По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
|
той убил, пезевенкинът, в планината чорбаджи Марка... Сега и той си намери майстора... Майка му тамо!...
казва: табака, бреговчанина. Тъй го и викаха там: "Бреговчанина!" Стремски си плесна ръцете, силно развълнуван: той си спомни сега, че и Иван Кирков в Стара планина беше споменал с това име: "Бреговчанин", убийцата на баща си.
Найденовия баща, неусетно скокна и дойде при Иванча. Той забрави сръднята си... Подаде ръка на Иванча и му каза покъртено:
прекарваха другояче, викаха ми повечето човеци: Иван Боримечката. - Боримечката! Вий ли сте? - извика зачуден Стремски, който знаеше анекдота от Клисурското въстание за "топчето". - Аз самичък, господине - отговори гордо Боримечката, - аз съм, дето на Клисура славно изнасях на Зле дол черешовия топ! Стремски стисна ръцете на Иванча, покъртен и възхитен от всичко, каквото чу. - Ами ти кой си? От Бяла черква си, нали? - попита Боримечката. - Как? Негова милост е синът на чорбаджи Марка! - каза докторът. - Ах, ти си бай Марково момче? - Да. - Ти къде беше тогава, когато бягаха през Балкана? - И аз бягах заедно, бай Иване. - Ами кой бай Марков син пушкал на турците на Балкана? - попита Иван живо. - Аз. Боримечката скочи и му улови и двете ръце. - Ваша милост отърва наша Стайка. Найден го гледаше, без да разбере коя Стайка и без да си обясни вълнението му. - Как, ти не знаеш ли? Ти тогава си отпъдил турците, та Стайка, жена ми, избягала и кака Гинка с народа барабар!... Е, ти ли си юнакът бил? И великанът сграбчи в широките си обятия, като една горила, Найдена и го цалува по устата и по бузите много пъти и с насълзени очи. - Без тебе Стайка, господине, щеше да се пропадише и стане зян за мене... Турците искали да я отвлечат... Тя ми е разказвала и аз съм плакал. Името ти не помнеше само. Да си жив, бог да прости баща ти, че родил такъв син... Огнянов беше така юнак! Ей, виж пак де да се видим! Кой знаял? Да не беше дъжда, така и не щях да знам, че си Марков син и избавител на Стайка... Като й кажа тая вечер, каква радост ще бъде! Дай тука бре, да почерпя! - обърна се Иван към кръчмаря. - Господин докторе, седни и ти... Кусур не връзвай за одеве... Така, живи хора доде сме, караме се, мирим се... Искам с вас като с братя от една майка да си погълчим и да се погледаме... И мене ми е, зер, измиляло сърцето за нашата Автономия... Кога да е, тамо ще се ходи, там ме тегли... И Стайка се плаче за село... Какво има там? Пепел... Ама на: сърце... "Дето се окучило, там се научило." Ето и дъжда се вали, няма що да бързаме... Заповядайте! - казваше възрадвания Боримечка, като подаваше на всекиго стъкълце със сливовица по шопския обичай. - Пийте, хайде и аз да пия: бог да прости дяда Марка... Найдене! Много здраве ти да носиш в Бяла черква на всичките, които питат. А там кой не познава Боримечката?... Ах, нашата благородна Автономия. Друго нещо, хора благородни. Наздравица!...
беше пред очите му. Простото му сърце тупаше от драгост, душата му преливаше от чувство на благодарност и той не сваляше очи от Найдена, радваше му се и любуваше му се... Той със страх поглеждаше навън, дето дъждът намаляваше и двамата тракийци скоро щяха да тръгнат.
XXI. Опасност Найден, при толкова нови вълнувания, не забравяше сега и Рангела, който му стана скъп и доби геройски образ пред очите му. Той беше храбрият отмъстител за баща му. Самото провидение му го изпречи днес на пътя, за да го спаси от гибел, понеже беше станал оръдие на това провидение. Той не се стърпя и отиде на една минута в скривалището му, стисна ръцете и му каза:
ми кръв... - Нали ви думах? Християнска кръв много е пролял тоя поганец... Още веднаж бих го убил, господине! Не ме оставяйте... - Как ще те оставя сега, Рангеле? Ти с мене ще минеш в Тракия, там по-лесно ще те прикрием и ще се затъпчи и забрави всичко... Аз съм ти длъжен. Дори съм жив, няма да те оставя. Надявай се на мене, Рангеле.
