Благодарение на Арх. Александър чакалов

Развитието на ес­тес­т­ве­на­та на­ука пос­лед­ни­те сто­ле­тия е до­ве­ло до раз­ру­ше­ни­ето на всич­ки представи, чрез ко­ито та­зи на­ука мо­же да бъ­де член на ед­но схва­ща­не на света, ко­ето за­до­во­ля­ва по­-вис­ши­те чо­веш­ки потребно- сти. То е до­ве­ло до там, че "модерните" на­уч­ни гла­ви счи­тат за не­що

В те­че­ние на сто­ле­ти­ята хрис­ти­ян­с­ки­те пред­с­та­ви ста­на­ха по­-дейс­т­ве­ни от­кол­ко­то смът­ни­те чувства, ко­ито бя­ха нас­ле­де­ни от гръц­ка­та древност. Хората из­гу­би­ха чув­с­т­во­то за дейс­т­ви­тел­нос­т­та на по­ня­ти­ята и идеите. С то­ва те из­гу­би­ха оба­че съ­що и вя­ра­та в Духа. Започна обо­жа­ва­не­то на чис­то материалното: в естествената наука започна ерата на Нютон. Сега ве­че не ста­ва­ше ду­ма за единството, ко­ето стои на ос­но­ва­та на раз­но­об­ра­зи­ето

Човекът не се за­до­во­ля­ва с това, ко­ето при­ро­да­та пред­ла­га доб­ро­вол­но на не­го­вия наб­лю­да­те­лен дух. Той чувствува, че за да про­из­ве­де раз­но­об­ра­зи­ето на ней­ни­те творения, тя се нуж­дае от дви­га­тел­ни сили, ко­ито от­на­ча­ло скри­ва от наблюдателя. Природата не из­го­ва­ря са­ма сво­ята пос­лед­на дума. Нашият опит ни показва, това, ко­ето при­ро­да­та мо­же да създаде, оба­че тя не ни казва, как ста­ва то­ва създаване. В са­мия чо­веш­ки дух се на­ми­ра сред­с­т­во­то за от­к­ри­ва­не на дви­га­тел­ни­те си­ли на природата. От чо­веш­кия дух въз­ник­ват идеите, ко­ито ни да­ват ос­вет­ле­ние вър­ху това, как при­ро­да­та про­из­веж­да сво­ите творения. Това, ко­ето яв­ле­ни­ята на външ­ния свят крият, то ста­ва яв­но във вът­реш­нос­т­та на човека. Това, ко­ето чо­веш­ки­ят дух из­мис­ля ка­то при­род­ни закони; то не е измислено допълнително към приро- дата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие. Това, ко­ето наблюдаваме на нещата, е са­мо ед­на част от нещата. Това, ко­ето из­б­лик­ва на­го­ре в на­шия дух, ко­га­то той зас­та­ва сре­щу нещата, то е дру­га­та част. Същите не­ща са тези, ко­ито ни го­во­рят отвън, и същите, ко­ито го­во­рят вът­ре в нас. Едва ко­га­то съ­пос­та­вим ези­кът на външ­ния свят с то­зи на на­ша­та вътрешност, ние има­ме пъл­на­та действителност. Какво са ис­ка­ли всич­ки ис­тин­с­ки фи­ло­со­фи на всич­ки времена? Нищо дру­го ос­вен да про­по­вяд­ват същ­нос­т­та на нещата, ко­ято са­ми­те те­зи не­ща изговарят, ко­га­то ду­хът им се пред­ла­га ка­то го­во­рим орган.

