Движението за реформиране на метода на правонамирането е едно от явленията с най-широк пространствен обхват в новата история на правното развитие. Възникнало почти едновременно в различни страни, то навсякъде се е характеризирало и с черти, които надхвърлят границите на особеното и на само националното. Причините за това са много разнообразни. Индивидуализъмът на една епоха, която намира за остаряла етатичната концепция на деветнадесетия век, естествено е търсел да укрепи авторитета на съдийското право, ограничавайки ролята на закона. Новите схващания за социална правда и обществена солидарност, вляли неусетно променено съдържание и в идеята за правото, са се мъчили да проникнат в здравата постройка на установения правен ред. Преодоляването на едностранчивия интелектуализъм в философията е станало причина да се гледа по друг начин на правоприлагането и на съдийската служба. Бързите успехи на социологичните изучвания също са насърчавали стремежа към такава ревизия. По този начин, инак различни или даже противоположни идейни течения са се срещнали, когато е трябвало да се формулира искането за ново отнасяне на съдията към писаното право. Атеса били все израз на мирогледни промени от най-широко значение. Но и увеличеният общ интерес към сравнителноправните изследвания е работел в същото направление. Поради разпалването на полемиката относно правния метод е било само по себе си естествено да се хвърля все по-често поглед настрана, за да се потърси подкрепа в чужди съображения, основания и авторитети. Естеството на спорния предмет само е помагало за това. Така в „борбата за метода“ постепенно са израстнали обединяващите елементи, които са я превърнали в една от най-внушителните последни манифестации на общото в историята на съвременната европейска правна култура.
Наред с тези общи елементи, обаче, специфичните условия на отделните страни са сложили своя особен отпечатък както върху начина на поставянето на проблемите, така и върху еволюцията на техните разрешения. Неволно се налага сравнението с някогашното движение за кодифициране на частното право. И тогава се е касаело за едно широко общо течение, завършило в обособените и толкова различни отделни национални кодификации. Развитието на правото е подчинено на общия закон на европейската цивилизация, на която е съдено да се движи между полюсите на единството и на националното многообразие. Преобладаващата континентална теория е била единна в отрицанието на стария тълкувателен метод и в стремежа си да я замени с едно учение, което по-добре би задоволило нуждите на правния живот чрез повишена отговорност на съдията. Неин духовен продукт е прочутият чл. 1 на Швейцарския граждански законник: „Законът се прилага към всички правни въпроси, за които съдържа определение по словесен смисъл и тълкуване. Ако в закона не може да се намери предписание, съдията трябва да реши според обичайното право и, ако липсва и такова, според правилото, което той би установил като законодател. При това той следва изпитаното учение и традицията“. С този текст един законодател сам изрично е оповестил и отказа си от претенцията да регулира изчерпателно всички мислими правни отношения, и неизбежната непълнота на всяко писано право, и властта на съдията да потърси, при нужда, в други извори ръководното начало. Новият път е бил окончателно начертан за швейцарското правоприлагане. Но там, където законодателят е останал мълчалив зрител на развитието, доктрина и юриспруденция са били длъжни сами да търсят пътя. Различията в практическите имнужди и различният дух и национална традиция са определили техните посоки. В течение на един процес, който трае вече няколко десетилетия, са се очертали, някъде по-ясно, на други места не тъй сигурно, и различни доминиращи схващания.
Практическата нужда от нов метод е била най-силно чувствана във Франция. Code Civil бе живял вече сто години. Това бяха стоте години на деветнадесетия век, с всички промени, които той беше донесъл в техника, в стопанска структура, в социални отношения, в политически доктрини и в възгледите за морал и право. Намесата на законодателя беше изменила много – чрез една дълга редица от особени закони. Но в основните си линии и в голямата част на отделните си елементи постройката стоеше непокътната. Естествената мисъл би била: обща ревизия или нов кодекс. Стогодишнината беше тъкмо дала повод за авторитетни изказвания в този смисъл. Но законодателството не изглеждаше да клони към такава мярка. Мнозина са го насърчавали в това му отношение и не са споделяли мнението, че развитието действително е надживяло законника. „Това е възраст на младостта за подобно дело“, е възкликнал, например, Planiol.Особеното съчетание на привързаност към традицията и на напредничавост, тъй характерно за френския дух, като че ли е трябвало да каже и тук решителната си дума.
