Проф д. ик н. Ангел димов религиозна политика издателска къща “Христо Ботев”

Спо­ред пред­с­та­ви­те на хо­ра­та за бо­го­ве­те и це­ли­те, ко­и­то прес­лед­ва вся­ка ре­ли­ги­оз­на вя­ра, ре­ли­ги­и­те би­ват при­род­ни и по­ли­ти­чес­ки. Към при­род­ни­те ре­ли­гии спа­да ези­чес­т­во­то, а към по­ли­ти­чес­ки­те ре­ли­гии се от­на­сят бу­диз­мът, юдейс­т­во­то, хрис­ти­ян­с­т­во­то и мо­ха­ме­дан­с­т­во­то.

През от­дел­ни­те пе­ри­о­ди на об­щес­т­ве­но­то раз­ви­тие с ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка се из­пъл­ня­ват оп­ре­де­ле­ни со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки за­да­чи.

В ми­на­ло­то юдейс­ка­та ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка се е при­ла­га­ла пре­дим­но за уве­ко­ве­ча­ва­не на ро­бов­ла­дел­чес­кия об­щес­т­вен строй сред два­на­де­сет­те из­ра­и­ле­ви пле­ме­на и за тях­но­то обе­ди­ня­ва­не и прев­ръ­ща­не в све­то­вен на­род. Ана­ло­гич­ни це­ли са се прес­лед­ва­ли и с мо­ха­ме­дан­с­ка­та ре­ли­гия и по­ли­ти­ка, ко­я­то се е из­пол­з­ва­ла глав­но за сплотя­ва­не на ра­зе­ди­не­ни­те араб­с­ки пле­ме­на.

В
17. Религиозна политика

на­ча­ло­то на но­ва­та ера се е съз­да­ла хрис­ти­ян­с­ка ре­ли­ги­оз­на об­щ­ност, ко­я­то обо­жес­т­вя­вала своя съз­да­тел и пат­рон, ев­рейс­кия учи­тел и про­по­вед­ник Исус Хрис­тос. Три ве­ка след не­го­во­то раз­пъ­ва­не на кръст “цър­ков­ни­те пър­во­от­ци” са го про­въз­г­ла­си­ли за “съ­същ­нос­тен” на Гос­по­да-Бог и по та­къв на­чин са му из­ра­зили сво­я­та бла­го­дар­ност и приз­на­тел­ност, за­де­то (с де­ло и сло­во) им е оси­гу­рил трай­но гос­под­с­т­ва­що и при­ви­ле­ги­ро­ва­но по­ло­же­ние в об­щес­т­во­то и в дър­жа­ва­та.

Ос­нов­ни ин­с­т­ру­мен­ти на хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка са вся­ва­щи­те шок и ужас зап­ла­хи. Ед­на от тях е, че не­вер­ни­ци­те и про­тив­ни­ци­те на цър­к­ва­та и цър­ков­ни­те слу­жи­те­ли (ко­и­то се­га наб­ро­я­ват над че­ти­ри ми­ли­ар­да) ще­ да бъ­дат на­ка­за­ни от бог с бо­лес­ти и не­щас­тия, а ко­га­то ум­рат, ще­ да бъ­дат из­п­ра­те­ни в ада – в “ог­не­но­то езе­ро”, къ­де­то ги очак­ва­т веч­ни мъ­ки.

Ос­нов­ни спо­со­би на хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка са и лъж­ли­ви­те обе­ща­ния за прив­ли­ча­не на бо­го­мол­ци и да­ри­те­ли на цър­к­ва­та. Главните от тези обещания са, че Бог (Исус Христос) щял да осигурява на набожните хора “ве­чен жи­вот”; да възкресява, да съживява мъртвите и да създаде Божие царство.

През из­ми­на­ли­те ве­че две хи­ля­ди го­ди­ни ни­то ед­но от посочените обе­ща­ния (образуващи сърцевината на християнското “учение”) не е из­пъл­не­но. При­ро­да­та и об­щес­т­во­то про­дъл­жа­ват да се раз­ви­ват по свои вът­реш­ни, ес­тес­т­ве­ни за­ко­ни, а все­ки ро­ден не­из­беж­но уми­ра.

В то­зи сми­съл са­мо лич­но за­ин­те­ре­со­ва­ни, не­щас­т­ни или ум­с­т­ве­но ог­ра­ни­че­ни ин­ди­ви­ди мо­гат да пред­с­та­вят ев­ре­и­на Исус Хрис­тос за “Спа­си­тел на чо­ве­чес­т­во­то” Уж той спа­сил на­ро­ди­те, ка­то из­ку­пил гре­хо­ве­те им с кръвта си, а се­га ежед­нев­но ми­ли­ар­ди хо­ра стра­дат и уми­рат от глад, бо­лес­ти, вой­ни и нар­ко­ти­ци.

