I. b началото бе играта нареждане на фигурите обитателите на хотел,АЗ. Как да се запасим с черновите на съдбата

Вашият интерес към „гениите на комуникатив-ността" ме радва, това е добър признак, който означава, че Дървото на Целта придобива нови клони, на които всеки мо­мент ще се появят плодни пъпки.. Не, себе си аз не отнасям към тази категория. Имам професионална специализация, ко­ято по неволя ме накара да развия някои качества, но изход­ните заложби бяха no-скоро отрицателни. Именно това ме подтикна още през периода на младите години особено да се вгледам в майсторите на общуването във всички жанрове; а после, когато станах лекар по разстройства на общуването (един от синонимите на психотерапевта), стана необходимо да познавам и онези, у които особено добре се получава имен­но това, което не се получава у моите пациенти. Тъй като в моя кабинет такива хора попадат не особено често, количест-

1. Става дума не за универсалите, каквито няма, а просто за необикновено способни хора. (Уточнение по молба на Д С. - бел авт.)

веният недостиг се наложи да бъде компенсиран с интензив­но качествено изучаване. Където и да се намирах (а животът ме е запращал на какви ли не места), аз търсех тези гении. И днес в моята „човекотека" те наброяват вече около триста.

Какво да ви кажа?... Да избера един от тях, да му дам портрета?... Страхувам се, ще излезе твърде дълго и необобщено. Това са различни хора, много различни... По-добре е, струва ми се, да се опитам да нахвърлям в най-общи черти главните признаци, които са характерни за тях.

Плюс интерес. Огромно любопитство, колосална жажда за хора. оттук са и повишеното внимание, и тънката наблюдателнрст. и превъзходната памет по отношение на всичко свързано с другия. Един такъв човек е способен да затрупа с материал цяла писателска организация. С непос-тижима лекота, се вживява в чуждите съдби, характери. обстоятелства, живее с живота на Другия, както със своя собствен. Поразителна човековместимост. Ще отбележа още, че количествената степен на общителност при тях не е за­дължително висока. Да не бъркаме общителността с комуникативността: общителността е склонност към общуване, комуникативността е способност да се общува. Свръхобщителните хора по правило са онези, които компен­сират недостига на качество на общуване с неговото количество. Гений на комуникативността не е най-общител­ният човек, а най-превъзходният в общуването.

Минус тревожност. При цялата си живост и подвижност този човек е рядко спокоен. Центровете на страха сякаш са недоразвити: липсват не само излишните, но като че ли и на­пълно оправданите безпокойства: безгрижие, стигащо до нехайство. Забележително е обаче, че поне в 90 на сто от случаите тази безгрижност се оказва мъдрост: така или иначе, но се изяснява, че не е заслужавало човек да се тревожи: или нищо не се случва, или случилото се е неизбежно. А според тревожния човек на тях просто необяснимо им върви. Съпътствуващи качества: откритост на възприемането, ле­кота в превключването на вниманието, доверчивост, свобода в поведението, известен авантюризъм. Душевното спокойст­вие като аромат на рози привлича хората.

Плюс обратна връзка. Вие едва само сте погледнали, а той вече е погледнал към Вас три пъти и приема погледа Ви

като на стар познат. Вие едва сте протегнали ръка, а той вече знае какво ще бъде ръкостискането...Изключително важно свойство. В контакта, в саморегулаиията - висока чувстви­телност към измененията. Реакциите са .бързи, точни, нап-регнатост няма. В беседата улавя и най-малкит? промени в интонацията, най-дребните, неосъзнати движения и реагира така че, събеседникът забелязв само това, че беседата вър-ви гладко, приятно... Това е същото, което старите психиатри наричаха „синтонност" - противоположност на аутизма. Способността леко, бързо да се преустройваш, превъзходна­та подвижност на психиката - това са вродени свойства, ко­ито обаче се поддават на тренировка. Съпътствуващи качества: ловкост, тактичност, находчивост, остроумие, ар­тистичност (вж. по-долу).

тичен излишък. Тази резервна способност формира толкова необходимия в човешките отношения подтекст на силата и не е по-малко привлекателна и от най-сладкото обаяние. Става дума, разбира се, не за физическа сила. Това изглежда по различен начин: ту като внушителна увереност, ту като беззлобна шеговитост. ту като шеговита злобност. ту като вни­мателна поверителност.

