ЦОНКА АЛЕКСАНДРОВА — кандидат на изкуствознанието
ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА РЕТОРИКАТА КАТО НАУКА
ЩО Е РЕТОРИКА? ТЕОРИЯТА НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО ДО ВЪЗНИКВАНЕТО НА МАРКСИЗМА
Историко-социална необходимост от възникване на реториката
Традиционното определение на реториката гласи, че тя е наука за ораторското изкуство или красноречието. Възникнала в Древна Гърция преди повече от 2500 години (ако приемем за нейно начало ученията на философите-софисти), тя изминава интересно и противоречиво историческо развитие. Отношението на прогресивната обществена мисъл към реториката се меняло в зависимост от изменението на съдържанието на нейния предмет. Оценката на ораторското изкуство от своя страна била продиктувана от промяната на социалните, политическите и не на последно място, на естетическите идеали.
Както за родината на реториката няма спор, също така безспорно е, че нейна майка е демокрацията. Ораторското изкуство процъфтява единствено там и тогава, където и когато обществените отношения създават реални условия за действената сила на словото, когато ораторът е убеден, че словото му ще ускори или забави хода на действията, на събитията. Цялото средновековие, с неговата схоластика и талмудизъм, с инквизицията на човешкия дух, не ражда истинска реторика. Реторика и деспотизъм са несъвместими. Колкото е по-демократично едно управление, толкова повече процъфтява ораторското изкуство и преди всичко политическата реч. Започне ли демократичният режим да отстъпва на монархията, престане ли народното събрание да бъде основен фактор за решаване съдбините на народа, политическото красноречие също предава мястото си на тържествените панегерични химнослови. Вместо страстните политически речи, зазвучават хвалебствията, характерни за всеки култ, целящи утвърждаването на едноличната власт. В този смисъл се състои една от важните исторически мисии на ораторското изкуство — да
бъде сеизмограф на държавното управление. Разбира се, този пункт не трябва да се абсолютизира. Съвременната практика в която и да било буржоазна държава показва, че се допуска „свобода" на словото (особено показателни са предизборните кампании в САЩ, ГФР и др.) Но от това, че лидерите на различни буржоазни партии разкриват един за друг своите „машинации", тяхното общество не става по-демократично. ..
Социалистическата демокрация днес осигурява действителна свобода на личността, изразена в участието на всички граждани в управлението на държавата, в ръководството на икономическия и културен живот, в засилване ролята на народния контрол и др. С други думи политическата свобода на личността у нас не само предполага, но и предизвиква вниманието към усъвършенствуване на словото, към реториката. С разрастването на ролята на идеологията във формирането на съзнанието на хората се налага задълбочената „разработка на такива проблеми, като механизми и способи за превръщане на знанията в убеждения, влиянието на теоретическите знания, на информираността върху оценката на действителността, установките и мотивите на социалната дейност на обществените групи, на осъзнаване на необходимостта от изменение на социалната среда".1
Осзен от демократичното държавно управление, реториката е извикана за живот от нуждите на съдопроизводството. Съдът се счита за люлка на ораторското изкуство. Законите на древния Солон поставят на изпитание всеки атински гражданин, потърсил помощта на съда — той трябвало сам да защити своите интереси. Още неродена самата реторика, тя създала първия си отровен цвят — логографите — „специалистите" по писане и съставяне на речи по поръчка. . .
Реториката обосновава теорията на. военното, академическото, дипломатическото красноречие и т. н. (всички жанрове на ораторското изкуство), което също представлява съществена социално-историческа повеля.
Историята на ораторското изкуство в най-голяма, степен е отражение на историята на социално-класовитс борби. Нещо повече: неговите апогеи, когато обществото е залято с „поток от живо слово", както Джон Рид нарече ораторското изкуство в младата съветска държава („Десет дни, които разтърсиха света". ..), съвпадат с периодите на революционни кризиси и подеми, на социалните революции. Емоционалният устрем, който съпътствува всяка класова борба, намира отражение в цялостния духовен живот на народа — литературата, публицистиката, изобразителното изкуство, музиката и др. Но ораторското изкуство е авангардът, ударната сила, която като ураган помита и стопява, подлага
1 Сб. Научнне основи коммунистической пропаганди, М., Политиз-дат, 1975 г, с. 287.
