МЕЖДУНАРОДНИ КОНВЕНЦИИ И ДИРЕКТИВИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, КОИТО ИМАТ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ХАРАКТЕР ЗА НАШЕТО ЛОВНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ЗА СТРАТЕГИЧЕСКОТО ПЛАНИРАНЕ

МЕЖДУНАРОДНИ КОНВЕНЦИИ И ДИРЕКТИВИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, КОИТО ИМАТ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ХАРАКТЕР ЗА НАШЕТО ЛОВНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ЗА СТРАТЕГИЧЕСКОТО ПЛАНИРАНЕ

Съгласно чл.5, ал.4 на Конституцията на Република България „ Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. България са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат“, а чл.15 гласи : „Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната“.

Законът за опазване на околната среда, който е общ закон определя принципа за ползване на всички възобновими природни ресурси, като в чл. 54 е записано: „Ползването на всички възобновими природни ресурси е възмездно“. Дивечовите популации са възобновим природен ресурс и като такъв се ползват възмездно и устойчиво.

Международно и Европейско природозащитно законодателство

Трябва да отбележим, че Конвенциите нямат предвидени санкции за нарушения и затова страните, които са се присъединили към съответната Конвенция, следва да я прилагат, като въведат международните принципи в своите закони и предвидят съответни санкции за нарушенията по тях.

1. 
   Бернска конвенция
   

Към Конвенцията са създадени 4 Приложения.

Специално внимание се отделя на застрашените и уязвими видове, включително на застрашените и уязвими мигриращи видове (приложение 2). Българските видове бозайници, включени в Приложение 2 са мечката, видрата, дивата котка и тюлена монах. В Приложение 2 е включен и вълка с изключение на гръцките популации на север от 39 паралел. В България популацията на вълка е стабилна със запазени естествени местообитания и се нуждае единствено от защита през размножителния период.

Член 6 на Конвенцията забранява умишлено залавяне, задържане, убиване, повреждане или унищожаване на местата за размножаване. Забранено е вземането на яйца, търговията и притежаването на цели и части от тези животни.

В Приложение 3 са включени видове с по-либерален режим на защита. Съгласно чл.7 от Конвенцията видовете от Приложение 3 могат да бъдат обект на лов, но при условия, че се въведат мерки за сезон за лов, временни и местни забрани за лов, забрана за продажба и търговия, норми за регулиране и др. В това приложение са включени всички видове изброени в Приложение 1 на Закона за лова и опазване на дивеча. Ловните видове са посочени в Таблица 1.

В Приложение 4 на Конвенцията са описани забранените средства и методи за убиване, лов и други форми на използване, а именно:

Примки

Звукозаписи, електрически уреди, способни да убиват или да зашеметяват;

Изкуствени източници на светлина, огледала и други заслепяващи предмети;

Приспособления за осветяване на целта;

Приспособления за нощна стрелба, съдържащи електронен преобразовател или увеличител на образа;

Експлозиви;

Мрежи;

Капани;

Обгазяване и опушване

Полуавтоматични оръжия, чийто затвор може да побере повече от два патрона;

Самолети;

Автомобили в движение.

Птици:

Въдици;

Звукозаписи, електрически уреди, способни да убиват или зашеметяват;

Изкуствени източници на светлина, огледала и други заслепяващи предмети;

Приспособления за оцветяване на целта;

Приспособления за нощна стрелба, съдържащи електронен преобразовател или увеличител на образа;

Експлозиви;

Мрежи;

Капани;

Полуавтоматични оръжия, чийто затвор може да побере повече от два патрона.

Подписана е на 23 юни 1979 г. в гр. Бон, Германия, членуват 76 страни от Африка, Централна и Южна Америка,Азия, Европа и Океания.

Конвенцията има за цел да обедини усилията на страните за опазване на мигриращите застрашени видове в целия им ареал на разпространение. В уводната част на Конвенцията е записано, че всяко поколение трябва да съхрани природата за бъдещите поколения. По своя характер и обхват Бонската конвенция има глобален характер. Тя съдържа две Приложения-застрашени мигриращи видове от Приложение 1 и мигриращи видове, които трябва да бъдат предмет на СПОГОДБИ между страните за подпомагане на тези мигриращи видове от Приложение 2.