„Но това е вродено - ще кажете Вие.- На едни им върви, на други не."

Правилно, вродено е. Вроден оптимизъм е всяко дете. Загубва се наивността, разбира се трагизмът на живота - от­къде да се вземе оптимизъм?... Ето - именно оттук. От другия край на спиралата... Загубеният рай се връща, когато адът е изминат до дълбочината на дълбочините. След като ние на­пускаме полюса на наивността, оптимизмът ни чака на по­люса на мъдростта. Мнозина, уви, той така и не дочаква. До възрастния оптимизъм трябва да се узрее. За това нищо не помага по-добре от откритосгга, доверието към Другия.

Минус предвзетост. Все същата откритост на възприятията, незасенченост. Отсъствие на предразсъдъци. Абсолютна невъзприемчивост към каквито и да е мнения тя човека, както и към титлите и званията, закриващи същността. Разбира се, всички тези фирми деликатно се имат предвид с онова значение, което те имат за самия човек и за околните.

Ала погледът преминава през тях към сърцевината. Отсъствуват и предвзетостите, създавани от самите нас, тези прибързани образи-химери, които всички ние моделираме от откъслечните си впечатления за Другия и от своите жела­ния и опасения. Винаги помнете, че собственото мнение е тол­кова ненадеждно, колкото и чуждото, но все пак то трябва да бъде собствено. (Плюс интерес, плюс обратна връзка...)

... И какво още? ... Вие можете да попитате къде съм ги търсил тези хора. Ами аз изобщо не съм ги търсил, аз само гледах, а те сами се появяваха. Ето дори днес моята колек­ция се попълни с още един гений - продавачката в магазина, в който аз обикновено се отбивам след работа, за да си купя пакет чай или бутилка кефир. Потресаващ психотерапевт -

опалжата танцуваше и пееше, никой не искаше да си отива, къде изчезна бързането! Преди една седмица попаднах на ге­ниален таксиметров шофьор, преди два месеца - на гениален полицай..

Драги К., това, което тук нахвърлих, не е нищо по-вече от моливна скица на многоцветната картина, която тепърва пред­стои да бъде нарисувана от изследователите на човешката природа, ако те желаят да узнаят не само нейните тъмни страни. Лично на мен концентрирането на вниманието върху благодатните свойства на човешката натура ми дава неоце­нима полза: като пчела, събираща нектар от всички цветя, аз се старая от всекиго да се науча на нещо. И от Вас също. Ще се досетите ли на какво?...

Не се досещате, не можете да си представите?... Е добре, ще Ви кажа. От вас се уча на умението да се задават въпроси. И преди всичко на себе си - за самия себе си. У Вас това се получава по-добре, отколкото у мене. И причината за това според диалектиката на достойствата и недостатъците лежи в черната ивица на Вашата Зебра. Неустойчива, коле­баеща се самооценка. Болезнено неустойчива... Вие не искате да сте, ако използувам Вашите думи, нито „самодоволен кре­тен'', нито „пребит чудак". Но въпреки това, както самият Вие пишете, постоянно изпадате ту в едното, ту в другото, а мяр­ката не можете да схванете Аз също не мога да гарантирам, че вече съм намерил златната среда, не съм сигурен, че тя винаги е необходима. Нужни са и крайностите, нужна е и мяр­ка за мярката...-

Разрешете ми да споделя с Вас някои сведения и съобра­жения за психологията на самооценката. Няма да отделям „чуждото" от „своето", това за Вас не е интересно. Първият и главен постулат е: уравновесяване на сямооценката не може­ла бъде постигнато, без да се разбира или без да се има поне

работна представа за това, което тя всъщност представлява. Да се научиш да общуваш без това също е невъзможно.

