Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН

Йоан се об­ръ­ща към се­дем­те цър­к­ви в Азия. С то­ва не тряб­ва да се раз­би­рат се­тив­но­-дейс­т­ви­тел­ни­те църкви. Защото чис­ло­то се­дем е све­ще­но­то сим­во­лич­но число, ко­ето е из­б­ра­но имен­но за­ра­ди не­го­во­то сим­волич­но значение. Действителният брой на цър­к­ви­те в Азия е бил съв­сем друг. Тайнствеността се под­чер­тава и по­-на­та­тък с това, как Йоан е стиг­нал до Откровението: „В Господния ден бях об­зет от Духа и чух зад се­бе си си­лен глас ка­то от тръба, кой­то каза: Това, ко­ето видиш, на­пи­ши в ед­на кни­га и го из­п­ра­ти на се­дем­те църкви." Следователно, тук има­ме

Апокалипсисът се об­ръ­ща към се­дем църкви. Какво се раз­би­ра с това? Достатъчно е да взе­мем са­мо ед­но от те­зи пос­ла­ния за да раз­бе­рем сми- съла. В пър­во­то пос­ла­ние се казва: „Пиши до ан­ге­ла на Ефеската цър- ква: Това каз­ва Този, Който дър­жи в дес­ни­ца­та Си се­дем­те звез­ди и Който хо­ди пос­ред се­дем­те злат­ни светилника. Познавам тво­ите де­ла и това, ко­ето си претърпял, и тво­ето постоянство, и че ти не ис­каш да под­к­ре­пяш злите, и че си из­пи­тал онези, ко­ито се на­ри­чат апостоли, а не са, и си ги на­ме­рил за лъжци. И имаш търпение, и си съг­ра­дил ра­бо­та­та си вър­ху Моето Име, и не си се умо­рил от това. Но имам не­що про­тив тебе, за где­то ос­та­ви пър­ва­та си любов. Помни, прочее, от­къ­де си пад­нал и се покай, и вър­ши предиш­ни­те дела; ако ли не, Аз ско­ро ще дой­да и ще от­мес­тя све­тил­ни­ка ти от мяс­то­то му, ако се не покаеш. Но имаш то­ва до- бро, че мра­зиш де­ла­та на николаитите, ко­ито и Аз мразя. Който има уши, не­ка чуе що Духът го­во­ри на църквата: На този, кой­то победи, ще дам да яде от дър­во­то на живота, ко­ето е всред Божия рай."

