Literatur-Verbreitung e. V. Postfach 11 01 35. 33661 Bielefeld

След няколко месеца двамата се срещат отново. Младият човек е изцяло променен. Старият го пита: «Е, освободен ли си вече от тежкото положение в живота си?» «Не – казва момчето, – още си живея така. Но въпреки това Господ ми помогна. Защото междувременно опознах собственото си сърце и сърцето на своя Спасител.»

Странен отговор! Но ще ви кажа, че това е един много добър отговор. В каквото и положение да се намирате, каквито и беди да ви притискат, каквито и болки да ви измъчват – истинска помощ ще получим само по един начин. Ние трябва да опознаем собственото си сърце и сърцето на нашия Спасител. А нашият текст ни помага за това.
Сърцето на по-големия син
Искам от самото начало да заявя това, което смятам да ви покажа от текста. Смятам да ви покажа, че сърцето на човека е зло и продадено под греха. Толкова често чувам думите: «Трябва да се вярва в доброто у човека.» Божието слово не казва нищо подобно. То по-скоро казва: «Познай злината и покварата на сърцето си, виж най-накрая своето безнадеждно изгубено състояние и се покай!»

Преди години, когато правех посещения по домовете, попаднах на един много раздразнен млад мъж. «Вън!» – изкрещя той, като ме видя. «Защо?» – попитах. Тогава той изрева: «Изгубих вярата си в човека! И вие няма да ми я върнете.» «Ела да те прегърна! – викнах аз. – Аз съм същият! И аз отдавна съм изгубил вярата си в човека!» «Така ли? Че не трябва ли тъкмо вие да утвърждавате тази вяра!?» «Не!» И тогава седнахме заедно и аз му показах как Библията разкрива вината и изгубеното състояние на човека, така че той загубва всякаква вяра в себе си, но затова пък намира по-добрата вяра в Господ Иисус.

Сега да видим по-големия син в притчата. Колко сляп е той по отношение на себе си! Той казва гордо: «Ето, толкова години ти работя и никога не съм престъпил някоя твоя заповед.» Така се вижда той. Но как го вижда бащата?

Първо, като човек, напълно лишен от любов! Синът казва: «А щом си дойде този твой син...» «Този твой син...!» Та това не е ли брат му? Що за безчувствени думи! А ние по-различни ли сме? Човешкото сърце е толкова безмилостно, закоравяло и студено.

А по-нататък! Какво казва още този по-голям брат? «А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците...» В цялата история досега грехът на изгубения син никога не бил ваден наяве така грозно и брутално. Той е бил загатван. Но този човек го изважда наяве – той, който е напълно сляп за собствената си вина.

О, да, такива сме ние! Не искаме да погледнем на собствените си грехове, които крещят до небето. Но вината на другите – о, нея разнасяме със задоволство. Това е осъдителният дух!

И после алчността! По-големият брат би могъл и да прости на изгубения син нарушението на шестата заповед. Но това, че е пропилял парите, не му дава мира. Как робуваме и ние на това земно мислене, което търси нещата, които и без това ще трябва да оставим, когато умрем, а презира вечните богатства!

Безсърдечие, осъдителност, ценене на преходни неща – това са характерните белези на падналия човек. Но най-тъжното още не е казано – презрението към онова, което единствено може да ни спаси, презрението към Божията милост в Иисус. Този син казва ядно: «За този свой пропаднал син ти закла угоеното теле.» Като изрича това, Господ Иисус гледа към фарисеите, на чиито устни още звучи присмехът: «Този приема грешниците и яде с тях!»

За естествения човек милостта е не само досадна, но и достойна за презрение.

Какво ли трябва да се случи с едно сърце, за да осъзнае собствената си вина и да закопнее за Божията милост!

Господ Иисус казва по-нататък: «Всеки, който напусне жена си и се ожени за друга, прелюбодейства; и който се жени за напусната от мъж, той прелюбодейства» (Лука 16:18). И аз повтарям: «Бог ще съди блудниците и прелюбодейците.»