Но практиката ден след ден е искала своето. Неразривно свързани с нея, съдилищата не са били в състояние да й го откажат, и доктрината е почвала все по-ясно да вижда това. Търсейки новото, погледът се е обърнал към метода, за да го получи от нея. Само изразител на това общо настроение е станал Paul Deschanel,когато е писал, както помним, че въпросът за правния метод доминира днес целия социален живот. „Чрез Code civil, но отвъд него“: тази формула на Sаlеillеs, ако се разбере по-широко, отколкото нейният автор е искал, би могла да ни укаже посоката, в която се е осъществила промяната във Франция. Една промяна по-лека и с по-големи последици, отколкото тази в другите страни. Еволютивното тълкуване е било нейното естествено средство. В лицето именно на Saleillesто е намерило големия си привърженик във Франция. Но едно по-свободно тълкуване предполага вдълбочена критика на старите тълкувателни методи, изясняване границите на съдийската обвързаност и установяване на ръководни начала за „свободно търсене на правото“. Genyе посветил на тези задачи делото на своя живот. В едно ново схващане за същността и функцията на обичая Lambertе сметнал, че може да открие друг важен инструмент за правното развитие. А независимо от научните построения, юриспруденцията бавно е вършила своята творческа работа и е наложила да бъде признато едно ново – „юриспруденциално“ –право. Тези са елементите, които, струва ми се, са определили днешното състояние на френската теория за източниците и тълкуването на правото.
По-друга насока е взело развитието в Италия. Поначало, би могло да се очаква, че новите идеи биха срещнали добър прием в италианската правна теория от първите години на настоящето столетие. Познанството с историческата школа и особено с позитивизма на късната историческа школа е било от сравнително нова дата, и то –първоначално – косвено и в много случаи повърхностно. Традицията на естественото право е била още жива. Fеrdinando Bianchi беше схващал „общите правни принципи“ на чл. 3 именно като принципи на естественото право (по-горе с. 26). В правно-философската литература един Franсеsсо Filomusi Guelfi, който винаги е упражнявал силно влияние върху цивилистите чрез своята юридическа енциклопедия, също беше останал верен на едно модернизирано естествено право: неговата „идея за правото“, признавайки релативността на общото правно развитие, все пак е включвала и известно абсолютно и непроменливо съдържание. Тъкмо тази идея за правото, въплътена в „системата на рационалните изисквания“ е трябвало, според учението нa Filomusi-Guelfiда ръководи и правоприлагането основано на общите правни принципи, за които говори чл. 3116. Уважавани юристи, като Carlo Gabba,бяха предупреждавали срещу надценяване на значението на кодификацията, подчертавайки, че „цялото частно право на нацията не се изчерпва с законника“ и че „тълкувателят ще трябва да хвърли пълна светлина върху не малко правни отношения, които в гражданския законник са или едва засегнати или изцяло забравени“117. Сам VittorioScialоja,в една кратка, но убедителна бележка, беше посочил на относителната стойност на принципите относно тълкуването, от които мнозина погрешно правели „нещо като неизменна глава на общата логика“118. Собствената национална традиция е криела, следователно, достатъчно зародиши за едно развитие към по-свободна тълкувателна теория.
Все пак идеите на новото време са проникнали в Апенинския полуостров далеч не така бурно, както другаде. В подобни случаи да се правят предположения за причините е до известна степен рискувано. Но както и да се гледа на явлението в неговата цялост, за известни обстоятелства не може, струва ми се, да не се държи особена сметка. За консерватизма на преобладаващата италианска правна мисъл са допринесли и сравнителната новост на законника и на постигнатото чрез него унифициране на частното право в Италия, и доминиращата в италианската литература етатическа концепция за правото и силното влияние на немската пандектна правна доктрина, интересът към която е ставал все по-голям с новия разцвет на романистичните изследвания, вдъхновен от Filippo Serafini.Колкото ce отнася специално до тълкуването на законите в тесен смисъл, първият успех на движението за реформи в Италия се е състоял в това, че голяма част от авторите се е обявила в полза на „исторически-еволютивния метод“. Както отбелязах и по-рано, обаче, този метод се разбира от мнозина италианци не така както я разбират във Франция. Нея ще трябва да разгледаме най-напред. Поле на по-късни разисквания, засегнали дълбоко основните проблеми на правоприлагането, са станали и „общите правни принципи“ на чл. 3 от законника. По-близко запознаване с тези разисквания е също необходимо, за да се разберат становищата на новата италианска доктрина. Резултатът на тези становища са донякъде и разпорежданията на новия законник. Те трябва да бъдат отбелязани накрая.