на презрение и отнася в лоното на забравата старото, гнилото, консервативното. Какво представлява този духовен феномен?
Същност и характерни черти на ораторското изкуство
За да изясним обекта на изследването на реториката, нека се обърнем към терминологията, която до известна степен консолидира и самата научна област. От античността до наши дни битуват термините: елоквенция, красноречие, декламация (в смисъл на красноречие), живо слово, публично слово, публично говорене, краснобайство, витийство, ораторско изкуство, реторика и др. Върху повечето от тях историческата традиция е наслоила голяма доза негативност. Въпреки това и днес са жизнени термините: оратор, ораторско изкуство, ораторска реч и др. поради непре-ходността на явлението, което отразяват. Под „оратор" ние разбираме „лице, което говори публично", „опитен в говоренето, красноречив говорител"2, „оня, който има дарба и умение да говори красноречиво".3 В българския език терминът навлиза от латински: orator от ого — говоря тук, моля, огаге — говорещ, което пък произхожда от гръцки — ретор в смисъл на оратор, а от 5 в. пр. н. е. и учител по красноречие. Етимологичното сравнение представлява интерес и поради това, че по-старата (гръцката) фонетична форма на оратор — „ретор" е получила в съвременния ни език формалистично значение — „оратор, който произнася красиви думи, но без дълбоко съдържание"; „вития"; а също така, че от латински език в българската семантика на „оратор" навлиза значението „моля" — молител, човек, който умолява публиката да го слуша.
В старогръцки език и теорията и практиката на ораторското изкуство се обозначавали с един термин — реторика.
Нека възприемем условно термините: оратор, ораторска реч, аудитория (от лат. a u d i r e — слушам), ораторско изкуство, реторика — като най-точни и продуктивни и се върнем към въпроса за същността на ораторското изкуство.
Още Цицерон изказал мисълта, че „поетите се раждат, а ораторите се създават", много по-късно Бранислав Нушич ще нарече „ораторството — изкуство и вещина" („Реторика"), а в тежките години след гражданската война М. И. Калинин ще се обърне към пратениците на Партията с думите: „Ораторското изкуство — това е. . . най-трудното изкуство и болшевиките, които работят в масовите организации, са длъжни да притежават това изкуство".
И все пак изкуство ли е ораторското изкуство? Да си припомним имената на някои от чародеите на словото, които човечеството е слушало с вълнение: Демостен, Цицерон, Ян Хус,Джор-
2 Речник за чужди думи в българския език, С, 1964 г.
3 Български тълковен речник, С, 1973 г.
10
11
дано Бруно, Мирабо, Робеспиер, Дантон, Маркс, Енгелс, Ленин, Кирков, Димитров и мн. други. Възможно ли е неотразимото въздействие на техните речи без уникалността на поднасянето на идеите, без талантливото съчетаване на социалната позиция с естетическата форма? и т. н. Но веднага трябва да се подчертае, че в случая ние говорим за изкуство в най-общия смисъл на думата, т. е. изкуство от особен род. Тук основополагащите естетически категории като художествен образ, творческа измислица, художествено превъплащение и др. изпълняват второстепенна, третостепенна роля, а твърде често могат изобщо да отсъствуват. От това не се накърнява ефективността на речта. Но елементите на художественост все пак съществуват във всяка ораторска реч. Те се изразяват в нейната структура, привеждането на примери от произведенията на изкуството, хумористични аналогии, интонацията и др.4
Щом определихме ораторското изкуство като изкуство от особен род или като психическа дейност, насочена към съзнанието на социалните общности, нека назовем и неговите най-общи белези. Ораторското изкуство е историческо явление, исторически продукт. Няма ораторско изкуство, общовалидно за всички епохи. Всеки исторически период създава свой ораторски идеал. За съвременника биха изглеждали комични енергичните ръкомахания, пряклякване, заклинания и т. н. на най-великия оратор на древността — Демостен; неестествено биха прозвучали романтичните речи на В. Юго, някои от емоционалните пледоарии на големия руски съдебен оратор Плевако и др.