Това е посланието, от­п­ра­ве­но до ан­ге­ла на пър­ва­та църква. Ангелът, кой­то тряб­ва да счи­та­ме ка­то Дух на църквата, вър­ви по пътя, пред­на­чер­тан за християнството. Той мо­же да раз­ли­ча­ва ис­тин­с­ки­те пос­ле­дова­те­ли на хрис­ти­ян­с­т­во­то от фалшивите. Той ис­ка да бъ­де хрис­ти­ян­с­ки и пос­та­вя в ос­но­ви­те на сво­ята ра­бо­та имен­но Христос. Обаче от не­го се изис­к­ва той да не зат­ва­ря пъ­тя си към пър­во­на­чал­на­та лю­бов с ни­как­ви заблуждения. Предупреден е, как чрез та­ки­ва заб­луж­де­ния той мо­же да тръг­не по грешен, крив път. Христос Исус е пред­на­чер­тал пъ­тя за пос­ти­га­не на бо­жес­т­ве­ния свят. Необходимо е го­ля­мо пос­то­янство за да се вър­ви по­-на­та­тък в сми­съ­ла на пър­вия импулс. Възможно е също, ня­кой преж­дев­ре­мен­но да си помисли, че е раз­б­рал ис­тин­с­кия смисъл. Това се случва, ко­га­то из­вес­т­но вре­ме вър­вим ръ­ко­во­де­ни от Христос и пос­ле изоставяме, на­пус­ка­ме то­зи водач, ка­то се от­да­ва­ме на пог­реш­ни пред­с­та­ви за него. Така от­но­во па­да­ме в низше-човешкото. Ние се от­к­ло­ня­ва­ме от „пър­ва­та любов". Знанието, ко­ето се при­дър­жа към се­тив­ни­те факти, се из­ди­га до по­-ви­со­ка сфера, ка­то се оду­хот­во­ря­ва и обо­жес­т­вя­ва до това, ко­ето на­ри­ча­ме Мъдрост. В про­ти­вен слу­чай то ос­та­ва в преходното. Христос Исус е по­со­чил пъ­тя към Вечното. Знанието тряб­ва да прес­лед­ва с не­от­с­лаб­ва­що пос­то­ян­с­т­во пътя, кой­то во­ди до
не­го­во­то обо­жес­т­вя­ване. То тряб­ва да вър­ви с лю­бов по следите, ко­ито ще го пре­вър­нат в Мъдрост. Николаитите би­ли ед­на секта, ко­ято се от­на­ся­ла ле­ко­мис­ле­но към християнството. Те виж­да­ли са­мо едно: Хрис- тос е Божественото Слово, веч­на­та Мъдрост, ко­ято се раж­да в човека. И те ва­дят заключението, че чо­веш­ка­та мъд­рост е бо­жестве­но­то Слово. Според то­ва разбиране, дос­та­тъч­но е са­мо чо­век да тър­си чо­веш­ко зна- ние, за да осъ­ществи Божественото в света. Но хрис­ти­ян­с­ка­та мъд­рост не мо­же да се тъл­ку­ва така. Знанието, пър­во­на­чал­ната чо­веш­ка мъдрост, е пре­ход­но как­то и всич­ко друго, ако то не бъ­де пре­вър­на­то в бо­жес­т­ве­на Мъдрост. Ти не си такъв, каз­ва „Духът" към ан­ге­ла на Ефеската цър- ква, ти не гра­диш са­мо вър­ху чо­веш­ка­та мъд­рост. Ти си вър­вял с пос­то­ян­с­т­во в пъ­тя на християнството. Но не тряб­ва да мислиш, че не е не­об­хо­ди­ма пър­во­на­чал­на­та любов, ако тряб­ва да дос­тиг­неш целта. За то­ва е нуж­на та­ка­ва любов, ко­ято да­ле­че над­ви­шава лю­бов­та към всич­ко дру- го. Само та­зи е „първоначалната" (превъзходната) любов. Пътят към Бо- жественото е безкраен; и тряб­ва да разберем, че ко­га­то сме дос­тиг­на­ли пър­ва­та степен, то­ва мо­же да бъ­де са­мо подготовка, за да се из­диг­нем до по­-ви­со­ки степени. С то­зи при­мер от пър­во­то пос­ла­ние по­ка­захме как тряб­ва да се тъл­ку­ват и останалите. По съ­щия на­чин мо­же да се на­ме­ри и тех­ния смисъл.

Когато се обърнал, Йоан ви­дял „се­дем злат­ни светилника" и „всред све­тил­ни­ци­те об­ра­за на Сина Човешки, с дъл­га дре­ха и пре­па­сан със зла­тен ко­лан на кръста; и не­го­ва­та гла­ва и ко­са бя­ха блес­тя­що бе­ли ка­то бя­ла въл­на или сняг, а очи­те Му ка­то ис­к­рящ огън". Обяснява ни се (гл. I ст. 20), „че се­дем­те све­тил­ни­ци са се­дем църкви". С то­ва се загатва, че све­тил­ни­ци­те са се­дем раз­лич­ни пъ­ти­ща за пос­ти­га­не на Божественото. Всички те са чо­ве­че или по­-мал­ко несъвършени. „И Синът Човешки има­ше се­дем звез­ди в дяс­на­та Си ръка." (ст. 16) „Седемте звез­ди са ан­ге­ли­те на се­дем­те църкви." (ст. 20) Познатите от мъд­рос­т­та на Мисте- риите „Духове предводители" (Демони) са ста­на­ли тук „Ангели предво- дители" на „църквите". Тези цър­к­ви са пред­с­та­ве­ни ка­то те­ла на ду­хов­ни Същества. Ангелите са ду­ши­те на те­зи „тела", как­то чо­вешки­те ду­ши са не­ви­ди­ми­те си­ли на чо­веш­ки­те тела. Църквите са пъ­ти­ща­та към Божественото; а ду­ши­те на цър­к­ви­те тряб­ва да бъ­дат пред­во­ди­те­ли по те­зи пътища. За цел­та те тряб­ва да ста­нат такива, че те­хен пред­во­ди­тел да бъ­де този, кой­то дър­жи „се­дем­те звезди" в дес­ни­ца­та си.

