страница 2/5 Дата 25.01.2018 Размер 0.98 Mb. #51653
ПАМЕТ
.І.
Една е къщата и дворът на толкова осъдени
Покриви и гълъби
Подвижни пясъци са времето звездите хората
Дърветата растат над живите течения и пориви
а стъпките – понесени със себе си забравени
И винаги под земните треви
седим и дъвчем тишина ръждива
до края на брега началото на океана
Пред цялото голямо се мълчи като пред паметник и вечност
Напуснали сме себе си и всички други смислени неща
и унизено глупостта ни занимава
с безкрайната си тъжна низина цивилизация свръхнякаква
А някои най-много своето безславно обитават
в най-плиткото което съществува
погледнаха нанякъде и нищо не разбраха
наметнати с измислената си реалност и с някакви наплашени души
Поне в едно пресветло траурно мълчание красиво да забравим и да престоим
подобно облачно море през златните портали с изгрева и залеза
тържествено изправени под светещи звезди
А там все свети и виси камъче на паяжинни клони -
тънки прозрачни криле – душата на вселената
И тъй голям неразбираем бял светът -
изтекъл извалял се е снегът до звездните преддверия с небето
Навярно вечно иде краят над сънища и преумори трепти усамотен
С пречистени парченца въздух в край стаен на тишината
удължени сме и миг след миг почти в една висока безграничност
достигаме до всичкото от непроходими мисли и от единствени любови
и винаги сред себе си живеем и мълчим
Твърде много птици покрай нас
на хребета на времето от тебе призовани
Надолу кикот и мръснишки смях в шутовски игри
представени от дебнещите сенки и прашни умове
на тъжна няма слепота отдадени -
сред цялата беззвездна синева на странния живот
винаги изгубен в ничии мъгли
Тихо е и нежно без цялото това подпухнало от смисъл равновесие
и без тълпи с паунови пера
Спрели сме пред покриви с време и листа от огън и любов направени
Мъгляво преминават хора и неща
през бавно провидяни арки и портали
в мъгливата и лека синева под свода с утрото високо
Всичко се придвижва или остава
докато расте в морето пясъкът
Тъй се търкулва в светлото зад планината
отива някъде нататък
Прибират се през светли видими тела мисълта и поривите живи
Потулени с невидима и лека длан сред всичките неща
огънати прекрачваме през себе си
И приближаваме и тихо е в спокойните предели
на снежна приказна земя –
средречна песъчинка светило на небето
И всичко пак ще идва и ще отминава
до другата трева
.ІІ.
Пръстенът на птицата венчана за безкрая
и гледай как снегът изпълва с бели мигове живота
отново пак съм вятърът и става хоризонтът
всичко оцелява само в светлина
Дните сред годините сънуват вековете
въздухът разплита нишките на времето когато си отидем –
сняг по хълмите и мир в душите
Непосилен е грехът ако повярваме
че има само плът защото всичко не е трупове
полетът на мисълта е бяла врана
колко много хора колко дни но ти не спираш –
и все към някоя звезда и чудото
където редом с всички мигове
Траурът е затъмнението на сърцето
морето цветовете времето
най-хубавият цвят не съществува
но изтърпете крепостни стени със своето обичане последно
Когато всичко е искрящо нежно минало
и птиците сред позлатени сводове застиват
след тях до неизвестен топъл зрак
изсипани пространства планини гори
рояци безтелесни и корони на някакъв нестихващ разговор
в край от поднебесните простори
Какво разравяме с шептящите потоци древна шума в спящите земи
коя е тънката искра от поднебесни звуци
обширна светлина бяла врана прелива белият несвършващ ден
до онемяла и безпаметна стаеност заслепяващ сняг на странстващото пладне с лятото
проблясва и оная висина остава и завинаги си тръгва
Няма никога докрай да преживеем и разкажем
не ще оставим себе си и всичко тук додето неразлистен и загадъчен в невидимия край
Една вълна тъга прозрачна и щастлива пресичана безкрай неясна междина
в котловинните ниши на всичко помислено
което е нашата странна душа
Видимият свят едва се вижда
погледът през проходите на орлите
в своите и ден и нощ звездите световете се разглеждат и откриват
нагоре и нанякъде към себе си все странстващи течения пълзящите реки
.ІІІ.
