По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
|
възторг. Тичаше и Дикий Барин, като викаше и махаше шапка и с юмруци си пробиваше път из народа, за да приближи пак до княза. Защото славолюбив человек беше тоя Дикий Барин и от тая минута той порасте сто педи високо в собственото си уважение! XVIII. Покрай Бързия Бреговецкия проход е един от най-живописните на Стара планина, именно - по северния й склон. Буйната Бързия, шумна и пенлива, се спуща през много водоскоци в дълбоката си матка, ревешком скача по балваните и бяга към долината. Двете високи и стръмни урви на долът са покрити с букак. Величествените и столетни дървета се катерят гъсто, като войска исполини, по склоновете и придават чудесна красота и великолепие на тоя планински дол. Окото с наслаждение се лута по техните зелени бухлати шатъри и люби да потъва в тайнствените самотии, които се прозират в сенките между белокожите стволове. Шумът и бученето на реката пълни цялата околност с ек. Навред шума, сенки, луда растителност. Човешките гърди поемат жадно влажния въздух на усоята през летните пекове. Пътникът, който иде тогава от голите равнища ломски или от София - минал през пустинните, каменити и опечени баири на южния балкански склон - изпълня се от радост, като се озове в хладната пазва на това горско гърло. Картината е възхитителна, очите не могат да се нагледат, душата се опива от шумовете, зеленината, хубостите и величавите видове, натрупани тъй щедро от природата на едно място. Шосето извива край Бързия ту отляво, ту отдясно и се катери лъкатушно по високите урви над нея, се край букака, а някъде - и през него. Правено още през времето на Мидхат паша, то е доста върло и пощенските коне не могат да изкарат колата, като преминат един километър оттатък Клисура. На тая точка управлението запряга колата с волове, а конете се изкарват на върха. Понеже вървежа на воловете е твърде муден, пътниците предпочитат да слазят и пешком да вървят, сиреч да правят най-прелестната разходка под сянката на тия вековни букаци и над пропастта на шумящия дол. Из тоя друм пътуваха пеша и Найден, и Догански - за към София. Защото докторът се беше решил да тръгне заедно с госта си. Причината на това бързо тръгване беше опасността, в която го тури подаденото вчера заявление до княза, което още днес навярно щеше да тръгне за министерството с резолюцията му. Докторът прочее реши веднага да се яви пред началството си и да отстрани бедата, която го заплашваше.
флегматичния шоп-колар, отхлупил шапката назад. Докторът не беше приказлив тоя път, безпокойството го ядеше, той беше замислен, нетърпелив и намираше друма нетърпимо уморителен. Найден, напротив, се усещаше в добро разположение на духа и мълчишком се опиваше от хубостите на природата, която тука му се показваше съвсем от нова страна... Но вниманието и на двамата биде привлечено при един завой, на който излазяше пътека из букака, от някакви отдалечени викове в гората. Току-що се допитваха какво ще бъде това, из пътеката изскокна един селянин с капица на главата.
Юсуф ага. - Кой те гони? - Потерята, стражари - той посочи гората, отдето приближаваше топтенето. - Дявол да те земе тебе! - изкара му се докторът. - Де да те скрия? - В джобът си?... Ето ти цяла планина! Тичай! - Убих си кракът, хромя! Не мога. Действително, Рангел, премалял от бягане, с цървули продънени, из които се подаваха разкървавени пръсти, едвам стъпаше на левия си крак и нямаше възможност да се спаси с бяг - от стражарите и следователно от съд и петнайсетгодишен затвор. Тоя шоп беше около двайсет пет годишен рус момък, облечен в скъсани шопски беневреци и изжулен дорамник, с раздрани ръкави на ризата. Той имаше ръст среден и здраво развита снага, лице сухо, очи сини, с поглед енергичен, зверовит, който светеше изпод тясното му силно издадено чело. Стремски, който в Бреговец беше готов да свидетелствува против него, да каже истината, въпреки гласът на българина, който викаше в сърцето му, тука се смили. Видът на младия шоп, гонен от два дни като звяр, пробуди в душата му съчувствие и желание да го спаси. Но как? Той мислеше какъв способ да намери, преди да изпъкнат там гонителите. Веднага той фана за ръка Рангела, поведе го към колата, които бяха наближили, зема поводника от ръцете на коларя, увря го в неговите, размени им шапките и му каза:
те тръгнаха двамата да идат към доктора. В тоя същи миг петима стражари излязоха на шосето.