„А от ус­та­та Му из­ли­за­ше дву­ос­тър меч и ли­це­то Му си­я­еше ка­то све­те­що слънце." Този меч съ­щес­т­ву­ва и в мъд­рос­т­та на Мистериите. Посве- щаваният би­вал изплашван, ка­то пред очи­те му раз­мах­ва­ли „гол меч". Това по­каз­ва състоянието, до ко­ето дос­ти­га този, кой­то ис­ка да има опи-

т­ност за Божественото, за да „проб­лес­не пред не­го ли­це­то на мъд­рос­т­та със си­яние по­доб­но на слънцето".

През та­ко­ва из­пи­та­ние ми­на­ва и Йоан. То тряб­ва да бъ­де ед­на про­вер­ка за не­го­ва­та сила. „И ко­га­то го видях, пад­нах ка­то мър­тъв пред но­зе­те Му; и Той сло­жи дес­ни­ца­та Си вър­ху ме­не и каза: не бой се." (ст. 17)

Посвещаваният тряб­ва да ми­не през опитности, през ко­ито ина­че чо­век ми­на­ва при смъртта. Този, който го ръководи, тряб­ва да го из­ве­де над областта, в ко­ято раж­да­не­то и смър­т­та имат ня­как­во зна­чение. Посвете- ният встъп­ва в един нов живот: „И аз бях мъртъв, а ето, се­га съм жив во ­ве­ки ве­ков и дър­жа клю­чо­ве­те на ада и смъртта."

Така подготвен, Йоан е въ­ве­ден пред тай­ни­те на живота. „След то­ва по- г­лед­нах и ето вра­та от­во­ре­на на небето, и пър­ви­ят глас, кой­то бях чул, проз­ву­ча ка­то тръ­ба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти по­ка­жа как­во ще ста­не подире." Посланията до се­дем­те Духове на цър­к­ви­те по­каз­ват на Йоан как­во тряб­ва да ста­не на сетивния, фи­зи­чес­ки свят; следващото, ко­ето той виж­да „в Духа", го до­веж­да до ду­хов­ния пър­во­из­точ­ник на нещата, кой­то е скрит зад фи­зи­чес­ко­то развитие, но кой­то тряб­ва да се осъ­щес­т­ви във фи­зи­чес­ко­то раз­ви­тие ка­то ед­на след­ва­ща оду­хот­во­ре­на епоха.

Посветеният из­жи­вя­ва това, ко­ето ще ста­не в бъдеще, ка­то ду­хов­на опит­ност в настоящето. „И ту­так­си бях от­не­сен чрез Духа и ви­дях един прес­тол на небето, а на прес­то­ла се­де­ше Един. А се­дя­щи­ят на прес­то ла бе­ше по­до­бен на ка­мък яс­пис и сардис, и ед­на дъ­га об­к­ръ­жа­ва­ше пре- стола, ко­ято при­ли­ча­ше на смарагд." Тук пър­во­из­точ­ни­кът на се­тив­ния свят е опи­сан в образи, ко­ито той об­ли­ча за виждащия. „А око­ло прес­то­ла има­ше два­де­сет и че­ти­ри прес­то­ла и на два­де­сет и че­ти­ри­те прес­то­ла се­дя­ха два­де­сет и че­ти­ри старци, об­ле­че­ни в бе­ли дрехи, и на гла­ви­те си има­ха злат­ни корони." (гл. 4, ст. 4)