По-малкият син разчупил всички ограничения и дал воля на страстите си. Но така станал много нещастен. И днес този грях продължава да прави хората все така нещастни. Но това не предизвиква промяна в сърцата.

Истинска промяна в сърцето на изгубения син настъпила едва когато той осъзнал: «Аз съгреших.» Точно това и признал пред баща си.

Точно в тази област нашето време е натрупало голяма вина. Грехът се е просмукал и сред Божия народ. Не искаме ли и ние да се върнем у дома?
Върни се у дома! Опитай новия живот

в любящата Христова милост.

При Господ ще намериш благост,

прошка и търпение, и кротост.

Прилепи сърцето си към Него,

Той има лек за всички болки,

за всички горести – утеха,

и ще очисти всякаква вина.

Затуй побързай ти, при Него се върни,

и под крилото Му спокойно притихни.

Колко е чудесно сърцето на нашия Спасител! Той ни познава толкова добре, че не намира в нас нищо достойно за любов. И въпреки това сърцето Му се къса дали ще дойдем при Него.

Но сега, като завършек, едно предупреждение. Веднъж един нагъл грешник, на когото напомнили за Божия съд, се присмял: «Бог е длъжен да прости, това Му е работата.» Не, това не е вярно! Той въобще не е длъжен да прощава. Божията милост в Иисус е само за онези, които се боят от Господа, които застават на страната на истината и се покайват. За тях обаче милостта е неограничена.

Човек, изправен пред решение

А той му каза: Синко, ти си винаги с мен и всичко мое е твое.

Лука15:31

Тук Библията разкрива пред очите ни една покъртителна картина:

Там, навън е широкият свят, в който по-малкият син станал толкова нещастен. Светът, точно какъвто е и днес, лицемерен, примамлив, пълен с измама и беди. А тук е бащиният дом. В него звучат песни и танци, защото изгубеният син се е върнал у дома – песента на Христовата църква.

Между тези два свята обаче стои един човек. По-големият син.

Досега той съвсем естествено е принадлежал към бащиния дом. Но сега изведнъж това се променя. Домът вече не му допада. И ето го, стои скован, затворен, но все пак се колебае. В сърцето му някакъв глас крещи: «Остави баща си! Какво търсиш още при Него!?» Но друг един глас го предупреждава.

Човек, изправен пред решение! Колко много хора приличат на него! Например някой е преживял нещо ужасно тежко. И сега негодува: «Щом Бог постъпва така с мен, аз ще приключа с Него.» Друг пък е силно изкушен от светските удоволствия. «Защо пък да не правя и аз като другите? Че нали всички вече отдавна са скъсали с Божиите правила.»

И както по-големия син, човек се чуди какво да избере. Но тогава бащата пристъпва към него. Бащата символизира Господ Иисус. И това, което той казва тук, е отправено към всички, които искат да го оставят.

«Синко...»

С тази дума Господ Иисус ни напомня на кого всъщност принадлежим по право. «Синко.» Да, Господ има права над нас. И който бяга от Него, гради целия си живот на основата на едно ужасно правно нарушение.

Иисус Христос има право над нас. И то двойно право. На първо място Той ни е създал. Той ни е извикал в съществуване. Той ни дава живот и дишане. Затова ние Му принадлежим. Второ, Той ни е изкупил. Господ Иисус е платил най-високата цена за нас – Своята кръв, пролята за душите ни. «Вие бяхте купени с цена», казва Божието Слово. И сега Той, единствено Той, има правото да сложи ръка на нас и да каже: «Ти си мой.»

Има една малка детска песничка. В нея се описва колко е смешно, когато едно дете се опита да бъде самостоятелно и избяга: «Мъничкият Ханс, съвсем самичък, излезе и се впусна в широкия свят...» Ах, колко много такива «мънички Хансове» има днес, които надуто и смешно бягат от своя Спасител.

