ПИСМО 8
Геният на общуването1
Драги К.,
Вашият интерес към „гениите на комуникатив-ността" ме радва, това е добър признак, който означава, че Дървото на Целта придобива нови клони, на които всеки момент ще се появят плодни пъпки.. Не, себе си аз не отнасям към тази категория. Имам професионална специализация, която по неволя ме накара да развия някои качества, но изходните заложби бяха no-скоро отрицателни. Именно това ме подтикна още през периода на младите години особено да се вгледам в майсторите на общуването във всички жанрове; а после, когато станах лекар по разстройства на общуването (един от синонимите на психотерапевта), стана необходимо да познавам и онези, у които особено добре се получава именно това, което не се получава у моите пациенти. Тъй като в моя кабинет такива хора попадат не особено често, количест-
1. Става дума не за универсалите, каквито няма, а просто за необикновено способни хора. (Уточнение по молба на Д С. - бел авт.)
веният недостиг се наложи да бъде компенсиран с интензивно качествено изучаване. Където и да се намирах (а животът ме е запращал на какви ли не места), аз търсех тези гении. И днес в моята „човекотека" те наброяват вече около триста.
Какво да ви кажа?... Да избера един от тях, да му дам портрета?... Страхувам се, ще излезе твърде дълго и необобщено. Това са различни хора, много различни... По-добре е, струва ми се, да се опитам да нахвърлям в най-общи черти главните признаци, които са характерни за тях.
Плюс интерес. Огромно любопитство, колосална жажда за хора. оттук са и повишеното внимание, и тънката наблюдателнрст. и превъзходната памет по отношение на всичко свързано с другия. Един такъв човек е способен да затрупа с материал цяла писателска организация. С непос-тижима лекота, се вживява в чуждите съдби, характери. обстоятелства, живее с живота на Другия, както със своя собствен. Поразителна човековместимост. Ще отбележа още, че количествената степен на общителност при тях не е задължително висока. Да не бъркаме общителността с комуникативността: общителността е склонност към общуване, комуникативността е способност да се общува. Свръхобщителните хора по правило са онези, които компенсират недостига на качество на общуване с неговото количество. Гений на комуникативността не е най-общителният човек, а най-превъзходният в общуването.
Минус тревожност. При цялата си живост и подвижност този човек е рядко спокоен. Центровете на страха сякаш са недоразвити: липсват не само излишните, но като че ли и напълно оправданите безпокойства: безгрижие, стигащо до нехайство. Забележително е обаче, че поне в 90 на сто от случаите тази безгрижност се оказва мъдрост: така или иначе, но се изяснява, че не е заслужавало човек да се тревожи: или нищо не се случва, или случилото се е неизбежно. А според тревожния човек на тях просто необяснимо им върви. Съпътствуващи качества: откритост на възприемането, лекота в превключването на вниманието, доверчивост, свобода в поведението, известен авантюризъм. Душевното спокойствие като аромат на рози привлича хората.
Плюс обратна връзка. Вие едва само сте погледнали, а той вече е погледнал към Вас три пъти и приема погледа Ви
като на стар познат. Вие едва сте протегнали ръка, а той вече знае какво ще бъде ръкостискането...Изключително важно свойство. В контакта, в саморегулаиията - висока чувствителност към измененията. Реакциите са .бързи, точни, нап-регнатост няма. В беседата улавя и най-малкит? промени в интонацията, най-дребните, неосъзнати движения и реагира така че, събеседникът забелязв само това, че беседата вър-ви гладко, приятно... Това е същото, което старите психиатри наричаха „синтонност" - противоположност на аутизма. Способността леко, бързо да се преустройваш, превъзходната подвижност на психиката - това са вродени свойства, които обаче се поддават на тренировка. Съпътствуващи качества: ловкост, тактичност, находчивост, остроумие, артистичност (вж. по-долу).
Плюс-минус егоизъм. Защо „Плюс-минус"?_. Защото Плюс обратна връзка". Ако е егоист, то умее като никой друг да крие своя егоизъм и с това, разбира се. е опасен. Умее да се държи така, че и самият му егоизъм е привлекателен - има такива натури с обаяние на егоизма си. Ако е алтруист. то не е пресилен и също умее добре да се прикрива в прозата на битието...