Същества, твър­де нап­ред­на­ли в сво­ето раз­ви­тие по пъ­тя на мъдростта, за­оби­ка­лят пър­во­из­точ­ни­ка на живота, за да съ­зер­ца­ват не­го­ва­та без­г­ра­нич­на същ­ност и да сви­де­тел­с­т­ву­ват за нея. „И пред прес­то­ла и око­ло прес­то­ла има­ше че­ти­ри съ­щес­т­ва - животни, пъл­ни с очи от­п­ред и от- зад. Първото жи­вот­но при­ли­чаше на лъв, вто­ро­то на теле, тре­то­то има­ше из­г­лед на чо­век и чет­вър­то­то - на ле­тящ орел. И вся­ко ед­но от съ­щес­т­ва­та има­ше по шест крила, а на­око­ло и из­вът­ре бя­ха пъл­ни с очи; де­нем и но­щем без пре­къс­ва­не възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, кой­то е и кой­то ще бъде." Не е трудно да се разбере, че че­ти­ри­те жи­вот­ни оз­на­ча­ват свръх­се­тив­ния живот, сто­ящ в ос­но­ва­та на фор­ма­та на се­тив­ни­те същества. Те из­ви­ся­ват сво­ите гла­со­ве по-късно, ко­га­то проз­ву­ча­ват тръбите, т. е. ко­га­то за­пе­чата­ни­ят в се­тив­ни­те фор­ми жи­вот се прев­ръ­ща в духовен.
„В дяс­на­та ръ­ка на този, кой­то се­де­ше на престола, има­ше книга, в ко­ято е опи­сан пъ­тят за на­й-­вис­ша­та мъдрост." (гл. 5, ст. 1) Само един е дос­то­ен да от­во­ри книгата. „Ето по­бе­ди лъвът, кой­то е от ко­ля­но­то на Юда, Давидовият корен, за да от­во­ри кни­га­та и ней­ни­те се­дем печата." Седем пе­ча­та има книгата. Седмор­но­то ес­тес­т­во на кни­га­та е свър­за­но със све­ще­ния ха­рак­тер на чис­ло­то седем. Човешката мъд­рост има се­дем пътя, ко­ито во­дят към съ­ща­та цел. Мистичната мъд­рост на Филон на­ри­ча „печати" ве­ли­ки­те космич­ни мисли, ко­ито се из­ра­зя­ват в нещата. Чо- вешката мъд­рост тър­си те­зи мис­ли на сътворението. Обаче Божествена- та Мъдрост се на­ми­ра са­мо в книгата, ко­ято е за­пе­ча­та­на с тях. Първо тряб­ва да бъ­дат от­к­ри ти ос­нов­ни­те мис­ли на сътворението, да бъ­дат от­во­ре­ни печатите, то­га­ва ще се от­к­рие това, ко­ето се на­мира в книгата. Исус, лъвът, мо­же да от­во­ри печатите. Той е дал на мис­ли­те на сът­во­ре­ни­ето та­ка­ва насока, ко­ято чрез тях во­ди към Мъдростта.

Агнето, ко­ето е би­ло зак­ла­но и ко­ето Бог е из­ку­пил със сво­ята кръв, Исус, кой­то е до­не­съл Христос в се­бе си, кой­то сле­до­ва­тел­но е ми­нал през Мистерията на жи­во­та и смъртта, от­ва­ря кни­га­та (гл. 5, ст. 9-10). И при от­ва­ря­не­то на все­ки пе­чат жи­вот­ни­те обяс­ня­ват това, ко­ето зна­ят (гл. 6). При от­ва­ря­не­то на пър­вия печат, Йоан виж­да един бял кон, на кой­то се­ди кон­ник с лък. Тук ста­ва ви­ди­ма пър­ва­та кос­мич­на сила, въп­лъ­ще­ние на ми­съл­та на сътворението. Тя се на­соч­ва по нов път от но­вия конник, християнството.