Но работата е повече от смешна. Тя е трагична. Пророк Исая веднъж се оплаква – и заедно с него се оплаквам и аз: «Волът познава стопанина си и магарето — яслите на господаря си; но ... народът Ми не разсъждава» (Исая 1:3). Тук Божието Слово казва, че човек, който обръща гръб на своя Господ, е по-глупав от говедо и от магаре.

Едно избягало магаре вероятно доста скоро ще попадне при друг господар. И човекът без Иисус също попада на други господари. За това би могло да се говори много. Но само се огледайте наоколо. Има изобилие от потресаващи нагледни примери.

«Синко» – казва бащата. В гръцкия текст тук е употребена една много нежна дума, която всъщност означава «дете мое». Господ Иисус не е жесток господар. Съвсем нежно Той слага ръка върху колебаещия се човек, Своята прободена ръка, и казва: «Ти си Мое дете. Не можеш да го отречеш. Затова кажи радостно да и влез!»

«Ти си винаги с мен...»

С това бащата напомня на по-големия син за изминалото време. «Виж – като че ли казва той, – по-малкият ти брат не беше винаги с мен. И виж колко окаян и нещастен стана, колко виновен се чувства затова. Но ти си бил винаги с мен.» Така той припомня на сина си миналото, прекрасните часове в бащиния дом. Колко радост и мир е имало там!

Който иска да остави Господ Иисус, трябва да е добре наясно какво оставя зад себе си. Ти може би си имал вярваща майка. Помниш ли как се успокояваше малкото ти сърчице, когато тя пееше заедно с теб: «На Иисус съм аз овчица, така се радвам за това, така се радвам на добрия Пастир...» Този «добър Пастир» значи искаш да оставиш и сам да си търсиш паша? Ще изнемощееш, ще загинеш в пустинята на този свят.

Може би си бил в някаква християнска младежка група. Колко хубаво е било, когато заедно сте пели песни за Иисус! И ти си чувствал, че единствено Иисус прави младоста радостна и светла.

Случвало ти се е да изпаднеш в беда. Сърцето ти е било потиснато и изпълнено с тревога. Тогава си знаел къде трябва да изтичаш. Познавал си «Великия помощник». Как само ти е олеквало на душата, когато си се хвърлял в обятията Му!

Не е ли истина, че най-добрите, най-блажените часове в живота ни са били онези, в които сме били заедно с Иисус?

«Синко, ти си винаги с мен» – казва бащата. И сякаш въпросът продължава: «...и сега искаш да оставиш всичко това? Всичко това вече няма никакво значение? А знаеш ли какво ще получиш в замяна?»

Срещу какво разменя човек Иисус? Ще ви кажа. Срещу това, че Господ му казва: «Тогава ти завинаги няма да си с Мен.» Да не съм при Иисус за цялата вечност! През цялата вечност далеч от Него! Навеки оставен и отхвърлен от Бога! Това е пъкълът!

О, дано всеки, който иска да обърне гръб на Иисус, си изясни добре за какво всъщност става въпрос – за рай или ад. Който осъзнае това, ще заяви заедно с Асаф: «И все пак аз съм постоянно с Теб, Ти си ме хванал за десницата ми» (Псалм 73:23).

«...и всичко мое е твое»

Ето, бащата стои пред по-големия син, който иска да си отиде. И му казва: «Не да избягаш трябва, а да си дойдеш истински у дома. Ти се оплакваш, че никога не си получил и едно яре, за да се повеселиш с приятелите си. Ах, сине мой, причината за това е у теб. Ти никога не си бил истински у дома. Трябвало е просто да си вземеш. Понеже всичко мое, е и твое.»

Има толкова много хора, които бягат от Господ Иисус, защото си мислят, че не са получили нищо от Него. Ако и ние мислим така, то причината е у нас. Това значи, че никога не сме били истински при Иисус.