Когато чо­ве­кът ос­та­вя сво­ята вът­реш­ност да го­во­ри вър­ху природата, той разбира, че при­ро­да­та ос­та­ва зад това, ко­ето тя би мог­ла да про­из­ве­де съ­об­раз­но сво­ите дви­га­тел­ни сили. Духът виж­да това, ко­ето опи­тът съдържа, в не­го­ва­та съ­вър­ше­на форма. Той вижда, че при­ро­да­та не пос­ти­га сво­ите на­ме­ре­ния с ней­ни­те творения. Той се чув­с­т­ву­ва приз­ван да пред­с­та­ви те­зи
на­ме­ре­ния в за­вър­ше­на форма. Той съз­да­ва форми, в ко­ито показва: това е искала природата; обаче тя е могла да го изпълни само до определена сте- пен. Тези фор­ми са про­из­ве­де­ни­ята на изкуството. В тях чо­ве­кът съз­да­ва по един съ­вър­шен на­чин това, ко­ето при­ро­да­та по­каз­ва несъвършено.

Философът и ху­дож­ни­кът имат съ­ща­та цел. Те се стре­мят да да­дат фор­ма на съвършеното, ко­ето тех­ни­ят дух вижда, ко­га­то ос­та­вят при­ро­да­та да дейс­т­ву­ва вър­ху тях. Обаче на тях­но раз­по­ло­же­ние сто­ят раз­лич­ни сред- ства, за да пос­тиг­нат та­зи цел. Във фи­ло­со­фа проб­ляс­ва ед­на мисъл, една идея, ко­га­то той стои сре­щу един при­ро­ден процес. В ху­дож­ни­ка се раж­да един образ на то­зи процес, кой­то по­каз­ва то­зи про­цес по-съвършен, от­кол­ко­то мо­же да бъ­де наб­лю­да­ван във външ­ния свят. Философът и ху­дож­ни­кът раз­ви­ват по­-на­та­тък наб­лю­де­ни­ето по раз­ли­чен начин, по раз­лич­ни пътища. Художникът ня­ма нуж­да да поз­на­ва дви­га­тел­ни­те си­ли на при­ро­да­та във формата, в ко­ято те се от­к­ри­ват на философа. Когато той въз­п­ри­ема ед­на вещ или един процес, в не­го­вия дух се раж­да не­пос­ред­с­т­ве­но един образ, в кой­то за­ко­ни­те на при­ро­да­та са из­ра­зе­ни по­-съ­вър­ше­но от­кол­ко­то в съ­от­вет­на­та вещ или в съ­от­вет­ния про­цес на външ­ния свят. Не е нуж­но те­зи за­ко­ни да се явят в не­го­вия дух във фор­ма­та на мисълта. Въп- реки то­ва поз­на­ние и из­кус­т­во са вът­реш­но сродни. Те по­каз­ват заложби- те на природата, ко­ито в чис­то външ­на­та при­ро­да не сти­гат до пъл­но развитие.

Но ко­га­то в ду­ха на един ис­тин­с­ки ху­дож­ник ос­вен съ­вър­ше­ни­те об­ра­зи на не­ща­та се из­ра­зя­ват съ­що и дви­га­тел­ни­те си­ли на при­ро­да­та във фор­ма­та на мисли, то­га­ва пред на­шия пог­лед зас­та­ва осо­бе­но яс­но об­щи­ят из­вор на фи­ло­со­фи­ята и изкуството. Гьоте е един та­къв художник. Той ни раз­к­ри­ва съ­щи­те тай­ни във фор­ма­та на ед­но про­из­ве­де­ние на из­кус­т­во­то във фор­ма­та на мисълта. Това, на ко­ето да­ва фор­ма в сво­ите съчинения, той ги из­каз­ва в сво­ите сту­дии вър­ху ес­тес­т­ве­на­та на­ука и вър­ху из­кус­т­воз­на­ни­ето и в сво­ите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, ко­ето бли­ка от те­зи сту­дии и сентенции, има сво­ята при­чи­на в това, че виж­да­ме съз­ву­чи­ето меж­ду из­кус­т­во­то и поз­на­ни­ето осъ­щес­т­ве­но в ед­на личност. Нещо въз­ви-­ ся­ва­що има в чувството, ко­ето въз­ник­ва при вся­ка Гьотева мисъл: тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чув- ството. Това, ко­ето про­из­хож­да от на­й-­вис­ши­те пот­реб­нос­ти на една лич- ност, тряб­ва да си при­над­ле­жи вътрешно. Гьотевите мъд­ри уче­ния от­го­ва­рят на въпроса: каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опит­вам да об­ри­су­вам свър­за­но та­зи фи­ло­со­фия ро­де­на от ду­ха на един ис­тин­с­ки художник.