Преди всичко самооценка има у всички и у всички е болезнена, в това число и у тези, а те са мнозина, които дори не са чували тази дума. В някакъв вид тя съществува, изглежда, и у висшите животни, у маймуните, у кучетата... Тя липсва вероятно само у клиничните идиоти и у близките им по състояние хора, намиращи се в дълбока алкохолна интоксикация. Тя още не съществува в развита форма У малките депа докъм петгодишна възраст. Но вече и на две-три години, ако де и по-рано, детето започва да усеща зави­симостта на своето настроение и самочувствие от оценките на околните, преди всичко - на възрастните, на родителите, после на връстниците - от оценките, които, без да е минало кой знае колко време, стават негови собствени. „Ти си добър", „ти си лош", „ти си страшен", „ти си умничък" - всички ние минаваме през това, както пътниците минават, през вратите на метрото. „Аз съм добър", „Аз съм лош". „Аз съм най-добрият" - ето и първите самооценкй. Те вече са потопени в морето на общуването. Самоопенката е основна­та новешка форма за преживяване на връзката със света. Това е мостът между „аз" и Другия - мост с движение в двете посоки. Всичко онова, което по-нататък става с душата, всич­ките наши триумфи и драми израстват от тези първи прости „ аз съм лош" и „аз съм добър". От Рая и Ада. От Сладкиша и Камшика.

Основата, както виждаме, е проста и до глупост целесъобразна. ..Раят" и ..Адът" (центровете на положител­ните и на отрицателните емоции) се намират вътре в нас, а Сладкишът и Камшикът (поощрението и наказанието, одоб­ряването и неодобряването) въздействуват отвън. Всичко е понятно. Усилията на възпитанието са насочени към това да бъдат вкарани Сладкишът и Камшикът вътре във възпитава-ния и по този начин да отпадне необходимостта от възпита-ване. Докато човечето е малко и незряло, трудно е да се очаква, че Сладкишите и Камшиците веднага ще влезнат вътре и ще действуват безотказно - на всички е известна детската безотговорност... Нужни са, няма как, нужни са външни стимули, и поощрения, и наказания. Много от нещата не се възприемат, забравят се. Похвалили са те - е, добре, наруга-

ли са те - голяма работа... До известно време това, как те възприемат, още не е най-главното в живота Но вече и помага, и пречи да живееш... И всичко някак си действува, някак се отлага™

И ето, малко по малко нашият Рай и нашият Ад се оказ­ват подвластни на Другия, живеещия вътре в нас.

Някъде на границата между детството и юношеството, по-рано или по-късно.„ Не, не може да се усети точно кога идва той, мигът, когато това - как те възприемат, става главното. Това вече не са просто Сладкиши и Камшици. Ти вече живееш заради това - за Някого-си да бъдеш Някакъв-си. Ти искаш да се харесваш. Ти не искаш да не се харесваш. Ти искаш да радваш и не искаш над теб да се смеят. Ти ис­каш да покоряваш, да внушаваш трепет и учудване. Ти ис­каш да бъдеш уважаван, да бъдеш обичан. Ти искаш да те знаят, да те помнят Ти искаш да живееш не само в себе си, но и в Другия.

И това е главното. Главното. Защото ти ще умреш, а Другият ще остане...

Това е зов на пола. Зов на любовта. Зов на родителството. Но не само. Да утвърдиш себе си сред хората. Да намериш своето място, своето лице. Да отдадеш себе си на своето общество, на своя народ... Но не само на своите, не, не само. В този зов е гласът на цялото човечество. Гласът на предците и на още неродените потомци, гласовете на всички и на всичко - не всички Го чуват, но Той е във всички...

Вътрешният Друг. Обобщеният, Безкрайният Друг. Той ид­ва при нас чрез най-простата, обща за всички потребност да означаваш нещо за онези, които за тебе нещо значат. И дори за онези, които не означават може би нищо. Именно Той ни , кара да търсим своето отражение в нечия душа. Именно Той е казал на Пушкин: „Ти самият си своят най-върховен съд".

Ако се спуснем от небесата на земята, можем да видим

как става това.