В Приложение 2 са включени водолюбивите птици, щъркелоподобните, грабливите птици и пъдпъдъка.

Подписани са 7 спогодби, три от които са подписани от България – за прилепите, за водолюбивите и за тънкоклюния свирец.

Ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 1990г. , ДВ, бр. 103 от 1990 г. В сила за Република България от 16 април 1991 г.

Конвенцията има за цел да регламентира търговията на екземпляри от дивата природа с цел опазване на видовете от прекомерна експлоатация с цел търговия, като под екземпляр се разбира всяко мъртво или живо животно или растение, или лесно разпознаваема част или производно от тях.

Под специален режим са поставени над 20 000 вида растения и животни, които се актуализират на всеки 3 години. Видовете растения и животни са описани в 3 Приложения към Конвенцията.

В Приложение 1 са включени видове застрашени от изчезване. Търговията с видове от това Приложение се разрешава само при изключителни случаи и се изисква предварително издадено разрешително (по специален образец) от страната вносителка. В това приложение от българските видове са включени: видра, тюлен монах, къдроглав пеликан, кръстат орел, сокол скитник, тънкоклюн свирец и немска есетра. В Приложение 2 са включени видове, които макар в момента да не са непременно застрашени от изчезване, биха могли да станат такива, което е несъвместимо с тяхното оцеляване. За тези видове се изисква издаване на специално разрешително (по образец) за износ само от страната износителка. От българските видове в Приложение 2 са включени: мечка, вълк, чакал, дива котка, черен щъркел, бял лопатар, розово фламинго, червеногуша гъска, всички видове орли, мишелови, ястреби, блатари, соколи, сив жерав, всички видове сови, сухоземни костенурки, турска боа, бял аполон и медицинска пиявица.

Конвенцията по международната търговия със застрашени видове от дивата флора и фауна се прилага в страните от Европейската икономическа общност чрез Регламент 338/97 и Регламент 865, които са въведени директно в Закона за биологичното разнообразие, като са предвидени и съответни санкции за нарушение на регламентите.

Конвенцията е приета на 2 февруари 1971 г. в гр. Рамсар, Иран. Подписана е без задължение за ратификация в изпълнение на Решение N386 от 18.11. 1974 г. на Министерски съвет, в сила за България от 24. 01. 1976 г. и се прилага от МОСВ. В Конвенцията членуват 158 държави, които са представили 1770 влажни зони с обща площ 161 мил. хектара. Министерството на околната среда и водите (МОСВ) е ведомството, което отговаря за прилагането на Рамсарската конвенция в България. България е представена с 11 влажни зони с обща площ 35 273 ха както следва: „Атанасовско езеро“, „Комплекс Белемски острови“, „Дуранкулашко езеро“, „Остров Ибиша“, „Шабленско езеро“, „Местността Пода“, „Поморииско езеро“, „Комплекс Ропотамо“, „Езеро Сребърна“, „Езеро вая“, и „Карстов комплекс Драгоманско блато“. Огромно е значението на влажните зони като резервоар за подхранване на подпочвените води, за пречистване на водите, за опазване на водолюбивите птици и растителните видове. Достатъчно е да споменем, че годишно само през „Атанасовското езеро“ преминават над 240 000 бели щъркели и над 60 000 грабливи птици. Това е популацията на тези видове от почти цяла Северна , Източна и Централна Европа. Поради своето ключово значение за опазване на биологичното разнообразие една част от влажните зони са обявени по Закона за защитените територии (ЗЗТ) като резервати, поддържани резервати или защитени местности и са въведени режими на защита. При обявяването на влажните зони се подкрепят традиционни дейности, които подпомагат поддържането на устойчиво и богато биологично разнообразие. Типичен пример в това отношение е добива на сол от „Атанасовското езеро“, лечебна кал, косенето на тръстиката, риболов и др. дейности.