всеки отговор. - Сега трай тука, а подир малко ще те извикаме да вървим - каза Найден, като погледна из прозорчето, облепено с полураздрана хартия, към къра. - На, и дъждът престана, бъди готов.
доктора, които намери, че се заприказвали твърде приятелски. В това също време изтопурка се отвън. Пет души конни стражари се спряха и слязоха от конете. Стремски неволно побледня. Стражарите оставиха на едно момче да варди конете и бързо влязоха в кръчмата, като изглеждаха внимателно присъствующите. Стремски не позна ни едного от тях да принадлежи на потерята, що срещнаха горе. Но явно беше, че и тия стражари бяха друга потеря и гонеха някой бежанец. Стремски веднага се увери в това с ужас. - Добър вечер! Това ли сте вие всички тука, господа? - попита старшият още запъхтян. Той беше момък с живо, енергическо лице. - Кого дириш, господине? Тука са само благородни човеци! - каза Иван. - Няма ли други някой още дошел тука от одеве? - повтори старшият. - Няма! - казаха докторът и Стремски. - Няма бе! Магарета ли ти приказват тука или хора! - сопна се Боримечката. - Не крийте, господа. Един шоп се е возил на вашите кола, хора са го видели и коларят ви ми обади! - каза старшият натъртено. - Ах, да! Забравих - извика докторът: - един шоп ни намери отвъд Петрохан, куцаше горкият, и ни се примоли да го качим. Младо момче, русо, да. - Не познахте ли го? - Не. - Той е един убиец. Де го оставихте? - Таме, на пътя... Каже: "Сбогом, благодаря", па си отиде нататък, къде арката, куцук-куцук - лъжеше докторът. - Елате с мене да прегледаме - каза старшият на стражарите. - Кутьо: пази вратата с пушка! И четиримата полицейски влязоха най-напред в бакалницата на хана. Докторът и Стремски се спогледаха втрещени. Нямаше надежда за бедния момък, който и да усещаше опасността, не можеше да бяга с болен крак и при запазени врата. Боримечката, като ги гледаше двамата така безпокойни, зяпна и той към стражарите, които излазяха вече из бакалницата и влазяха в съседната стая, дето два кеневирени изкърмушени сламеника свидетелствуваха, че тя е назначена за нощуване на гости. Подир тая стая идеше ред на малката, която криеше бежанеца. - Рангел е фанат! - каза Найден. - Да - отговори мрачно докторът. Боримечката попита каква е работата. Стремски му разказа с две думи и погледна безнадеждно към Рангеловото скривалище: той виждаше, че Рангел беше изгубен и че те бяха безсилни да попречат на полицията да извърши дългът си.
за своето значение порасте с голяма сила и той се обърна към стражарите, които излязоха из спалната стая.
препречи пътя за към Рангела. - Защо? - попита старшият учудено. - Защото аз ви казвам! - Кои сте вие? - То не е твоя работа! Който съм, той съм! - каза Иван раздразнено, като пулеше очи в старшия. - Не ми се бъркайте, господине! - каза старшият нетърпеливо и пристъпи напред. - Нямаш думата тука! - извика сърдито Иван. И той разпери грамадните си ръце, от които всяка се свършваше с един юмрук, способен да убие дива свиня. - Дръпнете се! - каза старшият гневно. - Назад! Заповядвам ви! - Аз приимам заповед само от началството си. - А аз съм по-голям от твоят началник, и от твоят башначалник, и от твоят министър, майка му тамо... Ивановите очи пущаха огън. Добрият бай Иван имаше доста смътно понятие за правата и преимуществата на народния представител, за какъвто се още мислеше, макар още през юния да беше изтекъл срока на депутатството му.