Плюс артистичност Богатство на жестове и интонации, превъзходен разказвач, имитатор и м им. Вкус към подробностите, към сочния детайл. Неизтощим игрови хазарт - хазарт не на картоиграч, а на дете, което жадува да живее различни видове живот. Поради това лесно му се отдават всевъзможните превъплъщения в жизнени роли, поради това е толкова различен с различни хора (плюс интерес, плюс обратна връзка...). Равнището на културно-естетическо развитие може да бъде различно, понякога - ужасяващо ниско, но чувствителността към очакванията на другите хора е толкова висока, пластиката на поведението е толкова великолепна. че дисонансите не се забелязват. Тези хора умеят, без да се харесват на части, да се харесват като цяло.
Плюс-минус агресивност. На общия фон на добродушие и благоразположение (вж. плюс симпатия) геният на общуването не е лишен от агресивност, която се проявява рядко, но сполучливо. Той е майстор на мирните решения и ня компромисите,но е способен при крайна необходимост да приложи и болезнена хватка - решително, мощно, но без садис-
тичен излишък. Тази резервна способност формира толкова необходимия в човешките отношения подтекст на силата и не е по-малко привлекателна и от най-сладкото обаяние. Става дума, разбира се, не за физическа сила. Това изглежда по различен начин: ту като внушителна увереност, ту като беззлобна шеговитост. ту като шеговита злобност. ту като внимателна поверителност.
Плюс оптимизъм. Задължителна черта, но не задължително лежаща на повърхността. Оптимизмът като убеждение, като жизнена нагласа и оптимизмът като състояние, като усещане на радост от битието - това са различни неща, макар и взаимно свързани. Различно нещо са и външният и вътрешният оптимизъм. Ако си спомняте, в едно от предишните писма бях споменал за хора от типа на повишено комуникативния „досадник-по-душа".Та ето, този трагически тип спада към гениите на комуникативността приблизително така, както Салиери към Моцарт. При моцартовците оптимизмът на общуването е вътрешен, натурален, оптимизъм-състояние. оп-тимизъм-сияние. живо слънце в гърдите, което стопля и привлича всички. Но тъй като слънцето разбира, че за различни-те същества е необходимо с различни дози, то винаги знае кога да се скрие зад облачето. А салиериевците проповядват, демонстрират оптимизъм...
„Но това е вродено - ще кажете Вие.- На едни им върви, на други не."
Правилно, вродено е. Вроден оптимизъм е всяко дете. Загубва се наивността, разбира се трагизмът на живота - откъде да се вземе оптимизъм?... Ето - именно оттук. От другия край на спиралата... Загубеният рай се връща, когато адът е изминат до дълбочината на дълбочините. След като ние напускаме полюса на наивността, оптимизмът ни чака на полюса на мъдростта. Мнозина, уви, той така и не дочаква. До възрастния оптимизъм трябва да се узрее. За това нищо не помага по-добре от откритосгга, доверието към Другия.
Минус предвзетост. Все същата откритост на възприятията, незасенченост. Отсъствие на предразсъдъци. Абсолютна невъзприемчивост към каквито и да е мнения тя човека, както и към титлите и званията, закриващи същността. Разбира се, всички тези фирми деликатно се имат предвид с онова значение, което те имат за самия човек и за околните.
Ала погледът преминава през тях към сърцевината. Отсъствуват и предвзетостите, създавани от самите нас, тези прибързани образи-химери, които всички ние моделираме от откъслечните си впечатления за Другия и от своите желания и опасения. Винаги помнете, че собственото мнение е толкова ненадеждно, колкото и чуждото, но все пак то трябва да бъде собствено. (Плюс интерес, плюс обратна връзка...)
Плюс предвиждане. И в голямото, и в малкото то е резултат от всичко останало. Тъй като от всяко отделно общуване маестрото извлича значително повече, отколкото обикновеният човек, неговият обобщен опит и човекопредсказателна-та му способност достигат несравними размери, които понякога поразяват въображението. Един такъв гений в лицето на обикновената учителка някога бе предсказал и моята съдба, аз бях тогава съвсем малко момче». Физиономист. пророк, те-лепат - общоизвестен факт е, че такива хора има, но това е специална тема. Сега искам да обърна вниманието Ви само към следното: и ние с Вас най-дрбре предвижваме онова, от което се интересуваме безкористно.