Завинаги
Как бавно и неразбираемо реалността белее
в зелените масиви
Някоя мечта себе си изписва играе и разказва
В езерна вода завинаги с душите си
всички корени летят потичат сред води и облаци щастливи
Дали си там все още отче мой
на тези редове всевечни хълмове
покрил небето в розовите утрини
с крилете на прозрачен гълъб
Дали си там в неизменното и вечно настояще
сред минали реки земи и хълмове високи
дали си още там или разсеян някъде си тук
където всички мислим че оставаме
в зелените листа които никога не падат
Къде ще сме свободни ние толкова тогава
Къде са белите листа на нашта младост неразказана
Дали ще е избродена и тя ще се роди и ще проходи
в свободни утрини все вечно недостигнати
Братко мой отдавна с теб сме там но ти избърза малко
Между небето и смъртта витае твоята душа смирена и прекрасна
в открита своя светлина сред битка и сражения и тишина висяща
Изчакай ни и ние скоро всички ще преминем
с красиви сребърни ята
Хладнее бавно вечерта и колко много славеи
Вървим и слушаме забравени
сред толкова изстинали човешки трупове
и онемелите сърца
Всички наши мъки безславно са посяти
Навярно все напразно идваха и бяха
Кой ще ни погледне сред зелена равнина
и ние него ще погледнем и познаем
Кънтят фасадите на вечността
през вечерния миг надничат и изтичат
сега сме с теб в едно безмълвно шествие
край цветни светещи земи които идват и очакват
Сред върхове по хълмове високи
стоим изправени в една мелодия и нежна чистота
сред цялата вселена на гордата самотност
И ти си там изправен бродник в утрини на преходи щастливи
и никога преди и никога сега
самотното величие не е безсилие
Живяхме и летяхме в сферите на всички земни хоризонти
Ние светехме и те ни осветяваха
в тунелите на светещи души живяхме
поместени мечтателно и толкова завинаги
водачо братко мой на цялото достойно шествие
в което само ние сме останали
а другите със неми хорове
преминаха безпаметно живота и крещяха
Както казваше подробно всичко е известно всяко наше бъдеще
и все така стоят поместени нещата
Нежен залез гали върховете
малоумие в средата на живота
и риданията на една ограбена душа
с пропуснатите дни и сънища
И колко лек ще бъде преходът
не ни събуждай
в беззвездна и сънувана тъга
Синеят и витаят здрачно
рисуват и вещаят някъде нататък
едни и същи сребърни ята от облаци
в златисти утрини
знаците посяват и изпращат
Видения безкрайно отминават нанякъде и все нататък
Какви изящни сенки през нежните завеси
от небесна и завинаги всемирна светеща душа
сред равнини и ручеи сънувани сме ние
достигаме до своята земя
Кое е отразено в дните и светещия разум
с епилога странстващ странен –
видим отпечатък по твърдта от миналите мисли и желания
бедстващи бездомия и странстващи изгубени илюзии
кога остава странната дъга през облаците сянка и реалност
Всичко е една невидима вълна в безкраен океан
и океанът е привидност на вълната
Нищо тук не е повече от самото нищо
и то е много повече от всичко
В привидността сме клоните надвесени над снежнобяла ледена вода
и ражда плавно есенна мъгла огнените птици
Без старост изоставен в младостта
сънуван и от двете в следобедната дрямка
кой ли те тревожи странстващ рицарю
самотен бродещ в древността
Човеко мой - слепец страхуващ се от мрака
привиден и прозрачен в сладостния унес
през вечерта дълбока като нощ в която всички ветрове с животи
толкова забравени далечни
Тревата вехне – откъм езерото гласове ята и трепетни вселени
Но да възпеем траурния ден на своето очакване последно
Привидността е клонът потопен в стаената вода от снежна вечност
където огнените птици в утрото и всеки странен светъл ден
Ти знаеш че всеобщото рушение до тебе няма никога да стигне
ще надживееш този град тъй както толкоз градове преди
И неусетно пада вечерта когато облачните одеяния от времето –
цялата онази недописана тъга в притоплена изящна равнина
Дъждът е с външни звуци снегът е друга същност
невидимите призиви далечни продължение на шепнещото съществуване
нанякъде навсякъде
Какво си спомняме забравяме под своето небе с очи на трепетна душа
сред всичките години земи и времена
еднакво тъпчем сухите листа през парковете
в младостта и своята история
Поет от авангарда до стъкления праг на времето
животът и светът – скоротечни просънувани
където хората отвъдното – в реалността отвъд езика
Коя е всяка същност дума и дихание
телата с всяка неизказана привидност –
мъртвите преддверия преди да дойде тази вечност
Дали е някога било или не сме
направени от безпрозрачни и невидими потоци
животът е поезия
поезията е единственият ни живот –
оттатък тези траурни съдружия сенки и тълпи
призрачни беззвездни низини
в царствения край на пустотата и мълчанието
Без дъх в полета познати и забравени
изгревът в стаеното страдание
очи от нежна и солена кръв
дни и вечност в клоните над езера от птици обитавани
Но да преминем строго в светлината
неизвестно през коя от двете
и с всяка трепетна зора ще се повтаряме
едно обичане безкрайно през стъклени неща
в парка хълмове самотни изоставени
на някое забравяне от снежна равнина
Над всички преходи и орбити
нощните крила в нощта от светлина
в небесен зрак през тишината онази далнина
Отлитат птичите ята и преждевременно
с присвити хиляди сърца
прекъснатите граници водовъртежите в съзнанието
призрачни тела живеят и засищат
и няма имена лице тази равнина на нищото
Светли толкова звезди в безоблачен и празен ден
без чувства осезания и спомени навън е всичкото това
когато само тръпнещите стъпки някъде
до осветени тротоари и витрини предстоящи сънища
И опустява неусетно вечността в дом на победени и осъдени
Тъмна светлина са дните бродник неизвестен
далеч от настояще и без минало
Коя е тишината в този вечен сняг
високи сводове завеси облачни ята на птици
кръгозори сини и лъчисти
забравени от всеки непотребен безпросветен мрак
където цялата вселена и целият живот
- .ІІІ. -
ДЪЛГИЯТ ДЕН
.І.