Но за нас, българите, са непривични и друг тип оратори — ние трудно бихме изслушали един италиански майстор на словото — с неговия темперамент, говорна техника и т. н., а дори и такъв забележителен оратор на нашето време, какъвто е Фидел Кастро, чиито речи продължават по 4—6—8 часа! Това означава, че ораторското изкуство освен историческо, е и национално явление, свързано с народопсихологията, т. е. с традициите, обичаите, културата и т. н. Английският психолог М. Аргайл, например, е изчислил, че за един час непринудена беседа мексиканецът прави 180 жеста, французинът — 120, италианецът — 80, финландецът — 1 жест, а англичанинът — нито един.5
Върху третата закономерност на ораторското изкуство — неговата 'класово-партийна същност, ще се спрем по-обстойно
след малко.
Особено важна е и четвъртата закономерност — синтетичната природа на ораторското изкуство, посочена още от Цицерон:
4 По-подробно за връзките и отликите на ораторското изкуство от другите видове изкуства вж. Г. 3. Апресян „Ораторско изкуство", С, 1970 г.
5Е. А. Ножин, Основи советского ораторското искусства М., Знание, 1973, с. 41.
„Ораторът е длъжен да съчетава в себе си тънкостта на диалектик, мисълта на философ, езикът на поет, паметта на юрисконсулт, гласът на трагик и накрая, приблизително жестове и грацията на великите актьори".6 Високите изисквания на древния майстор на словото не са загубили значимостта си днес, като от добрия оратор се изисква да познава добре психологията на своята аудитория, да мисли и поднася речта си логически и т. н.
Това са най-общите закономерности, определители на ораторското изкуство. Закономерностите от втори ред, т. е. характерни черти на самото явление, а не съотнасящи го към други явления в действителността, са следните: на първо място трябва да се отбележи непосредственият контакт с аудиторията. Общуването на оратора с аудиторията създава възможност за диалоги-чен характер на информацията, т. е. за разлика от другите средства за масова информация, реторическото общуване получава обратната връзка веднага, без отклонения във времето и пространството. В това се състои и втората особеност на ораторското изкуство. Трето — Реторическото общуване с аудиторията позволява конкретизирането на информацията, адаптирането й към духовните възможности, интереси, потребности, мотиви на присъствие и т. н.
Четвърто — ораторското изкуство, макар че има масов характер — въздействува едновременно на множество слушатели, служи като изпитано средство за индивидуално въздействие върху личността. Ораторът може да се радва на успех само ако заслужи доверието и симпатиите на публиката, ако спечели нейната готовност за действия, в което се изразява и петата характерна черта на ораторското изкуство. Ако се опитаме да синтезираме казаното за ораторското изкуство, ще получим следното работно определение.
Ораторското изкуство представлява сложен комуникативен процес, при който комуникаторът и реципиентът (оратор и аудитория) са в постоянно взаимоотношение и взаимодействие. Посредством ораторската реч се осъи^ествява познавателно, възпитателно, идеологическо и естетическо въздействие върху аудиторията. Ораторското изкуство е ефективно тогава, когато утвърждаваните от оратора идеи се превърнат в убеждения и програма за бъдещи действия за слушателите.
Класово-партиен характер на ораторското изкуство и реториката
Вече беше подчертано, че в ораторското изкуство от всички епохи, респективно и в реториката, се отразяват класовите битки, мирогледните позиции на политическите партии, параболата на
6 Е. А. Адамов, Вндающиеся оратори древнего мира и средних веков-М., „Знание", 1961 г., с. 31.