Съществуват забрани за използването на оловни сачми в зони, където лова е разрешен за предотвратяване на оловното отравяне на птиците, тъй като птиците използват сачмите като гастролити. Трябва да отбележим, че голяма част от водолюбивите птици са основен обект на лов и затова опазването на влажните зони има ключово значение за водолюбивите птици за тяхното размножаване, хранене и почивка по време на миграция. Пресушаването на блатата и влажните места за нуждите на земеделието коренно променя местообитанията и редица видове изчезват.

Конвенция за биологичното разнообразие

Депозитатор е генералният секретар на Организацията на Обединените Нации; Открита е за подпис на 05.06. 1992 г. В сила е от 29.12.1993 г. . Ратифицирана е от България със Закон от 37 –то Народно събрание

Конвенцията за биологично разнообразие изисква опазването на генетичните ресурси във всичките им форми. С течение на времето животните са се приспособили към условията на дадено местообитание и затова всяко вмешателство, като разселване на видове от други райони, внасянето на чужди видове и повторно разселване на изчезнали местни видове следва много внимателно да се оценява. Предвидени са специални процедури, за да се избегнат евентуални грешки. В съответствие с Конвенцията през 1993 г. е разработена Национална Стратегия за опазване на биологичното разнообразие в България и Национален план за действие, които са най-значимите документи за опазване на разнообразието от растителни и животински видове и техните местообитания в България.

Природозащитното законодателство на Европейския съюз се основава на Директивата за птиците (79/409/ЕЕС), приета през 1979 г. от Съвета на Европейската общност за съхранение на дивите птици и Директива 92/43 на Съвета на ЕИО от 21. 05. 1992 г. за запазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна. Целта на двете директиви е да запазят биологичното разнообразие чрез изграждане на единна взаимно-свързана мрежа от защитени зони, наречена НАТУРА 2000.

Република България е страна по двете Директиви след присъединяването към Европейската икономическа общност. Директивата за птиците изисква определяне на специални защитени зони (зони за птиците), а Директивата за местообитанията изисква определяне на Зони от значение за общността (популярни у нас като „зони за местообитания)“, които заедно формират мрежата от защитени зони, наречена НАТУРА 2000. За по-голяма яснота трябва да поясним, че в България има защитени територии, обявени по Закона за защитените територии. Според степента на защита защитените територии са 6 категории:

1.Резервати

2. Национални паркове

3. Природни забележителности

4.Поддържани резервати

5.Природни паркове

6. Защитени местности

В резерватите и националните паркове обособяването на ловностопански райони и ловът са забранени, а в останалите защитени територии ловуване може да се допуска, ако не пречи на целите на защитата и се определя със Заповедта за обявяване на съответната защитена територия. Всички тези защитени територии са включени в защитените зони НАТУРА 2000 и запазват режимите на опазване и управление съгласно Закона за защитените територии.

Видно е от таблицата, че само в около 2 % от територията на страната, а именно в защитените територии, които са изключителна държавна собственост и са с най-висока степен на обществен интерес, има въведени ограничения в лова, което не е от съществено значение за отрасъла.

Зоните за птиците и зоните за местообитанията, както и защитените територии много често се припокриват. Списъците със защитените зони се приемат от Министерски съвет, а заповедите за обявяване и режимите се издават от министъра на околната среда и водите . По Директивата за птиците са приети 114 защитени зони с обща площ 20,3% от територията на страната, а по Директивата за местообитанията съответно 228 защитени зони, покриващи 29,5% от територията на страната. Както беше посочено много често зоните за птиците и зоните за местообитанията се припокриват и затова общата площ на защитените зони е 33,9% от територията на страната.

ПРОУЧВАНЕ НА ЗАКОНОДАТЕЛНИТЕ НОРМИ В ОБЛАСТТА НА ЛОВНОТО СТОПАНСТВО В ЕВРОПА И У НАС

1. ВЪВЕДЕНИЕ

Ловното право (този термин включва правото да се упражняват всички действия и дейности свързани с дивеча върху определена територия) в Европа е изградено на редица общи признаци. Основното е, че на дивеча се гледа като на национално богатство и възобновяващ се природен ресурс и всичко свързано с него се урежда със специален закон.