От тънките стени балконът на живота
човекът наблюдава мълчаливо
как неусетно дните преминават
капките се стичат по листата отшумяват
невидимо светлеят хора небеса и облаци
Сухите тръстики насрещен вятър
вечерно слънце вечерни врани
душа разбита в тъмата непрогледна необятна
Нагоре и надолу чайката самотна
по странни течения без дом и без бряг
пресича дъждовния свят на деня
В стаеното дъно на бистра река е небето
До родна гора с древния храм на земята
вечно редим и слушаме дъха от дъжда край морето
през отвори тъжни древния хан
и унеса бял на морето
.ІІ.
И на върха и в низината еднакво безнадеждна е тъгата
една след друга птиците отлитат отминават
приижда студ с вечерната тъма
И блясъкът на белите вълни
в лазурното пространство се размива
от тъмни урви толкова отвъдни
безсмъртните маймунски гласове ехтят
захапват края на вселената
и някъде към себе си във мъдростта потъват
Сняг и облаци носи безкраят
студената река - самотно през нощта
.ІІІ.
В чужди краища заселени живеем и умираме
споменът за слънце дните изоставени
когато върховете са далечни
край нас е само сянката на скитника самотен
небесната душа в прегръдка вечна
Човекът си остава със скръбта
в мъгливи низини с призраци земи изпълнени
и облачните планини до още по-безкраен път
Висят сред простора безбрежен звездите
лек вятър люлее крайречни треви
под мачта висока в нощта
Годината на връщане кога ли ще е тя
На родни приличат реката скалите
а речният дух чудни гледки надипля в унеса бял
С притихнал лик просветлени лица са горите
Навред по високи ели в гнездата си жерави мътят
над тази голяма река
която в небесни потоци се влива изтича
Висят сред простора безбрежен познати и странни звезди
когато всичко привърши ще тръгна нечут невидян
сред толкова вълшебни времена
на идващи реки земи от звездопади
Голямата земя завинаги е там
с послания самотни и очакващи
и всички ритуали на забравата
Всеки в своята тайна изчезва
и умира в себе си сам –
празна земя на безмълвни миражи
Никога не е това което сме
по странни булеварди идваме пресичаме
хора без сянка неоставящи диря
в глъхнещи езици стаени светове
жестове чийто смисъл заличен е вече и завинаги
Илюзии на нощи и на дни
напразни отпечатъци и без надежда
вселени отразени бездни от стени
някакви неща и хора залутани във нищото
Оттегля се пространството в неговата тайна
един след друг се завръща при мене
затваряме отваряме врати –
междинни просеки пътеки
хоризонти на душата ни единствена
Смирени светове завеси облачни ята
и целият простор е в друга светлина
на спящи треви с тела в небето
искрящи мечти езера
ветрове през клони и странни души реки времена
Без край и начало е целият порядък
Какво са всичките постигнати злини гибели и смърти –
отлъчени знаци претъжни мъртви усилия
прашинки в безкрайната нощ на забравата
Все тази голяма земя ще достигаме
на живяни илюзии мечти и слънца
През златен здрач гласът мълви забравените заклинания
когато е далечен спомен за светове от огън
сред паднали вселени в пороите на разума
реални и напразни страхове
с които всички себе си предълго тъжно изоставяме
Сред облаците все отиващи
едно сънуване на връх от планината синя –
празнични завеси с леки ветрове
на хълмове прозрачни и зелени
от бистра нощ с звезди
в онази светлина и недокосната щастлива
ДЪЛГИЯТ ДЕН НА СВЕТА
В мразовита нощ само стъпки по странния мост
когато прехожда безвестен животът
Дългият ден – безкрайно море източен вятър насред низината
по реката надолу луна над реката незнайна мъгла
Малкият човек, който чиракува с времето и този ден
в чая тихо поднесен поглежда
студенина, прелитаща покрай окапали листа
на странстващото минало от спящата гора
и никоя ръка не ги отмива
Тънкия дъх на свещта в стаения пламък полувидим е вятърът –
живот или спомен от нежния гълъб стаеният миг
загледан през снежен прозорец
Смрачена вода е нощта оризови ниви блестяща мечта