Съдържанието на ми­съл­та­,ко­ето про­из­ли­за от чо­веш­кия дух, ко­га­то то­зи пос­лед­ни­ят зас­та­ва сре­щу външ­ния свят е истината. Човекът не мо­же да же­лае ни­как­во дру­го поз­на­ние ос­вен ед­но такова, ко­ето той сам произ-

Тези мис­ли не се оп­ро­вер­га­ват от факта, че раз­лич­ни­те хо­ра си със­та­вят раз­лич­ни пред­с­та­ви за нещата. Те не се оп­ро­вер­га­ват и от това, че ор­га­ни­за­ци­ите на хо­ра­та са различни, та­ка че не се знае, да­ли един и същ цвят се виж­да по един и на пъл­но същ на­чин от раз­лич­ни хора. Защото важ­но­то не е това, да­ли хо­ра­та си об­ра­зу­ват съ­що­то съж­де­ние за ед­но и съ­що не­що­,а това, да­ли езикът, кой­то вът­реш­нос­т­та на чо­ве­ка говори, е имен­но езикът, кой­то из­ра­зя­ва същ­нос­т­та на нещата. Отделните съж­де­ния са раз­лич­ни спо­ред ор­га­ни­за­ци­ята на чо­ве­ка и спо­ред становището, от ко­ето той раз­г­леж­да нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това мо­же да се из­ра­зи в раз­лич­ни от­сен­ки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.

Човекът е органът, чрез кой­то при­ро­да­та от­к­ри­ва сво­ите тайни. В су­бек­тив­на­та лич­ност се явя­ва на­й-­дъл­бо­ко­то съ­дър­жа­ние на света. "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той се чувст- вува в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество* /*Гьоте, Ванкелман, "Мислене - Виждане - Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на все­ле­на­та и същ­нос­т­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то не се със­тои в това, ко­ето външ­ния свят доставя, а в това, ко­ето жи­вее в чо­веш­кия дух и про­из­ли­за от него. Ето за­що Гьоте счи­та ка­то грешка, ко­га­то при­ро­до­из­с­ле­до­ва­те­лят ис­ка да про­ник­не във вът­реш­нос­т­та
на при­ро­да­та чрез ин­с­т­ру­мен­ти и обек­тив­ни опити, за­що­то "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експе- риментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуст- вени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него. Какво е една стру- на и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо чове- ка, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира* /*"Сентенции в проза, цит. на др. мяс­то стр.351/?"