Борбата утих­ва чрез но­ва­та вяра. При от­ва­ря­не­то на вто­рия пе­чат се явя­ва чер­вен кон, на кой­то съ­що стои конник. Той от­не­ма Мира, вто­ра­та си­ла на света, за да не пре­неб­рег­не чо­ве­чес­т­во­то по­ра­ди ле­ност гри­жи те на бо­жес­т­ве­ния свят. При от­ва­ря­не­то на тре­тия пе­чат се изя­вя­ва ми­ро­ва­та си­ла на Правдата, до­не­се­на от християнството; при чет­вър­тия пе­чат се изя­вя­ва ре­ли­ги­оз­на­та сила, ко­ято чрез хрис­ти­ян­с­т­во­то при­ема нов облик.

Така ста­ва яс­но зна­че­ни­ето на че­ти­ри­те животни. Те са че­ти­ри­те глав­ни све­тов­ни сили, ко­ито чрез хрис­тиян­с­т­во­то при­емат но­во ръководство: Войната (Лъвът), Мирната ра­бо­та (Телецът), Правдата (Съществото с чо­веш­ко лице) и Религиозният по­лет (Орелът). Значението на тре­то­то съ­щес­т­во се изяс­ня­ва с това, че при раз­пе­чат­ва­не­то на тре­тия пе­чат се казва: „Хиникс жи­то за динар, и три хи­ник­са ече­мик за динар" и тук кон­ни­кът дър­жи везни. И при от­ва­ря­не­то на чет­вър­тия пе­чат се явя­ва един конник, чи­ето име е „Смърт, и адът го следваше". Този кон­ник е Религиозната прав­да (гл. 6, ст. 6 и 7).

И ко­га­то е раз­пе­ча­тан пе­ти­ят печат, явя­ват се ду­шите на онези, ко­ито ве­че са ра­бо­ти­ли в сми­съ­ла на християнството. Тук се изя­вя­ва са­ма­та твор­чес­ка мисъл, въп­лъ­те­на в християнството. Но с то­ва хрис­ти­ян­с­т­во
се раз­би­ра са­мо пър­ва­та хрис­ти­ян­с­ка църква, ко­ято е преходна, как­то и дру­ги­те фор­ми на сътворението. При раз­пе­чат­ва­не­то на шес­тия пе­чат (гл. 7) се показва, че ду­хов­ни­ят мир на хрис­ти­ян­с­т­во­то е вечен. Народът се явява, из­пъл­нен с то­зи ду­хо­вен мир, от кой­то е из­ляз­ло са­мо­то хри- стиянство. Той е ос­ве­тен от собстве­но­то си творение. „И чух чис­ло­то на бе­ля­за­ни­те с печата, сто че­ти­ри­де­сет и че­ти­ри хиляди, то­ва са бе­ля­за­ни­те с пе­ча­та от всич­ки ко­ле­на на си­но­ве­те израелеви." (гл. 7, ст. 4) Това са онези, ко­ито са се под­гот­ви­ли за Вечното, пре­ди да е съ­щес­т­ву­ва­ло ня­как­во хрис­ти­ян­с­т­во и ко­ито са би­ли пре­об­ра­зе­ни от Христовия Им- пулс.

Следва раз­пе­чат­ва­не­то на сед­мия печат. Тогава се вижда, как­во тряб­ва да ста­не в ис­тин­с­ко­то хрис­ти­янство за света. Явяват се се­дем­те ангели, „ко­ито сто­ят пред Бога" (гл. 8, ст. 2). Тези ан­ге­ли са пак Духове на древ­ни­те Мистерии, се­га ве­че християнизирани. Следователно, те са Духо- вете, ко­ито во­дят към съ­зерца­ни­ето на Бога по ис­тин­с­кия път на христи- янството. Следователно това, ко­ето ста­ва сега, съ­щин­с­кия път към Бога; то­ва е ед­но „посвещение", с ко­ето е удос­то­ен Йоан. Възвестяването на то­ва пос­ве­ще­ние се съп­ро­вож­да от знаците, не­об­хо­ди­ми в хо­да на по- свещението. „Първият ан­гел зат­ръ­би и се по­яви град и огън, сме­се­ни с кръв, и пад­на­ха вър­ху земята. И тре­та­та част от Земята изгоря, из­го­ря и ед­на тре­та от дърве­та­та на зе­мя­та и всич­ка­та зе­ле­на тре­ва изгоря." Подобно не­що се случ­ва и при тръб­ни­те зву­ци на други­те ангели.