Плюс симпатия. „Last but not least" - последен по ред, но не и по значение. Аз казвам „симпатия", за да не кажа „любов". Отношението към хората като към същества, които въпреки всичко заслужават симпатия, е характерно за всички гении на общуването, дори и за онези от тях, които не могат да бъдат упрекнати в излишен алтруизъм. Изглежда това е тяхната единствена предвзетост. Връзката на всичко с всичко е очевидна. Без симпатия не може да има интерес, без интерес няма откъде да дойде симпатията. Излъчванията на доброжелателност се врътнат към тях като отразена светлина. Добавете към това още и тяхната спокойна, неизискваша до-. казателства увереност във факта, че те самите заслужават симпатия(плюс обратна връзка) и ще Ви стане понятно защо тези хора почти винаги се оказват в симпатично обкръжение. Те просто застарят хората да бъдат симпатични!
... И какво още? ... Вие можете да попитате къде съм ги търсил тези хора. Ами аз изобщо не съм ги търсил, аз само гледах, а те сами се появяваха. Ето дори днес моята колекция се попълни с още един гений - продавачката в магазина, в който аз обикновено се отбивам след работа, за да си купя пакет чай или бутилка кефир. Потресаващ психотерапевт -
опалжата танцуваше и пееше, никой не искаше да си отива, къде изчезна бързането! Преди една седмица попаднах на гениален таксиметров шофьор, преди два месеца - на гениален полицай..
Драги К., това, което тук нахвърлих, не е нищо по-вече от моливна скица на многоцветната картина, която тепърва предстои да бъде нарисувана от изследователите на човешката природа, ако те желаят да узнаят не само нейните тъмни страни. Лично на мен концентрирането на вниманието върху благодатните свойства на човешката натура ми дава неоценима полза: като пчела, събираща нектар от всички цветя, аз се старая от всекиго да се науча на нещо. И от Вас също. Ще се досетите ли на какво?...
Ваш Д. Кст ПИСМО 9
Самооценката, или Другият вътре в нас
Драги К.!
Не се досещате, не можете да си представите?... Е добре, ще Ви кажа. От вас се уча на умението да се задават въпроси. И преди всичко на себе си - за самия себе си. У Вас това се получава по-добре, отколкото у мене. И причината за това според диалектиката на достойствата и недостатъците лежи в черната ивица на Вашата Зебра. Неустойчива, колебаеща се самооценка. Болезнено неустойчива... Вие не искате да сте, ако използувам Вашите думи, нито „самодоволен кретен'', нито „пребит чудак". Но въпреки това, както самият Вие пишете, постоянно изпадате ту в едното, ту в другото, а мярката не можете да схванете Аз също не мога да гарантирам, че вече съм намерил златната среда, не съм сигурен, че тя винаги е необходима. Нужни са и крайностите, нужна е и мярка за мярката...-
Разрешете ми да споделя с Вас някои сведения и съображения за психологията на самооценката. Няма да отделям „чуждото" от „своето", това за Вас не е интересно. Първият и главен постулат е: уравновесяване на сямооценката не можела бъде постигнато, без да се разбира или без да се има поне
работна представа за това, което тя всъщност представлява. Да се научиш да общуваш без това също е невъзможно.
Преди всичко самооценка има у всички и у всички е болезнена, в това число и у тези, а те са мнозина, които дори не са чували тази дума. В някакъв вид тя съществува, изглежда, и у висшите животни, у маймуните, у кучетата... Тя липсва вероятно само у клиничните идиоти и у близките им по състояние хора, намиращи се в дълбока алкохолна интоксикация. Тя още не съществува в развита форма У малките депа докъм петгодишна възраст. Но вече и на две-три години, ако де и по-рано, детето започва да усеща зависимостта на своето настроение и самочувствие от оценките на околните, преди всичко - на възрастните, на родителите, после на връстниците - от оценките, които, без да е минало кой знае колко време, стават негови собствени. „Ти си добър", „ти си лош", „ти си страшен", „ти си умничък" - всички ние минаваме през това, както пътниците минават, през вратите на метрото. „Аз съм добър", „Аз съм лош". „Аз съм най-добрият" - ето и първите самооценкй. Те вече са потопени в морето на общуването. Самоопенката е основната новешка форма за преживяване на връзката със света. Това е мостът между „аз" и Другия - мост с движение в двете посоки. Всичко онова, което по-нататък става с душата, всичките наши триумфи и драми израстват от тези първи прости „ аз съм лош" и „аз съм добър". От Рая и Ада. От Сладкиша и Камшика.
