П р и л о ж е н и е стратегия за развитие на ловното стопанство в република българия за периода 2012 2027 г

1. Въвеждат се принципни изисквания за планово стопанисване на дивечовите запаси, за плановото им обвързване с прираста и ползването и с тяхната динамиката във времето.

2. За пръв път в законите ни се включва и ловностопанската наука и научните структури като гарант за успешното решаване на всички въпроси, свързани с ефективното стопанисване на дивеча. В Ловния съвет на страната се включват и представители на научно-изследователските институти, работещи в областта на ловното стопанство.

3. Нов момент в Закона е, че правото на ловуване имат само български граждани, членове на ловно-рибарските дружества (чл.4). Продължава традицията от предишните два закона да се подкрепя и развива организирания характер на ловно-стопанската дейност и ловния спорт у нас, което е и предпоставка за бъдещите успехи на ловното ни стопанство.

4. За пръв път в нормативната ни уредба се обръща внимание и на проблема за болестите по дивеча като “се задължават служителите по горите и ловците да съдействат за откриване на болестите по дивеча и тяхното прекратяване”.

5. С оглед на по-нататъшното развитие на ловната статистика се задължават ловците да отчитат отстреляния дивеч от всеки ловен излет и да предоставят данните в определени срокове.

6. Нов момент е и забраната на пашата в дивечоразвъдните станции и ограничаването й в ловните стопанства и ловните развъдници.

След обнародването на Закона за лова от 1948 година държавата като собственик на дивеча и Народният ловно-рибарски съюз, преименуван по-късно в Български ловно-рибарски съюз с възложените му законови правомощия развиват активна дейност за привеждането му в действие.

На 22 и 23 юли 1949 година в София се провежда Национална конференция по лова и рибарството. Тя взема конкретни решения, но основното е “ да се въведе в страната плановото стопанисване на дивеча и рибата, поставено на научни начала”. С постановление на Министерски съвет през септември 1950 г. се въвежда плановото стопанисване на дивеча у нас. През 1951 г (2 януари) е публикувана и “Наредба за стопанисване на дивеча” одобрена от Министерски съвет. На 24.11.1952 г. Министерския съвет издава Постановление №906 за “Мероприятия за подобряване ловното и риболовното стопанство”. Това постановление има изключително значение за ловното ни стопанство. С него се разпорежда да се извърши ловно-стопанско райониране на страната и за всеки вид дивеч да се обособят ловностопански райони, подрайони и местообитания и да се извърши бонитиране на местообитанията на дивеча в тях, както и да се въведе задължителна таксация на дивеча за цялата страна. Това Постановление е със стратегически характер, защото залага във времето какви резултати трябва да бъдат постигнати в развитието на дивечовите запаси. Например до 1957 година запасите и ползването на заека, яребицата и кеклика да се увеличат 3 пъти, запасите на сърната 3 пъти, а ползването 5 пъти, а на фазаните - 12 пъти и запасите и ползването. За благородния елен се предвижда до 1973 година запасите му да се увеличат 13 пъти, а ползването му да бъде планово. Въз основа на постановлението се приема и първия пет годишен ловностопански план.

През 1957 година се публикува нова Наредба за стопанисване на дивеча и въз основа на постигнатото да тогава се залагат нови мероприятия и се променя системата на ловуване на дребен дивеч, като се въвежда колективния начин на лов. Съгласно Наредбата заложените в нея мероприятия трябва да се постигнат за 2 години. През 1959 година се провежда Национална конференция по проблемите на стопанисването на дребния дивеч. Особеното е, че за целия период развитие на ловното ни законодателство ловецът и неговите организационни структури, преди всичко ловните дружини, не носят отговорност за състоянието на дивеча върху конкретен ловен район, независимо, че ловуват в него. Затова 222 Постановление на Министерския съвет от 1961 година има важно значение за по-нататъшното развитие на ловното ни стопанство. С това постановление на ловните дружини се предоставиха за стопанисване и управление в съответствие със Закона определени ловни площи. Така те получават реални отговорности, но и задължение да се отчитат пред държавата за своята дейност.

По време на действието на Петия закон за лова се създадоха и държавните ловни стопанства, които изиграха важна роля за възстановяване на едрия дивеч у нас. Стопанисването на дивеча в тях премина изцяло на научна основа и много скоро те се наложиха като водещи в ловностопанско отношение структури в Европа.

