да решава – да развърже смъртоносния дар и да се окаже причина на самата себе си.

Подобен проблем има донякъде колониален отенък, имат го всички страни на периферията. Самата Русия, периферна в един друг, социално-икономически смисъл, трансформира даровото си въображение в съвсем друга, месианска посока. Представих този процес в Трета част с утопията на Николай Фьодоров. Едно сравнението между тези две компенсаторни реакции – провинциалната и имперската, котловинната и месианската – ще ни покаже, че процесът на модернизация винаги разклаща устоите на традиционната дарова етика, транспонирайки я в други културни регистри.