и звезди от млечния път неотронени –
в стародавния ден в стародавно-далечния ден
някоя сънувана тъга на млада вечност
в дишащите спомени
Есенна луна и тишина от дим
накъде е тази вода какво вечно покрива с тихи завеси
В хартиени отвори на прозореца разговор с вселената
и сякаш е невидим наблюдател на източния вятър дългият ден
описан в низина от безкрайни морета
До всяка врата пролетта
забравя и себе си в нас с играта несвършваща на вадички в мокрия сняг
и потича душата в приземни потоци някога толкова странно живяни
Над големия символ божествен свидетелство нежно
врабчета играят под златисто небе
малък човек в цветовете от чай с пролетен дъжд –
цветни ухания оттук и оттам отминават
светулки в стаената сфера на нощния мрак
Приспиваме и се будим с души под нощна луна
където борове ветрове край гробищни паркове
всичко носи своите двойни лица
и себе си някъде тихо отглежда
От върхове на облаци снежни навред стъпки мъгла
пътеки високи в планината кристална невидима
всичко носи своите двойни лица тела и одежди
Земя през миражните хълмове в нашата лятна мечтана гора
с единствения смисъл и с птичи гласове населена
Ветрило изящно разтваря в безкрайни лица
прозрачна и златна снежна роса –
и по тънки сребристи пътеки денят –
в езерата дълбоки с бистра стаена вода
все по-високо се издига песента
и винаги бавно стопен снегът
пред очите на бдящата вечна вселена
С вода или вятър неземен пътуваме винаги
над всеки живот с равни крила в тежките вихри на времето
някъде там е планинският храм гласовете на смисъла
в гората зоват души на елени
Онова синьо сияние на високия дух до планинския храм
където никой не идва
тишина на стаена вселена - далечна звезда
през листа от самотна върба
И дълго-дълго прехожда реката през своята снежна земя
неотпитият чай от зелени гори неживяните днешни видения
тъга и печал навред посяла тази лека ръка
в прозрачната есен светулки
и светлият дъжд до изгрев крайбрежен
Птичи гласове в съдове от миналото
през пръстените на годините повикано слънце на изгрева
и песни както вчера днес и завинаги
Посипаните покриви с окапали листа
годините забравяме години отминаваме
светещи жарави в безкрайното поле на вечна равнина
Останала последната неотделена страница на календара
и сам под висока луна – бяла роса
капка след капка по листата на малкия храст
През сиромашко селце – сиво небе светът
вятър кънти в камбана под спящи дървета
и само зимна тъга достига душата на онези високи гори
Някъде пъстърва сред плаващите облаци и планини
с есенната тишина пчела
в мъха на сливата застинала остава преминава
Нетрепващият пламък от свещта на зимната тъга –
изтъняла сребърна пътека под дъжда
вятърът заселен с борова гора в самотните сърца
Безлунна нощ и бурята прегърнала хилядолетното дърво
навънсамо зимната луна прохладата е сам приют
под снежно слънце конникът самотен
премръзналата наша сянка
По сънувания покрив спомен от жълъд
пробудувани звезди и мисли студена нощ
Река в низината обширна и тиха
Прохладният здрач милва дъжда и онези светкавици
от стръмните хълми незрящи живота
И този ден когато е минало
Ореолът на луната ухаещият сливов цвят към висините
обсипани с цъфналите утрини под тихи дъждове
В тихата нощ неусетно изтекла оная стаена умора
и малък човекът невидим съвсем сред зелени листа
Рояци мушици край светеща лампа
Плисък вълни които не идват и още са тук
надвесени звуци на флейта
едно е нощта светлината разтворена в себе си
когато били сме преди да си тръгнем и после се върнем
в безкрайно море от мълвящо небе подслонено
и несвършваща тиха река
Сред всички имена неволни пътници
В полето първият есенен дъжд
под зимното слънце на коня премръзнала сянка
сънува тъжния сън
Над къщите дим с далечна висока луна
Постлани поля от кости пътеки втвърдени
ветрове от лед пронизват всички сърца
Всяка мъгла на разсъмване ражда камбанния звън
и всеки покой разстила навред и подрежда
