Петата планина паулу Куелю

„Така е по-добре. Ще дойде време да се труди с пот на челото, когато порасне." Но не се разкайваше, загдето го бе оставил да гладува една нощ под претекст, че не е рабо­тило. Ако се бе отнесъл с него като с бедно сираче, жерт­ва на жестокостта на асирийските воини, то никога нямаше да излезе от дълбокото униние, в което бе изпаднало на влизане в града. Сега възнамеряваше да го остави няколко дни само, за да намери своя собствен отговор на това, ко­ето се беше случило.

- Откъде ще знаят децата? — настояваше жената, която му бе поискала храна.

- Попитай ги и сама ще се убедиш.

Другата жена и старецът, които помагаха на Илия, я ви­дяха да разговаря с играещите на площада момчета. Те й казаха нещо, тя се обърна, засмя се и изчезна зад ъгъла.

- Ти как разбра, че децата знаят? - попита го старецът.

- Аз също съм бил дете и знам, че децата нямат мина­ло - отвърна Илия, спомняйки си за разговора с пастира. -Те бяха ужасно изплашени в нощта на нашествието, но ве­че са го забравили. За тях градът се е превърнал в огромна градина, в която те могат да влизат и излизат, без никой да им се кара. Не може да не са открили храната, с която жи­телите на Акбар се бяха запасили, за да устоят на обсада­та... Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което жела­ят. Заради онова момче се върнах в Акбар.

Същият следобед към тях се присъединиха още някол­ко старци и жени и започнаха да им помагат да прибират мъртвите. Децата гонеха хищните птици и носеха съчки и парцали. Когато падна нощта, Илия запали огромния куп от тела. Оцелелите жители на Акбар мълчаливо наблюда­ваха дима, който се виеше в небето.

Когато цялата работа бе свършена, Илия припадна от умора. Преди това обаче отново изпита чувството, че не­що много важно се опитваше отчаяно да изплува в памет­та му. Не ставаше дума за нещо, което бе научил по време на престоя си в Акбар, а за някаква много стара история, която сякаш би могла да обясни всичко, случващо се на­последък.

И остана Иаков сам. И с него се бори Някой до зори; и като видя, че не го надвива, му рече: пусни ме, защото се зазори. Иаков отговори: няма да Те пусна, докле ме не благословиш.

И рече: как ти е името? Той отговори: Иаков.

И му рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил.
Илия се събуди внезапно и погледна към небосвода. То­ва беше историята, която все не успяваше да си спомни!

Много отдавна патриархът Иаков нощувал в стана, ко­гато някой влязъл в шатрата му и се борил с него, докато изгрее слънцето. Иаков приел битката, макар и да знаел, че срещу него стои самият Господ. На разсъмване той все още не бил победен и спрял да се бори едва когато Бог се съгласил да го благослови.

Тази история се бе предавала от поколение на поколе­ние, за да не забравя никой, че понякога трябва да се бо­риш със самия Бог. Има моменти, когато всеки човек бива сполетян от някакво нещастие, като например да бъде раз­рушен градът му, да почине детето му, да го обвинят не­справедливо, да се разболее и да остане недъгав за цял жи­вот... В този момент Господ го предизвиква да се опълчи срещу Него и да отговори на въпроса Му: „Защо си се вкопчил в това толкова кратко съществуване, изпълнено със страдания? Какъв смисъл има да се бориш?"

И тогава тези, които не могат да отговорят на въпроса, се съгласяват с Него. Но има хора, които търсят смисъла на съществуването си. Те смятат, че Господ е несправед­лив, и са готови да въстанат срещу собствената си съдба. Тогава от небето се спуща огън - не огънят, който убива, а този, който разрушава старите стени и разкрива пред вся­ко човешко същество неговите истински възможности. Малодушните никога не оставят този огън да пламне в сърцата им. Единственото, което искат, е нещата бързо да се върнат към старото положение, за да могат да продъл­жават да живеят и да мислят така, както са свикнали. Ала храбрите подпалват старото и изоставят всичко, дори и Бог, за да продължат напред, макар и с цената на големи душевни страдания.