В трофейните ловни изложения България поднови участието си през 1960 година във Флоренция, след което участва във всички по-големи международни изложения. Страната ни се наложи в трофейното дело, като си завоюва авторитета на страна, която стопанисва и ползва най-силните популации на благороден елен и дива свиня в целия им ареал.

Петият закон за лова заложи принципи, които по – късно се доразвиха и в следващия период при действието на следващия закон. Провеждаха се важни национални съвещания с участието на всички ведомства, страни по закона и с присъствието на представители на правителството. През 1979 година се провежда Национално съвещание “Някои проблеми по състоянието на запасите от заека в България”, а през 1982 година (30 юли) “По проблемите на законността при лова и риболова и борбата с бракониерството”. Така логично се достига и до следващия шестия Закон за лова.

Шестият Закон, вече Закон за ловното стопанство е приет от Осмото Народно събрание на 10 ноември 1982 година, а Правилника за неговото приложение е приет с Постановление №19 от 5 май 1984 година. За пръв път законът е преименуван от Закон за лова в Закон за ловното стопанство. Това е от особена важност, тъй като този закон обхваща вече и проблемите на стопанисването на дивеча, а не само проблемите на лова. Трябва да се подчертае, че при действието на този закон до 1989 година страната ни запазваше водещото си място в Европа по стопанисване на едрия дивеч и бе една от най-желаните дестинации за ловуване от чуждестранните ловци. Интересното е, че това е най-краткия закон-съдържа само 54 члена (законът от 1926 година, например е от 102 члена), а Правилникът е разписан само в 36 члена. Независимо от това Законът разви много важни принципи, които вече бяха наложени в ловностопанската ни практика. По - значимите от тях са:

1. Законът доразвива принципите на законите от 1898, 1904, 1926 и 1948 години – относно собствеността на дивеча, управлението на ловностопанската дейност от горското ведомство, като представител на държавата и запазва организационните й структури, мястото и ролята на ловците и на техните организационни структури, задължителното членство но ловците в ловната организация, ролята на ловностопанската наука и др.

2. За пръв път в предмета на дейност на закона се добавя и принципа за обогатяване на фауната и запазване на екологическото равновесие в природната среда (чл.1). Затова на много места в закона са разписани и функции на Комитета за опазване на природната среда (сега Министерство на околната среда и водите).

3. Стопанисването на дивеча (чл.3) се възлага на Министерството на горите и горската промишленост и на Българския ловно-рибарски съюз (сега Национално сдружение на ловците и риболовците – СЛРБ). Това означава, че те носят и отговорност за състоянието на дивечовите запаси върху стопанисваните от тях площи, които са съответно 15% (МГГП) и 85 % (СЛРБ) от ловната територия на страната (определено с ППЗЛС).

4. Ловният съвет се изгражда като държавно-обществен орган и има не само консултантски, а и решаващ глас по разписаните му функции, тъй като, когато министърът не е съгласен с решение на Ловния съвет не може да го отхвърли, а го отнася за решаване в Министерски съвет ( чл.14, ал.4).

5. Стопанисването на ловните площи и от МГГП и от БЛРС става въз основа на договор със селскостопанските организации или изобщо с тези, които ползват земите за земеделски нужди (чл.9). Това е важен европейски принцип, който поради настъпилите промени след 1989 година не се разработи докрай.

6. Стопанисването на дивеча във всички ловностопански райони се извършва въз основа на перспективни, дългосрочни и годишни планове (чл.10). За всеки ловностопански район се съставя ловоустройствен проект, който се утвърждава от министъра на МГГП (чл.11).

7. За ограничаването броя на ловците се въвежда изискване за минимална ловна площ на ловец, регламентирана в ППЗЛС на 110 ха. По този начин се прави опит законово да се ограничи твърде големия брой на ловците у нас.

8. Ветеринарномедицинският надзор и борбата със заразните и паразитните болести по дивеча се възлага на съответните специализирани органи към Националния аграрно-промишлен съюз (чл.20).

9. Направен е опит да се хуманизира ловния спорт. Забранява се използването на сачми с гладкоцевно ловно оръжие при лов на едър дивеч, въвежда се основно индивидуалния лов при едрия дивеч с принципите на подборния отстрел.

10. За пръв път в ловен закон се въвежда раздел съгласуване на ловностопанската дейност с другите отрасли на народното стопанство, т.е. търси се възможност за изясняване на интересите на различните ползватели на ловните територии и елиминиране на евентуални конфликти между тях.

11. За пръв път в закон се въведе изискване за задължителна регистрация и оценка на ловните трофеи и представянето им на ловни изложби.