Виж само какво ни предлага Божият Син: «Всичко мое е твое.» Тези думи се срещат на още едно място в Библията. Там Господ Иисус казва на Бога: «И всичко Мое е Твое, и Твоето – Мое» (Йоан 17:10). Значи на Божия Син принадлежи цялото Божие богатство. И сега Той казва на нас: «И всичко мое е твое.»

Който повярва в това, все едно наследява Бога. Това е евангелието. На много места в Библията пише, че чрез Иисус ние ставаме деца и наследници на Бога.

И сега бих желал да кажа още много неща за това, колко богат става човек тогава. Но няма да ми стигне времето да изброявам богатствата. Затова само ще ви кажа, че мъчениците добре са знаели защо предпочитат да бъдат убити вместо да се откажат от вечното богатство на Божиите деца.

Всеки да обича каквото си иска.

Аз обичам Иисус – Той е моята цел.

Покана за радост

Но подобаваше да се развеселим и да се зарадваме.

Лука15:32а

Познато ли ви е яркото описание на даването на Божия закон от втората Мойсеева книга, «Изход»?

Там старозаветният народ се е събрал около планината Синай. Дни наред хората са гледали пред себе си тази могъща, насечена, скалиста планина, страховита в грандиозното си усамотение. Сега тя е хиляди пъти по-ужасяваща. Цялата планина дими. Тъмен облак я обвива. И от облака се разнася гръм. Проблясват мощни светкавици. Цялата планина се тресе. И изведнъж се разнася силен тръбен глас. В Библията се казва: «... защото ГОСПОД слезе на нея в огън» (Изход 19:18). Народът се ужасява, отстъпва назад и стои надалч. А Мойсей се отправя към тъмнината. И тогава Господ изрича Своите заповеди! «Прави това... Прави това...»

В нашия текст също ни се казва какво е правилно да правим. Но колко приветливо, колко спокойно, мило и радостно звучи това Божие напътствие в Новия Завет! «Подобава да се развеселиш и да се зарадваш.» Не е ли това една прекрасна заповед? Нека я разгледаме.

Тук нашият Бог разкрива сърцето Си

Нашият Бог ни мисли доброто. Той наистина иска да се радваме и веселим. И ако ние не сме весели и радостни, то вината не е у Него.

Нашият Бог ни мисли доброто. Библията е книгата на радостта. Когато Бог е създал хората, Той им е дал прекрасната Едемска градина. И Неговата най-първа заповед към тях е била: «От всяко дърво в градината свободно да ядеш...» (Битие 2:16). С това Той им е дал радост и благоденствие.

И не е виновен Бог, че се е стигнало до грехопадението, че човекът се е отвърнал от Него, че дяволът е придобил власт над хората, че грехът, страданието и смъртта са навлези в света. Не, Бог не е виновен за това. Той ни мисли доброто.

И днес Той продължава да ни мисли доброто, на нас, децата на този пропаднал свят. Почти на всяка страница Божието слово ни казва, че Божията цел е ние да се радваме и да се веселим.

Хората в света не вярват на това. Те мислят нашия Бог за един тъмен и мрачен Бог. Считат Неговите деца за ограничени и печални личности. А евангелието Му смятат за нещо потискащо, задушаващо всяка радост от живота.

Колко малко познават те Библията! Ето, още в Стария Завет четем: «Радват се пред Теб, както се радват при жетва, както се радват, когато делят плячка» (Исая 9:3). В Новия Завет срещаме хорове от ликуващи ангели, чуваме призива на апостол Павел: «Винаги се радвайте в Господа!» (Филипяни 4:4). И хвърляме поглед към новия свят, където «Той ще избърше всяка сълза от очите ни» (Откровение 21:4). Библията е книгата на радостта.