върви - размениха си мисли стражарите. - Напред! И стреляйте, ако не спре - изкомандува старшият им. И потерята бързишката слезна надолу и мина край колата и водача им, без даже да погледне към тях. Когато по-следния шум от гонителите изчезна, Стремски и докторът приближиха до благополучно избягналия опасността Рангел.
докторът. - Сполай ви, господин докторе - каза ниско и още много уплашен Рангел. - Сега тъй ще водиш колата чак до върха, а там ще видим... Па по-малко куцай. - Бива. Но клетия момък едвам премещаше крака, премалял и изнемощял. - Ял ли си? - попита го Стремски. - Дека, господине? Дренки и трева ям от два дена. Това дал господ в гората... - отговори Рангел, като изглеждаше Стремски и искаше да го познае. Найден извади половина хляб от коша в колата и му го даде. - А! Вие ли сте, господине, дето на Кутловица ме видяхте? - извика ненадейно Рангел, като позна най-после Найдена. Па като сграбчваше хляба, сграбчи му и ръката и я цалува много пъти.
макар и турци, то е лошо нещо и грозно. Помни и пази се - каза му Найден, като отминуваха напред с доктора.
Той християнска кръв е пил! Комка да не зема, ако лъжа - казваше Рангел, без да бъде чут вече от Найдена, като фана да ръва изгладнял коматя.
съдба ги интересуваше вече и участието им растеше към тоя млад и силен момък, жертва на едно пагубно увлечение, но повече геройско, отколкото безчестно: той беше убил в лична борба един враг на народа им, беше отмъстил за неправедния грабеж и за другите му насилия над българи. И Стремски си напомни за баща си, зверски съсечен от един турчин, който беше видял добро от него и се питаше дали би могъл да му прости и дали имаше право да прости, ако му паднеше във властта звярът-убиец! Наистина чувството на хуманност, светъл плод на нововремската философия, му повеляваше да прости, но имаха ли право да искат от една първобитна, непосредствено чувствующа природа, като Рангеловата, пориви от великодушие, непонятни за неговия прост естествен ум?
шест коня. Разбраха, че прежните стражари са били конни и временно са оставили конете си тука, за да бродят пешком стръмнините букашки. Тяхното повръщане тука прочее беше сигурно. Когато пак пощенският колар, който чакаше на същата поляна, впрегна конете, те качиха Рангела при него, като му нахлупиха много ниско шапката на челото. По причина на близостта на потерята те измениха и плана си за обядване и вместо в близкия Петрохан решиха да обядват долу на Гинцките ханища. Кратковременното бавене при Петрохан поради препрягането на конете мина без никаква опасност. В кръчмата нямаше никой. Четиримата конници-шопи, които излязоха оттам още при спирането на колата и тръгнаха напред, не бяха тъдявашни, а от Искрецката околия, както узнаха от ханджията. В една стаичка докторът прегледа Рангеловият крак. Намери, че ходилото беше разрязано от камък, но раната беше лека и щеше да заздравее скоро, ако се пазеше кракът спокоен. Когато колата пак тръгнаха, шопската дружина беше изминала вече поляната и се спущаше надолу към Гинцките ханища.