12. Запазва се принципа с дивеча след отстрела да се разпорежда този, който стопанисва ловната територия, а с трофея, ловецът който го е добил законосъобразно.

В първото десетилетие от действието на Закона за ловното стопанство състоянието на дивеча в страната е в много добро състояние. Притежаваме високи запаси и най-силните трофеи от благороден елен и дива свиня, а успешно аклиматизираните елен лопатар и муфлон се развиват много добре. Запасите на сърната и на дребния дивеч в средата на 80-те години също са много добри. Оптимизирани са запасите на хищниците-мечка, вълк, чакал, лисица, без да бъде застрашен от изтребване някои от тях. Бракониерството е силно ограничено (сравнението е спрямо състоянието му днес, или спрямо 70-те години), поради безкомпромисната борба с него след Националното съвещание по законността (1982 г.) с участието на всички институции-МГГП, БЛРС, МВР, Прокуратура и Съдебна власт,

След 1994 година запасите на дивеча у нас започнаха бързо да намаляват. Причините са влошеното му стопанисване, нарастналите запаси на хищниците и развихрилото се бракониерство, както и пълната децентрализация на действията на институциите призвани от закона да действат съвместно, а така също и тоталното незачитане на закона и отричане на постигнатите в ловностопанско отношение успехи. В този смисъл, политическите и икономически промени, които настъпиха в страната след 1989 година се отразиха крайно неблагоприятно на ловностопанската ни дейност. Новият закон за ловното стопанство, за който се считаше, че трябва да направи решителна промяна в системата на управлението и стопанисването на дивеча се работеше в условията на тотална конфронтация от призваните по действащия закон МГГП и БЛРС да стопанисват при взаимодействие дивеча. Твърде много бяха държавните чиновници, които считаха, че е в духа на промените 100 годишната организация на ловците да бъде закрита. Нещо, което не бе направено дори след 1944 година, независимо, че до тогава почетен председател на Организацията е бил Царя. В такива условия едностранно бе разработен и приет следващия – седми ловен закон.

Седмият Закон за лова и опазване на дивеча е приет от 38 Народно събрание на 12.09.2000 г. и е обнародван в Дв.бр.78 от 26.09.2000 г. За 12 годишния период на действието на закона, по него до този момент са направени 24 изменения. Такъв прецедент ловното ни законодателство не познава. Това недвусмислено доказва, че в първият си вариант законът е изключително слаб и несъвършен, или че лобизмът е водещ и всеки, който търси своя интерес в закона, го постига чрез промяната му. Несъмнено, е нужен нов закон, а не ежегодно да се внасят промени, които да решават на парче възникналите проблеми. Това налага да се направи макар и кратък анализ на Седмия закон за лова и опазване на дивеча и на причините наложили тези чести промени.

1. Законът отстъпи по отношение на собствеността на дивеча. С обявяването на дивеча за частна държавна собственост, в същност за пръв път в ловното ни законодателство се отхвърля публичния характер на дивеча. С това определение, съгласно закона за държавната собственост (чл.7,ал.3) дивечът, като частната държавна собственост, подлежи на разпореждане и на придобиване по давност, а това винаги ще поражда проблеми. Във всички европейски закони, дори и в онези, в които не се определя собствеността на дивеча, тя е публична и държавата определя кой и как да се отнася с нея, изхождайки от националната значимост на дивеча. При частната държавна форма на собственост елиминирането на реалния собственик на земята, от каквито и да било права, поражда сложни юридически казуси. Това е въпрос за широка дискусия при изготвянето на нов закон за лова.

2. Променя се системата на стопанисване на дивеча в ловните площи предоставени на горското ведомство. Въвежда се арендната форма и съвместното стопанисване на ловни площи от и със юридически лица, което налага сложна правна регламентация още повече, че тези юридически лица не представляват, както собствениците на земите, така и арендаторите на земеделските територии и дърводобивните фирми, а така също и структурите на ловната организация.

3. За пръв път в Закона не се определя състава на Ловния съвет на страната и са ограничени правомощията му в сравнение с Закона от 1982 година. Ловният съвет при промяната на системата на стопанисване на дивеча би трябвало да получи повече правомощия и функциите му да бъдат разширени и регламентирани в закона.

4. Силно е подценена организацията на стопанисването на дивеча върху 85% от ловната площ на страната, предоставена на ловните сдружения. Текстовете в Закона за тези площи са по-малко от 10% от текстовете за останалите площи.