Тук виждаме, че не ста­ва ду­ма са­мо за ед­но пос­ве­ще­ние в ста­рия сми- съл, но за ед­но но­во посвещение, което тряб­ва да за­ме­ни старото. Хри- стиянството не трябваше; да бъ­де за мал­ци­на избрани, как­то древ­ни­те Мистерии. То тряб­ва­ше да ста­не дос­то­яние за ця­ло­то човечество. Хри- стиянството тряб­ва­ше да ста­не ед­на на­род­на религия; ис­ти­на­та тряб­ва­ше да бъ­де при­гот­ве­на за всеки, „кой­то има уши да чува".

Древните мис­ти бя­ха из­би­ра­ни из­меж­ду мнозинството; тръ­би­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то проз­ву­ча­ват за всеки, кой­то мо­же да ги чуе. От не­го за­ви­си да оти­де той при тях. Ето за­що ужасите, ко­ито съп­ро­вож­дат то­ва пос­ве­ще­ние на човечеството, ни се по­каз­ват раз­рас­на­ли до ог­ром­ни размери. При пос­ве­ще­ни­ето на Йоан, не­му се от­к­ри­ва това, ко­ето ще ста­не в бъ­де­ще със Земята и ней­ни­те жители. Тук е вло­же­на мисълта, че пос­ве­те­ни­ят мо­же пред­ва­ри­тел­но да виж­да това, ко­ето за по­-низ­шия свят ще се осъ­щес­т­ви ед­ва в бъдеще. Седемте пос­ла­ния пред­с­тав­ля­ват зна­че­ни­ето на хрис­ти­ян­с­т­во­то за настоящето; се­дем­те пе­ча­та - това, ко­ето хрис­ти­ян­с­т­во­то под­гот­вя днес за бъдещето. За не­пос­ве­те­ния бъ­де­ще­то е скри- то, запечатано; при пос­ве­ще­ни­ето то се разпечатва. Когато за­вър­ши Земният период, за кой­то ва­жат се­дем­те послания, ще за­поч­не ед­на по­-ду­хов­на епоха. Тогава жи­во­тът ня­ма да про­ти­ча така, как­то се явя­ва в

Само чрез ед­но та­ко­ва посвещение, хрис­ти­ян­с­т­во­то мо­же да ста­не не­що ре­ал­но на Земята. То умър­т­вя­ва всичко, ко­ето при­над­ле­жи на низ­ша­та природа. „И тру­по­ве­те им ще ле­жат на пло­ща­да на го­ле­мия град, кой­то ду­хов­но се на­ри­ча Содом и Египет, къ­де­то и на­ши­ят Господ Христос би­де разпнат." Тук се раз­бират пос­ле­до­ва­те­ли­те на Христос. Те са из­мъч­ва­ни от си­ли­те на преходното. Но това, ко­ето из­тър­пя­ва страдания, са са­мо низ­ши­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ка­та природа, над ко­ито ще бъ­де из­во­юва­на победа. Тогава тях­на­та съд­ба ста­ва сим­вол на пър­во­об­раз­на­та съд­ба на Христос Исус. „Содом и Египет в ду­хо­вен смисъл" е сим­вол на живота, кой­то се при­дър­жа към външ­но­то и не се из­ме­ня чрез Христовия Импулс. Христос е раз­п­нат нав­ся­къ­де в низ­ша­та природа. Там, къ­де­то та­зи низ­ша при­ро­да побеждава, всич­ко ос­тава мъртво. Хо- рата пок­ри­ват ка­то тру­по­ве пло­ща­ди­те на градовете. Онези, ко­ито по­беж­да­ват низ­ша­та природа, ко­ито въз­к­ре­ся­ват Христос в се­бе си, чу­ват тръ­ба­та на сед­мия ангел: „Царствата на све­та ста­на­ха цар­с­т­во на Господа на­ше­го и на Неговия Христос и Той ще ца­ру­ва во ве­ки веков." (гл. 11, ст. 15). „Тогава на не­бе­то се от­во­ри хра­мът Божи и се яви ков­че­гът на за­ве­та Му в не­го­вия храм." (ст. 19)