XIX. В планината
западен проход, е широка гола поляна, траповита и вълниста, покрита с дебела паша, изложена на вечни ветрове. Сред нея, край шосето, е заложена простата гостилница Петрохан, която е дала името си и на прохода. От изток и от запад на поляната се издигат високи рътове; западният, който е един хълбок от Ком, е полупокрит с буки; източният е гол и увенчан със страшни и грамадни укрепления, назначени да бранят прохода от русите и напуснати от турците, без да дочакат неприятеля. От това било между гористата пролука от север се вижда в дълбочинето част от Бреговецката долина и бърдата й; от запад, под хълбока на Ком, се видят мълчаливи и пусти долове, голи ярове, мрачни зъбери и урви, от които вее страшна тъга и дивотия. На юг са пак долове, висове, урви, падини, се голи, дори до Мала планина, верига успоредна на Старата. Като измине поляната, шосето зафаща да наваля надолу по ребрата на една стръмна урва. Колата се търкалят с опасна бързина и сякаш че на всеки миг ще се гътнат в ужасната пропаст, която се отваря под тях. Оттук погледа потъва в дълбока тясна долина, покрита с морава, с няколко селца, кацнали по околните брегове, със звучни и славянски имена и скудна растителност.
ханища в долината. Там щеше пак да има промянка на коне и по-дълга почивка. Нашите пътници, безпокойни за Рангела, когото бяха земали под покровителството си, назърнаха в кръчмата на хана. Вътре на хладовина седяха четиримата шопи, вързали конете си отвън. Найден и докторът поръчаха на Рангела да се притули някъде около хана, а те влязоха в кръчмата, за да обядват - от скромните припаси, що носеха в кошницата си.
мършави, опечени лица, с изражение грубо или тъпо; четвъртият беше по-забележителен: въз шопските бели абени гащи и долактянка беше намъкнал шаячево късо сетре, вместо цървули той носеше чизми, а на главата проста сламена палария вместо шопската шапка. Тоя полупоевропейчен шоп имаше лице едро, длъгнесто и грапаво с наивни сиви очи и редки мустаци. Той се отличаваше още с гигантската си снага и с гръмливия си дебел глас, който наумяваше гласа на дърто овчарско куче в планина. Когато се смееше, сякаш че баучеше. Той нямаше още трийсет години, но едрината му го правеше по-стар. Очевидно, този великан беше най-умният между четворицата, защото само той приказваше, а останалите зяпаха очудено-глупаво в устата му. И умствения му склад хармонираше с външността на тая любопитна личност. Сред просташкия си и груб говор той вмъкваше речи чужди, термини книжовни, повечето от тях лошо казани или лошо употребени. Явно бе, че тоя шоп се бе, както казват, "налапал" при засягането с едно по-културно общество, чуждо на неговата среда. А разговорът беше сега за княза Александра, който вчера беше минал оттука и развълнувал умовете на цялото тъдявашно население. Понеже Догански по обичая си приказваше по френски с Найдена, шопите разбраха, че това са двама другоземци, и си говореха без стеснение.
думата си, за да запали цигара. - Протестантин. - Какъв е? Ходи ли в черква? - Ходи. Не си ли ходил в София да видиш? Стои в черквата, додето пусне... На трона... Пък лицето му - мляко и кръв. Като на мома... Черви се, черви се, срамува се... Зер толкова хиляди очи гледат на него в идеал. И аз да съм на негово място, майки, няма ли да се засрамя? На физиономия е висок като мене... Найден и докторът се погледнаха усмихнато. - Ами защо не туриха русин нам за кнез? - попита един от троицата дипломати - кнез Александър, кажат, е латинец! - Ха! На това даде воля нашата Костинитуция. Когато княза се закле в Търново на нея, че ще я почита и ще я пази, и ще я гледа като очите си... Аз ви казвам - трепереше светът от тържествено. Костинтуцията му даде воля.
тука не знаят български да ни се присмеят, че сме диви. Майка им стара... - Годеница е още, бай Зафире - поправи друг... - Ти казвай нататък, Иванчо! Иванчо продължи към Зафира: - Знай, бай Зафире, че Коститунция не е нещо живо, а тъй викат на новия закон наш, на българския закон, по който ще се съдим и управяме напред. Написа тая Коститунция Народното събрание в Търново... с целия парламентел!... Турски закони не припознаваме вече. Долу Турция! И исполинът блъсна с юмрук дъската, на която седеше. Па гаврътна чашата си. Стремски слушаше и се усмихваше, но докторът беше недоволен. Той се пагневи малко от думата "власи". Не за това, че исполинът помисли двамата другари за такива, а за презрителния тон, с който изрече тая дума. За да го смути, той внезапно заговори по български със Стремски: - Найдене! Ний трябва да благодарим провидението, че ни доведе в Гинцката кръчма днеска, за да приемем уроци по политика и държавно право. Не Братиано, ами и Бисмарк цървулите не може върза на тоя почтен шопски брат...