Това обаче не е повърхностната радост, която светът иска. Тя по-скоро е като едно скрито съкровище, което човек трябва да изкопае. А хората искат лесна радост, която човек може да си купи пътьом, като билет за кино. Но тя съответно и толкова трае!

Радостта, която Бог е приготвил за нас, е различна. Учениците на Христос стигат до радостта от Възкресението едва след като са преживели Разпети петък. До радостта и веселието в Господа достига само този, който чрез искрено и дълбоко покаяние се е отъждествил с разпънатия Христос. Пътят към радостта на бъдещия свят минава през много страдания и скърби. «Онези, които сеят със сълзи, ще жънат с радост» (Псалм 126:5). Но при все това Божието намерение за нас е радост и веселие.

Защо ние не сме радостни и весели?

Ето го по-големия син, стои пред баща си. Лицето му е мрачно. Не, той не е радостен и весел. И защо? Защото се противи на волята и намеренията на баща си. Много от нас също не са радостни и весели. Защо? Защото се противявят на волята и намеренията на Отца.

Искам да ви разкажа една малка история за финландската баронеса Матилда Вреде, която е станала благословение за мнозина. Един ден на входната й врата се звъни. Тя отваря. Пред вратата стои една циганка и си предлага услугите. Можела да гадае и много познавала. Матилда Вреде я приема в къщата си и й слага обяд. После й казва: «Вие сте тук, за да ми гадаете. Но сега първо аз ще ви гадая.» Поглежда я в очите и казва: «Виждам, че сте създадена, за да сте добър и свестен човек, с много заложби за добро. Но вие сте на път да разрушите живота си. Подвеждате хората, крадете, мамите и лъжете. Но вие не сте доволна от себе си и живеете в постоянен страх. Не е ли така?» Тогава момичето започнало да плаче и казало: «Да!» И Матилда Вреде й посочила пътя към обръщение и живот.

Както Матилда Вреде и аз мога да гадая. Тук има мнозина, които вървят по лоши пътища и вършат неща, които нямат стойност пред Бога. Те малтретират съвестта си и я заглушават. Но с неспокойна съвест човек не може да се радва и весели.

Тук има и такива, които са се отдалечили от Бога и ходят по опасни пътища. И сега сърцата им се бунтуват срещу Господа и Неговото водителство. Но така човек не може да се радва и весели.

Има и такива като по-големия брат. Светият Дух отдавна ги притегля към Спасителя, към царството на милостта. Но те Му се противят. Искат да се наложат със собствената си праведност. Не искат кръвта на Иисус. Но който се противопоставя на притеглянето на Светия Дух, не може да е радостен и весел.

Как човек може да се радва и да се весели?

Нашата история ни дава ясен и недвусмислен отговор – само чрез Божията милост, явила се в Иисус за грешниците.

Текстът, буквално преведен, гласи: «Трябваше да се развеселим и да се зарадваме.» Защо? Защото изгубеният син се е върнал у дома.

Човек трябва да се радва и да се весели, като вижда как Божията милост в Иисус приема и преобразява един изгубен грешник.

А колко повече трябва да се весели и да се радва човек, когато самият той преживее това! Колкото повече остарявам, толкова повече осъзнавам, че нито преходните неща от този свят, нито вярното изпълнение на дълга ни носят истинска радост. А вечна радост ни носи само това, за което говори Хилер в своите стихове:

Оказа ми се чудна милост,

изумително благоволение,

по чудо – незаслужено,

а и нетърсено от гордото сърце.

Сега ликувам, като знам това,

и хваля, славя милостта.

Тази радост издържа проверката и на най-страшната беда, на смъртта.

Когато през последната война загина един млад човек, мой познат, ротният му командир писа, че последните му думи били: «Смъртта не е страшна. Хубаво е да ходиш през живота с Иисус и да си едно с Него.» Божията милост, която получаваме в Иисус, ни дарява радост и веселие дори и в часа на смъртта.