„Храбрите винаги са упорити."

Господ се усмихна от небето. Точно това искаше Той -всеки сам да поеме отговорността за собствения си живот. В края на краищата бе дал на чедата си най-хубавия от всички дарове: способността да избират и да решават как да постъпват.

Само мъжете и жените със свещен огън в сърцата дръз­ваха да се опълчат срещу Него. И само те знаеха обратния път към Неговата обич, защото накрая винаги разбираха, че нещастието не е наказание, а предизвикателство.

Илия си припомни всяка извървяла крачка. Откакто бе изоставил дърводелската работилница, бе приел мисията си безпрекословно. Дори и да е била истинската му ми­сия - а той бе убеден в това, - никога не бе имал възмож­ност да види какво щеше да се случи, ако бе тръгнал по онези пътища, от които се беше отказал. Защото се стра­хуваше да не изгуби вярата си, предаността си, волята си. Смяташе, че е твърде рисковано да се опита да следва пъ­тя на обикновените хора - би могъл да свикне с него и той да му хареса. Не разбираше, че и той е човек като всички останали, макар и да чуваше ангелите и да получаваше по­някога заповеди от Господ. Бе толкова самоуверен в това, което искаше, че се бе държал също като тези хора, които никога през живота си не бяха вземали важно решение.

Бе избягал от съмнението. От поражението. От момен­тите на нерешителност. Но Господ бе великодушен и го бе завел до неизбежната пропаст, за да му покаже, че човек трябва да избира, а не да приема съдбата си.

Преди много, много години в нощ като тази Иаков не пуснал Бог да си отиде, без да го благослови, И тогава Гос­под го попитал: Как ти е името?

Това е най важното: да имаш име. Когато Иаков отго­ворил, Бог го кръстил Израил. Всеки човек получава име още в люлката, но трябва да съумее да нарече живота си с дума, която да предаде неговия смисъл.

„Аз ще бъда Акбар", бе казала тя.

Трябваше цял един град да бъде разрушен, а Илия да за­губи любимата жена, за да разбере, че му трябва ново име. И в същия този миг той нарече живота си Освобождение.

Стана и погледна площада пред себе си: димът продъл­жаваше да се вие над тези, които бяха изгубили живота си и се бяха превърнали в пепел. Подпалвайки телата им, той бе нарушил един много стар обичай на страната си, който повеляваше хората да бъдат погребвани, като се спазят об­редите. С решението си да ги изгори се бе изправил срещу Господ и срещу традицията, но чувстваше, че не е сторил грях, като е разрешил новия проблем по нов начин. Господ е безкрайно великодушен, ала в същото време и безпощадно суров към онези, на които им липсва смелост.

Отново спря погледа си върху площада. Някои от оце­лелите жители на града въобще не бяха спали, а очите им бяха втренчени в пламъците. Сякаш този огън изгаряше техните спомени, миналото им, двестагодишното мирно и инертно съществуване на Акбар. Времето на страха и на надеждата бе отминало, сега им оставаше или съзиждане-то, или поражението.

Те също биха могли да си изберат нови имена, както бе сторил Илия. Опрощение, Мъдрост, Обич, Поклонник - изборът бе толкова голям, колкото бяха и звездите на не­бето, но всеки сам трябваше да даде име на живота си.

Илия стана и се помоли:

„Борих се с Теб, Господи, и не се срамувам. Открих, че съм поел по тоя път, защото такова е желанието ми, а не защото ми е бил наложен от родителите, от традициите на родината или от Теб.

Към Теб, Господи, бих желал да се върна в този миг. Искам да те славословя с цялата сила на волята си, а не с малодушието на този, който не е съумял да избере по-различен път. Но за да ми повериш Твоята важна мисия, трябва да продължа да се боря с Теб, докато не ме благословиш."

Да построи отново Акбар! Илия мислеше, че е предиз­викал Господ, а всъщност Го бе преоткрил.

Жената, която бе попитала къде може да се намери хра­на, на другата сутрин пак се появи заедно с още няколко жени.