13
12
общественото развитие. И докато за древните автори „ораторско изкуство" и „красноречие" са синоними, съвременната реторика с пълно основание може да разграничи двата термина. Докато за „красноречие", „красноречив", „красиво говорене" и т. н. ние говорим като за общочовешка категория, т. е. отчитайки преди всичко художествените и ефектно-действените функции на термините, то под „ораторско изкуство" имаме предвид духовна дейност, предизвикана от нуждите на класово-политическите борби и конкретно обусловена от всеки исторически етап. Ораторското изкуство е бойно оръжие в ръцете на класите и партиите. Не напразно Маяковски нарича ораторското слово „пълководец на човешката сила". Още Демостен (384—322 г. пр. н. е.) — знаменитият оратор на Древна Гърция, в речта си „За венеца" се обръща към своя политически противник — Есхин, с думите: „Не думите и не звучността на гласа осигуряват славата на оратора, а тенденцията на неговата политика". А в речника на Буташевич-Петра-шевски „ораторството" се определя като „устно-словесно действие, което има за цел да убеждава или да подчинява волята на други." В условията на царска Русия насочването на вниманието към класовия характер на ораторското изкуство, към словото, което поради своето „убеждаващо действие" е „оръдие заподчи-няване на други хора" — има ярък революционен резонанс. Едно не съвсем априорно доказателство за класовата същност на ора-ското изкуство е и фактът, че почти всички големи политически оратори са били погубвани от ръцете на своя класов враг: главата и дясната ръка на Цицерон са поднесени на политическия му противник Марк Антоний, Ян Хус и Джордано Бруно изгарят на кладата, Дантон, Робеспиер и Сен Жуст умират на гилотината и много други.
Като аргумент можем да приведем и поведението на един от най-оригиналните оратори на Великата френска революция — Мирабо. В парламента борбата между третото съсловие от една страна и аристокрацията и висшето духовенство от друга, достига своята кулминационна точка. Людовик XVI е принуден да изпрати своя церемониалмайстор, за да разпусне Парламента. Тогава Мирабо—гръмовержецът на революцията, се обръща към него с думите : „Идете и кажете на вашия господар, че нас народът ни е изпратил тука и, че само щиковете могат да ни разгонят!"7 Същият този ора-тор-исполин, но вече смален и жалък под товара на демагогската си мантия, преминал на страната на монархията, на 21 октомври 1790 г. произнася революционна реч за трицветния флаг на републиката, а в същото време се грижи за въстановяването на монархическия режим. Обвинен в лицемерие, той заявява: „Вчера аз ни най-малко не бях демагог; аз бях велик гражданин и може би ловък оратор!"8
7 Г. Бакалов, Ораторско изкуство на работници, С, 1924 г.
8 В. Гофман, Слово оратора, Л., Госиздат, 1932, с. 95.
Реториката, през цялото свое съществуване, стои на определени класово-партийни позиции. За разлика от буржоазната философия, буржоазната реторика не отрича своята класова същност, напротив демонстрира я и то в неприкрити, дори цинични форми. Свързана със субективния идеализъм и агностицизма, тя изпълнява роля на „научен" законодател на словесната лъжа. Най-ярко тя се представя от съвременните теоретици на буржоазната пропаганда, а най-лаконично може да бъде определена с фразата на Талейран, прелетяла вековете: „Езикът е даден на човека, за да крие мислите му".
Софистична и прогресивна реторика — основни направления
в реториката
Непримиримостта между марксистко-ленинското учение, въплащаващо комунистическия мироглед, и съвременните направления на буржоазната философия, обективно се отразява и в областта на реториката, в нейните две основни направления — прогресивната и софистичната реторика. Какви са тенденциите в предисторията на тези направления?