Пър­во­на­чал­но хрис­ти­ян­с­ка­та по­ли­ти­ка би­ла на­со­че­на към съз­да­ва­не на све­тов­но, ръ­ко­во­де­но от Еру­са­лим “не­бес­но”, “Бо­жие цар­с­т­во”. Опи­ти­те за при­ла­га­не на та­зи по­ли­ти­ка в Юдея се пос­рещ­на­ли на нож от юдейс­ко­то вис­ше ду­хо­вен­с­т­во и прик­лю­чи­ли с пъ­лен про­вал и ог­ро­мен брой чо­веш­ки жер­т­ви. За­то­ва пък три ве­ка по-къс­но рим­с­ки­ят им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин пре­ду­га­дил бъ­де­ща­та об­щес­т­ве­на зна­чи­мост на хрис­ти­ян­с­т­во­то и го обя­вил (325 г.) за дър­жав­на ре­ли­гия. С въ­веж­да­не­то на един бог, на об­щи ри­ту­а­ли и праз­ни­ци в раз­ла­га­ща­та се Рим­с­ка им­пе­рия се спо­соб­с­т­ва­ло за кос­мо­по­ли­ти­зи­ра­не и обе­ди­ня­ва­не на мно­го­ по­ро­бе­ни на­ро­ди и ук­реп­ва­не на ед­но­лич­на­та им­пе­ра­тор­с­ка власт.

Иде­я­та за съз­да­ва­не на гло­бал­но Бо­жие цар­с­т­во се “бла­го­вес­ти­ла” от Исус Хрис­тос. През ня­кол­ко­го­диш­ния си ак­ти­вен по­ли­ти­чес­ки и об­щес­т­вен жи­вот той все­от­дай­но ра­бо­тил за ней­но­то прак­ти­чес­ко ре­а­ли­зи­ра­не.

Пре­ди още да било съз­да­де­но Бо­жи­е­то цар­с­т­во, Исус Хрис­тос се са­моп­ро­въз­г­ла­сил за цар. Пред­виж­дал сто­ли­ца на то­ва цар­с­т­во да бъ­де град Еру­са­лим. Спо­ред не­го към фор­ми­ра­не на Бо­жие цар­с­т­во мо­же­ло да се прис­тъ­пи след по­бе­да на все­на­род­но въс­та­ние. То­зи бил пъ­тят за ос­во­бож­да­ва­не на Юдея от дес­по­тиз­ма и ти­ра­ни­я­та на рим­с­ки­те оку­па­то­ри и юдейс­ки­те вис­ши ду­хов­ни­ци.

С оглед на това основал религиозно обществено движение (партия), съставено от професионални апос-толи, районни организатори, ятаци. За няколко години извършил огромна организаторска и религиозна работа в градове и села на Юдея.

Намеренията му били и Божието царство да се управлява от теократи, духовници. Само че вместо юдейските висши свещенослужители в него да царува Исус Христос заедно със своите апостоли.

Според уверенията на “църковните първоотци” в Божието царство нямало да има смърт, скръб и стра-дания. Там щяло да цари безгрижие и блаженство. Божието царство щяло да се състои само от “праведни”, вярващи в Бога и в неговия Син (Исус Христос). По този критерий в него можели да влязат и “бирници и блудници”, тъй като те повярвали на Иоан Кръстител²⁸⁵.

Достъп до Божието царство нямало да имат атеис-тите, неверниците, независимо дали са богати или бедни. Тях ги очаквал християнски съд и осъждане на вечни мъки в “огненото езеро”. В Божието царство щял да се запази робовладелческия обществен строй. Пак щяло да има господари, които бият и убиват своите слуги и роби.

Понастоящем носители на идеята за създаване на световно “Божие царство” (или “Божия република”) са живеещи в САЩ еврейски мормони. Тяхното верую е столицата на това царство да бъде на американска земя и да се нарича Нов Ерусалим. Междувременно и католическата държава Ватикана води политика на разширяване на глобалната си църковна и светска власт. Римските папи настояват в договорите на Европейския съюз да се назоват „Бог“ и „Христос“ и по този начин народите на обединена Европа да признаят католицизма за официална религия.

