Пламен пенев дневник от другия ден
Изтегляне 0.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- .ІІІ. Завинаги
- - .ІІІ.
- ДЪЛГИЯТ ДЕН НА СВЕТА
- - .ІV.
- ЗА МЕН ПОЕТЪТ В ТОВА ОБЩЕСТВО, КОЕТО МУ ОТКАЗВА ПРАВО НА ЖИВОТ, Е ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ ОТТЕГЛЯ, ЗА ДА ИЗВАЕ СОБСТВЕНИЯ СИ НАДГРОБЕН КАМЪК…” МАЛАРМЕ
ПАМЕТ .І. Една е къщата и дворът на толкова осъдени Покриви и гълъби Подвижни пясъци са времето звездите хората Дърветата растат над живите течения и пориви а стъпките – понесени със себе си забравени И винаги под земните треви седим и дъвчем тишина ръждива до края на брега началото на океана Пред цялото голямо се мълчи като пред паметник и вечност Напуснали сме себе си и всички други смислени неща и унизено глупостта ни занимава с безкрайната си тъжна низина цивилизация свръхнякаква А някои най-много своето безславно обитават в най-плиткото което съществува погледнаха нанякъде и нищо не разбраха наметнати с измислената си реалност и с някакви наплашени души Поне в едно пресветло траурно мълчание красиво да забравим и да престоим подобно облачно море през златните портали с изгрева и залеза тържествено изправени под светещи звезди А там все свети и виси камъче на паяжинни клони - тънки прозрачни криле – душата на вселената И тъй голям неразбираем бял светът - изтекъл извалял се е снегът до звездните преддверия с небето Навярно вечно иде краят над сънища и преумори трепти усамотен С пречистени парченца въздух в край стаен на тишината удължени сме и миг след миг почти в една висока безграничност достигаме до всичкото от непроходими мисли и от единствени любови и винаги сред себе си живеем и мълчим Твърде много птици покрай нас на хребета на времето от тебе призовани Надолу кикот и мръснишки смях в шутовски игри представени от дебнещите сенки и прашни умове на тъжна няма слепота отдадени - сред цялата беззвездна синева на странния живот винаги изгубен в ничии мъгли Тихо е и нежно без цялото това подпухнало от смисъл равновесие и без тълпи с паунови пера Спрели сме пред покриви с време и листа от огън и любов направени Мъгляво преминават хора и неща през бавно провидяни арки и портали в мъгливата и лека синева под свода с утрото високо Всичко се придвижва или остава докато расте в морето пясъкът Тъй се търкулва в светлото зад планината отива някъде нататък Прибират се през светли видими тела мисълта и поривите живи Потулени с невидима и лека длан сред всичките неща огънати прекрачваме през себе си И приближаваме и тихо е в спокойните предели на снежна приказна земя – средречна песъчинка светило на небето И всичко пак ще идва и ще отминава до другата трева .ІІ. Пръстенът на птицата венчана за безкрая и гледай как снегът изпълва с бели мигове живота отново пак съм вятърът и става хоризонтът всичко оцелява само в светлина Дните сред годините сънуват вековете въздухът разплита нишките на времето когато си отидем – сняг по хълмите и мир в душите Непосилен е грехът ако повярваме че има само плът защото всичко не е трупове полетът на мисълта е бяла врана колко много хора колко дни но ти не спираш – и все към някоя звезда и чудото където редом с всички мигове Траурът е затъмнението на сърцето морето цветовете времето най-хубавият цвят не съществува но изтърпете крепостни стени със своето обичане последно Когато всичко е искрящо нежно минало и птиците сред позлатени сводове застиват след тях до неизвестен топъл зрак изсипани пространства планини гори рояци безтелесни и корони на някакъв нестихващ разговор в край от поднебесните простори Какво разравяме с шептящите потоци древна шума в спящите земи коя е тънката искра от поднебесни звуци обширна светлина бяла врана прелива белият несвършващ ден до онемяла и безпаметна стаеност заслепяващ сняг на странстващото пладне с лятото проблясва и оная висина остава и завинаги си тръгва Няма никога докрай да преживеем и разкажем не ще оставим себе си и всичко тук додето неразлистен и загадъчен в невидимия край Една вълна тъга прозрачна и щастлива пресичана безкрай неясна междина в котловинните ниши на всичко помислено което е нашата странна душа Видимият свят едва се вижда погледът през проходите на орлите в своите и ден и нощ звездите световете се разглеждат и откриват нагоре и нанякъде към себе си все странстващи течения пълзящите реки .ІІІ. Завинаги Как бавно и неразбираемо реалността белее в зелените масиви Някоя мечта себе си изписва играе и разказва В езерна вода завинаги с душите си всички корени летят потичат сред води и облаци щастливи Дали си там все още отче мой на тези редове всевечни хълмове покрил небето в розовите утрини с крилете на прозрачен гълъб Дали си там в неизменното и вечно настояще сред минали реки земи и хълмове високи дали си още там или разсеян някъде си тук където всички мислим че оставаме в зелените листа които никога не падат Къде ще сме свободни ние толкова тогава Къде са белите листа на нашта младост неразказана Дали ще е избродена и тя ще се роди и ще проходи в свободни утрини все вечно недостигнати Братко мой отдавна с теб сме там но ти избърза малко Между небето и смъртта витае твоята душа смирена и прекрасна в открита своя светлина сред битка и сражения и тишина висяща Изчакай ни и ние скоро всички ще преминем с красиви сребърни ята Хладнее бавно вечерта и колко много славеи Вървим и слушаме забравени сред толкова изстинали човешки трупове и онемелите сърца Всички наши мъки безславно са посяти Навярно все напразно идваха и бяха Кой ще ни погледне сред зелена равнина и ние него ще погледнем и познаем Кънтят фасадите на вечността през вечерния миг надничат и изтичат сега сме с теб в едно безмълвно шествие край цветни светещи земи които идват и очакват Сред върхове по хълмове високи стоим изправени в една мелодия и нежна чистота сред цялата вселена на гордата самотност И ти си там изправен бродник в утрини на преходи щастливи и никога преди и никога сега самотното величие не е безсилие Живяхме и летяхме в сферите на всички земни хоризонти Ние светехме и те ни осветяваха в тунелите на светещи души живяхме поместени мечтателно и толкова завинаги водачо братко мой на цялото достойно шествие в което само ние сме останали а другите със неми хорове преминаха безпаметно живота и крещяха Както казваше подробно всичко е известно всяко наше бъдеще и все така стоят поместени нещата Нежен залез гали върховете малоумие в средата на живота и риданията на една ограбена душа с пропуснатите дни и сънища И колко лек ще бъде преходът не ни събуждай в беззвездна и сънувана тъга Синеят и витаят здрачно рисуват и вещаят някъде нататък едни и същи сребърни ята от облаци в златисти утрини знаците посяват и изпращат Видения безкрайно отминават нанякъде и все нататък Какви изящни сенки през нежните завеси от небесна и завинаги всемирна светеща душа сред равнини и ручеи сънувани сме ние достигаме до своята земя Кое е отразено в дните и светещия разум с епилога странстващ странен – видим отпечатък по твърдта от миналите мисли и желания бедстващи бездомия и странстващи изгубени илюзии кога остава странната дъга през облаците сянка и реалност Всичко е една невидима вълна в безкраен океан и океанът е привидност на вълната Нищо тук не е повече от самото нищо и то е много повече от всичко В привидността сме клоните надвесени над снежнобяла ледена вода и ражда плавно есенна мъгла огнените птици Без старост изоставен в младостта сънуван и от двете в следобедната дрямка кой ли те тревожи странстващ рицарю самотен бродещ в древността Човеко мой - слепец страхуващ се от мрака привиден и прозрачен в сладостния унес през вечерта дълбока като нощ в която всички ветрове с животи толкова забравени далечни Тревата вехне – откъм езерото гласове ята и трепетни вселени Но да възпеем траурния ден на своето очакване последно Привидността е клонът потопен в стаената вода от снежна вечност където огнените птици в утрото и всеки странен светъл ден Ти знаеш че всеобщото рушение до тебе няма никога да стигне ще надживееш този град тъй както толкоз градове преди И неусетно пада вечерта когато облачните одеяния от времето – цялата онази недописана тъга в притоплена изящна равнина Дъждът е с външни звуци снегът е друга същност невидимите призиви далечни продължение на шепнещото съществуване нанякъде навсякъде Какво си спомняме забравяме под своето небе с очи на трепетна душа сред всичките години земи и времена еднакво тъпчем сухите листа през парковете в младостта и своята история Поет от авангарда до стъкления праг на времето животът и светът – скоротечни просънувани където хората отвъдното – в реалността отвъд езика Коя е всяка същност дума и дихание телата с всяка неизказана привидност – мъртвите преддверия преди да дойде тази вечност Дали е някога било или не сме направени от безпрозрачни и невидими потоци животът е поезия поезията е единственият ни живот – оттатък тези траурни съдружия сенки и тълпи призрачни беззвездни низини в царствения край на пустотата и мълчанието Без дъх в полета познати и забравени изгревът в стаеното страдание очи от нежна и солена кръв дни и вечност в клоните над езера от птици обитавани Но да преминем строго в светлината неизвестно през коя от двете и с всяка трепетна зора ще се повтаряме едно обичане безкрайно през стъклени неща в парка хълмове самотни изоставени на някое забравяне от снежна равнина Над всички преходи и орбити нощните крила в нощта от светлина в небесен зрак през тишината онази далнина Отлитат птичите ята и преждевременно с присвити хиляди сърца прекъснатите граници водовъртежите в съзнанието призрачни тела живеят и засищат и няма имена лице тази равнина на нищото Светли толкова звезди в безоблачен и празен ден без чувства осезания и спомени навън е всичкото това когато само тръпнещите стъпки някъде до осветени тротоари и витрини предстоящи сънища И опустява неусетно вечността в дом на победени и осъдени Тъмна светлина са дните бродник неизвестен далеч от настояще и без минало Коя е тишината в този вечен сняг високи сводове завеси облачни ята на птици кръгозори сини и лъчисти забравени от всеки непотребен безпросветен мрак където цялата вселена и целият живот - .ІІІ. - ДЪЛГИЯТ ДЕН .І. От тънките стени балконът на живота човекът наблюдава мълчаливо как неусетно дните преминават капките се стичат по листата отшумяват невидимо светлеят хора небеса и облаци Сухите тръстики насрещен вятър вечерно слънце вечерни врани душа разбита в тъмата непрогледна необятна Нагоре и надолу чайката самотна по странни течения без дом и без бряг пресича дъждовния свят на деня В стаеното дъно на бистра река е небето До родна гора с древния храм на земята вечно редим и слушаме дъха от дъжда край морето през отвори тъжни древния хан и унеса бял на морето .ІІ. И на върха и в низината еднакво безнадеждна е тъгата една след друга птиците отлитат отминават приижда студ с вечерната тъма И блясъкът на белите вълни в лазурното пространство се размива от тъмни урви толкова отвъдни безсмъртните маймунски гласове ехтят захапват края на вселената и някъде към себе си във мъдростта потъват Сняг и облаци носи безкраят студената река - самотно през нощта .ІІІ. В чужди краища заселени живеем и умираме споменът за слънце дните изоставени когато върховете са далечни край нас е само сянката на скитника самотен небесната душа в прегръдка вечна Човекът си остава със скръбта в мъгливи низини с призраци земи изпълнени и облачните планини до още по-безкраен път Висят сред простора безбрежен звездите лек вятър люлее крайречни треви под мачта висока в нощта Годината на връщане кога ли ще е тя На родни приличат реката скалите а речният дух чудни гледки надипля в унеса бял С притихнал лик просветлени лица са горите Навред по високи ели в гнездата си жерави мътят над тази голяма река която в небесни потоци се влива изтича Висят сред простора безбрежен познати и странни звезди когато всичко привърши ще тръгна нечут невидян сред толкова вълшебни времена на идващи реки земи от звездопади Голямата земя завинаги е там с послания самотни и очакващи и всички ритуали на забравата Всеки в своята тайна изчезва и умира в себе си сам – празна земя на безмълвни миражи Никога не е това което сме по странни булеварди идваме пресичаме хора без сянка неоставящи диря в глъхнещи езици стаени светове жестове чийто смисъл заличен е вече и завинаги Илюзии на нощи и на дни напразни отпечатъци и без надежда вселени отразени бездни от стени някакви неща и хора залутани във нищото Оттегля се пространството в неговата тайна един след друг се завръща при мене затваряме отваряме врати – междинни просеки пътеки хоризонти на душата ни единствена Смирени светове завеси облачни ята и целият простор е в друга светлина на спящи треви с тела в небето искрящи мечти езера ветрове през клони и странни души реки времена Без край и начало е целият порядък Какво са всичките постигнати злини гибели и смърти – отлъчени знаци претъжни мъртви усилия прашинки в безкрайната нощ на забравата Все тази голяма земя ще достигаме на живяни илюзии мечти и слънца През златен здрач гласът мълви забравените заклинания когато е далечен спомен за светове от огън сред паднали вселени в пороите на разума реални и напразни страхове с които всички себе си предълго тъжно изоставяме Сред облаците все отиващи едно сънуване на връх от планината синя – празнични завеси с леки ветрове на хълмове прозрачни и зелени от бистра нощ с звезди в онази светлина и недокосната щастлива ДЪЛГИЯТ ДЕН НА СВЕТА В мразовита нощ само стъпки по странния мост когато прехожда безвестен животът Дългият ден – безкрайно море източен вятър насред низината по реката надолу луна над реката незнайна мъгла Малкият човек, който чиракува с времето и този ден в чая тихо поднесен поглежда студенина, прелитаща покрай окапали листа на странстващото минало от спящата гора и никоя ръка не ги отмива Тънкия дъх на свещта в стаения пламък полувидим е вятърът – живот или спомен от нежния гълъб стаеният миг загледан през снежен прозорец Смрачена вода е нощта оризови ниви блестяща мечта и звезди от млечния път неотронени – в стародавния ден в стародавно-далечния ден някоя сънувана тъга на млада вечност в дишащите спомени Есенна луна и тишина от дим накъде е тази вода какво вечно покрива с тихи завеси В хартиени отвори на прозореца разговор с вселената и сякаш е невидим наблюдател на източния вятър дългият ден описан в низина от безкрайни морета До всяка врата пролетта забравя и себе си в нас с играта несвършваща на вадички в мокрия сняг и потича душата в приземни потоци някога толкова странно живяни Над големия символ божествен свидетелство нежно врабчета играят под златисто небе малък човек в цветовете от чай с пролетен дъжд – цветни ухания оттук и оттам отминават светулки в стаената сфера на нощния мрак Приспиваме и се будим с души под нощна луна където борове ветрове край гробищни паркове всичко носи своите двойни лица и себе си някъде тихо отглежда От върхове на облаци снежни навред стъпки мъгла пътеки високи в планината кристална невидима всичко носи своите двойни лица тела и одежди Земя през миражните хълмове в нашата лятна мечтана гора с единствения смисъл и с птичи гласове населена Ветрило изящно разтваря в безкрайни лица прозрачна и златна снежна роса – и по тънки сребристи пътеки денят – в езерата дълбоки с бистра стаена вода все по-високо се издига песента и винаги бавно стопен снегът пред очите на бдящата вечна вселена С вода или вятър неземен пътуваме винаги над всеки живот с равни крила в тежките вихри на времето някъде там е планинският храм гласовете на смисъла в гората зоват души на елени Онова синьо сияние на високия дух до планинския храм където никой не идва тишина на стаена вселена - далечна звезда през листа от самотна върба И дълго-дълго прехожда реката през своята снежна земя неотпитият чай от зелени гори неживяните днешни видения тъга и печал навред посяла тази лека ръка в прозрачната есен светулки и светлият дъжд до изгрев крайбрежен Птичи гласове в съдове от миналото през пръстените на годините повикано слънце на изгрева и песни както вчера днес и завинаги Посипаните покриви с окапали листа годините забравяме години отминаваме светещи жарави в безкрайното поле на вечна равнина Останала последната неотделена страница на календара и сам под висока луна – бяла роса капка след капка по листата на малкия храст През сиромашко селце – сиво небе светът вятър кънти в камбана под спящи дървета и само зимна тъга достига душата на онези високи гори Някъде пъстърва сред плаващите облаци и планини с есенната тишина пчела в мъха на сливата застинала остава преминава Нетрепващият пламък от свещта на зимната тъга – изтъняла сребърна пътека под дъжда вятърът заселен с борова гора в самотните сърца Безлунна нощ и бурята прегърнала хилядолетното дърво навънсамо зимната луна прохладата е сам приют под снежно слънце конникът самотен премръзналата наша сянка По сънувания покрив спомен от жълъд пробудувани звезди и мисли студена нощ Река в низината обширна и тиха Прохладният здрач милва дъжда и онези светкавици от стръмните хълми незрящи живота И този ден когато е минало Ореолът на луната ухаещият сливов цвят към висините обсипани с цъфналите утрини под тихи дъждове В тихата нощ неусетно изтекла оная стаена умора и малък човекът невидим съвсем сред зелени листа Рояци мушици край светеща лампа Плисък вълни които не идват и още са тук надвесени звуци на флейта едно е нощта светлината разтворена в себе си когато били сме преди да си тръгнем и после се върнем в безкрайно море от мълвящо небе подслонено и несвършваща тиха река Сред всички имена неволни пътници В полето първият есенен дъжд под зимното слънце на коня премръзнала сянка сънува тъжния сън Над къщите дим с далечна висока луна Постлани поля от кости пътеки втвърдени ветрове от лед пронизват всички сърца Всяка мъгла на разсъмване ражда камбанния звън и всеки покой разстила навред и подрежда души хора и вещи слънца - .ІV. - ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ Вярата неземна през този живот едно приземно съществуване и когато се изгуби всичко формите напускат себе си Тогава си отива всеки невидим цъфтеж на душите в растящата тънка трева с ветровете – мирисът тих смрачена дъхтяща гора под свода лъчист прислонена от далечните родни звезди и позната луна – надеждата светлият порив към нещо неразчетено искрящо и чисто – да виждаш летящи крила разтворени в облачна пяна от онези крайбрежни високи води И цялото странстващо шествие е някъде там където вече не сме с погубено право да бъдем И все витаят в тези облаци неземни зад хълмовете някъде далечни Един площад побира цялата вселена - храм в средата гълъби витаещи по просеките нежни през земна нищета огнища в родната тъга изпепелени Една красива залезна пътека вещае всичко бъдно с вечерта Кои са храмовете вечни на цялата душа през всичките вселени с вечерното време плащове покриват пурпурно нощта И пада върху всяка равнина несвършваща и странна пелената от нежен здрач и пориви последни Земята будна в будуващи полета е повече от символ на другата земя стихнала гора в мислещата сфера и все над тях е ширната позната необятна равнина от облаци Какво ще знаем и какво ще взимаме когато сме навсякъде и никъде в треви прозрачни зелени високи през спирки вечно в миговете вечни и обходени някога навсякъде и никъде останали дали ще се разкрият в архитектурата на тази толкова ненаша тревни мисли и дъхтящи корени всичките възвишени обвивки под сводове летящи в пурпурно-златисти цветове крила разтворени Къде е спрял светът в който всички сме положени мъгла загадъчно облича всичките познати брегове върхове на смисъла единствен и защо отиваме дали ще ни познае когато се посрещнем след сенките на всяко вчерашно в златисти върхове на всичко днешно Все някога през времената наши ще придойде една вълна безкрайна и блестяща „…ЗА МЕН ПОЕТЪТ В ТОВА ОБЩЕСТВО, КОЕТО МУ ОТКАЗВА ПРАВО НА ЖИВОТ, Е ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ ОТТЕГЛЯ, ЗА ДА ИЗВАЕ СОБСТВЕНИЯ СИ НАДГРОБЕН КАМЪК…” МАЛАРМЕ -- .V. -- В сянката на планината Живяното все някъде е там увлечено от свои обитания живи силуети духове и сенки Какво е спящата мъгла на миговете с днешна светлина от вчера или утре преди да се обърнат и огледат леките движения застинали зад тези рамене Кога изтичат всички цветове пронизани в средата на горящи планини души от онова живяно минало на своя ден единствен обсадена ведрина странстващи и странни здания Кънтят фасадите изтръпват в преходите с детството и цялата мълвяща равнина – оттам дотук нататък все тази толкова еднаква без тяло и лица която е дошла останала и никъде не тръгва И само себе си оставяме както нея ще оставим в тунелите на времето Какво движение е мракът на годините винаги е в повече видяното – сферичен съд от празнота прозрачна зад всичките вълнения на тази жива пустош където всякога обичаме в пустинния живот събраните привидности Флуидни светове еднакво тук и там навсякъде и никъде но не това е тяхното единство с помисления изговорен сън в годините Коя е цялата онази ведрина на светлина и сенки с думи и тела към устията в хоризонта Напразно е когато стъпваме и нищо не достигаме – само принизени бедни дни завинаги изгубени през тесните полета Родих се някъде къде е съм забравил са ме изгубили ме е забравило вървя по улици сега през втората половина на живота в земи забравени вървя побягват всичките човешки очертания И не достигат дни години не достигат да повият непроходените мисли които се разбягват в тази светлина залезът от пладнето сънува нежно и предвечно Вървя по улици сега вървя следобедните ветрове предвечерни измиват толкова предвечно нежно паметта и гледам себе си през очила с които никой в сенките не ме позна и не желая Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник) Изтегляне 0.98 Mb. Сподели с приятели:
|