Софистичната реторика води началото си от софистичната философска школа—V—IVB.np. н. е. Първоначалното позитивно значение на релативизма на софистите: подлагали всичко на съмнение (дори и боговете!); изисквали за всяко доказателство равностойно по убедителност контрадоказателство; първи изказали догадката, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила — постепенно се изменило. През IV в. пр. н. е. във философията на реакционните софисти откриваме „принципите" на софистичната реторика: преднамерената игра с понятията на базата на тяхната многозначност, въвеждане в заблуждение, представяне черното за бяло, злото за добро и т. н. В действителност реакционната софистика е насочена против знанието и служи на груби частно-собственически и политически интереси.
Пръв решително се противопоставя на софистичната реторична теория Сократ (469—399 г. пр. н. е.) Като отрича релативността на учението на софистите, Сократ отхвърля необходимостта от защита на истината. Реториката, според него, не е нито наука, нито изкуство, а само сръчност, опитност (Платон, „Го-ргий", с. 462—463), „угодничество", с помощта на което нещо се представя за привлекателно и се доставя удоволствие на хората (пак там, с. 462), а ораторът е необходим на слушателите като „готвач на душата" (пак там, с. 463—466), който угажда на техните Духовни интереси, също тъй, както готвачът на вкусовете им. Макар и под формата на идеалистическа диалектика на понятията, Сократовият метод — изкуството да се разкриват противоречията във възгледите на противника, и най-вече „Сократо-
14
15
вата ирония"9, запазва своя диапазон в съвременната реторична теория.
Платон в диалозите си „Горгий" и „Федър" нанася много силен удар на софистичната реторика. Според него за истинско красноречие е способен само философът, тъй като само той притежава знанието. Платон, подобно на Сократ, разглежда реториката в етичен план — като творческа дейност, насочена към усъвършенствуване на човешкия живот, към висша справедливост в обществото. По този начин философията и реториката стигат до примирие и се създава новото направление:
Прогресивната, философската реторика. Неин най-крупен представител е Аристотел (384—322 г. пр. н. е.), авторът и на първото философско изследване на теорията на ораторското изкуство — „Реторика"— 335 г. пр. н. е. След 20-годишно обучение в Академията на Платон, в резултат на редица разногласия със своя учител, Аристотел трябва да се убеди: „Макар че Платон и истината са ми скъпи, свещеният дълг повелява да предпочета истината" („Етика"). Той не споделял Платоновото разделение на сетивно и умозрително възприемане на света, на мнението от знанието. Аристотел възприема мнението като нисша, подготвителна степен на знанието. Така той изградил системата на философската реторика — като наука за законите на мнението и на логиката — наука за законите на мисленето (знанието). Създаването на тези две науки било победа на материализма над идеализма. Философската реторика обединявала философския стремеж към истината и практическата насоченост на ораторското изкуство.
Изследователите на Аристотел не са единодушни в анализа си на „Реторика". Едни изтъкват, че авторът разглежда реториката като „способност да се долавят във всеки определен случай наличните средства за убеждаване",10 а други подчертават, че периметърът на научно обобщение в „Реториката" далече надхвърля границите на ораторското изкуство. „Ораторското изкуство — пише известният съветски философ и естетик А. Ф. Лосев, се включва в областта на реториката не повече, отколкото въобще всяко човешко общуване и стремеж да се използуват повече или по-малко вероятни доводи, когато е невъзможно да се ограничи с математически и логически точни доказателства".11 Задачата на Аристотелевата реторика, според изследователя, е да опише „методите за извънлогичното доказателство". По този начин той отнася реториката към „неутралистката естетика, която оперира с области, сродни между битието и неби-
битието, между абсолютното и относително доказателство, между пълната достоверност и правдоподобието". След тези разсъждения А. Ф. Лосев заключава, че предметът на ретори-ческото изкуство не се свежда „нито към онтологията, нито към психологията, а само към обективно-неутралисткия анализ на художествените структури'1.12 Подобно тълкуване навярно е породено от факта, че трудът на Аристотел посочва как да се изследват вече създадените речи, а не как да се съставят. И други автори отнасят реториката към естетиката и реторическите ценности към художествената стилистика. Векове наред реторическите ценности се обособяват в литературния жанр — ораторска проза. Естествено, тук става дума за едностранчиво, непълно определение на реторическия предмет. За нас е по-важно определението, което А. Ф. Лосев изказва сякаш мимоходом: „Рето-рическото изкуство на Аристотел е една от онези най-интересни области, където ирационалната страна на човешката мисъл, на човешкия живот и творчеството е показана в цялата й психическа значимост, която не изключва ирационалната стихия, но формулира всичко това логически и рационално, без което и тя не може да съществува като рационалност".