- Открихме много запаси - рече тя. - И понеже доста хора измряха, а други избягаха с градоначалника, храната ще ни стигне за цяла година.

- Потърси възрастни хора, които да следят за разпреде­лението на продуктите - каза Илия. — Те имат опит в орга­низирането.

- На старите хора не им се живее.

- Ти все пак ги извикай.

Жената се канеше да тръгне, когато Илия я спря.

- Можеш ли да изписваш букви?

-Не.

- Но асирийците ще се върнат.

- Когато се върнат, ще им трябва нашата помощ, за да управляват града.

• 
  Защо да правим това за враговете ни?
  

Старците дойдоха, както Илия предполагаше.

- Акбар се нуждае от помощта ви - каза им той. - Не можете да се оправдавате с това, че сте стари, защото на нас ни трябва младостта, която сте изгубили.

- Не знаем къде да я открием - отвърна един от тях. -Изчезнала е зад бръчките и разочарованията.

- Не е истина. Вие никога не сте имали илюзии и зато­ва младостта ви е напуснала. Сега е моментът да я потър­сите, след като имаме една и съща мечта: да построим от­ново Акбар.

- Но как можем да сторим нещо, което е невъзможно?

- С въодушевление.

Скритите зад скръбта и унинието очи заблестяха отно­во. Те вече не бяха ненужните жители на града, които хо­деха на съдебните процеси, за да имат вечерта тема за раз­говор. Пред тях стоеше важна задача, бяха станали необ­ходими.

По-здравите от тях извадиха от най-пострадалите къщи материала, който би могъл да се използва отново, и с него възстановиха постройките, които не бяха рухнали. Най-възрастните разпръснаха из полето пепелта от изгорелите тела, за да си спомнят за мъртвите, когато прибират след­ващата реколта. Други се заеха да отделят зърното, скла­дирано безразборно тук-там из града, да месят хляб и да вадят вода от кладенеца.

* * *

- Нямаме избор. Можем да оставим чужденците да свършат тази работа, но това би означавало да се откажем от неповторимата възможност, която ни дава нещастието: да устроим отново живота си. Пепелта от мъртвите, изго­рени преди няколко дни, ще се превърне в растения, които ще поникнат напролет. Изгубеното в нощта на нашествие­то дете ще пребъде в рояка от деца, които тичат свободно по разрушените улици и се забавляват да проникват в за­бранени места и непознати къщи. Досега единствено деца­та успяха да преодолеят случилото се, защото нямат мина­ло и за тях само настоящето има значение. Нека се опита­ме и ние да постъпваме като тях.

- Нима човек може да потисне в сърцето си болката от загубата? - попита една жена.

- Не, но може да се радва на придобитото.

Илия се обърна и посочи към върха на Петата планина, все така покрит с облаци. Тъй като стените на града бяха разрушени, той се виждаше от центъра на площада.

- Аз вярвам в Единия Бог, но вие си мислите, че бого­вете живеят в онези облаци на върха на Петата планина. Не искам сега да споря с вас дали моят Бог е по-силен или по-могъщ; не искам да говоря за различията ни, а за наши­те прилики. Нещастието ни доведе до едно общо чувство: отчаянието. Защо се случи това? Защото мислехме, че в душите си сме намерили отговор за всичко, че всичко е ре­шено и не бихме могли да приемем каквато и да било про­мяна.

Както вие, така и аз, принадлежим към търговски наро­ди, но можем да се държим и като воини - продължи той. -А един воин винаги знае какъв е смисълът да се бори. Не влиза в ненужни битки и никога не си губи времето с про­вокации. Истинският воин приема поражението. Не гледа на него с безразличие, нито пък се опитва да го превърне в победа. Преживява с горчивина болката от загубата, стра­да от безразличието и изпада в отчаяние от самотата. Ала след като премине през всичко това, лекува раните си и за­почва всичко отначало. Воинът знае, че една война се състои от много битки, затова продължава напред. Случват се и нещастия. Можем да търсим причината за тях, да виним другите, да си представяме колко по-различен щеше да е животът ни, ако не ни бяха сполетели. Но всичко това е без значение: нещастията вече са се случили, това е. От този момент нататък трябва да забравим страха, който предиз­викват в нас, и да започнем да строим отново. Нека от днес всеки от вас да си избере ново име. Това име ще бъде све­щено и ще събира в една дума всичко онова, за което сте мечтали да се борите. За себе си избрах името Освобож­дение.

