Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

5.3. Фундаменталисткият бунт

И тъй прогресът превръща човека от периферията в “копеле” на локализирания универсализъм: бързата промяна на света деградира предците до досаден придатък на развитието, няма какво да получиш или научиш от тях, няма защо да се идентифицираш.²⁰⁵ Модел са станали комшиите, които са по-напред в универсалната надпревара: но за разлика от предците те живеят в един и същ свят с теб и даровете им не могат да не се възприемат като агонални, т. е. като предизвикателство. Получава се така, че периферните култури са безкрайно предизвиквани и никога не могат да отвърнат на предизвикателството.

Възможните реакции на периферията са две. Първата се състои в това, дарът на напредналите модерни култури да се възприеме като вертикален, или с други думи, на развития Запад да се припише трансцендентност, да се превърне той в един вид царство на мъртвите и боговете, положено не в миналото, а в бъдещето. Лицата, които посредничат в размяната с това геополитическо “отвъд” ­ политическата клиентела, бизнесмените с по една сметка в родна и една в чужда валута, разнообразните културтрегери ­ са и най-живо заинтересувани от тази културна конструкция. Както древните жреци, те символически разпределят благата, идващи от “отвъдното”, укрепвайки по този начин позициите си. Днес преразпределението на европейските помощи в България се прпевръща постепено в основен ресурс на властта. Можем да кажем, че мястото на едни елити, преразпределящи съветски помощи постепено се заема от други, свързани с Европа и Запада.

Втората стратегия е тази на елитите, изключени от международния обмен. Те ще вдигнат ръкавицата и срещу предизвикателството на безапелационния модерен дар ще изправят една хипертрофирана гордост от родното, от предците, от традицията. На пръв поглед фундаменталистът отхвърля ценностния империализъм на Запада и се връща към изконния фундамент на собствената култура.²⁰⁶ Ако се загледаме по-отблизо обаче, ще забележим, че от немския романтик до алжирския интегрист той действа реактивно, той се съревновава. На даровете на модерността ­ вещи, технологии, хигиена, знания и т. н. ­ той противопоставя нещо по-просто, но символически по-ефикасно: саможертвата. Фундаментализмът почва там, където се дава нещо повече от онова, което традицията иска, където моралът се радикализира в стремежа да се победи символически големият западен дарител в състезанието за народната благодарност. Кое фасцинира повече, няколко камиона ориз, или готовността да пролееш кръвта си? Във варианта на руския месианизъм²⁰⁷, развит през деветнайсети век в сблъсъка с модернизацията и доведен до пароксизъм от съветската идеология, жертвата е превърната в имперски принцип, който легитимира господството. Дребният турски ислямист просто иска да се конструира като морален авторитет на фона на една корумпирана политическа класа. Но и в двата случая става дума за опит да се отвърне на дара, да се влезе в потлач с неизмеримо по-силния противник.

Работата е там, че двете идеал-типични реакции, западническата и фундаменталистката, в реалната политическа практика сложно се преплитат. За да продаваш своето в чужбина, е добре да подсилиш малко своеобразието си. Обратно, за да се противопоставяш на Запада, ти трябват бомби, организация, медийна политика, въобще ­ модерни работи.²⁰⁸

5.4. Съпротивата на човешкия материал

В Голямата трансформация (1944) Карл Полани показва с примери от развитието на капитализма в Англия, че тържеството на пазарно-договорните отношения върху традиционните форми на солидарност, основани върху етиката на дара, е свързано с изключително насилие. Противно на това, което сме свикнали да мислим, пазарът е този, който се налага като рационален проект, като утопия²⁰⁹; обратно, всички онези опити на обществото да се справи с това ново, неестествено състояние и да възстанови даровата свързаност ­ наляво към социалдемокрацията и комунизма или надясно към различните форми на десен тоталитаризъм ­ са спонтанни опити за самозащита на социалната тъкан, злополуки в триумфалното движение “напред”. Саморегулиращият се пазар, където всеки разменя, без да се привързва и където дори земята, работната сила и парите са обект на покупко-продажба, е нещо съвършено неестествено от гледище на практически всички човешки култури. Парадоксът се състои в това, че “икономиката на лесе-фер е създадена чрез съзнателни действия на държавата, докато по-сетнешните є ограничения възникват спонтанно. Лесе-фер е планирана, а самото планиране ­ не.”²¹⁰

Този анализ, направен в началото на четиридесетте години, когато с икономическия либерализъм сякаш е свършено завинаги, стана отново актуален след либералния обрат, донесен от оседемдесетте години. Подобно на миналия век отново “невидимата ръка” се спусна върху света откъм центъра, представен в този случай от доминирани от Съединените щати организации като СТО, отново човекът започна да се мисли като същество, чиято основна стратегия е интересът, отново политиката се подчини на икономиката. Идеологията на това планетарно налагане на либералния пазар е в идеята за “прехода”, замислена да нормализира фашизоидни режими (Испания, Португалия), различни авторитарни диктатури (Турция, Индонезия...), комунистическите страни след 89-а, та дори силно оцветени от етатизма системи като френската, индийската или японската.