сърдит поглед и застрашителни движения. Мина му през ума, че може да е пиян. - Вие ще отговаряте за вашето противение. Тоя убиец се дири по изрична заповед на негово височество княза! Аз ще употребя сила, за да ви отстраня и ще вляза! - каза старшият, като погледна значително стражарите.
юмруците си за бой. Старшият разбра, че има депутат пред себе си. Но Беринковата заповед беше строга: жив или мъртъв - Рангела! Едно сражение беше неминуемо и с много лоши сетнини за упорития и сърдит Иванча. С много труд и увещания Стремски и докторът можаха да го оттеглят, за да остави полицията свободна. Боримечката с отчаяние разбра, че е безсилен в тоя случай, въпреки своята "неприкословеност" и могъществените си юмруци. Старшият, последван от стражарите, нахълтаха в стаичката.
Господин старши! Конят искам, заявлявам! Как смей пощенски кон? - Мирувай, бре: вълкът яде и неброено! - изсмя се Боримечката. - Сядайте на конете! - изкомандува старшият на стражарите. - Уморени са още - отговориха. - Нека пукнат! Напред! - извика той свирепо. И всичките се метнаха пак, възвиха зад хана и потеглиха нагоре въз брега. Още не дошли в себе си от учудване и от радост, тримата тракийци влязоха в стаичката. Действително, съдраната хартия на прозорчето беше съвсем откъсната, като се промъквал оттам Рангел. Явно бе, че той беше чул още от първия път потерята и кой знай с каква мъка беше се дигнал и проврял през прозореца, та паднал отвън. Надясно до зида имаше стрешина с ясли, дето сега стоеше вързан само един кон пощенски. Заднята порта на ханския двор зееше. Зад двора веднага се издигаше гола каменита височина, през която непременно е бягал Рангел, за да фане гората. В това също време стражарите се катереха мудно по брега с морните си коне, за да гонят яхналия на починал и назобен кон Рангела, който имаше доста преднина над тях.
XXII. Иван Боримечката Стремски и докторът продължаваха да приказват и да пресмятат всичките шансове, които имаше Рангел да избегне благополучно и от това преследване, и в увлечението си забравяха, че са пътници и че дъждът беше престанал. Те се сетиха за това, когато коларят дойде и обяви, че с един кон не може да кара колата.
друг кон. Но той възразяваше, че до Гинцката станция са дванайсет километра и толкова насам - двайсет и пет, а подир един час мръкваше. През нощта, подир тоя пороен дъжд, който ще е развалил пътя и продънил някои мостове, той не смееше да минува Мала планина. Той щеше да нощува на Гинцката станция, а утре рано ще доведе друг кон, за да тръгнат. - А ние какво ще правим тука? - извика докторът. - Ще нощувате в хана, господине. - Тука? - извика докторът ужасен, като фърли поглед на мръсните и изкърмушени сламеници в обвитата с паяжини стая. - И завивки нямаме, и дрехите ни са мокри още - каза угрижен Стремски, който потръпваше при самата мисъл, че може да се завие с ханджийската черга. - Що има? - попита Иван, който беше липсал малко, за да стегне коня си за път. Те му обадиха грижата си. - Как? Тука да спите? Кой ви даде воля за това? Хайде с мене, гости ще ми бъдете! - каза Иван, като ги заграбчи с ръцете си. И Стремски, и докторът се отказаха да му правят безпокойствие. Но Иван не беше човек да остави двама приятели, и тракийци още, да ги ядат дървеници в тоя хан, когато Искрец беше една крачка оттука. - Я не дрънкайте вие много! Аз няма да ви оставя, Стайка ще ми издере очите, като й кажа. Боримечката има колкото да се отсрами за една нощ. Слава богу, в шоплука живеем, но и с хора сме живели. Хайде! Коне има... Майка му стара! - и той ги повлече. Като видяха, че няма да ги остави Боримечката, както и да се отказват, те приеха с благодарност неговото гостолюбиво предложение. След малко яхнаха два коня, които Ивановите другари с готовност им отстъпиха, и предвождани от Ивана, завиха на изток и тръгнаха към Искрец. Слънцето, изскокнало пак на полуизясненото небе, наваляше вече зад планината и фърляше надалеко сенките на конниците. Да кажем няколко думи за Ивана Боримечката. Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече по една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно, че Боримечката след съсипването на клисурското въстание, дето игра забележителна роля, се спаси в Стара планина и оттам тръгна за Влашко. Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник Стара планина