Човекът тряб­ва да ос­та­ви не­ща­та да го­во­рят от не­го­вия дух, ако ис­ка да поз­нае тях­на­та същност. Всичко, ко­ето той има да ка­же вър­ху та­зи същно- ст, е взе­то от ду­хов­ни­те из­жи­вя­ва­ния на не­го­ва­та вътрешност. Човекът мо­же да съ­ди за све­та са­мо от се­бе си. Той тряб­ва да мис­ли антропоморфиче- ски. В на­й-п­рос­то­то явление, нап­ри­мер в уда­ра на две те­ла ние вна­ся­ме един антропоморфизъм, ко­га­то се из­каз­ва­ме вър­ху него. Съждението: "ед- ното тяло удря другото", е ве­че антропоморфизъм. Защото ко­га­то ис­ка­ме да се из­диг­нем над прос­то­то наб­лю­де­ние на процеса, ние тряб­ва да пре­не­сем вър­ху не­го изживяването, ко­ето на­ше­то соб­с­т­ве­но тя­ло има, ко­га­то то пос­та­вя в дви­же­ние ед­но тя­ло на външ­ния свят. Всички фи­зи­кал­ни обяс­не­ния са мас­ки­ра­ни антропоморфизми. Ние очо­ве­ча­ва­ме природата, ко­га­то я обясняваме, ние пос­та­вя­ме в нея вът­реш­ни­те из­жи­вя­ва­ния на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето за­що не мо­жем да кажем, че чо­ве­кът не поз­на­ва обек­тив­на­та истина, "същина- та" на нещата, за­що­то мо­же да си об­ра­зу­ва са­мо су­бек­тив­ни пред­с­та­ви вър­ху тях* /*Възгледите на Гьоте са в мис­ли­мо на­й-­ос­т­ра­та про­ти­во­по­лож­ност с фи­ло­со­фи­ята на Кант. Философията на Кант из­хож­да от схващането, че све­тът на пред­с­та­ви­те се вла­дее от за­ко­ни­те на чо­веш­кия дух и за то­ва всичко, ко­ето ид­ва от­вън сре­щу то­зи свят на представите, мо­же да съ­щес­т­ву­ва вът­ре в не­го ка­то ед­но су­бек­тив­но отражение. Според нея чо­ве­кът не въз­п­ри­ема "самата същност" на нещата, а явлението, ко­ето се раж­да чрез това, че не­ща­та го въз­буж­дат и той свър­з­ва те­зи въз­бу­ди спо­ред за­ко­ни­те на не­го­вия ум и на не­го­вия разум. Че чрез то­зи ра­зум го­во­ри същ­нос­т­та на нещата, за то­ва Кант и кан­ти­ан­ци­те ня­мат ни­как­во предчувствие. Ето за­що за Гьоте Кантовата фи­ло­со­фия не мо­же­ше ни­ко­га да оз­на­ча­ва нещо. Когато ус­во­ява­ше от­дел­ни­те из­ре­че­ния от нея, той им да­ва­ше съ­вър­ше­но друг смисъл, съ­вър­ше­но раз­ли­чен от този, кой­то те има­ха в уче­ни­ето на тех­ния автор. От ед­на бележка, ко­ято бе на­ме­ре­на ед­ва след от­к­ри­ва­не­то на Ваймарския Гьотев Архив, ста­на ясно, че Гьоте мно­го доб­ре е виж­дал

Към то­ва Форлендер казва: "Тези /ду­ми на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят тряб­ва да тър­си това, което е, а не това, което е приятно". Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във все- ки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с не- щата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обектив- ното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но

Когато да­де­но не­що из­ра­зя­ва сво­ята същ­ност чрез ор­га­на на чо­веш­кия дух, пъл­на­та дейс­т­ви­тел­ност се раж­да са­мо чрез сли­ва­не­то на външ­но обек­тив­но­то и вът­реш­но субективното. Човек не поз­на­ва ис­ти­на­та ни­то чрез ед­нос­т­ран­чи­во наблюдение, ни­то чрез ед­нос­т­ран­чи­во мислене. Истината не съ­щес­т­ву­ва ка­то не­що за­вър­ше­но в обек­тив­ния свят, а тя е про­из­ве­де­на ед­ва чрез чо­веш­кия дух в свръз­ка с нещата. Обективните не­ща са са­мо ед­на част на действителността. Който ве­ли­чае из­к­лю­чи­тел­но са­мо се­тив­на­та