Проучени са законите за лова на водещите в ловностопанско отношение страни от Европа – Австрия, Германия и Франция и новите закони на бившите социалистически страни – Полша, Румъния, Словения, Сърбия, Унгария и Чехия. Законите на бившите соц. страни са от особено значение за нас, тъй като в годините на прехода те, почти всичките успяха да запазят добро състояние на дивечовите си запаси.

Австрия и Германия, които са федерации имат самостоятелни ловни закони за всяка провинция (област). Германия има общ рамков закон (федерален), с който се съобразяват законите на провинциите, докато в Австрия няма такъв общ закон. За Германия е проучен както федералния закон, така също и няколко закони на провинции – Баден-вюртен-берг (приет 1996 г.) и Хесен (приет 1978 г.), а за Австрия законите за провинция Залцбург (приет 1993 г.), на провинция Долна Австрия (равнинна провинция, приет през 1974 г.) и на Тирол (приет 2004 г.).

Франция няма самостоятелен закон за лова. В общия закон за земеделието и горското стопанство има цял раздел - лов, който регламентира ловносто-панската дейност и важи за цялата страна.

Законите на страните от Скандинавието, Прибалтика и Русия (раздел в Закона за защита на природата), не се отличават съществено от принципите на цитираните по горе държави, но почиват на други традиции и поради географското си разположение стопанисват дивеч, който не се среща у нас. Затова тях няма да ползваме в разработката, с изключение на някои морални норми и съображения, регламентирани в техните закони.

Независимо, че в почти всички закони дивечът не се определя за собственост на държавата, както вече подчертахме, на дивеча се гледа като на национално богатство и държавата си запазва правото чрез законите:

• 
  да създава условия за неговото опазване;
  
• 
  да защитава и опазва дивечовите местообитания;
  
• 
  да определя и регламентира структурата и големината на ловните площи;
  
• 
  да определя редът и условията за неговото рационално стопанисване и ползване;
  
• 
  да определя видовете разрешени за ловуване и да забранява определени видове дивеч за ловуване;
  
• 
  да въвежда ограничения в ползването;
  
• 
  да определя режимите за интродукция на чуждоземни видове;
  
• 
  да налага наказания за нарушения на ловните принципи и нерегламентирано ползване;
  
• 
  да определя реда за придобиване правото на лов;
  
• 
  да регламентира и определя управлението на всички дейности, свързани със стопанисването и ползването на дивеча.
  

Тук ще направим анализ само на законите на Австрия, Германия и Франция и то на проблемите свързани със собствеността на дивеча, ловното право, правото на ловуване, организацията на ловните площи и управлението но ловното стопанство. Ловното законодателство на останалите страни е разгледано в подробния анализ на разработката.

2. 
   Собственост на дивеча
   

В австрийските ловни закони (във всяка провинция на Австрия има отделни закони) не се определя форма на собственост на дивеча. Разпоредбите на законите на всяка провинция недвусмислено определят дивеча като общонационално богатство и запазването му е от обществен интерес. В закона за лова на провинция Залцбург(1994 г.) е записано в чл. 1, че “настоящият закон служи за запазване на местните видове дивеч, за запазване и подобряване на местообитанията им, за избягване на непоносими дивечови щети на растителността, за защита и опазване на застрашените видове, както и за осигуряване чрез ловуване на устойчиво развитие на дивеча и запазване на природното равновесие”. В закона на Долна Австрия няма текст, който дори и косвено да се отнася до собствеността на дивеча. В §2 се казва: “С правото на лов са свързани правата и задълженията за съхраняване на дивеча, като се зачитат интересите на селското и горското стопанство, с оглед развитието и запазването на биоразнообразието и здравето на дивеча”. Подобни са текстовете и в другите австрийски закони, т.е. не третират директно въпроса за собствеността на дивеча, но регламентират от името на държавата всичко свързано със стопанисването му, като след отстрела с него се разпорежда добилият правото да го стопанисва.