Една артистка, талантлива и опитна в своята работа, ми се оплака от ужасяващата скованост, страха, паническото състояние, които я обхващат, когато изпълнява най-скъпото за нея - песните, които тя л и ч н о е съчинила. Това със­тояние й пречело, довеждало до провали. Посъветвах я: „Съчинете си Слушател. Обичащ, Вярващ, Обожаващ Любим, Обожавай, Единствен.. Дайте му име, възраст, характер, пред­ставете си всичко, всичко... Когато сте на сцената, взимайте го със себе си и го настанявайте някъде по средата на залата. Пейте само за него..." Съветът бе разбран с готовност да бъде изпълнен. Парализиращият страх си отиде, остана вълнението, но вече друго. Последва успехът сред публиката - успех, който, разбира се. повдигна самоопенката. И самите песни, и изпълнението също малко

се промениха...

А ето каква психотерапия се налага да бъде провеждана с множество млади хора от двата пола, които имат комплекс за, непълноценност поради недостатъци на външността. Всички пеят едно и също: невъзможно е да се живее с такива (крака, нос, талия, коси, пъпки, телосложение...). И на всич­ките казвам (с различни думи) едно: ..Вие не гледате със сво­ите очи!" - „С чии?" - „С очите на онзи, на когото вие не се харесвате ." - „А с чии тогава да гледам?" - ..С очите на този, на когото се харесват е ." - „А нима такъв (та-кива) има?" - ..Разбира се." - ..Но къде е?" - „Вътре във вас." - ..Но за какво ми е вътре? На мен ми е нужно отвън..." - „А вие го (я) пуснете навън." - ..Тоест как?" — ..Повярвайте, че I той (тя) съществува. И тя (той) ше дойде." — „Ами как да 1 повярвам?..." - ..Ето така, повярвайте. Както вярвате в Нова година. Както вярвате в своя рожден .ден. Както вярвате в това, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното, макар че вие виждате само движението на Слънцето..."

Добре е обаче, ако разговорът протича именно така. Доста често чуваш: „Какви са тези празни приказки, в мен няма никакъв друг! Аз самият съм си най-върховният съд!.„"

И наистина: нима може да се повярва, че някому могат да се харесат пъпките, плешивостта, бръчките или кривите крака?... Трудничко е, откровено казано. Но нали става дума

не за това. Не е нужно особено въображение, за да си представиш, че Някому-си ти можеш да се харесаш въпреки всичко, при всичките си кривини и пъпки, само поради това, че ти - това си ти. Това обаче няма да зву­чи като фантазия, когато са: твоята майка, твоят дядо, твоето куче - какво ги интересуват твоята талия и всичко подобно?... Ясно, ясно: онзи (онази), който ти е нужен, уви, не е твоят дядо и не е твоето куче, и не е дете. (А това вече не се знае.) А той (тя) те оценява по стоковите показатели, по качество и по количество, според прическата, на според облеклото, по вкус, па по цвят... Да допуснем за него - но защо с ъ що т о правиш ти? Защо този пазарски купувач се е заселил в тебе * и те е превърнал в банкрутирал търговец? Какво общо има той с човешкото достойнство? И защо пък ти да не заселиш вътре в себе си друг Друг, който умее да обича?...

Когато това се удава, шансовете за среща с външния Друг, с Другият от плът, с онзи (с онази) значително нарастват.

Да се осъзнае вътрешният Друг. И той да се управлява, за да управлява той тебе. Това е трудно именно поради туй, че Другият живее в собст­веното „аз", органично се е слял с него така, както онова, което някога е било храна, става кожа, мускули, нерви. То не се вижда, то не се чува, физически то се проявява може би само в слуховите халюцинации (тогава, обратното, налага се да доказваш, че това е гласът на собственото „аз", но и това не можеш да докажеш). Вътрешният Друг съществува не физиологически, а духовно. И когато човек разговаря със се­бе си, той разговаря с Него.

Самооценка и роля. Научният сътрудник Н. написал труд по специалността. Публикувал го. Започнали обсъждания, критика, похвали. Чие мнение за труда е най-важно за сът­рудника Н.? Напълно очевидно: мнението на колегите-специалисти. Мнението на най-добрите специалисти, мнени­ето на познавачите. Нека да не е на най-известните, на звез­дата от първа величина академик Б. - това вече е прекалено, - но съвсем не и мнението на профаните. Друго нещо е, че мнението на профаните понякога нещо значи в практическия смисъл, но за самооценката на Н. като специалист това мнение, както се казва, не играе. Научният сътрудник Н. идва на приятелско събиране, на

която, за негова радост, няма нито един негов колега. През цялата вечер се шегува остроумно и разказва анекдоти. Чие мнение за неговия интелект и за неговото обаяние е било най-важно за сътрудника Н.? Мнението на всички присъствуващи. Но особено и персонално - мнението на ня­коя си М. Профанова, за която през цялата вечер Н. е имал

най-добро .мнение.