На площада настъпи мълчание. След известно време жената, която първа бе започнала да помага на Илия, ста­на и каза:

- Моето име е Преоткриване.

- Моето име е Мъдрост — рече един старец. Синът на вдовицата, която Илия толкова много бе оби­чал, извика:

- А моето име е Азбука.

Хората на площада избухнаха в смях. Момчето засра­мено седна на мястото си.

- Как може някой да се казва Азбука! - извика друго момче.

Илия можеше да се намеси, но по-добре беше момчето да се научи само да се защитава.

- Защото мама точно това правеше - отвърна то. - Ви­наги когато погледна изписаните букви, ще си спомням за нея.

Този път никой не се разсмя. Един след друг сираците, вдовиците и старците на Акбар обявяваха новите си имена. Когато церемонията свърши, Илия настоя всички да си лег­нат рано. На следващата сутрин отново ги чакаше работа.

Хвана момчето за ръка и двамата отидоха на края на площада, където бяха опънали платове във формата на шатра.

От тази вечер Илия започна да учи детето на бибълското писмо.

Изминаха дни, после седмици. Акбар постепенно про­меняше лицето си. Момчето бързо се научи да изписва буквите и вече можеше да съставя смислени думи. Илия го накара да напише върху глинени плочки историята на въз­становяването на града.

Глинените плочки се изпичаха в набързо направена пещ, превръщаха се в керамика, а едно възрастно семейство грижливо ги подреждаше. В късния следобед хората се съ­бираха на площада и Илия приканваше старците да разказ­ват това, което са видели през детството си, като записва­ше повечето истории.

- Ще съхраним паметта на Акбар върху материя, която огънят не може да унищожи - обясняваше той. - И един ден нашите деца и внуци ще знаят, че сме преодолели не­избежното. Това може да им послужи за пример.

Всяка вечер, след като приключеше заниманията си с момчето, Илия обикаляше из пустия град, стигаше до пъ­тя, който водеше към Йерусалим, и понечваше да тръгне по него, но се отказваше.

Тежката работа налагаше да се съсредоточи върху на­стоящия момент Знаеше, че жителите на Акбар разчитат на него за възстановяването на града. Веднъж вече ги бе разочаровал - не бе успял да предотврати смъртта на шпи­онина и да избегне войната. Но Господ винаги дава повтор­на възможност на чедата си и той трябваше да се възполз­ва от нея. Освен това все повече се привързваше към мом­чето и се опитваше да го научи не само на бибълските бук­ви, а и да му предаде вярата в Господ, както и мъдростта на прадедите си.

Въпреки това не забравяше, че в родината му царуват чужда принцеса и чужд бог. Вече не му се явяваха ангели с огнени мечове, бе свободен да си замине, щом пожелае, и да направи каквото намери за добре.

Всяка нощ той понечваше да тръгне. И всяка нощ вди­гаше ръце към небето и се молеше:

„Иаков се е борил чак до зори и на разсъмване е бил благословен. Аз се боря с Теб дни и месеци, а Ти не искаш да ме чуеш. Но ако погледнеш около себе си, ще разбереш, че съм на път да победя. Акбар постепенно израства от ру­ините, а аз съзиждам това, което Ти чрез мечовете на аси-рийците превърна в прах и пепел.

Ще се боря с Теб, докато не ме благословиш и докато не благословиш също така плодовете на моята работа. Някой ден ще трябва да ми отговориш."

Жени и деца носеха вода на полето и се бореха със су­шата, която като че ли никога нямаше да свърши. Един ден, когато слънцето безжалостно приличаше, Илия чу ня­кой да казва:

— Работим непрекъснато и вече не си спомняме за бол­ката от онази нощ. Забравихме дори, че асирийците ще се върнат веднага след като разграбят Тир, Сидон, Бибъл и цяла Финикия. Това ни се отрази добре. Но тъй като сме погълнати от работата по възстановяването на града, стру­ва ни се, че всичко е както преди. Не виждаме резултата от нашите усилия.