своята булка, за която знаеше само това, че е избягала из Бяла черква с кака Гинка, при която от Клисурската развала стоеше като слугиня. Подир много лутания и разпитвания той в Никопол разбра, че е отишла в Искрец при вуйка си Ватка, заселен там още в турско време. Иван пристигна в Искрец през декември, току-що турското население напущаше жилищата си и бягаше пред руските войски, тръгнали веднага за София подир падането на Плевен. Иван, който необладаваше Катоновски добродетели, заграби заедно с вуйката няколко стотин турски говеда и от проданта на плячката спечели цяло богатство. Парите направиха Ивана още по-умен и по-богат. Той накупи турски имоти, заведе стопанство с бай Ватка, стана кмет в Искрец, а после Иванчовото обаяние порасте дотам, щото околията го прати в Търново като неин представител, за да изработи конституция на България и да й избере княз. И в двете тия мисии Иванчо се показа на висотата и ревностно дига ръката. Сега Иван играеше не само важна роля по заможност и влияние, но беше и представител на културата в тоя затънтен кът. Той ходеше облечен полуевропейски, приимаше един в селото вестник Целокупна България (той беше либерал), обличаше Стайка скъпо и разказваше разговора си с министрите, а веднаж - с княза Дондукова!
защо с такава радост той днес, като си идеше от Враца, се сприятели с двамата тракийци и сега ги водеше на гости у тях, честит, че може да им бъде приятен.
една река, приток на Искъра; после пресича прекрасна долина, която се простира на север. Когато се смрачаваше, пътниците бяха застигнати от една талига. Макар и да беше тъмно, Иван позна някого там и го поздрави. Колата отмина бързо по наклонността.
дава кандидатурата. - А вие? - Мене ме избраха за двете Търновски събрания и за това - ще ме изберат. Другият ще бъде, който кажа аз! В Искрец бай ти Иван беси кучето! Дя! Закъсняхме! - и Боримечката дупна коня си.
звезди. Една дружина конници се спусна от дясната висота и влезе в пътя. Другарите веднага познаха стражарите: между тях нямаше Рангела. Всичките си отдъхнаха. - Полапаха вятър тия приятели - забележи усмихнато Иван. - Елате ние из тая улица да фанем - прибави той, като отби коня наляво и поведе дружината си край заградите и плетищата, поздравлявани от лаевете на псетата.
XXIII. Гурко и Скобелев Стайка посрещна с голяма радост и с викове гостите. Но най-празничните й усмивки бяха за Стремски, когото позна, преди мъжът й още да го назове. Тя с гърлести смехове пак заповтаря историята на връх Стара планина.
най-малко на Стайка. Пак дебела, червендалеста, каквато си беше преди, сега Стайка се беше наляла още повече. Нейните скъпо изработени сребърни чапрази с мъка удържаха напора на гърдите й. Тя беше пременена по обичая на Стремска долина: с дългопол сукман, наръбен с копринени шарки и широко изрязани пазви, сукнена къса салтамарка с червени като огън лисичи кожи с наниз жълтици на пълната шия. Като Ивана и тя се отличаваше тука с някаква културност между своя пол. Тя вече имаше две момчета и двете зачнати и родени под трясъка на големите събития, последвали падането на Плевен. Едното беше на осем месеца, другото годиначе. Бяха кръстени Гурко и Скобелев. Войнствения дух на тия герои, види се, затова беше минал и у сополковците, защото още при първите милувки, които им дадоха, гостите получиха знакове на техните ратни наклонности: Стремскевата вратовръзка беше скъсана, а докторското кепе пострада още по-зле: Скобелев му отвори широка дупка с една клечка. Подир тая рана докторът можеше смело да окачи шапката си на пироня у тях, като възпоминание от Гривицкия бой. Баща им, за назидание, им изрева една страшна псувня, в която стана жертва майка им, съвсем пламнала от срам пред гостите... Те се запознаха и с Ватка, петдесетгодишен човек вече, с лукави очи, по тукашно облечен, и със семейството му, ошопено също. Един негов син беше опълченец, чернолико момче, с кротък поглед. Той още носеше опълченската със зелено дъно шапка и медаля си за храброст, получен за битките при Джуранлий и Нова Загора. Стремски разпитваше, отговаряше, любуваше се. Всичко в тая къща, дето царуваше очевидна охолност и доволство, благодареше погледа: и стопанинът й, тоя добродушен и сърдечен исполин, и жизнерадостната, гойна, мила булка, и здравите палави деца, и български накитената с нови тъкани като пламък възглавници и чипровски черги къща, с които някак чудато живуваше голямото позлатено огледало, дето се усмихваше бузестото, розово лице на кокетната чорбаджийка. Образите на Царя Освободителя и на княз Александра допълняха украшението на широката с нисък потон стая.