зависи преди всичко от оценките на

Нашата самооценка зависи преди всичко от оценките на онези,

в очите на които ние искаме да играем някаква роля -

от партнъорите и зрителите на нашия жизнен спектакъл. На

пръв поглед изглежда, че изброяването на тези хора се огра­ничава в кръга на „своите" - на онези, с които ние общуваме всекидневно, с които така или иначе се отъждествяваме, с които поддържаме отношения, роднините, приятелите, колегите, познатите...

Какво ме интересува онова, което ше си помисли за мен

случайният минувач или бившият приятел Нетакъв-си, кой-

, то не ме интересува, защото аз него съвсем не го интересувам?

Всичко е така и същевременно не съвсем така. Възхитеният поглед на един чужд, безразличен мъж понякога е по-важен за жената от ласката на любимия мъж. Ако ви е наругал непознат, ненормален, когато повече никога няма да видите, вие неизвестно защо се разстройвате, във вас нещо неприят­но се размества. Дори ако срещу вас просто е лаяло нечие

куче_.

По воля на съдбата и на професията се е налагало да имам работа и с престъпни типове, с такива, в психиката на които здраво и необратимо се е запечатал законът на клана на зверовете: „хората" - това са само те, „своите", а всички оста­нали са или средство, или препятствие за жизнена дейност. И какво?... Дори сред тези загубени, непоправими души аз не срещнах нито един, който да е напълно безразличен към мне­нието за тяхната персона от страна на представителите на „нехората", към които и аз самият бях причисляван. При то­ва удивителното е: доколкото всички те са нечувствителни към отрицателните оценки от страна на „баровците" (напротив, гордеят се с тях, считат това за свое достойнство), дотолкова са чувствителни към положителната, към най-нез­начителната похвала. Този факт бе забелязан още от Макаренко и той се е съобразявал с него; това го знаеше и

... Да, за самооценка та са важни оценките на подобните на тебе - на тези, с които в дадения момент се отъждествяваш, на „своята компания". Но още по-важни са оценките на тези, с които си търсиш подобие, с които искаш да се отъждествяваш. Най-сложното и най-важното е: това търсе­не на тъждеството става в човека по правило безсъзнателно и може да се проявява под формата на най-различни чувства: необяснима антипатия, завист, ревност, отричане на същест­вуването на самия предмет, към който са насочени стремле­нията ти... Човекът „не вярва в хипнозата", той е голям скептик; след известно време обаче се изяснява, че той сами­ят в известен смисъл се смята хипнотизатор. Не вярва в медицината, но кой знае защо раздава наляво и надясно ле-, карски съвети. Не признава никакви авторитети, но така оби­ча да седи в президиума на профсъюзното събрание... Сдмооценката е оценка на самия себе си с очите на значимия Друп но цялата работа е там, че назначим Друг

наш-

На това място днес ще прекъсна, късно е вече и моята самооценка, поради това, че тонусът е спаднал, бързо отива към дъното. Между впрочем този фактор също не е маловажен... Ще продължа веднага, след като имам свободно време.

P.S. Докато не съм забравил. "Кажи ми кой е твой при­ятел и щети кажа кой си ти" - смисълът на това старо твърдение, както изглежда, е напълно ясен и неоспорим. Но в същата степен е справедливо и: „Кажи ми какъв е твоят враг и ще ти кажа какъв си ти". Всичко отричано, всичко неп-ризнавано в себе си - и „отгоре", и „отдолу" „ се приписва на Другия. Ако Вие искате да узнаете Точната Долна Граница на човека, послушайте какво той говори за своя най-зъл враг. „На теб приличам", бъдете сигурни. Но! - ие по целия обем! — само по долната плоскост. Точната Горна Граница съвпада с описанието на приятеля.