В заключение на казаното до тук, философската реторика не отрича целта на софистичната реторика — да убеди слушателите в предмета на речта, но за разлика от нея тук причините за доверието към оратора са различни. Основни средства на убеждението са рационалните и логически подредените ирацио-нални доводи.
По-нататък „философската реторика" бива развита от М. Т. Цицерон и М. Ф. Квинтилиан, които утвърждават, че словото е средство и за познаване, и за убеждаване, т. е. то служи на истината, в която убеждава слушателите. „Не красноречието е възникнало от науката, а науката — от красноречието".13 Цицерон отбелязва връзката на реторичната теория с практиката, отрича безплодните усилия на онези, които искат да създадат изкуствено красноречие, откъснато от природните дадености и образованието на оратора. Според античния теоретик главни елементи на ораторското образование са „дарованието, обучението и упражненията".
Монтен в своите „Опити" продължава отдавнашния спор между философията и софистичната реторика. Като застава на страната на мъдростта, той въстава против красноречието, „което буди у нас ревност към самото него, а не към същността на нещата!"14 Всичко обаче, което излага във връзка с подготовката
9 Вж. по-подробно И. Паси, „Смешното",С, 1972 г., с. 254—255.
10 Aristotle,1941, Basic Works. Tr. by Richard P. Me. Keon. New York:
Random House, 1329 p.
11 А. Ф. Лосев, Аристотель и поздная кпаесика, М., Искусство 1975,
с. 532.
12 Цит. реч, с. 530.
13 М. Т. Цицерон, Три трактата об ораторском искусетве, М., 1972, с.ЮЗ
(.,3а оратора", 146).
14 Мишел дьо Монтен, Опити, С, 1974, кн. I, с. 415—416.
16
2 Лекции по реторика
17
на Цицерон, необходимостта от общуване, злоупотребата с „думите, представящи почит и уважение — живот, душа, преданост", неизкусният, прост и естествен език и т. н представят една своеобразна реторическа система, вярна на неговата философия и скептицизма, но въпреки или може би тъкмо поради него, утвърждаващата действителните ценности на едно друго реторическо общуване, лишено от парадност, фалш, суетност и ласкателство.
С критика към реториката са изпълнени и думите на Емануил Кант: „Красноречието, доколкото под него се разбира изкуството да се убеждава, т. е. да се лъже чрез красивата илюзия (като ars oratoria), и не само като красота на речта (изящество и стил), това е диалектика, която заимствува от поезията само толкова, колкото й е нужно, за да привлече слушателите на страната на оратора преди решението и по този начин, в свой интерес де лиши слушателите от свобода: следователно него не бива да го препоръчват нито за съдебните дела, нито за катедрата".15 Новото, което Кант прозира в природата на реториката, това е нейният диалектически подход към нещата (макар и диалектика, разбирана в Аркстотелев, а не в съвременен план). Той се бунтува против такава „красива илюзия", която ще отнеме възможността на личността свободно да разсъждава и взема решения. И, разбира се, визирайки буржоазната реторика, Кант е напълно прав.