Илия размисли върху чутото. И нареди в края на всеки ден след работа хората да се събират в подножието на Пе­тата планина, за да съзерцават заедно залеза на слънцето.

Обикновено всички бяха толкова изморени, че почти не говореха, но откриваха колко е важно да оставиш мисълта си да се рее без посока, както облаците в небето. По тоя на­чин тревогата изчезваше от сърцата им, а те се изпълваха отново с вдъхновение и сили за следващия ден.

След като се събуди, Илия каза, че няма да работи.

- Днес в родината ми се чества Денят на Опрощението.

- Но в душата ти няма грях - каза му една жена. - Ти постъпваш по най-добрия начин.

- Традицията трябва да бъде спазвана и аз ще изпълня това, което тя повелява.

Жените тръгнаха към полето да носят вода, а старците отново се заловиха да издигат стените и да обработват дървения материал за вратите и прозорците. Децата пома­гаха, като поставяха в калъпи глината, която след това ще­ше да се превърне в изпечени тухли. Илия ги наблюдаваше с огромна радост в сърцето. После излезе от Акбар и се запъти към долината.

Вървеше безцелно, като си казваше наум молитвите, които бе научил като дете. Слънцето все още не бе достиг­нало средата на небосклона и от мястото, където той се на­мираше, виждаше как грамадната сянка на Петата планина покрива част от долината. Обзе го страшно предчувствие: войната между Бога Израилев и бога на финикийците ще­ше да продължава още много поколения и много хилядо­летия.

Спомни си как една вечер се бе изкачил на върха на пла­нината и бе разговарял с един ангел. Но откакто Акбар бе­ше разрушен, той никога вече не бе чул гласовете, идващи от небето.

- Господи, днес е Денят на Опрощението, а списъкът на греховете ми пред Теб е дълъг - каза той, като се обърна в посока към Йерусалим. - Бях слаб, защото забравих за собствената си сила. Не направих избора, защото се стра­хувах да не би да взема погрешни решения. Отказах се без време и вместо да благодаря, богохулствах.

Дълъг е и списъкът на Твоите грехове към мен, Госпо­ди. Накара ме да страдам прекомерно, като прибра от тоя свят жената, която много обичах. Разруши града, който ми даде подслон, обърка мислите ми, а строгостта Ти почти ме накара да забравя, че Те обичам. През цялото това вре­ме се борих с Теб и продължавам да го правя, ала Ти смя­таш тази битка за недостойна.

Ако сравним моите грехове с Твоите, ще видиш, че си ми длъжник. Но тъй като днес е Денят на Опрощението, Ти ще ми простиш и аз ще Ти простя, за да продължим да вър­вим заедно.

В този миг задуха вятър и той чу своя ангел да му казва:

- Добре стори, Илия. Бог прие да се бори с теб. Сълзи бликнаха от очите му. Той коленичи и целуна су­хата земя на долината.

- Благодаря ти, че дойде, тъй като все още изпитвам съмнение. Не е ли това грях? Ангелът отвърна:

- Нима когато един воин се бори с учителя си, той го обижда?

- Не. Това е единственият начин да усвои майсторство­то, от което се нуждае.

- В такъв случаи продължавай, докато Господ те изви­ка обратно в Израил - каза му ангелът. — Стани и продъл­жи да доказваш, че борбата ти има смисъл, защото успя да преминеш през течението на Неизбежното. Много хора се опитват да го преплуват, но претърпяват неуспех. Други пък биват повлечени от него не в тая посока, която им е от­редила съдбата. Ти обаче се справи достойно, съумя да за­пазиш посоката на лодката си и сега се опитваш да превър­неш болката в стимул за действие.

- Жалко, че си сляп - рече Илия. - Иначе щеше да ви­диш как сираците, вдовиците и старците успяха да възста­новят града. Скоро всичко ще бъде както преди.