се Иванчо намусен. - Аз не такива, ами министри ми са подавали ръка, с генерали съм приказвал, майка им... и пак са били хора, и благородни... Кой та пита тебе бръснат ли е владиката? Стой си мирен там, като господина... Шопите се пак изсмяха. Докторът прибледня, поиска да възрази, но Стремски го замоли по французки да не дразни селянина. Доганскн се задоволи да се усмихне презрително към Иванча, па продължи да приказва по французки:
конституция! Какво разбират? Лукиянов и Дондуков заслужават бесило. И виж какви са дръзки и нагли... Аз станах консерватор именно тука, като гледах как тоя народ не е узрял за свобода! Чу ли негова милост? Аз бих желал в турско време да видя тоя дивак да се озъби така на едно заптие.
слушам още най-оригиналната беседа, да присъствувам на процеса на умствения прелом, който става у нашите населения при веянето на свободния живот... После ти, докторе, грешиш и в друго: ти се възмущаваш от смелостта на тоя полуцивилизован селяк, понеже в турско време той не би я имал. Та именно това мене ме радва, това е именно влиянието на свободата! Вместо рабски дух - самоуважение, ограждане своето човешко достойнство... Тоя шоп заявява своите права на равенство и нищо повече. Докторът не искаше да се съгласи напълно с Найдена и защищаваше идеята си за една ограничена свобода на България, недорасла още за пълна; но той млъкна и се вслуша в думите на исполина, който сега разправяше за войната.
пуснаха русите да прегазят Дунава? Изграбиха светът, не оставиха стока у хората, изгориха вратите и прозорците. Плен! Майка му стара, да бях руския цар, щях да заповядам да обърнат топовете срещу тях... Доде бях във Влашко ги обичах: мирни и добри хора; но войната им... Войната им мраза... А капитаните й се такива качули палячовски носеха. - И Иванчо погледна към докторовата шапка. Догански пламна от негодувание. Възпитан в Румъния, облагодетелствуван от нея, служил в армията й при Плевенската обсада, той не се стърпя да не отговори на обидните думи Иванчови за румънската войска и ролята й в България.
- обърна се той към Иванча презрително. - Не бях, палячо! - отзова се Иванчо с пламенни очи. - Ако да не бяха румъните да дойдат на помощ на московците при Плевен, спукана им беше работата... Да не бяха тия качулки и твоите московци, и твоя руски цар, Осман паша щеше да ги фърли в Дунава!
доктора.
го удържи от увлечението. Но докторът кипеше от гняв.
пискаха турските куршуми край ушите ми... Аз бях военен доктор там, при Гривица, и не ти позволявам пред мен да псуваш...
фърли с дигнат юмрук въз него, за да го удари в главата. Докторът фана тоягата си и скокна. Но вместо да се брани, той ловко отстъпи и за щастие: страшният юмрук на исполина по тоя начин не падна въз главата му, която щеше да бъде сплескана.
от лицето си, трепереше като листо. Той чувствуваше, че прекара истинско примеждие. Иванчо плати на кръчмаря, изгледа още един път заканително доктора и излезе, като бъбреше нещо, с дружината си, качиха се на конете и си тръгнаха. След петнайсетина минути и колата бяха вече впрегнати, и Рангел седеше на мястото си. Той бе сколасал да намери в хана една вета войнишка фуражка, която бе наложил вместо шапката си. Стремски и докторът се качиха. Колата тръгна из шосето през равната полянка, която се простира до полите на Мала планина. XX. Тракиец Жегата беше станала голяма. Слънцето прежуряше, една тежина имаше във въздуха. Небето беше застлано с тъмно-белизняво було мариня. Не можеше да се диша. Явно бе, че ще вали.