Господ Иисус е дошъл във Витсаида. Тук отново отвсякъде Го притиска народ – любопитни, търсещи помощ, нуждаещи се от изцеление. И изведнъж сред тълпата избутват към Него един сляп човек: «Господи, изцели го!» Вратовете се протягат. Хората се покатерват по околните огради. Всички искат да видят. Нещо като представление с чудеса и «вход свободен» – така си мислят.

Но Спасителят хваща слепия за ръка и го извежда от селото. И множествата гледат със затаен дъх след двамата, които се отдалечават – Господ на славата е хванал за ръка окаяния, паднал човек и го отвежда в уединение.

После Иисус полага двете Си ръце върху очите на слепия. «Виждаш ли нещо?» пита Господ. Слепият отваря очи. По лицето му преминава лъч светлина. Светлина нахлува и в очите му. Той се вглежда надолу по пътя. Там, някъде назад множеството напира към тях. Но вижда неясно: «Виждам хората, защото виждам неща като дървета, които ходят» – отговаря той на въпроса на Иисус. Но за Господ това е не е достатъчно. Човекът трябва да вижда правилно! Това е Неговата воля. Ръцете на Спасителя отново се полагат върху слепите очи. И сега – сега човекът вижда ясно: и хората в далечината, и своя Помощник, който стои пред него (Марк 8:22-26).

Ние също трябва да виждаме правилно – образно казано. Днешният текст е точно опит да бъдем научени да виждаме правилно.

Да виждаме правилно брата

Нека си представим още веднъж положението, което описва текстът: Отвън, пред портата на бащиното имение стои по-големият син. Лицето му е мрачно и навъсено. В сърцето му бушуват гняв и презрение към по-малкия му брат: «Няма мира от този! Първо просто изчезва! После прахосва парите! И сега ми идва като просяк! А старият даже и празненство му устройва!»

А пред гневния син стои бащата. Той прекъсва ядния ход на мисли. «Хей! – казва той, та това е брат ти! Ти дори не знаеш колко ниско беше изпаднал – той беше мъртъв. И сега не подозираш какво се случии с него – той оживя.»

Тук Спасителят иска да ни научи да виждаме правилно хората. Ние ги виждаме като слепия който каза: «Виждам хората като дървета, които ходят.» И ние виждаме хора, сънародници, приятели, съседи, врагове... «Ах – казва Иисус, ти трябва да виждаш, че това са твои братя и сестри. И ти трябва така да ги виждаш, че сърцето ти да плаче, когато ходят в смъртта, и да ликува, когато дойдат в живота.»

Каин казал: «Пазач ли съм аз на брат си?» Такива сме всички. Нали сме от Каин. Веднъж срещнах един стар човек. «Как си?» – го попитах. А той каза: «Толкова съм самотен.» А живееше в един блок, обитаван от около 50 души. Никой не забелязваше, че там има един самотен брат.

Колко малко се виждаме наистина правилно, ме порази веднъж, когато едно момче се самоуби. И никой не знаеше защо. А то имаше родители, приятели, пастор. Никой ли не бе забелязал, какъв товар носи момчето скритом? Не! Нали всеки е бил зает със себе си. Да виждаме човека правилно! О, да бихме се научили на това! Може би този, който диво мрази Христос, е само един заблуден син, който не успява да намери пътя към дома. И може би свадливият ти съсед просто се нуждае от любов, а сърцето му е било все разочаровано.

«Това е брат ти – казва бащата в притчата. – Ако го обичаше, щеше да видиш досегашната му беда и спасението му.» – «Ако го обичаше...» Само който обича, вижда другия правилно.

Познавам Един, който ни обича безмерно. И затова ни разбира напълно и ни познава до дълбините на сърцето ни. Този Един е Иисус, Божият Син, който дори ни нарича братя.