- Надявам се това да не стане - каза ангелът. - В края на краищата вие платихте висока цена, за да се промени животът ви.

Илия се усмихна. Ангелът беше прав.

- Надявам се, че ще се държиш като човек, комуто е да­дена втора възможност: не прави същата грешка два пъти. Никога не забравяй какъв е смисълът на живота ти.

- Няма да забравя - отвърна Илия, доволен, че ангелът се е завърнал.

ТРЕТА ЧАСТ

Керваните не минаваха вече през долината. Асирийци-те сигурно бяха разрушили пътищата, отклонявайки тър­говците. Всеки ден няколко деца се изкачваха на единстве­ната кула на крепостната стена, оцеляла от разрушението. Бе им възложено да наблюдават хоризонта и щом се зада­дат вражеските воини, да предупредят жителите. Илия въз­намеряваше да ги посрещне с достойнство и да им преда­де управлението на Акбар.

И тогава би могъл да тръгне.

Но с всеки изминал ден чувстваше, че Акбар се превръ­ща в част от живота му. Може би мисията му не е била да свали Иезавел от трона, а да прекара остатъка от живота си тук, с тези хора, изпълнявайки покорно ролята на роб на асирийските завоеватели. Щеше да помогне да бъдат въз­становени търговските пътища, щеше да научи езика на враговете, а през свободното си време щеше да се грижи за библиотеката, която непрекъснато се попълваше.

Това, което в онази далечна нощ, вече изгубена във вре­мето, изглеждаше краят на града, сега се бе превърнало във възможност той да стане още по-красив. Възстанови­телните работи включваха разширяване на улиците, поста­вяне на по-здрави покриви и изобретяване на водопровод­на система, която да свърже кладенеца с най-отдалечените от него места. Душата на Илия също се обновяваше. Всеки ден той научаваше по нещо ново от старците, децата и жените. Тези, които не бяха изоставили града само защото им бе абсолютно невъзможно да го направят, сега се бяха превърнали в общност от дисциплинирани и можещи хора.

„Ако градоначалникът знаеше колко много можеха да помагат, щеше да измисли друг начин на защита и Акбар нямаше да бъде разрушен."

Илия помисли още малко и разбра, че греши. Акбар трябваше да бъде разрушен, та всеки да събуди заспалите в себе си сили.

Изминаха месеци, а асирийците все още ги нямаше. Акбар бе почти завършен и Илия можеше да мисли за бъ­дещето. Жените си шиеха нови дрехи от намерените по къ­щите парчета плат. Старците организираха разпределяне­то на домовете и се грижеха за чистотата в града. Децата помагаха, когато ги помолеха, но обикновено играеха по цял ден - това е основното задължение на всички деца.

Той живееше с момчето в малка каменна къща, издиг­ната на мястото, където по-рано бе имало склад за стоки. Всяка вечер жителите на Акбар сядаха около запаления на площада огън и разказваха истории, които бяха чули през живота си. С помощта на момчето Илия записваше всичко върху плочките, които на другия ден изпичаха. Библиоте­ката ставаше все по-голяма.

Жената, която бе загубила сина си, също започна да учи бибълските букви. Когато видя, че може да пише думи и изречения, тя пое задължението да предаде азбуката на ос­таналото население. Когато асирийците се върнеха, щяха да ги ползват за преводачи и учители.

- Точно това искаше да избегне жрецът - каза един след­обед някакъв старец, който се бе нарекъл Океан, защото искаше душата му да бъде необятна като морската шир. -Той се боеше да не би бибълското писмо да оцелее и да се превърне в заплаха за боговете от Петата планина.

- Кой би могъл да избегне неизбежното? - отвърна Илия.

През деня хората работеха, после присъстваха заедно на залеза на слънцето, а вечерта разказваха истории.

Илия се гордееше с творението си и все по-силно се привързваше към него.

Едно от децата, които трябваше да стоят на стража, слезе тичешком в града, като викаше възбудено:

- Видях прах на хоризонта! Врагът се връща!