сърдеше малко и оскръблението, нанесено на шапката му, отсега назначена да бъде инвалид, той често меланхолически попипваше пролома, отворен от Скобелева, с когото избягваше вече интимности... Но досадата му стана по-голяма от едно друго обстоятелство: задохождаха жени с болни деца, задохождаха и възрастна болни. Селото, лишено от лекар, като чу, че дошел такъв, рукна у Иванча. На Догански настръхнаха космите, като видя на вратата големи тълпи селяни и селянки, които чакаха ред. Но той се покори на съдбата си и само псуваше по влашки в душата си. Боримечката го спаси най-после, като заръча да слагат вечерята, а болните пропъди с една отеческа псувня и им заръча утре да дойдат, като изгрее слънцето. Догански обаче се закле в себе си, че никога слънцето няма да го види в това ужасно село. На вечерята, сготвена чудесно от пъргавите ръце на Стайка и леля й, гостите ядоха и пиха с голяма охота. Иван се разправяше и Стайка се канеше, но и двамата като хора със спокойна съвест и добри желъдки не оставаха назад от изгладнелите гости, както и децата, за щастие, турени в обсада между майката и бащата.
да ги посрещне. Докторът стана безпокойно, извини се, че е уморен, и си отиде да си легне. Гостите бяха: един млад, дребен, чернобрад човек с шаячеви френски дрехи и селска шапка, той беше Благодумов - и след него - десетина души шопи, от по-първите в селото, както се познаваше по чистичкото им облекло. Иван скокна и любезно се здрависа с първия - който го цалува. Иванчо забрави да му препоръча Стремски, с когото Благодумов също се ръкува. Той се спусна да се здрависва и с другите членове на фамилията: с бай Ватка, комуто каза, че го намира по-млад; с опълченеца, като му изказа учудването си как до сега правителството да не му е дало служба, със Стайкина леля, която потупа любезно по гърба и я нарече "стара, калена българка" - неизвестно защо; със Стайка, която си дръпна изчервеняла ръката, като видя, че столичния големец иска да й я цалуне. Благодумов потърси децата, на които знаеше имената, и като ги извика Иванчо, той ги зема и двете на ръце, цалува ги по бузите, още мокри от пиперливата яхния, па седна с тях в къта, дето го покани Иванчо. Тъй с Гурка и Скобелева на двете си колене Благодумов продължаваше един да приказва с неизчерпаема словоохотливост за политиката. Той сипеше поток укори против министерството, що беше на власт, на случайното и ефимерно съществувание на което близките избори, обявени вече за 30 септември, трябваше да турят край.
Искрец. То обаче не губеше още надежда и земаше потребните мерки да спечели изборите чрез агитацията на своя печат и сменяването подозрителните чиновници с надеждни. Либералния печат атакуваше безпощадно и с много сполука правителството; станаха вече и митинги, които изразиха недоверие към него. Борбата между двете пресни партии още в началото зе остър и непримирим характер и още през августа тя беше в разгара си. Няколко главатари на либералната партия направиха избирателни обиколки в самото надвечерие на изборите. Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|