Основата, както виждаме, е проста и до глупост целесъобразна. ..Раят" и ..Адът" (центровете на положителните и на отрицателните емоции) се намират вътре в нас, а Сладкишът и Камшикът (поощрението и наказанието, одобряването и неодобряването) въздействуват отвън. Всичко е понятно. Усилията на възпитанието са насочени към това да бъдат вкарани Сладкишът и Камшикът вътре във възпитава-ния и по този начин да отпадне необходимостта от възпита-ване. Докато човечето е малко и незряло, трудно е да се очаква, че Сладкишите и Камшиците веднага ще влезнат вътре и ще действуват безотказно - на всички е известна детската безотговорност... Нужни са, няма как, нужни са външни стимули, и поощрения, и наказания. Много от нещата не се възприемат, забравят се. Похвалили са те - е, добре, наруга-
ли са те - голяма работа... До известно време това, как те възприемат, още не е най-главното в живота Но вече и помага, и пречи да живееш... И всичко някак си действува, някак се отлага™
И ето, малко по малко нашият Рай и нашият Ад се оказват подвластни на Другия, живеещия вътре в нас.
Наричат го Срам. Наричат гоГордост. Наричат го също Свенливост и Високомерност. Тщестлавие и Кокетство, - Самолюбие и Честолюбие. Това е Завист това е Съвест. Това е Морал това е и Любов. Изброих не всичко, далеч не всичко. Той може по свое усмотрение да вземе името на всеки един от нашите познати. И най-любимото, и най-омразното. Но защо, все пак, един Друг? Те са толкова много!... Да, много са. И все- пак е един.
Някъде на границата между детството и юношеството, по-рано или по-късно.„ Не, не може да се усети точно кога идва той, мигът, когато това - как те възприемат, става главното. Това вече не са просто Сладкиши и Камшици. Ти вече живееш заради това - за Някого-си да бъдеш Някакъв-си. Ти искаш да се харесваш. Ти не искаш да не се харесваш. Ти искаш да радваш и не искаш над теб да се смеят. Ти искаш да покоряваш, да внушаваш трепет и учудване. Ти искаш да бъдеш уважаван, да бъдеш обичан. Ти искаш да те знаят, да те помнят Ти искаш да живееш не само в себе си, но и в Другия.
И това е главното. Главното. Защото ти ще умреш, а Другият ще остане...
Това е зов на пола. Зов на любовта. Зов на родителството. Но не само. Да утвърдиш себе си сред хората. Да намериш своето място, своето лице. Да отдадеш себе си на своето общество, на своя народ... Но не само на своите, не, не само. В този зов е гласът на цялото човечество. Гласът на предците и на още неродените потомци, гласовете на всички и на всичко - не всички Го чуват, но Той е във всички...
Вътрешният Друг. Обобщеният, Безкрайният Друг. Той идва при нас чрез най-простата, обща за всички потребност да означаваш нещо за онези, които за тебе нещо значат. И дори за онези, които не означават може би нищо. Именно Той ни , кара да търсим своето отражение в нечия душа. Именно Той е казал на Пушкин: „Ти самият си своят най-върховен съд".
Ако се спуснем от небесата на земята, можем да видим
как става това.
Една артистка, талантлива и опитна в своята работа, ми се оплака от ужасяващата скованост, страха, паническото състояние, които я обхващат, когато изпълнява най-скъпото за нея - песните, които тя л и ч н о е съчинила. Това състояние й пречело, довеждало до провали. Посъветвах я: „Съчинете си Слушател. Обичащ, Вярващ, Обожаващ Любим, Обожавай, Единствен.. Дайте му име, възраст, характер, представете си всичко, всичко... Когато сте на сцената, взимайте го със себе си и го настанявайте някъде по средата на залата. Пейте само за него..." Съветът бе разбран с готовност да бъде изпълнен. Парализиращият страх си отиде, остана вълнението, но вече друго. Последва успехът сред публиката - успех, който, разбира се. повдигна самоопенката. И самите песни, и изпълнението също малко
се промениха...