Парламентарната дейност в Англия (там парламентаризмът съществува от XIII век) и другите западноевропейски страни спомага за развитието на парламентарната реторика, която по своя дух и предназначение била софистична. Като образец на неприкрита апология на лъжата могат да се посочат книгите на държавния секретар на Ирландия — Уйлям Хералд Хамилтън (1728—1796 г.)— „Парламентарна логика" — 1808г. 16 и на И. Бентам — „Книга на софизмите" или „Парламентарни софизми" — 1824 г.17, претърпели по няколко издания в Англия, Франция и Германия. Тези „анатомии на красноречието", както сам Хамилтън нарича своето творение, съдържат сбор от емпирически правила, които трябва да се съблюдават за постигане на успех. Разликата между тях се състои само във фарисейската педантична позиция на И. Бентам, този „бъбрив оракул на ограниченото съзнание на бур-жоата", както го нарича К. Маркс. На „изкуството наПлута", Бентам противопоставя изискания, префинен парламентарен стил, напълно съответствуващ на английския философски номинализъм, но също толкова верен на бога на лъжата.
15 Ем. Кант, „Критика способности суждения", § 53, Спб, 1898, ст. 203
(по В. Гофман, с. 65).
16 W. G. Hamelton, La logique parlementaire, trad, par J. Reinach, Paris,
1886.
17 J. Bentham, The Book of fallacies, from cufiniched papers", 1824.
Ето някои от „афоризмите" на Хамилтън:
„Ако защитаващ неизгодно за тебе дело, строго следи кога твоя противник ще подкрепи тезиса си със слаб или порочен довод, тогава говори не за тезиса на противника, а за това основание".
„Ако не си прав по даден въпрос, то използувай общи, всео-бемащи изречения, защото те са двусмислени . . ."
Най-добрата словесна лъжа се заключава не в двусмисле-ността на една отделна дума, а в двусмисленото съчетание на много думи".
„Съществено може да се излъже чрез издигането на неверен принцип, когато вярното само в един определен смисъл се издига като безусловно вярно, или когато представят нещо като следствие от известно обстоятелството, от което обаче то не произтича".
„Покажи, че всичко приведено от противника, не доказва нищо, даже ако то е вярно. После докажи, че всичките му доводи са съвършено неверни. Reductio ad absurdutn — за голямо събрание това е най-ясното и разбираемо опровержение".
„Когато не можеш да възразиш по същество — измъквай се с думи".
„Предварително помисли, каква част от твоята реч трябва да бъде най-красивата и я прикрепи към някой момент от дебатите. Пристъпвай към тази умишлена и най-красива част на речта, давайки вид, че се бавиш и заекваш. Нека първото изречение да изостава след мислите, а после улови истинския израз. Това винаги произвежда изключително впечатление и създава илюзия за неочаквано избухване на гения".
„Ако нападаш отделна личност или много лица, то непременно потърси нещо такова, с което да ги похвалиш. Похвалата ще примири с тебе не само незаинтересования свидетел, но и засегнатия от тебе; това ще ти придаде ореол на честност и голяма тяжест на твоите думи".
„Прилагай нравствения принцип там, където той най-малко от всичко е очакван".
„Съществена уловка, която обаче не бива да се допуска у противника, е включването в разсъжденията на лични качества или да се привлече в спора някакъв факт, който ще поведе към личен раздор. С това вниманието на палатата ще бъде отвлечено от основния въпрос на обсъждане".
През вековете софистичната и „философска" реторика съпътствуват развитието на идеологията.
Хегеловата интерпретация отправя реториката към интереса, изгодата на този който се ползува от нея. „Ораторското изкуство, според Хегел, принадлежи към прозата по причините на практическата цел, която има предвид, за изпълнение на която то е задължено във всичко да подчинява средството на целта"}*
Г. Ф. Хегел (Естетика), по цит. кн. на В. Гофмана, с.133.
18
19
Прагматичната насоченост на реториката според Хегел включва едно поливариантно въздействие. Ораторът се обръща не само към разума на слушателя, но той трябва да „действува върху неговата чувствителност, въображение и пр." Според Хегел, реториката служи не на истината, а на изгодата. В това мнение се оглежда мирогледната позиция на буржоазията, чийто изразител в случая е Хегел.