Да виждаме правилно света

Преди време изгубеният син тръгнал по света. О, колко хубав бил светът! Но той нямал предвид света, такъв, какъвто Бог го е създал. Не, а света, такъв, какъвто го е направил човекът. Не го е интересувало великолепието на слънцето, проблясващо при изгрев в милиони перли роса. Не са го вълнували тихите горски долини или пък зреещите поля, над които пеели чучулиги. Къде ти! Когато изгубеният син тръгнал по света, го привличало нещо съвсем друго – светът, точно какъвто е около нас – големи градове, еротика, запазени маси в заведения, удоволствия, кино, хора, новости, кръчми. Колко ярко блесял този свят с разноцветните си светлини! Колко бил прекрасен!

Синът не попитал баща си за преценката му за този свят. Сега я чул, без да пита – ако внимателно слушал – този пъстър свят е гроб. «Брат ти беше мъртъв» – казва бащата. Гледали ли сме някога на света по такъв начин?

За колко важни се мислят хората с техните новости. Последната мода! И сега косата се носи така! И този шлагер! И онзи филм! И еди-къде си става нещо! Как само се дебнат един друг! Как гонят почести! И как жадуват за отношения! А между всичко това грижите за прехраната! И всеки си има някакви проблеми! Дори за сън нямат време, толкова живи са те, хората. А за неделя и дума не може да става!

Не кипи ли живот в този свят? Но изведнъж Божието слово помита всичко това и казва: те са мъртви, мъртви в грехове и престъпления, далеч от Бога. Мъртъвци, мъртви за Бога, вършещи делата на смърта. «Този твой брат беше мъртъв.»

Библията казва: «Не любете света» (1 Йоан 2:15). И някои се възмущават: «Що за книга, как така отрича света!» Какво трябва да им отговорим? Ето това: Беден, окаян свят! Никой не те обича толкова, колкото ние, християните. Ние дори се застъпваме пред Бога за теб. Но твоето естество не ни харесва. Господ Иисус ни е научил да виждаме този така наречен свят правилно. И който се е научил да вижда правилно, той изпълнява думите: «Не любете света.» Как човек да обича смъртта и нейното естество, когато познава живота! Но този живот е в Сина, който ни помирява с Бога.

Да виждаме правилно Божията сила

Бащата в нашата притча описва промяната, станала с изгубения син, с поразителните думи: «Той беше мъртъв и оживя.»

Следователно така действа благата вест за Божията милост в Иисус – тя съживява мъртви.

Ако искаме да разберем езика на Библията, трябва да се научим да мислим по съвсем нов начин. Ние наричаме «смърт» спирането на сърцето. Ах, казва Божието слово, тази смърт не е важна. Когато един човек от света умре, смъртта му е без значение, понеже той отдавна е бил мъртъв за Бога. И тази смърт сега е само последната крачка към съда. А когато умре едно Божие дете, това също няма значение. Така то само получава вечния живот в пълнота. Какво тогава е «смърт» според Библията? Това е естественото състояние на необърналия се човек. По природа ние сме мъртви в грехове, престъпления и безплодни дела.

Но нашият текст ни казва, че ние можем да оживеем. И то чрез евангелието за Божията милост в Иисус. Това евангелие е най-голямата сила. Павел казва веднъж: «Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е Божията сила» (Римляни 1:16). На гръцки думата сила е «динамис», същата като «динамит». Светът има динамит, с който може да убива. Ние имаме динамит, който съживява.

Да можехме да видим правилно евангелието! Може би у дома имаме Библия, стои си на библиотеката с хубава черна подвързия, с позлатен надпис. И ние си мислим: «Малко старомодна, но все пак достойна за уважение книга. Добро религиозно четиво за деца и за утеха на старци. Каква заблуда! Това е динамит – динамит, съживяващ коравите, мъртви сърца, така че да запеят заедно с всички светии:

Животът ми е сам Иисус –

моят дял и моята печалба.

В живота вечен аз съм влязъл

и радостно ще Го прославя.