А ето каква психотерапия се налага да бъде провеждана с множество млади хора от двата пола, които имат комплекс за, непълноценност поради недостатъци на външността. Всички пеят едно и също: невъзможно е да се живее с такива (крака, нос, талия, коси, пъпки, телосложение...). И на всичките казвам (с различни думи) едно: ..Вие не гледате със своите очи!" - „С чии?" - „С очите на онзи, на когото вие не се харесвате ." - „А с чии тогава да гледам?" - ..С очите на този, на когото се харесват е ." - „А нима такъв (та-кива) има?" - ..Разбира се." - ..Но къде е?" - „Вътре във вас." - ..Но за какво ми е вътре? На мен ми е нужно отвън..." - „А вие го (я) пуснете навън." - ..Тоест как?" — ..Повярвайте, че I той (тя) съществува. И тя (той) ше дойде." — „Ами как да 1 повярвам?..." - ..Ето така, повярвайте. Както вярвате в Нова година. Както вярвате в своя рожден .ден. Както вярвате в това, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното, макар че вие виждате само движението на Слънцето..."
Добре е обаче, ако разговорът протича именно така. Доста често чуваш: „Какви са тези празни приказки, в мен няма никакъв друг! Аз самият съм си най-върховният съд!.„"
И наистина: нима може да се повярва, че някому могат да се харесат пъпките, плешивостта, бръчките или кривите крака?... Трудничко е, откровено казано. Но нали става дума
не за това. Не е нужно особено въображение, за да си представиш, че Някому-си ти можеш да се харесаш въпреки всичко, при всичките си кривини и пъпки, само поради това, че ти - това си ти. Това обаче няма да звучи като фантазия, когато са: твоята майка, твоят дядо, твоето куче - какво ги интересуват твоята талия и всичко подобно?... Ясно, ясно: онзи (онази), който ти е нужен, уви, не е твоят дядо и не е твоето куче, и не е дете. (А това вече не се знае.) А той (тя) те оценява по стоковите показатели, по качество и по количество, според прическата, на според облеклото, по вкус, па по цвят... Да допуснем за него - но защо с ъ що т о правиш ти? Защо този пазарски купувач се е заселил в тебе * и те е превърнал в банкрутирал търговец? Какво общо има той с човешкото достойнство? И защо пък ти да не заселиш вътре в себе си друг Друг, който умее да обича?...
Когато това се удава, шансовете за среща с външния Друг, с Другият от плът, с онзи (с онази) значително нарастват.
Да се осъзнае вътрешният Друг. И той да се управлява, за да управлява той тебе. Това е трудно именно поради туй, че Другият живее в собственото „аз", органично се е слял с него така, както онова, което някога е било храна, става кожа, мускули, нерви. То не се вижда, то не се чува, физически то се проявява може би само в слуховите халюцинации (тогава, обратното, налага се да доказваш, че това е гласът на собственото „аз", но и това не можеш да докажеш). Вътрешният Друг съществува не физиологически, а духовно. И когато човек разговаря със себе си, той разговаря с Него.
Самооценка и роля. Научният сътрудник Н. написал труд по специалността. Публикувал го. Започнали обсъждания, критика, похвали. Чие мнение за труда е най-важно за сътрудника Н.? Напълно очевидно: мнението на колегите-специалисти. Мнението на най-добрите специалисти, мнението на познавачите. Нека да не е на най-известните, на звездата от първа величина академик Б. - това вече е прекалено, - но съвсем не и мнението на профаните. Друго нещо е, че мнението на профаните понякога нещо значи в практическия смисъл, но за самооценката на Н. като специалист това мнение, както се казва, не играе. Научният сътрудник Н. идва на приятелско събиране, на
която, за негова радост, няма нито един негов колега. През цялата вечер се шегува остроумно и разказва анекдоти. Чие мнение за неговия интелект и за неговото обаяние е било най-важно за сътрудника Н.? Мнението на всички присъствуващи. Но особено и персонално - мнението на някоя си М. Профанова, за която през цялата вечер Н. е имал
най-добро .мнение.