И в двата исторически епизода насилието е делегитимирано, изтласкано в сферата на природното. Каква сила ще кара отсега нататък хората да работят и да се подчиняват на социалния ред? Много просто, това ще бъде природната необходимост, гладът, физическото оцеляване. Трябва само така да се организират нещата, че старите форми на солидарност, позволяващи на индивида да оцелява ­ родът, религията, милосърдието, да не действат (или да им се помогне да не действат). Изтръгнатите от патриархалното селско или осигуреното бюрократично съществуване маси трябва да се хвърлят на пазара на труда, да се оставят да бъдат дисциплинирани от жестокия закон на войната на всички срещу всички. Каква ще бъде формата на съпротива срещу новата либерална утопия, разкъсваща не само общностната тъкан, но и пространството на националната държава, възникнала като форма на съпротива срещу нея през миналия век? Ако следваме Полани²¹¹, човешкото същество просто не е устроено така, както си мисли Адам Смит и неговите идейни последователи: неговият първи мотив не е да разменя и търгува, а да дава и да получава, да обвързва другия и да бъде обвързвано от него. Човекът може да си служи с размяната за едни или други цели, но не може да стане човек чрез нея, защото целите, заложени в неговата природа – любов, слава, престиж, признание - нямат нищо общо с калкулирания икономически интерес.²¹²

Да очакваме ли новото либерално отваряне да роди своите “злополуки” – своя ню дийл и кейнсианство, своя ляв и десен тоталитаризъм? Нека подчертаем,че разликата между двата исторически епизода е съществена. Ако спонтанните форми на самозащита на социалната тъкан в края на миналия и началото на този век приемат по принцип териториална форма ­ социални осигуровки, профсъюзни привилегии, държавен и идеологически протекционизъм и т.н. ­ то в края на ХХ век като че ли става дума за съвсем нов феномен: появата на детериториализираните мрежи.²¹³

“Мрежа” тук дефинирам като група, която взаимодейства, обменя, отстоява интереси, без да контролира територията, на която е разположена. Мрежата съжителства както с териториални общности, така и с други мрежи. Тя предполага една относителна автономия на членовете си: една етно-национална диаспора например може да бъде наречена мрежа дотолкова, доколкото членовете й имат избор дали да й принадлежат, т. е. доколкото етническият белег може да бъде инструментализиран като средство за разпознаване и комуникация. Балкански диаспори като турци, албанци и др. след края на студената война бързо възстановиха ролята си на мрежи за сенчест трафик и куфарна търговия.

Бумът на мрежите може да се обясни лесно с новия стадий в развитието на комуникационните технологии. Никога досега те не са били до такава степен независими от територията: от една страна, вдигнати са всички традиционни религиозни, културни, политически бариери ­ новата политическа коректност не позволява никому да се бърка в груповите “идентичности” на когото и да било. От друга, медиите съвършено преобразиха геометрията на пространството ­ става възможно да общувате по-често с някой, който живее на другия край на света, отколкото с комшията си.²¹⁴

Каква спойка прави мрежата възможна? Както при всяка общност от една страна връзката се осъществява на базата общ интерес, от друга, възоснова на някакъв вид даров обмен, мислен като безкористен, като инвестиция в самото общуване, в самата “идентичност”. Хипертрофията на втория елемент превръща мрежата в просветно дружество, в съвременния вариант ­ интернетски chat group или mailing list. По посока на първия тя се доближава до различните форми на мафия. За мафия говорим тогава, когато интересите на мрежата влизат в противоречие с тази на територията; връзките в мафията са не само основани на етнически, кланов или землячески принцип, а и споени от общото престъпление. (Затова лесно в мафия се превръщат бивши агенти на Гестапо или КГБ.)

И тъй мрежата дава отпор на глобалната териториализация, направила света голям, а човека малък: тя създава нови, нелегитимни форми на солидарност. Териториализираният свят предполага всяка точка да бъде заменима с всяка друга, неговата етика е в това, да не предпочиташ един пред друг, да взаимодействаш с другия като абстрактно същество. Мрежата реабилитира онова, което наричаме “връзки”, тя дава предпочитание на едни пред други там, където това не е изрично забранено. Някакви хора, самообявили се за мрежа, решават да се предпочитат взаимно в извършването на научни изследвания, защита на белите мечки, борба за религиозни права. Най-удивителното е, че ако националните държави през миналия век обявяват истински джихад на мрежите, разглеждани като заплаха на териториалния ред²¹⁵, днес последните се прeвърнаха в официална идеология на глобализацията: организации като Европейския съюз посвещават специални фондове на дейността по “networking”²¹⁶, а “network” е една от ключовите думи, посредством които се оценяват проектите, представяни пред общността.