души хора и вещи слънца
- .ІV. -
ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
Вярата неземна през този живот
едно приземно съществуване
и когато се изгуби всичко
формите напускат себе си
Тогава си отива всеки невидим цъфтеж на душите
в растящата тънка трева с ветровете –
мирисът тих смрачена дъхтяща гора под свода лъчист
прислонена от далечните родни звезди и позната луна –
надеждата светлият порив към нещо
неразчетено искрящо и чисто –
да виждаш летящи крила разтворени в облачна пяна
от онези крайбрежни високи води
И цялото странстващо шествие е някъде там
където вече не сме с погубено право да бъдем
И все витаят в тези облаци неземни
зад хълмовете някъде далечни
Един площад побира цялата вселена -
храм в средата
гълъби витаещи по просеките нежни
през земна нищета огнища в родната тъга изпепелени
Една красива залезна пътека
вещае всичко бъдно с вечерта
Кои са храмовете вечни на цялата душа
през всичките вселени с вечерното време
плащове покриват пурпурно нощта
И пада върху всяка равнина
несвършваща и странна пелената
от нежен здрач и пориви последни
Земята будна в будуващи полета
е повече от символ на другата земя
стихнала гора в мислещата сфера
и все над тях е ширната
позната необятна равнина от облаци
Какво ще знаем и какво ще взимаме
когато сме навсякъде и никъде
в треви прозрачни зелени високи
през спирки вечно в миговете вечни и обходени
някога навсякъде и никъде останали
дали ще се разкрият в архитектурата
на тази толкова ненаша
тревни мисли и дъхтящи корени
всичките възвишени обвивки
под сводове летящи в пурпурно-златисти
цветове крила разтворени
Къде е спрял светът в който всички сме положени
мъгла загадъчно облича всичките познати брегове
върхове на смисъла единствен
и защо отиваме
дали ще ни познае когато се посрещнем
след сенките на всяко вчерашно
в златисти върхове на всичко днешно
Все някога
през времената наши ще придойде
една вълна безкрайна и блестяща
„…ЗА МЕН ПОЕТЪТ В ТОВА ОБЩЕСТВО , КОЕТО МУ ОТКАЗВА ПРАВО НА ЖИВОТ, Е ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ ОТТЕГЛЯ, ЗА ДА ИЗВАЕ СОБСТВЕНИЯ СИ НАДГРОБЕН КАМЪК…”
МАЛАРМЕ
-- .V. --
В сянката на планината
Живяното все някъде е там увлечено от свои обитания
живи силуети духове и сенки
Какво е спящата мъгла на миговете
с днешна светлина от вчера или утре
преди да се обърнат и огледат
леките движения застинали зад тези рамене
Кога изтичат всички цветове
пронизани в средата на горящи планини души
от онова живяно минало на своя ден единствен
обсадена ведрина странстващи и странни здания
Кънтят фасадите изтръпват в преходите с детството
и цялата мълвяща равнина – оттам дотук нататък
все тази толкова еднаква без тяло и лица
която е дошла останала и никъде не тръгва
И само себе си оставяме както нея ще оставим
в тунелите на времето
Какво движение е мракът на годините
винаги е в повече видяното –
сферичен съд от празнота прозрачна
зад всичките вълнения на тази жива пустош
където всякога обичаме в пустинния живот
събраните привидности
Флуидни светове еднакво тук и там навсякъде и никъде
но не това е тяхното единство
с помисления изговорен сън в годините
Коя е цялата онази ведрина на светлина и сенки
с думи и тела към устията в хоризонта
Напразно е когато стъпваме и нищо не достигаме –
само принизени бедни дни завинаги изгубени през тесните полета
Родих се някъде къде е съм забравил са ме изгубили ме е забравило
вървя по улици сега през втората половина на живота
в земи забравени вървя
побягват всичките човешки очертания
И не достигат дни години не достигат да повият
непроходените мисли които се разбягват в тази светлина
залезът от пладнето сънува нежно и предвечно
Вървя по улици сега вървя следобедните ветрове предвечерни
измиват толкова предвечно нежно паметта
и гледам себе си през очила с които никой в сенките
не ме позна и не желая
Сподели с приятели: