Човешкият живот се характеризира с постоянна борба за постигане на съответствие между вън и вътре, между Аза и света, съответно между индивидуалността и общите тенденции на времето и културното развитие. Само това ли съм, което възпитателите и съвремието са направили от мен? Не донасям ли нещо със себе в този свят, което дължа само на мен, а не на хората, които ме заобикалят нещо което като един „вътрешен „човек“ лежи в мен и крещи да бъде освободено? Ако искаме да си създадем правилна представа за истинската същност на човека, а също и за възможните отклонения, трябва да прозрем във всеки човек тази двойственост и да й обърнем сериозно внимание.
Вътрешната същност на човека, неговият център Азът, се проявява като самосъзнание около третата година от неговия живот и с това създава дистанция спрямо околния свят. „Аз искам“, заявява сега детето. След около три пъти по три години, т.е. около деветата година, в предпубертета, тази вътрешна същност все повече душевно завладява тялото и света. Наследеното тяло и завладеният околен свят трябва индивидуално да бъдат преобразени и да станат инструменти, които да служат на стремежите и нуждите на отделния човек. С това те стават „азова организация“. Човек е здрав, само когато се научи да гледа позитивно на своето тяло и на околния свят и когато иска да участвува в тяхното пре-
образяване. Много зависими от наркотиците младежи усещат собственото си тяло като чужд товар, а света като тежест, която искат да от хвърлят.
През второто седемлетие особена роля играе деветата година. Често се забелязва, че през това време децата се променят. Те изведнъж стават посериозни, потихи, и обърнати в себе си. Детството изведнъж без възвратно е отминало и това се усеща. Ние картинно бихме могли да сравним човешката индивидуалност със слънце, което седем години свети от небето и сега слиза на земята в тялото, навлиза дълбоко в обмяна та на веществата, и се вплита в земните събития: Подготвя се земната зрялост. Поради тази стъпка, през това време се появяват разнородните нестабилности между горе и долу, глава и корем. Често се наблюдава сменяне на главоболие с болки в корема, както и липса на желание за каквото и да било, бледност и други смущения. „Не можем да познаем детето си“, казват някои родители. Често се наблюдават действия на отдръпване, отблъскване на прегръдки и нежности, затваряне в стаята, тайствености. С голяма яснота се вижда раздвоеността на детето между външния и вътрешния свят. Това би могло да се означи като една естествена закономерна еманципация на индивидуалното азово самосъзнание, на душевната сърцевина, от външният телеснодушевен околен свят, който се налага да бъде надянат като дреха, за да стане покъсно част от самия човек. Двете части обаче могат да тръгнат по различни пътища и причината за голяма част от нашите душевни болки лежи в тази дисхармония между „външната организация“ и вътрешна та същност и изживяване. Например, човек притежава известни способности, талант за нещо и желание за осъществяване, но отвън не му се предоставя възможност за реализирането им. Затова е изключително важно, да се вземат под внимание индивидуалните предпочитания на детето и да се поощри това, което то носи в себе си, дори когато това не пасва на околните! Едно съответно на човека, а не теоретично възпитание, трябва да се ориентира към детето и подобно на „лечение“ да помогне, тялото и душевността да се развият правилно и здравословно, съответно на вътрешната същност на човека, за да не бъдат покъсно пречки на Аза, който иска да се прояви и разгърне.
Какво подпомага и поощрява здравословното душевно развитие през тази възраст? За да не се превърне в дълбока пропаст естествената раздвоеност проявяващата се в тази възраст, безусловно е необходимо, юношите да бъдат възпитани да имат вяра и доверие в света. Защото до този момент вярата при детето отчасти е една душевна „природна сила“. Сега собствената воля, подтикната от един неопределен инстинкт, излиза навън, за да закотви собственото същество в света. Това обаче е възможно
само чрез доверието в те зи, които вече от дълги години живеят на този свят и могат да покажат, че си струва човек да стане възрастен. Децата, както знаем от самите нас, не обичат моралните проповеди („...докато аз те храня...“ и др.), а истински жизнени опитности. Тези деца, които найчесто се самоизолират, противят се и биват заклеймявани като инати така наречените трудни деца наймного се нуждаят от интензивен контакт с възрастните. Човек упорито трябва да се старае да постигне този контакт, защото „лесните“ деца не са непременно „найценните“, въпреки че с тях е удобно. Необходимостта от един човек с жизнени опитности, съответно педагог и свързаното с това вътрешно ръководство и опора, според моя личен опит, трае до към 18/19тата година. До тогава Азът обикновено така е стабилизиран, че от вътрешността на човека от само себе си започват да изплуват собствени възгледи и дори морални импулси.
Отново и отново може да се наблюдава, как при деветнадесетгодишни младежи от само себе си престават някои щуротии и те, така да се каже, стават „разумни“. И обратното, по това време трябва да престанат досегашните лоши привички, защото иначе започващото „раждане на Аза“ ще се проспи. До този момент би трябвало да се прекрати досегашното приемане на наркотици, защото отсега нататък лесно ще се превърне в привичка, тъй като поради наркотиците няма да може да настъпи постепенното узряване на Аза. Относно терапията това означава, че младежите трябва да се подложат на лечение по възможност в началото на третото седемлетие, когато още се поддават на душевно и педагогично влияние.
Обобщено може да се каже: Една обичана и достойна за уважение личност е като закриляща сила за младежите през целия живот. За съжаление веригата между отделните поколения вече на много места е разкъсана. От едната страна се тръби: „Тази младеж...!“, а от другата страна: „Не вярвай на никой, който е над 40!“ Може би важна причина за това са събитията по време на войната и след това, когато израсна едно „общество без бащи“ и фалшивият, както и истинският принцип на авторитета колабира. Този принцип трябва отново да бъде създаден за бъдещите поколения, но сега вече от позицията на познанието и обичта. Новото трябва да се основе на старото, но да води напред.
Покъсно пак ще говорим за вътрешната връзка между генерационния проблем и проблематиката на пристрастяването (стр. 115). Понякога известна болест се проявява на определено място, което не е идентично със същинските причини. Не поглеждаме ли в погрешна посока при болести като СПИНа, рака или наркотиците? Даже и при една мигрена
причината на болестта найчесто лежи в околната среда или в обмяната на веществата.
Сподели с приятели: |