Неправителствените организации са основната връзка между мрежата и гражданското териториално пространство. За да има мрежата юридически облик, банкова сметка и тъй нататък, трябва да има организация, чрез която тя да бъде вписана в държавната геометрия. В еуфорията по отмирането на държавата след 1989 г. NGO-тата, както взеха да ги наричат всички, станаха основен символ на гражданското общество и донякъде го подмениха, защото западните спонсори на демократичните промени нямаха надеждни контрагенти в Източния блок, а не искаха да дават пари на дискредитираните държавни и публични институции. Какво се случи? Всеки, който искаше да усвоява западни пари, създаде NGO; в България днес те са над 7000, в Полша ­ страна, тръгнала по този път значително по-рано, ­ 40 000.

Но NGO-тата не представляват никого, освен своите членове (мрежата); те са съвършено произволна констелация от хора, решили да се предпочитат от една страна и работещи за общото благо от друга. Териториалните институции (държавни, местни) също са произволни, но по един друг начин: това, че дадени хора са се озовали на дадено парче земя, не се е случило по тяхна собствена воля (не можеш да избереш мясото, където си се родил, тъй както не избираш родителите си). Територията е една модерна фигура на съдбата ­ тя прави общностите, основани върху нейния принцип, трайни, необратими. В мрежата, тъй както я дефинираме тук, няма нищо съдбовно; идентичността, която тя предполага, е, тъй да се каже, постмодерна. Утопията на мрежовия дар: избирам общността си, множа идентичностите си, измислям “родства по избор”. Не можеш да откажеш да бъдеш управляван от кмета си, можеш обаче да участваш или да не участваш в дадено NGO. Оттук NGO-тата и представяните от тях мрежи попадат във водовъртежа на парадоксите на свободата, неограничавана от вещите ­ ту съществуват, ту изчезват, ту симулират съществуване. За разлика от източноевропейските NGO-та, където работят млади хора, желаещи да си направят една добра заплата, да пътуват и т. н., в повечето западноевропейски участват прилично осигурени пенсионери, които желаят да “продължат да бъдат полезни”, да си създават социална и психологическа значимост, дарявайки част от енергията си на борбата за спасяване на дадено квартално дърво или укрепването на приятелството със сенегалските поети. Само през 1990 година са се регистрирали 90 000 граждански организации срещу 18 000 през 1986. Шампион по асоциации в Европа е Швеция: ако на 100 000 българи се падат 110, там цифрата е 2300²¹⁷. Огромна, станала излишна за икономиката човешка енергия, която търси осъществяване в сферата на идеалното...

Една любопитна форма на мрежова солидарност от по-практически порядък е Системата на местна размяна.²¹⁸ Възникнали в началото на 90-те години в Канада, те бързо стават популярни в Англия и после ­ в повечето индустриални страни. Принципът на тези асоциации е големият пазар, подчинен на конкуренцията да се замени с една малка, локална мрежа на размяна, в която членовете да могат да удовлетворяват потребностите си, но не да печелят; на триумфиращата глобално разменна стойност да се противопостави потребителната. Например аз имам телевизор, който не ми трябва ­ давам го на мрежата срещу някакво количество фиктивни пари (в една от изследваните от мен асоциации тези пари се наричат “бучки сол”, което е игра на думи със съкращението на Система на местна размяна, на френски SEL). Ти имаш нужда от телевизор, а можеш да предложиш услуга ­ боядисване или уроци по английски. Те вървят по толкова и толкова бучки сол. Даваш уроците на друг член от асоциацията, увеличаваш кредита си, “купуваш” телевизора, който ти е нужен. Не е задължително членовете да се познават, освен чрез посредничеството на ръководството: с други думи, тук нямаме топла традиционна общност от роднини или съседи. Размяната е формализирана, дори компютъризирана, но противостои на пазарните правила на капитализма. Принципът е никой да не излиза от асоциацията с печалба, да няма натрупване, да не възниква капитал.

Двусмислията на тази нова форма на мрежова солидарност са показателни. Основните участници в СМР са бедни хора, често безработни, за които става дума за най-прагматично оцеляване. И заедно с това често и заможни хора участват в тях по “идеални” съображения, за да помагат на каузата; интелектуалци като тези около Бурдийо или групата MAUSS виждат в тях форма на съпротива, взаимопомощ, щедрост. От страната на държавата съществува известно стъписване: наистина стана дума за асоциации с идеална цел, които не се облагат с данъци, и заедно с това често членовете разменят значителни стойности. През 1997 в едно пиринейско село например местните строителни работници подадоха жалба за нелоялна конкуренция срещу тамошната СМР, в която някой поправил покрива на някой друг срещу фиктивни пари, даващи му право да ползва вещи и услуги от други членове.²¹⁹ Дар ли е това или пазар, трябва ли да се облага, взима ли хляба на професионалните строителни работници? В конкретния случай СМР беше осъдена, но стана ясно колко трудно е за държавните институции да се намесват в подобни “идеални” работи, без да губят електорална подкрепа.²²⁰ Шизофренна ситуация: държавата не може повече да осигурява базовата солидарност, обещана от модерния проект на териториализацията, тя трябва да окуражава своите “гробокопачи”, мрежите.