При това отново се акцентира на т.нар. “християнски ценности”. Обикновено към тях се отнасят т.нар. “Божии заповеди”: Бог, Господ, е “един”; възлюби Бога с всичкото си сърце, душа и разум; възлюби ближния като “себе си”; “не убивай”; “не кради”; “не прелюбодействай”, “не лъжесвидетелствай”; “почитай майка си и баща си”; “продай имота и раздай на сиромаси”. Хилядолетия наред тези Божии заповеди звучат като добри благопожелания.

Според библейските писания повечето “закони” и “Божии заповеди” са формулирани хиляда години пре-ди раждането на Исус Христос от еврейския пророк Мойсей, който вероятно ги е заимствал от египетски фараони и жреци (през ХІV в. пр.н.е. египетският фараон Ехнатон пръв заменя едновременната вяра в много богове – политеизъм, с вяра само в бога на слънцето – монотеизъм).

В началото на новата ера Исус Христос допълва Мойсеевите закони с нови (възлюби Бога всеотдайно; на този, който те удари по едната буза – обърни и другата; да се любите един другиго), но повечето от тях се отнасят предимно за неговите ученици (партийни функционери). Както Мойсей, така и Христос са живели в робовладелски обществен строй, където техните “закони” и “заповеди” са били валидни само за роби, слуги, бедняци и не са засягали фараони, старейшини и робовладелци, които безнаказано убивали роби и слуги, прелюбодействали и се сдобивали с наследници на натрупаните имоти и многобройни стада добитък (първият създател на Божиите заповеди, в т.ч. и на повелята “Не убивай”, Мойсей, е убил египтянин и го е скрил “в пясъка”).

Моралът, общественото държание и поведение на отделния индивид зависят от неговото духовно, здравословно и икономическо състояние, а също и от съществуващия държавен и обществен строй. Освен това всички хора интуитивно разбират, че десетте Божии заповеди са средство за подчиняване и потискане на бедни, безпомощни и умствено ограничени човешки същества, които са склонни да вярват и да се надяват, че някакво чудо или тайнствена сила ще ги избави от болести, немотия, робство и други нещастия.

Понякога, за да смае или сплаши околните, Исус Христос проявявал озлобление или жестокост. Вед-нъж, когато бил гладен и не намерил плодове на обрано смокиново дърво, той го прокълнал и то изсъхнало. Ликвидацията на живо и ценно за човека растение е неморално деяние. С тази си постъпка Исус Христос издава лоши черти от своя характер, т.е. разкрива, че по подобен начин би се отнасял и към хора и животни.

При създалата се ситуация в Българската православна църква би трябвало да се осъществява умерена религиозна политика и последователно да се при-лагат политически и икономически механизми за за-пазване на народния характер на нашето православие. За целта е важно в Светия синод да се възприемат и спазват основни политически принципи: отказ от по-нататъшни реституционни претенции; освобождаване на църковните стопанства и имоти от външни търгов-ци и “бизнесмени” и организиране на самостоятелна стопанска дейност; ограничаване на религиозните про-поведи и служби в държавни учреждения и инсти-туции; прекратяване на религиозната пропаганда по държавните медии и особено на хулите и нападките срещу бивши и настоящи комунисти, социалисти и атеисти.

Наблюдаваното напоследък присъединяване на ду-ховници към нашата мафиотска аристокрация и олигархия е вредно и дори гибелно за Българската православна църква. Вредни за нашата църква са и незаконните религиозни предавания по държавните медии, където недодялани богослови, свещенослужители и журналисти вместо да отразяват вътрешноцърковния живот на вярващите, водят груба и изпълнена с лъжи пропаганда срещу атеизма.

Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва е приз­ва­на и в бъ­де­ще да се гри­жи за опаз­ва­нето на бо­га­то­то цър­ков­но нас­лед­с­т­во и под­дър­жа­не­то на на­род­ни­те оби­чаи и тра­ди­ции. При из­пъл­не­ни­е­то на те­зи от­го­вор­ни за­да­чи трябва да се съ­че­та­ват ин­те­ре­си­те на об­щес­т­во­то и ре­ли­ги­оз­на­та об­щ­ност и да се пос­ти­га един­с­т­во.

Повече финансови ресурси следва да се отделят и за поддържане на църковните сгради. Както показва настоящото изследване, хилядолетното съществуване на религиите и религиозните партии до голяма степен се дължи и на строителството и художественото офор-мление на масивните църкви (партийните клубове).

Свет­с­ки­те пар­тии и дър­жа­ва­та би тряб­ва­ло да след­ват дал­но­вид­на по­ли­ти­ка спря­мо цър­к­ва­та и ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти. Пос­ред­с­т­вом та­зи по­ли­ти­ка трябва да се оси­гу­ря­ва пъл­на сво­бо­да на ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та и не­за­ви­си­мост на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва.