Германският граждански законник от 1896 г. бе резултат на двадесетгодишните усилия на едно време, в което правната наука беше стигнала една от най-високите си точки. Хиляда и деветстотната година, когато този законник е влязъл в сила, беше станала по този начин символ. Символ за предела между две епохи – за един завършек и едно начало. Завършваше развитието на пандектното право. Неговият последен разцвет –в немската пандектна литература от деветнадесетия век – се беше изцяло отразил в новия законник. За историята на кодификациите започваше ново време. Както Code civil е служил като ръководещ образец почти за всички през изтеклия период, така и германският граждански законник трябваше да стане една от изходните точки на бъдещия граждански законодател. Още в течение на изработването му Saleillesбе привлякъл върху него вниманието на френските юристи и така беше създал един от поводите за новия интерес в Франция към сравнителното право. Австрийските реформи на гражданския законник са били вдъхновени от германския. От него швейцарският законодател широко е черпил за своето самостоятелно и, според мнозина, тъй съвършено дело. Без помощта му Бразилският законник и Полския закон за облигациите едва ли биха имали сегашното си съдържание. Проектите в Унгария, Югославия и Чехословашко винаги са го имали пред очи, както и новият Гръцки законник от 1940 г. Следи от негово влияние могат да се усетят в техническото изграждане на отделни институти даже в Гражданския кодекс на Руската съветска федеративна социалистическа република, тъй различен от останалите в основните си принципи. Разбира се, не се касае вече за сляпото заимстване, на което се е радвал някога Наполеоновият законник. Хората на новото време повече вярват на собствените си сили. А и някои от недостатъците на германския законник са били твърде скоро разбрани. Няма съмнение, обаче, този законник е едно от най-значителните постижения на правното развитие изобщо.
Но законниците, изглежда, нямат еднаква съдба. Тази на германския законник е била твърде различна от съдбата на повечето други кодификации, от тази на френския му събрат например. Още в първите години на живота си той е трябвало да стане свидетел на едно идейно движение, което обикновено означават с широкото и не съвсем определено име – „учение за свободното право“. Това движение не е било насочено пряко срещу законника, като законодателно дело. Но то е извиквало на преден план проблема за празнините в правото на формалните правни източници. То се е борело за признаване на творческия характер на съдийската служба и за разширяване на нейните прерогативи. То е искало да ревизира теорията за правните извори, за да отнеме на закона и обичая изключителното място, което им е запазвала по-старата доктрина. Гласове, които не са били нито незначителни, нито изолирани, са предлагали да се допусне решаване въпреки закона. Атаките срещу правото на закона изобщо не са могли да не засегнат и авторитета на законника.
Днес много от някогашните учения са вече отшумели. Но тридесет години по-късно германският граждански законник трябваше да понесе новите, преки и силни удари, които му идеха от една политическа доктрина. Проникването на национал-социалистическото учение в областта на частното право започна с критика срещу закона. Критикуваше се голямото наследство в него на римски правни идеи. В забравените и понякога смътни институции на отдавна изоставено обичайно право се търсеха аргументи, за да се докаже, че законникът не отговаря на националния дух. Преимуществата на техническия език се пренебрегваха, за да се препоръча една по-популярна форма, която щяла да върне народа към закона като към истинска негова „народна правна книга“. За абстракции лишени от съдържание и чужди за действителните нужди на живота започнаха да се смятат редица общи учения, та дори и цялата обща част на законника, с която германските юристи се бяха гордели и на която в чужбина бяха завиждали. Подхвърляше се често упрекът, че и общото разпределение на материята и конкретното уреждане на отделните правоотношения било повлияно от формални юридически и конструктивни съображения в по-голяма степен, отколкото това е съвместимо с едно целесъобразно предметно уреждане и пр.