В немския ловен закон (приет 1977 г.) също не се третира въпроса за собствеността на дивеча. Регламентацията на текстовете обаче, още в параграф 1 на федералния Закон за лова определят, че “ловното право е изключително право да се стопанисват свободно живеещите в определена област видове животни, които подлежат на лов (дивеч) и да се ловува и притежава отстрела, като това право е неразривно свързано със стопанисването на дивеча” и още, че “ при ловуването трябва да се спазват общо приетите основни закони на ловното право”. Това потвърждава, че всички дейности свързани с дивеча и стопанисването и ползването му ще стават само в съответствие с законовите норми, а те се определят от държавата. Законите на провинциите разработват този принцип.

Във френския закон за лова (приемаме да наричаме така раздела за лова, приет 1997 г.) също няма текст, който да определя формата на собственост на дивеча, но още в първия член е постановено, че “правителството осъществява надзора върху лова за общия интерес”. Така по най-кратък и категоричен начин се заявява, че дивечът не може да се свързва с частни интереси и държавата е тази, която ще определя всички дейности свързани с лова, което и прави в следващите текстове на Закона.

Ловното право и организацията на ловните площи са съществен въпрос на ловното законодателство. Дивечът няма собствени територии. Той обитава площи, които имат реални собственици – физически или юридически лица. Тези площи имат в повечето случай предназначение, което влиза в конфликт с дивеча. В земеделския фонд дивечът се храни със селскостопанските култури, в горския фонд прехапва връхните и странични леторасли на младите гори, подраста и подлеса и по този начин причинява реални загуби. От друга страна, в повечето от случаите реалните собственици на ловните територии не са ловци и нямат отношение към стопанисването на дивеча. Това засилва конфликта - гора-дивеч-агробизнес и решаването му в значителна степен зависи от организацията на ловните площи и придобитото ловно право върху тях.

Във всички европейски закони ловното право включва правото да се стопанисва и да се ползва дивеча. Стопанисването включва всички задължения наложени от държавата чрез законите на притежателя на това право, включително и ползването (отстрела и улова) на дивеча и реализацията на дивечовата продукция, също са определени от законите. В никой закон правото на стопанисване не е отделено от правото на ползване на дивеча. От тук се налага извода, че в европейското законодателство ловното право е пряко свързано с правото на лов, т.е. с ловуването.

Как третират този проблем в различните страни ловните закони?

В Австрия ловното право е неразривно свързано със собствеността върху земята. В закона на провинция Залцбург е казано, че с ловното право могат да се разпореждат собствениците на земя в собствените си ловни райони, ако те са не по-малки от 115 ха., а в останалите – общината обособява един или няколко ловни кооперативи, но всеки от тях с не по-малко от 300 ха площ. В провинция Тирол тези площи са с по-големи размери съответно – 200 и 500 ха. И едните и другите могат да арендуват ловните си райони. Един собственик може да обособи, ако желае, няколко ловни райони, но общата му площ трябва да е свързана и да не е по-малка от 300 ха (Залцбург). В този случай между ловните райони трябва да има видими трайни теренни граници. Не се разрешава ловните райони да имат тесни участъци под 200 м. Една община има право на лов само върху общинските земи или общинските имоти, разположени на нейната територия или на територията на други общини, ако имат доказана собственост. Ловно право получават и аграрните колективи, ако те са собственици на земята. Отделните собственици на кооперативния ловен район нямат право в качеството си на собственици да ловуват в кооперативния ловен район.

Ловното право може да се отдава под аренда на физически лица, ако притежават редовна ловна карта за съответната провинция. Ловното право може да се отдава и на юридически лица при условия, че ще си назначат ловен ръководител. Ловното право може да се отдава и на ловни дружества.

Аграрните колективи трябва да отдадат собствените си територии под аренда. Ако не направят това, или докато го направят трябва да назначат ловен ръководител на ловната територия. Важно е да се подчертае, че в Австрия ловен ръководител имат всички ловни райони с изключение на ловните райони на физически лица придобили ловно право върху собствената си земя. Те носят еднолична отговорност за изпълнението на Закона върху собствените си земи. Това обаче означава още, че тези лица имат сериозна подготовка и познания върху всички въпроси свързани със стопанисването и ползването на дивеча. Това те доказват на изпита за ловци.

