Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Беше предвидила, че ще се появят журналисти, и се бе подготвила за срещата си с тях. За разлика от Серваз, който дори не се бе сресал. Пак добре, че се беше обръснал! Все пак имаше едно обстоятелство, което Кати не бе предвидила: какви поражения върху израза на лицето ѝ щеше да нанесе гледката на смъртта… Тя бе унищожила част от усилията ѝ и сега прокурорката изглеждаше състарена, уморена, като хваната в капан. Серваз се приближи до експерта, който осветяваше трупа със светкавиците на фотоапарата си. – Разчитам на вас никоя от снимките да не се изгуби. Не оставяйте нищо без надзор. Човекът кимна с глава. Дали бе схванал заръката на Серваз? Че ако някоя от снимките попаднеше в ръцете на пресата, щеше да го държи лично отговорен. – Съдебният лекар прегледа ли дясната ръка? ― попита Серваз Циглер. – Да. Смята, че пръстът е отрязан с клещи или с ножица за метал. По-подробният преглед ще изясни как точно. – Не е докоснал халката му 19 и другите пръсти ― отбеляза Ирен. – Дали и двамата не мислим едно и също? – Носел е пръстен с инициали или някакъв друг пръстен. – Да не би убиецът да е искал да го открадне или да го вземе като трофей, или просто е постъпил така, за да не го виждат други. Циглер го погледна учудено. – За какъв дявол ще му реже пръста? Достатъчно е било само да го свали! – Може и да не е успял. Грим има дебели пръсти. ДОКАТА СЛИЗАХА, СЕРВАЗ забеляза глутницата от любопитни и журналисти. Изпита желание да се върне обратно. Но нямаше друг изход освен през бетонната рампа. Другият вариант бе да мине напряко през планината. Придаде на лицето си подходящо изражение и се подготви да потъне в тълпата, когато една ръка го спря. – Оставете на мен. Катрин д’Юмиер бе възвърнала самообладанието си. Серваз поизостана малко и се възхити на спектакъла ѝ. Прокурорката описа сложната ситуация, оставяйки впечатлението, че поднася разкрития на журналистите. Отговаряше на всеки, като го гледаше сериозно право в очите, подсилваше всеки отговор с привидно съгласие и сдържана усмивка и даваше да се разбере, че нито за миг не се е отърсила от ужасната случка. Върховно изкуство. Серваз си проби път между представителите на пресата и тръгна към колата си, без да дочака края на речта. Джипът му „Чероки“ бе от другата страна на паркинга, зад редиците с колички за пазаруване. Едва го виждаше през мъглата. Брулен от набезите на вятъра, вдигна яката на якето си. Мислеше за убиеца, сътворил сцената в планината. Ако е същият, който е убил коня, очевидно обича височините ― каза си той. Приближи се до джипа и веднага разбра, че нещо не е наред. Вгледа се по-внимателно. Гумите се бяха отпуснали на асфалта като спукани балони. А каросерията бе издраскана с ключ или остър предмет. Добре дошъл в Сен Мартен! ― каза си той. 16 Във Франция не обичат да наричат тяхната „рисувана лента“ (bande dessinée) комикси. В стила и изображенията на двете, както и в техниката на изработване има известна разлика ― бел. прев. 17 Алтермундиализъм ― движение, чиито привърженици смятат, че светът може да се организира по друг начин, а не чрез глобализация ― бел. прев. 18 Безделничене, буквално „правене на нищо“ (итал.) ― бел. прев. 19 Във Франция брачната халка се носи на лявата ръка ― бел. прев. 11. НЕДЕЛЯ В ИНСТИТУТА. Цареше странно спокойствие. Диан имаше чувството, че обитателите му са напуснали сградата. Никакъв шум. Измъкна се изпод завивката и се отправи към малката ледена баня. Взе си душ. Изми си косата, изсуши я и си изми зъбите ― всичко възможно най-бързо заради студа. Когато излезе от банята, погледна през прозореца. Видя мъглата. Приличаше на призрак, използвал нощта, за да плъзне навсякъде. Притискаше дебелия слой сняг и сякаш удавяше побелелите ели. Целият институт