Който тър­си ис­тин­с­ко­то съ­дър­жа­ние на обек­тив­ния свят в сво­ята соб­с­т­ве­на вътрешност, той мо­же съ­що да пос­та­ви съ­щес­т­ве­но­то на моралния ред на света са­мо в са­ма­та чо­веш­ка природа. Който вярва, че зад чо­веш­ка­та дейс­т­ви­тел­ност съ­щес­т­ву­ва ед­на от­въд­на действителност, той тряб­ва съ­що та­ка да тър­си и из­во­ра на мо­рал­но­то в нея. Защото в по­-висш сми­съл мо­рал­но­то мо­же да дой­де са­мо от същ­нос­т­та на нещата. Ето за­що вяр­ва­щи­ят в от­въд­но­то при­ема мо­рал­ни заповеди, на ко­ито чо­ве­кът тряб­ва да се под- чинява. Тези за­по­ве­ди сти­гат до не­го или по пъ­тя на ед­но откровение, или се явя­ват ка­то та­ки­ва в не­го­во­то съзнание, ка­къв­то е слу­ча­ят при ка­те­го­рич­ния им­пе­ра­тив на Кант. Как то­зи ка­те­го­ри­чен им­пе­ра­тив ид­ва в на­ше­то съз­на­ние от от­въд­на­та "същност" на нещата, вър­ху то­ва не се каз­ва нищо. Той е прос­то на­ли­це и чо­век тряб­ва да се подчини. Философът на опита, кой­то очак­ва вся­ко спа­се­ние от чис­то­то се­тив­но наблюдение, виж­да в мо­рал­но­то са­мо дейс­т­ви­ето на чо­веш­ки­те на­го­ни и инстинкти. От изу­ча­ва­не­то на те­зи пос­лед­ни­те тряб­ва да се по­лу­чат нормите, ко­ито са ме­ро­дав­ни за мо­рал­но­то действие.

За Гьоте мо­рал­но­то се раж­да от идейния свят на човека. Не обек­тив­ни­те нор­ми и съ­що не чис­то све­тът на на­го­ни­те нап­рав­ля­ват мо­рал­но­то дейст- вие; а ясните в себе си идеи, чрез които самият човек си дава насока. Той след­ва те­зи идеи не от дълг, как­то би тряб­ва­ло да след­ва обек­тив­но­-мо­рал­ни­те норми. А съ­що не и по принуждение, как­то чо­век след­ва сво­ите на­го­ни и инстинкти. А той им слу­жи от любов. Той ги обича, как­то се оби­ча ед­но дете. Той ис­ка тях­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не и се зас­тъп­ва за тях, за­що­то те са ед­на част от не­го­во­то соб­с­т­ве­но същество. Идеята е ръ­ко­вод­на­та нишка, а Любовта е дви­га­тел­на­та си­ла в Гьотевата етика. За не­го "дълг" има там, къ­де­то чо­век оби­ча то­ва­,ко­ето сам си заповядва* /*Сентенции в проза, цит. на др. мяс­то стр.460./.

Едно дейс­т­ву­ва­не в сми­съ­ла на Гьотевата ети­ка е ед­но свободно действу- ване. Защото чо­ве­кът не е за­ви­сим от ни­що ос­вен от сво­ите соб­с­т­ве­ни идеи. И той не от­го­ва­ря пред ни­ко­го ос­вен пред са­мия се­бе си. Още в мо­ята "Философия на свободата"* /*Философия на свободата", "Основи на един мо­де­рен светоглед".1изд. Берлин 1894 година; 12-то из­да­ние Дорнах 1962 г./