В съ­зер­ца­ва­не­то на те­зи събития, за пос­ве­те­ния се въ­зоб­но­вя­ва ста­ра­та бор­ба меж­ду низ­ша­та и вис­ша­та природа. Защото всичко, ко­ето по­-ра­но пос­ве­ща­ва­щи­ят се изживяваше, се­га тряб­ва да се пот­вър­ди и в този,
кой­то вър­ви по пъ­ти­ща­та на християнството. Както ня­ко­га Озирис е бил зас­т­ра­шен от Тифон, та­ка и се­га „го­ле­ми­ят змей, ста­ра­та змия" тряб­ва да бъ­де по­бе­де­на (гл. 12, ст. 9). Жената, чо­веш­ка­та душа, ражда низ­ше­то знание, ко­ето е ед­на не­га­тив­на сила, ако не се из­диг­не до мъдростта. Човек тряб­ва да ми­не през то­ва низ­ше знание. Тук, в Откровението то­ва низ­ше зна­ние се явя­ва под фор­ма­та на „ста­ра­та змия". От на­й-д­рев­ни времена, във вся­ка мис­тич­на мъд­рост зми­ята е сим­вол на познанието. Човек мо­же да бъ­де съб­лаз­нен от та­зи змия на знанието, ако той не ро­ди в се­бе си Сина Божи, кой­то стъп­к­ва гла­ва­та на змия та. „И би­де сва­лен го­ле­ми­ят змей, ста­ра­та змия, на­ре­че­на Дявол и Сатана, кой­то пре­лъс­тя­ва ця­ла­та все­лена, и би­де той сва­лен на зе­мя­та и за­ед­но с не­го бя­ха сва­ле­ни и ан­ге­ли­те му." (гл. 12, ст. 9). В те­зи ду­ми мо­же да се про­че­те ка­къв е иде­алът на християнството. Това, ко­ето бе­ше пос­тиг­на­то в Ми- стериите, трябва да бъ­де обновено. Защото и там зми­ята тряб­ва да бъ­де победена. Но се­га то­ва не мо­же­ше да ста­не по съ­щия начин, как­то по-рано. На мяс­то­то на мно­жес­т­во­то Мистерии тряб­ва­ше да зас­та­не Една- та, Първичната, Християнската Мистерия. Исус, в ко­го­то Словото ста­на плът, тряб­ва­ше да бъ­де пос­ве­ти­те­лят (йерофантьт) на ця­ло­то човечест- во. И то­ва чо­ве­чес­т­во тряб­ва­ше да ста­не не­го­ва­та соб­с­т­ве­на мис­тич­на църква. Сега тряб­ва­ше да ста­не не един под­бор на избрани, а обе­ди­не­ние на всички. Според сте­пен­та на сво­ята зрялост, все­ки един мо­же да ста­не мист. Посланието е за всеки, кой­то има уши да го чуе и бър­за да дой­де за да чуе не­го­ви­те тайни. У все­ки от­де­лен чо­век тряб­ва да ре­ши гла­сът на сърцето. Сега ве­че не тряб­ва да бъ­де въ­веж­дан в хра­ма на Мистериите то­зи или онзи, но Словото тряб­ва да бъ­де от­п­ра­ве­но към всич­ки и то­га­ва ед­ни мо­гат да го чу­ят по-слабо, дру­ги - по-силно. От Демона, от Ангела, кой­то жи­вее в гър­ди­те на все­ки човек, за­ви­си той да ре­ши до как­ва сте­пен тряб­ва да бъ­де посветен. Цялото чо­вечес­т­во е храм на Мистерията. Вечното бла­жен­с­т­во тряб­ва да ста­не дос­то­яние не са­мо на онези, ко­ито виждат процесите, сви­де­тел­с­т­ву­ва­щи за Вечното, но „Блажени са, ко­ито не виждат, и въп­ре­ки то­ва вярват". Макар и от­на­ча­ло са­мо да на­пип­ват в тъмнината, мо­же би един ден свет­ли­на­та ще дой­де до тях. Никому не тряб­ва да бъ­де от­ка­за­но нещо; пъ­тят тряб­ва да стои от­во­рен за всеки.