Днес в британската енциклопедия стойността на истината се измерва с целта на нейния ефект. „Истината е ценна дотолкова, доколкото може да окаже желаното въздействие".19 Реториката „по скоро се интересува да допринесе за едно условие, отколкото да го разкрие или провери", утвърждават и други западни автори.20 Тя се окачествява като умение да се подбудят хората към действие, „усъвършенствувано от софистите и свързано с такива ненаучни и престъпни процеси като реклама, пропаганда и политика".21
Характерни белези на домарксовата история на ораторското изкуство
Очевидно е, че софистичната реторика намира в лицето на буржоазната реторика свой законен наследник. В епохата на монополистическия капитал и пролетарските революции адекватно на действителността е словото на работническата класа и нейните комунистически идеолози. Философската (прогресивната) реторика встъпва в нов етап на развитие, предизвикан от новите соци-ално-икономически и политически събития. Но каква е теоретичната основа до този момент?
Чрез критичното отношение към софистичната реторика, чрез отричането на нейните постулати в името на истината, познанието и социалния прогрес, творците на културата строят сградата на прогресивната реторика. В зората на своето развитие тя се възприема като философска наука, за да се обособи по-късно като частна наука за реторичното общуване. Какви са най-общите признаци на софистичната и прогресивната реторика в въпоставителен план до възникването на комунистическата идеология:
19 В. Г. Федоренко, Дипломатически записки, Изд. Народна култура,
С, 1976, с. 434.
20 Donald Bryant, „Rhetoric: its function and scope", Pp. 3—36
in J. Schwartz and L. Rycenga (eds.) The Provinee of Rhetoric. New Jork: Ro
nald Press, 1965; W. Rocs Winterowd, Rhetoric: A. Synthesis, New
Jork: Holt, Rihehart and Winston.
21 Joseph Guafield, The Literacy rhetoric of science, American
sociological review 1976, Vol. 41 (February, p. 16).
Прогресивна
Реторика
Софистична
2. Диалектика на словото — стремеж към рационализъм.
1. Антидемократична,чрезубеж- I. Демократична, убеждението
дението на мнозинството по се поставя в услуга на истина-
пътя на лицемерието, демаго- та в ораторското слово.
гията и неприкритата лъжа.
2. Идеалистична — разкъсва
единството между форма и съ
държание на ораторската реч, скептично отношение към сло-
абсолютизира формалните из- весната игра, спор в името на
разни средства; хиперболизира идеала, а не в името на спора,
ролята на емоционалните фак- Признава приоритета на съдър-
тори и преди всичко на внуше- жателната страна в тяхното
нието.
диалектическо единство.
3. Субективизъм, дразнене на 3. Обективна оценка на дейст-
нисшите инстинкти на тълпата, вителността и реторическите
експлоатация на мисловното ценности. Приложение на на-
несъвършенство, психологичес- родния разговорен език в ре
ката заразителност (а в наши торичната практика — прогре-
дни — конформизъм!) предиз- сивен акт в културното разви-
викване на подсъзнателни реак- тие на народите (Ян Хус, То-
ции към словото. мас Мюнцер, Мартин Лутер,
Ломоносов и др.)
Към тези признаци могат да се добавят още доста. Същественото в случая обаче се състои в не особено позитивния извод, че реторичсеката теория до възникването на марсисткото учение се е развивала предимно в своята реакционна, софистична форма.
II. МАРКСИСТКО-ЛЕНИНСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО
К. Маркс, Фр. Енгелс и В. И. Ленин за теорията на ораторското
изкуство
С възникването на марксизма-ленинизма като идеология на работническата класа настъпва и качествено новият етап в развитието на ораторското изкуство и неговата теория.
К. Маркс и Фр. Енгелс внимателно изучават ораторското изкуство, оценяват критически речите на работническите и буржоазните оратори. Те не оставят специални трудове, посветени на реториката, но като яростни противници на софистичното й напр-вление, отричат неговите форми на изява. В своите речи, статии,
Сподели с приятели: |