исполинът продължаваше да маха нещо и да разправя. Още по-далеко пред самата планина едвам личеше триумфална арка, издигната над пътя: околните села бяха срещали вчера на него място княза. Докторът, твърде още развълнуван от сцената в кръчмата, мълчеше и гледаше вторачено отпред. Стремски го фана пак грижата за Рангела. Макар че се беше малко предрешил, но той пак бе много изложен за един гонен от потери бежанец на тия открити кола. Който го познаваше, пак щеше да го познае. Беше немислимо почти най-после да не го подушат ония, които го диреха по тия друмища. Само извънредно щастие можеше да го спаси. След половина час те превариха шопите. Докторът и Иванчо не пропуснаха случая да си стрелнат ненавистни погледи и колата отминаха напред към триумфалната арка, близо до която се редяха Бучинските ханища. Тъкмо на един километър оттам загърмя. Небето бързо се покри с облаци; едри капки дъжд западаха по шосето. Вятърът духна, гръмотевиците затрещяха, няколко светкавици избраздиха облаците над Ком, дъждът заплющя и потече като из ведро. Докторът и Стремски стигнаха в Бучинския хан съвсем оквасени. Те окачиха връхните си дрехи и шапките си на стената в кръчмата. Колата с конете също бидоха вкарани в двора, на подслона. Стремски не забрави и тука Рангела и го скри в една стаичка на кръчмата. Дъждът продължаваше вече без трясъци и мълнии и не тъй буен, но равен и непрекъснат. Небето, подир първите пориви на гняв и бяс, остави да се изтечат мирно всичките му облаци. След няколко време и шопите стигнаха измокрени като мишки. От сърдитите им разговори Стремски разбра, че отиваха за Искрец, отдето бяха, и че дъждът ги накарал да се отбият в кръчмата. Докторът беше крайно недоволен от тая случайност, той не можеше да гледа Иванча спокойно, с когото продължаваше пак да разменя злобни погледи. Освен бурята отвън, имаше още две бури в кръчмата, кипящи мълком в душите на двамата противници. Дъждът валеше. Той даже не сочеше скоро да престане. Шопите решиха да чакат; Искрец беше на един час разстояние оттука и щяха да успеят да си идат още рано. По неволя и нашите пътници чакаха: те и така бяха измръзнали от дъжда, който ги би на откритите кола. Стремски стоеше настрана с доктора; той с удоволствие видя, че шопите се залисаха в приказки и тоя път съвсем чужди на раздразнителната тема за войната. Именно дума ставаше за убития при Кутловица турчин Юсуф. Иванчо казваше, че го е познавал още в турско време, че от този турчин си купувал кожи за цървули на пазара в Бяла черква. Споменуването на Бяла черква разбуди любопитството на Стремски. Той се приближи към депутата и го попита: - Ваша милост, декашен сте, господине? - Аз не съм оттука, аз съм от Тракията - отговори депутатът. По онова време Източна Румелия често означаваха с това име. - Аз разбрах това още по говора ви: а отдека сте родом именно? - От Гьопсата, от село Алтъново, ако сте чули. Ама от една година се заселихме тука и ошопихме, господине - усмихна се Иванчо. - Вие познавате Бяла черква добре? - А че как да не познавам? Нали всеки четвъртъчен ден карах на пазара там дърва? Псето онова, Юсуфът, дето го утрепаха, беше табак в Карлово и в четвъртък носеше стоката си в Бяла черква... Едно до друго са Карлово и Бяла черква... Хей, отиде си и тоя градец! Както и нашата Клисура една година по-рано, майка му стара! Тракията си изтегли само!
съчувствие към него. Докторът, който се въсеше настрана, също наостри уши към разговора между Найдена и Иванча. Той даже паполовина му прости одевешните постъпки в Гинцкия хан, като видя, че му се е оперил не шоп, а тракиец. Неговото тясно, тракийско-патриотическо чувство изпита някакво си удовлетворение, даже гордост някаква от това приятно откритие. Но самолюбието му го не оставяше да покаже това явно.
човек сега му стана много близък; голямото му, грапаво и грознаво лице сякаш стана по-симпатично.
Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|