Подробности от пейзажа

Който иска да стигне до селцето на Паскал, трябва да измине пътя от градчето до него.

Пътят се вие като змия.

Не е ясно защо.

Няма нито планина, нито скала, която да му пречи.

Нито пък друго препятствие.

Никой не знае защо се вие.

Казва се – „така е от памтивека”.

Какво е „памтивек”, също никой не знае.

Допуска се, че е нещо изначално, което е забулено в мъгла и не може да се оспорва.

Няма логично описание на „памтивека” и никой не може да го даде.

Всъщност не се и мъчи.

Достатъчно е да го споменеш.

„Така е от памтивека” тук служи като универсално оправдание за всичко, което не се знае или не може да се обясни.

Който върви по пътя, стига до моста пред селцето.

Мостът все е съборен и дори най-старите жители на селцето не си спомнят някога да е бил здрав цяла година.

През май госпожа Клаперман докарва с камион хуманитарна помощ и тогава военните строят понтонен мост.

За да не се излагаме пред Европейската общност.

После военните си прибират моста, а госпожа Клаперман се връща и сезира Европейския фонд за развитие.

Европейският фонд непрекъснато отпуска средства за нов мост, но те изобщо не напускат самата европйска общност.

Отиват за консултанти и експерти по проекта.

Онова, което стига до селцето, е достатъчно само за да се закупят едни кокили.

Но кокили всеки си прави сам и преминава с тях реката, от памтивека тука никой не купува кокили.

По-възрастните преминават върху бивол. Биволът е спокойно и сигурно животно и е много удобно за преминаване на река.

От декември до април не ти трябва и бивол.

Реката замръзва и всеки гледа да премине тогава.

Преминава колкото може повече, за да не преминава през лятото.

Преминеш ли реката, влизаш в селцето.

То не е богато на забележителности, освен единствения в света музей на мотиките.

Уредник му е Паскал, той го е и създал, защото по света показват само съкровища, златни съдове, мечове и накити.

Няма нито един постоянен музей на мотиката.

Музеят е много интересен и сигурно много хора по света биха дали мило и драго, за да го посетят.

Но за да стигнат, трябва да преминат завоите по пътя и после с кокили през реката.

Затова хората по света предпочитат да гледат съкровищата на маите.

Така изглеждат нещата и ако Паскал беше Господ, щеше да нареди света по съвсем друг начин.