5. Децентрализират се организационните структури на ловците и се елиминират на национално ниво задължения, права и отговорности. Това е отказ от досегашната практика и традиция на ловното ни законодателство в неговата 130 годишна история. Например, парадоксално е, че Националното сдружение на ловците се изважда изцяло от чл.4 (2000 г.), който третира организацията на ловните площи, управлението на ловното стопанство и контролът по стопанисването, след което през 2008 г. към същия член се включва алинея – “Националното сдружение да подпомага за осъществяване на държавната политика”, а през 2009 г. отново се изважда и “подпомагането на държавната политика се предоставя на сдруженията”. Още по-голям парадокс е текста в чл.30, действал до 2009 година, че лицата придобили право на лов могат да членуват в повече от едно сдружение. Сега те могат да членуват само в една дружина (Изм.2009 г.), следователно и в едно сдружение.

Тази непоследователност и периодичните промени на един и същи член (членове 29, 30 и 31 отнасящи се за сдружаването на ловците имат по три изменения) поощри безстопанствеността, което доведе до разрастване на бракониерството и до намаляване на дивечовите запаси и влошаване на трофейните качества на едрия дивеч.

6. Една от най-силните страни на ловното ни стопанство - изкуственото дивечовъдство бе блокирано от икономическите условия и от промяната в системата на стопанисване на дивеча и децентрализацията в структурите и управлението на ловното стопанство. Капацитетът на производствените стопанства и разселването на птици в природата намаля, за периода от 5 до 10 пъти, в сравнение със средата на 80-те години. Поради същите причини се преустанови и подборният отстрел в почти всички ловни стопанства в страната и се влоши възрастовата структура на стадата при едрия дивеч.

7. Законът има и силни страни, но те не могат да влияят положително на цялостното състояние на дивеча и на устойчивото му развитие. По-важните от тях са:

- запазва се плановия характер на ловностопанската дейност;

- добре е регламентирана организацията на ловуване и разрешителния режим;

- утвърден е пълен списък на забранените методи и средства за ловуване;

- прави се решително подобрение по отношение на синхронизирането с общо европейските конвенции и директиви, ратифицирани от страната ни и това е едно от значимите му достойнства;

- регламентира се добре трофейното дело като задължение за регистрация, оценка и притежание;

- административно наказателните разпоредби са пълни, добре разработени, но неефективната охрана не дава възможност за прилагането им.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ловното законодателство в България по своята същност и философия има характер на екологичен закон, а не на ресурсен, защото защитава дивите животни в най-кризисните периоди, а именно по време на размножаването и миграцията им. Определените срокове за лов са съобразени с биологията на дивеча, независимо от желанията на отделни групи ловци. Въведено е плановото ползване, което е съобразено със състоянието на дивечовите запаси, като са дадени възможности за по-рестриктивни решения в защита на дивеча при екстремни природни условия и т.н. Целта на утвърдените норми и дни за ползване е да защитят популациите от прекомерно ползване и безпокоене на дивеча. Това е особено важно за мигриращите видове, тъй като тяхната численост не може да се установи по безспорен начин.

След присъединяване на страната ни към Международните природозащитни конвенции със Закона за лова и опазване на дивеча и Закона за биологичното разнообразие са въведени съответните забранени средства, уреди и методи за улов и убиване на диви животни. Забранени са отровите като средство за борба с хищниците, както и капаните с неизбирателен улов. Някои от забраните са въведени много години преди да се присъединим към Европейския съюз. Всичко това са безспорни достойнства на ловното ни законодателство и въпреки това състоянието на дивечовите популации е незадоволително. Основната причина за това е организацията и управлението на ловното стопанство, което не се включва в Международните конвенции и Директивите на Европейския съюз.

Изводи от анализа на състоянието на запасите на основните видове дивеч у нас

За проучване на състоянието на дивеча у нас и предвидените по проекта задачи е извършено следното:

1. 
   За изясняване на състоянието на запасите и на половото съотношение на едрия дивеч у нас са посетени и са извършени наблюдения във едродивечовите стопанства – Воден, Ири Хисар, Батаклията, Попово, Искър, Студен кладенец, ЛРД Троян, Сърница и почти всички огради за муфлон.
   
2. 
   За изясняване на състоянието на запасите на дребния дивеч – главно заек, яребица, фазан и хищници – лисица и чакал са проведени таксации в цялата страна, с участието общо на 1226 човека. Посетени са 162 ловностопански райони, в които са извършени таксациите и е взето участие в ловните излети с цел събиране на информация за състоянието на запасите на дивеча.
   