В някои от тези критики имаше значителни елементи истина. Други бяха плод на искрени усилия или на роматични илюзии. Но те не можаха да обяснят нито цялостното отричане на законника, нито трескавото втурване в подготовката на основна реформа, която трябваше изцяло да го замени с друг, нов законник. Под ръководството на Академията за германско право в кратко време се публикуваха редица правно- политически изследвания, доклади, проекти и предложения, колкото се отнася до личното право, доведоха през 1942 г. дори до окончателното фиксиране на един официозен предварителен проект. С реформата се бързаше, макар че, като се има предвид пътят, изминат междувременно от правната наука, подготвителните работи на много места извикваха съмнение дали новото дело би стояло на равнището, което старият законник беше стигнал за своето време. Господстващата политическа доктрина и израстналият от нея светоглед бяха нетърпеливи да заличат и в голямата постройка на частното право следите от непоклатимата вяра на деветнадесетия век във върховната стойност на индивида, в атмосферата на която бяха кристализирали разпорежданията на законника от 1896 г. Кодексът на Консулата, станал кодекс на Империята, беше преживял Реставрация, втора империя и три революции, за да се затвърди като кодекс на републиката и на демокрацията. Тоталитарните учения на новото време са по-взискателни в стремежа си към тотално господство.
Националсоциализмът смяташе да осъществи своите цели в областта на частното право чрез законодателна реформа. На тълкувателната теория като инструмент за реализиране на тази цел той отдаваше само второстепенно значение. Някогашното движение за реформа в учението за метода в Германия се бе развило почти непосредствено след влизането на законника в сила. И в единия, и в другия случай германската тълкувателна теория не е била изправена пред една тъй императивно определена позитивна цел, която сама да посочи начцна на разрешението, както е било във Франция в началото на столетието. Там необходимостта да се приспособи законника към изискванията на изменената обстановка и да се догони развитието на юриспруденцията ясно са очертавали посоката, ако не и мярката на завоя, който доктрината е трябвало да направи. Затова е било възможно да се постигне толкова скоро съгласие поне по основните линии. В Германия, обективните условия и новото по-дълбоко разбиране за същността на правоприлагането са налагали само негативния резултат: трябвало е да се изостави старата тълкувателна теория с нейната догма за пълнота на закона, с учението й, че съдията само субсумира, и с компромисното средство на произволните конструкции, които искат да задоволят едновременно и нуждите на живота, и фалшивата догма. За позитивното изграждане на един нов метод това не е достатъчно. Затова и картината на новите теории в Германия е извънредно пъстра именно в позитивната си част. Тясното преплитане на тълкувателната теория с други основни проблеми също е допринесло и за разнообразието на предлаганите разрешения и за нюансирането на становищата в рамките на отделните направления. Дори само за да се отбележат – и то сумарно – всички застъпени становища би било потребно едно специално изследване.
Прочее, трябва да се избира. Че при подбора може да се изпусне много от голямо и дори от съществено значение, е ясно. Непълнотите на следващото изложение са увеличени и поради обстоятелството, че не съм имал на ръка всичко, което би било желателно да се изполва. Но тази работа изобщо не е замислена като пълна история на идеите. Нейната задача е само да помогне, чрез общ поглед върху еволюцията на тълкувателната теория, за по-правилно поставяне на проблема за тълкуването в нашето гражданско право. Ще трябва да се ограничим, следователно, най-напред с един общ преглед на развитието в първата фаза, която е приключила приблизително с започването на Първата световна война. Особено внимание ще трябва да се отдели, на второ място, за така наречената юриспруденция на интересите, която може да се смята за господстващото по-ново направление в германската тълкувателна теория. Накрая ще трябва да се занимаем накратко и с най-новите германски опити в тази материя.
С няколко кратки бележки в последните два параграфа ще могат да се дадат само недостатъчни указания за новото развитие в Австрия и в следреволюционна Русия. Данните, с които разполагаме у нас, не позволяват да се проучи това развитие, особено колкото се отнася до Съветския съюз.