Аз обо­рих възражението, че пос­лед­с­т­ви­ето от един мо­ра­лен ред на света, в кой­то все­ки се под­чи­ня­ва на са­мия се­бе си, би тряб­ва­ло да бъ­де без­ре­ди­ето и дис­хар­мо­ни­ята на чо­веш­ко­то действуване. Който пра­ви то­ва възражение, той из­пус­ка изпредвид, че хо­ра­та са по­доб­ни съ­щес­т­ва и че по­ра­ди то­ва те ни­ко­га не ще про­из­ве­дат мо­рал­ни идеи, ко­ито чрез тях­но­то съ­щес­т­ве­но раз­ли­чие ще про­из­ве­дат ед­но не­хар­мо­нич­но съзвучие* /*Колко мал­ко раз­би­ра­не има у съв­ре­мен­ни­те фи­ло­со­фи спе­ци­алис­ти за мо­рал­ни­те въз­г­ле­ди
как­то и за ети­ка­та на сво­бо­да­та и на ин­ди­ви­ду­ализ­ма об­що взето, по­каз­ва след­но­то обстоятелство. В 1893 го­ди­на в ед­на ста­тия "Бъдеще" /бр.5/ аз се из­ка­зах за ед­но стро­го ин­ди­ви­ду­алис­тич­но схва­ща­не на морала. На та­зи ста­тия от­го­во­ри Фердинанд Тьониз в Кил в ед­на бро­шу­ра "Етична кул­ту­ра и ней­на­та свита. Побъркани Ницшенци в бъ­де­ще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не из­не­се ни­що дру­го ос­вен глав­ни­те прин­ци­пи при­ве­де­ния във фи­ло­соф­с­ки фор­му­ли фи­лис­тер­с­ки морал. Обаче за ме­не той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше. Наистина дейс­т­ву­ва ми комично, че, за да ме осъди, Тьониз ци­ти­ра ня­кои от Гьотевите "Сентенции в проза". Той и не пред чувствува, че ако за ме­не е съ­щес­т­ву­вал ня­ка­къв Хермес, то­ва не е бил Ницше, а Гьоте. Аз още в нас­то­ящия труд обяс­них от­но­ше­ни­ето на ети­ка­та на сво­бо­да­та ка­то ети­ка на Гьоте. Не бих спо­ме­нал ли­ше­на­та от стойност брошура, ако тя не бе ше сим­п­то­ма­тич­на за ца­ру­ва­що­то не­раз­би­ра­не на Гьотевия све­тог­лед в кръ­го­ве­те на фи­ло­со­фи­те специалисти.
***

Ако чо­ве­кът не би имал спо­соб­нос­т­та да съз­да­ва творения, ко­ито да са из­г­ра­де­ни на­пъл­но в смисъла, в кой­то са из­г­ра­де­ни про­из­ве­де­ни­ята на природата, и да по­ка­же наг­лед­но са­мо то­зи сми­съл в по­-съ­вър­ше­на фор­ма от­кол­ко­то при­ро­да­та мо­же да сто­ри това, то­га­ва в сми­съ­ла на Гьоте не би има­ло ни­как­во изкуство. Това, ко­ето ху­дож­ни­кът създава, са обек­ти на при­ро­да­та на ед­на по­-ви­со­ка сте­пен на съвършенство. Изкуството е про­дъл­же­ние на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, Винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./. . .". След виж­да­не­то на гръц­ки­те про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то в Италия Гьоте пише: "висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чис­то се­тив­на­та дейс­т­ви­тел­ност на опит­нос­т­та про­из­ве­де­ни­ята на из­кус­т­во­то са ед­на кра­си­ва илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят* /*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.494/

Не ма­те­ри­ята­,ко­ято ху­дож­ни­кът взе­ма от природата, пра­ви про­из­ве­де­ни­ето на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението. Най-висшето тво­ре­ние на из­кус­т­во­то е онова, ко­ето ни ка­ра да забравим, че на не­го­ва ос­но­ва стои ед­на при­род­на ма­те­рия и ко­ето съ­буж­да
на­шия ин­те­рес един­с­т­ве­но чрез това, ко­ето ху­дож­ни­кът е нап­ра­вил от та­зи материя. Художникът съз­да­ва сво­ите фор­ми по на­чи­на на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа. Струва ми се, че в те­зи из­ре­че­ния са из­ра­зе­ни глав­ни­те мисли, ко­ито Гьоте е вло­жил в сво­ите афо­риз­ми вър­ху изкуството.