беше потънал във воала ѝ. На десет метра погледът ѝ се сблъскваше с плътна бяла стена. Диан загърна пеньоара си. Беше решила да обиколи Сен Мартен. Облече се бързо и излезе от стаята си. Кафенето на партера беше празно, като се изключи дежурният. Тя поиска капучино и кроасан и седна пред панорамния прозорец. Минаха едва две минути и мъж на около трийсет години в бяла престилка влезе в кафенето и взе една табла. Наблюдаваше го дискретно, докато той си поръчваше голямо кафе с мляко, портокалов сок и два кроасана. После тръгна към нея с таблата. – Добър ден, мога ли да седна? Тя кимна с усмивка. – Диан Берг ― каза и протегна ръка. ― Аз съм… – Знам. Алекс. Аз съм медицински брат, помощник на психиатрите. Свиквате ли? – Ами аз току-що пристигнах. – Не е лесно, нали? Когато дойдох тук и видях мястото, без малко не се качих в колата и не избягах ― каза той със смях и добави: ― Не спя тук. – В Сен Мартен ли живеете? – Не, не живея в долината. Каза го, сякаш това бе последното място, където би живял. – Знаете ли дали през зимата е винаги толкова студено в стаите? ― попита го тя. Той я погледна и се усмихна. Имаше почти приятно лице, топли кафяви очи и къдрава коса. На челото му се виждаше голямо родилно петно, което изглеждаше като трето око. За момент Диан изпита неудобство, че е спряла поглед върху петното, и се изчерви. Усети, че той го забеляза. – Точно от това се страхувам ― каза той. ― На последния етаж става течение, а отоплението е някаква антика. Зад прозореца белият пейзаж с удавените в мъглата ели бе прекрасен и създаваше илюзията, че всичко е съвсем наблизо. За Диан беше толкова странно да седи тук и да пие кафе на топло, разделена от природата от едно най- обикновено стъкло, че всичко ѝ се стори като филмов декор. – Какви точно са функциите ви тук? ― попита тя, твърдо решена да използва случая, за да научи повече за института. – Искате да кажете какви са функциите на медицинските братя? – Да. – Ами приготвяме и разпределяме лекарствата, следим пациентите да ги вземат, а също и да няма странични реакции от тях. Естествено, наблюдаваме пациентите, но не се задоволяваме само с наблюдение. Постоянно сме на тяхно разположение, изслушваме ги. Организираме дейностите им, разговаряме с тях… Без да прекаляваме, разбира се. Медицинският брат не трябва нито да присъства, нито да отсъства прекалено. Не бива да проявяваме безразличие, нито пък да оказваме постоянна помощ. Просто сме си на мястото. Това е важно. Особено тук. С тези… – А лекарствата? ― попита Диан, като се стараеше да не гледа петното на челото на Алекс. ― Силни ли са? Той ѝ хвърли подозрителен поглед. – Да. Тук дозите са далеч по-големи от препоръчваните. Нещо като Хирошима в медицински аспект. Не се внимава много-много с дозите. Е, не убиваме пациентите. Като ги погледнете, ще разберете, че не са някакви зомбита. Просто на повечето от тези индивиди лекарствата не им действат. Изпробваме коктейли транквиланти и невролептици, които могат да приспят вол, четири пъти на ден вместо три пъти. Освен това използваме електрошокове, усмирителни ризи, а когато нищо не помага, прибягваме до чудотворния клозапин... Диан бе чувала за това лекарство: атипичен антипсихотик 20 , прилаган за лечение на шизофрении, на които не влияят други лекарства. Като повечето препарати, използвани в психиатрията, то можеше да предизвика опасни странични явления: инконтиненция, обилно отделяне на слюнка, замъглено виждане, пълнеене, конвулсии, тромбоза. – Трябва да разберете ― добави той с лека усмивка, която след миг замръзна в гримаса, ― че тук винаги може да се прояви насилие и да се появи опасност… Диан имаше чувството, че слуша Ксавие: „Интелигентността се развива само там, където има промяна, и там, Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|