3. 
   За преценка на състоянието на базата за изкуствено дивечовъдство в страната са посетени фермите в Плевен, Русе, Сеслав, Хотанца, Пазарджик, Ямбол, Елхово, Сините камъни – Сливен.
   
4. 
   Проведени са разговори с редица ловностопански деятели, на които е взето мнението за състоянието на дивечовите запаси у нас.
   
5. 
   Използвани са разработките от докторските дисертации на Нинов Н. за елена лопатар, на Генов П. за дивата свиня, на Андреев Р. за дивата коза, на Ахмед А.за муфлона, на Стенин Г. монографията за ловното стопанство на България, както и много други наши разработки.
   
6. 
   В разработката е ползвана и информационната база данни за ловното стопанство на ИАГ и СЛРБ, която за съжаление е непълна, поради което в много от таблиците отсъстват конкретните данни.
   

1. Таксацията на дивеча е формална и не отразява състоянието на запасите. Тя не се прави по пол и възраст при едрия дивеч и плана за ползването при тях не се планира на тази база правилно.

2. Във всички местообитания и находища на чифтокопитния дивеч у нас е нарушено половото съотношение и възрастовата структура на популациите. Навсякъде мъжките животни са два и повече пъти по-малко от женските. Прекомерното ползване на трофейно зрелите рогачи при елените през последните две десетилетия е довело до тяхното намаляване и в почти всички популации не само половото съотношение и възрастовата структура, но и брачният период са нарушени. Може да се очаква, че това води до намаляване на прираста. Нормализиране на половото съотношение и възрастовата структура е основна задача при бъдещото стопанисване на елена.

3. Почти във всички находища след сватбуването рогачите се изтеглят, напускат местата на сватбуването и често се съсредоточават на места извън територията на стопанствата, които се охранявят слабо. Тук рогачите се избиват от бракониери и това допълнително влошава половото съотношение в полза на кошутите.

4. Единственото стопанство, в което се води подборен отстрел през последните две десетилетия е ДЛС ”Искър”. Това е позволило тук да се поддържа изключително висок запас на благородния елен и елена лопатар при добро здравословно, функционално и трофейно състояние.

5. Най-силната в трофейно отношение популация на благородния елен е на територията на ДЛС” Черни Лом” – Попово, както и в прилежащите райони. Тук отстрелът е бил винаги съсредоточен само върху зрели трофейни и възрастни животни - над 10 – 12 години. Това се потвърждава при проверките ни през последните десетилетия върху трофейния отстрел в стопанството. Тук и през последния ловен сезон се ползват само стари елени, което е доказателство, че популацията все още не е подмладена и има достатъчно зрели елени.

6. Еленът лопатар изчезва от нашите земи 9-10 век. Днес е аклиматизиран успешно у нас и се приспособява добре във всички местообитания на страната с надморска височина до 1100 - 1200 m. У нас повечето от лопатарите живеят на свобода или в обширни оградени ловни стопанства, където оградата не може да ги притеснява. При тези условия те бързо възстановяват дивите си инстинкти и се държат като дивеч. Това отличава лопатара у нас от този в повечето европейски страни.

7. Лопатарите са непридирчиви към местообитанието си. Те обитават бедни и сухи местообитания. Следователно техните находища у нас могат да бъдат разширени и лопатара да стане по масов обект за лов и на териториите на дружините.

8. Най-добрите находища на лопатара у нас са в ДЛС “Искър” и ЛС”Студен кладенец”. Запасите на лопатарите в двете стопанства са над 30% от общия запас на страната ни. От друга страна, това са единствените райони в страната ни, където е водена добра селекция и запасите на елените са в отлично здравословно, функционално и трофейно състояние. Единствено тези две стопанства могат да се ползват в бъдеще като генни банки за създаване на нови находища в страната, както и за опресняване на кръвта на лопатарите в старите находища.

9. Запасите на сърната са на незадоволително ниво. Въвеждането само на индивидуално ловуване на сърни не стана постепенно и с предварителна готовност на отделните организационни ловни структури. Ловците също се оказаха неподготвени-липса на квалификация, нарезно оръжие, осъзната необходимост и т.н. Това стана една от причините да продължи да се ловува на сърни при гонките на дива свиня и в същност да се бракониерства. Почти 20 години след приемането на този начин на ловуване можем да кажем, че има още много какво да се направи.