зависи преди всичко от оценките на
Нашата самооценка зависи преди всичко от оценките на онези,
в очите на които ние искаме да играем някаква роля -
от партнъорите и зрителите на нашия жизнен спектакъл. На
пръв поглед изглежда, че изброяването на тези хора се ограничава в кръга на „своите" - на онези, с които ние общуваме всекидневно, с които така или иначе се отъждествяваме, с които поддържаме отношения, роднините, приятелите, колегите, познатите...
Какво ме интересува онова, което ше си помисли за мен
случайният минувач или бившият приятел Нетакъв-си, кой-
, то не ме интересува, защото аз него съвсем не го интересувам?
Всичко е така и същевременно не съвсем така. Възхитеният поглед на един чужд, безразличен мъж понякога е по-важен за жената от ласката на любимия мъж. Ако ви е наругал непознат, ненормален, когато повече никога няма да видите, вие неизвестно защо се разстройвате, във вас нещо неприятно се размества. Дори ако срещу вас просто е лаяло нечие
куче_.
По воля на съдбата и на професията се е налагало да имам работа и с престъпни типове, с такива, в психиката на които здраво и необратимо се е запечатал законът на клана на зверовете: „хората" - това са само те, „своите", а всички останали са или средство, или препятствие за жизнена дейност. И какво?... Дори сред тези загубени, непоправими души аз не срещнах нито един, който да е напълно безразличен към мнението за тяхната персона от страна на представителите на „нехората", към които и аз самият бях причисляван. При това удивителното е: доколкото всички те са нечувствителни към отрицателните оценки от страна на „баровците" (напротив, гордеят се с тях, считат това за свое достойнство), дотолкова са чувствителни към положителната, към най-незначителната похвала. Този факт бе забелязан още от Макаренко и той се е съобразявал с него; това го знаеше и
великият човеколюбец доктор Хааз, лекар в руските затвори, чийто призив БЪРЗАЙТЕ ДА ПРАВИТЕ ДОБРО е изписан на неговия забравен гроб.
... Да, за самооценка та са важни оценките на подобните на тебе - на тези, с които в дадения момент се отъждествяваш, на „своята компания". Но още по-важни са оценките на тези, с които си търсиш подобие, с които искаш да се отъждествяваш. Най-сложното и най-важното е: това търсене на тъждеството става в човека по правило безсъзнателно и може да се проявява под формата на най-различни чувства: необяснима антипатия, завист, ревност, отричане на съществуването на самия предмет, към който са насочени стремленията ти... Човекът „не вярва в хипнозата", той е голям скептик; след известно време обаче се изяснява, че той самият в известен смисъл се смята хипнотизатор. Не вярва в медицината, но кой знае защо раздава наляво и надясно ле-, карски съвети. Не признава никакви авторитети, но така обича да седи в президиума на профсъюзното събрание... Сдмооценката е оценка на самия себе си с очите на значимия Друп но цялата работа е там, че назначим Друг
наш-
На това място днес ще прекъсна, късно е вече и моята самооценка, поради това, че тонусът е спаднал, бързо отива към дъното. Между впрочем този фактор също не е маловажен... Ще продължа веднага, след като имам свободно време.
Д.Кст
P.S. Докато не съм забравил. "Кажи ми кой е твой приятел и щети кажа кой си ти" - смисълът на това старо твърдение, както изглежда, е напълно ясен и неоспорим. Но в същата степен е справедливо и: „Кажи ми какъв е твоят враг и ще ти кажа какъв си ти". Всичко отричано, всичко неп-ризнавано в себе си - и „отгоре", и „отдолу" „ се приписва на Другия. Ако Вие искате да узнаете Точната Долна Граница на човека, послушайте какво той говори за своя най-зъл враг. „На теб приличам", бъдете сигурни. Но! - ие по целия обем! — само по долната плоскост. Точната Горна Граница съвпада с описанието на приятеля.
Сподели с приятели: |