Ето как наг­лед­но Апокалипсисът опис­ва всич­ки опасности, с ко­ито ан­тих­рис­то­ви­те си­ли зап­лаш­ват христи­ян­с­т­во­то и как нак­рая то ще по­бе­ди въп­ре­ки всичко. Всички дру­ги Богове пре­ми­на­ват в един­на­та христи­ян­с­ка Божественост. „И гра­дът не се нуж­да­еше от ни­как­во слънце, ни­то от луна, ко­ито да го осветляват, за­що­то Божието Откровение го оза­ря­ва и не­го­ви­ят све­тил­ник е Агнето." (гл. 21, ст. 23). Тайната на „Йоано­во­то

Откровение" е, че Мистериите ве­че не са затворени. „И той ми каза: не за­пе­чат­вай ду­ми­те на проро­чес­т­во­то в та­зи книга, за­що­то Бог е близо."

Авторът на Апокалипсиса из­ла­га своя въз­г­лед за от­но­ше­ни­ето на сво­ята цър­к­ва към ста­ри­те църкви. Той ис­ка да обе­ди­ни всич­ки Мистерии под фор­ма­та на ед­на ду­хов­на Мистерия. Авторът е на­пи­сал сво­ята Мисте- рия на ос­т­ров Патмос. Той е тряб­ва­ло да по­лу­чи „Откровението" в ед­на пещера. В то­зи факт е скрит це­ли­ят мис­те­ри­ен ха­рак­тер на Открове- нието.

Следователно, хрис­ти­ян­с­т­во­то е про­из­ляз­ло от Мистериите. Неговата мъд­рост се раж­да ка­то ед­на Мистерия в са­мо­то Откровение, но ка­то ед­на Мистерия, ко­ято ис­ка да над­х­вър­ли гра­ни­ци­те на древ­ни­те Мисте- рии. Отделните Мистерии тряб­ва да пре­рас­нат в уни­вер­сал­на Мистерия.

В ка­за­но­то тук, че тай­ни­те на Мистериите са ста­на­ли яв­ни чрез хрис­ти­ян­с­т­во­то и че пос­ле все пак това, ко­ето ав­то­рът на Откровението из­жи­вя­ва ка­то ду­хов­ни видения, се счи­та за ед­на хрис­ти­ян­с­ка Мистерия, ня­кои мо­гат да от­к­ри­ят противоречие. Противоречието се раз­ре­ша­ва вед- нага, щом помислим: Тайните на древ­ни­те Мистерии са ста­на­ли яв­ни чрез съ­би­ти­ята в Палестина. Чрез тях се от­к­ри­ва това, ко­ето по­-ра­но е би­ло скри­то в Мистериите. Но това, ко­ето вли­за в ми­ро­во­то раз­ви­тие чрез явя­ва­не­то на Христос, е ед­на но­ва тайна. Древният пос­ве­тен из­жи­вя­вал в ду­хов­ния свят, как раз­ви­ти­ето нап­ред­ва към „скри­тия Христос"; хрис­ти­ян­с­ки­ят пос­ве­тен из­жи­вя­ва скри­ти­те дейс­т­вия на „изя­ве­ния Христос".