Същите принципи са разработени и в законите на останалите провинции на Австрия. С други думи ловното право в Австрия се дава въз основа на собствеността върху земята.

В Германия ловното право е неразривно свързано със собствеността върху земята. То не може да се разглежда като самостоятелно вещно право. На териториите, които не са частна собственост правото на лов принадлежи на провинцията (§3).

Организацията на ловните територии в Германия е както в Австрия. Всеки собственик на земя, с площ над 75 ха, може да получи правото на лов и по този начин обособява частен ловен район. Във високо планинските територии провинциите могат да увеличат този размер. Всички останали територии, които не са частни ловни райони, формират колективни ловни райони при изискване за минимална площ от 150 ха. Във Баден-вюртен-берг и в Хесен тази минимална площ е 250 ха. Когато колективния ловен район се отдава под аренда, площта му не може да е под 250 ха. Допускат се и изключения за по-малки площи на частните ловни райони, но те са регламентирани в закона. Границите на съседни провинции не влияят на формирането на ловните райони, но когато ловният район е върху две провинции, за него важи закона на провинцията, в която площта на ловния район е по-голяма.

В законите на отделните провинции има допълнителни уточнения, в някой случай и ограничения , но те не нарушават нормите залегнали във федералния закон. Например, в Баден-вюртен-берг е записано, че когато в частен ловен район са няколко собственици или е юридическо лице и няма арендуване на територията, а така също и няма назначен ловен служител, първичната ловна служба предоставя на един от тях правото на лов. Така се съблюдава правилото в частните ловни райони да има лична отговорност на едно лице за цялостната ловностопанска дейност. И още едно интересно ограничение, което го има, и тук, и в закона на провинция Хесен и в други провинции, а именно, че при ловни райони до 250 ха. право да ловуват получават не повече от три лица и за всеки следващи 100 ха. - по още едно лице. С това не се ограничава правото да се става ловец, а се ограничава възможността да се ловува.

Във федералния закон на Германия има важни ограничения за формиране на ловни райони и ловуване, а именно, че естествени или изкуствени водни пътища (водопроводи), пътища към пасища или за сваляне на дървен материал, железопътни съоръжения, както и други подобни площи се строят само тогава, когато в тяхната площ не се ловува и не се накърнява целостта на ловния участък и те не пречат на неговото обособяване. И още, че в оградени територии и в не обособени ловни райони не се ловува или ловът е силно ограничен.

В колективните ловни райони собствениците на земи формират ловно дружество. То може да се регистрира и юридически и се представлява от ръководството си. Докато се избере ръководство то се ръководи от общината. Колективният ловен район в Германия може и да не се арендува. Доходите от лова се разпределят по решение на дружеството. Ако то реши разпределението да става не според размера на вложените земи, всеки член на дружеството може да изисква своята част с писмена молба до ръководството, до един месец след вземане на решението. Правото на лов в колективните ловни райони принадлежи на колектива.

Правото на лов в Германия може да се предостави чрез аренда на трето лице. Даването под аренда на частните ловни райони е възможно, ако площта им е минимум 75 ха, а на колективните – 250 ха. Не се разрешава арендуване на площ над 1000 ха от един арендатор, като тук се включват и собствените му ловни райони. Собственик на един или на няколко ловни района с площ над 1000 ха се отдават под аренда само, ако са една обща площ. Арендуваната площ може да е над 1000 ха в планинските области, но със специално законово решение на провинцията,

Арендатор може да бъде лице, което има годишен ловен билет и го е притежавал не по-малко от три години в Германия. Договорът за арендуване е най-малко за 9 години и е с действие от началото на ловния сезон - 1 април и важи до края на ловния сезон - 31 март. Ловният район, в който може да се упражнява правото на лов се отбелязва от общината в ловния билет. Договорът за арендуване се заверява в общината. Договорът се прекратява и при отнемане на правото за ловуване (ловния билет). В случай, когато договора се прекратява по вина на арендатора, той заплаща на даващия под наем нанесените щети (пропуснати ползи).