Ос­но­во­по­ла­гащ прин­цип на дър­жав­на­та по­ли­ти­ка би тряб­ва­ло да бъ­де пъл­но­то от­де­ля­не на цър­к­ва­та от дър­жа­ва­та и дър­жав­ни­те учи­ли­ща, ра­диа и те­ле­ви­зии. То­ва ста­ва все по-на­ле­жа­що в епо­ха­та на ви­со­ки­те тех­но­ло­гии и гло­ба­ли­зи­ра­щия се свят, ко­га­то из­г­раж­да­не­то на сил­на и бо­га­та дър­жа­ва мо­же да се пос­тиг­не глав­но чрез мо­би­ли­за­ция на об­щес­т­во­то за ус­ко­ре­но раз­ви­тие на об­ра­зо­ва­ни­е­то, на­у­ка­та и тех­ни­ка­та.

Се­га, ко­га­то съд­ба­та на на­ша­та на­ция, вклю­чи­тел­но и на пра­вос­лав­на­та ни цър­к­ва са пос­та­ве­ни на кар­та, е прес­тъп­ле­ние да се гу­би от енер­ги­я­та и цен­но­то вре­ме на мла­ди­те бъл­га­ри в че­те­не, слу­ша­не и за­зуб­ря­не на не­нуж­ни­те до­по­топ­ни ев­рейс­ки и ислямски ре­ли­ги­оз­ни дог­ми. Аб­сур­д­но е с тях да се по­ви­ша­ва жиз­не­ният стан­дарт на на­ро­да и да се ог­ра­ни­ча­ва бед­ност­та, без­ра­бо­ти­ца­та, ко­руп­ци­я­та и прес­тъп­ност­та, ко­и­то са свойс­т­ве­ни на съ­щес­т­ву­ва­щия об­щес­т­вен строй.

Дър­жав­на­та по­ли­ти­ка би тряб­ва­ло да спо­соб­ст­ва за фор­ми­ра­не на то­ле­ран­т­ни от­но­ше­ния меж­ду на­бож­ни­те и не­вяр­ва­щи­те в бо­га чле­но­ве на об­щес­т­во­то. Със за­ко­но­ви раз­по­ред­би и про­па­ган­д­ни сред­с­т­ва трябва да се съз­да­ва об­с­та­нов­ка, при ко­я­то ате­ис­ти­те да за­чи­тат и ува­жа­ват вяр­ва­щи­те и тех­ни­те ре­ли­ги­оз­ни чув­с­т­ва, чие­то най-мал­ко ос­кър­бя­ва­не мо­же да до­ве­де до ре­ли­ги­о­зен фа­на­ти­зъм.

1. 
   Бакалов, Г., Т. Коев. История на религиите. Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 2001.
   
2. 
   Библия.
   
3. 
   Ботев, Хр. Събрани съчинения. Изд. “Български писател”, С., 1976.
   
4. 
   Вазов, И. Съчинения. Изд. “Български писател”, С., 1967, Т. 1, (външна корица).
   
5. 
   Варналис, К. Диктаторите. Изд. “Хр. Г( Данов”, Пловдив, 1968.
   
6. 
   Волтер, Ф. Философски речник. Изд. “Г. Бакалов”, Варна, 1982.
   
7. 
   Гънтър, Д. Европа без маска. Изд. “М. Г. Смри-каров”, С., 1945.
   
8. 
   Дидро, Д. Монахинята. Изд. на ОФ, С., 1967.
   
9. 
   Димитров, И. Всичко тече. Изд. “Тилия”, С., 2000.
   
10. 
    Дойков, В., А. Демерджиев. Стопанска география на европейските страни. Изд. “Парнас”, Русе, 1996.
    
11. 
    Книга апокрифов. Неканонические Евангелия. ЭКСМО, М., 2006.
    
12. 
    Ксенофонт. Сократически съчинения. Изд. “Народ-на култура”, С., 1985.
    
13. 
    Маркс, К, Ф. Енгелс. Съчинения. Изд. на БКП, С., 1957, Т. 1.
    
14. 
    Недев, Н. Александър Стамболийски и заговорът. Изд. на БЗНС, С., 1984.
    
15. 
    Паскал, Б. Мисли. Изд. “Наука и изкуство”, С., 1987.
    
16. 
    Прайс, У. Познавам тези диктатори. Изд. “Терзиев и синове”, С., 1992.
    
17. 
    Приор, Ж. Хитлер, месията на сатаната. Изд. “Гу-моранов”, Ловеч, 1995.
    
18. 
    Смит, Д., М. Мусолини. Изд. “Репортер”, С., 1995, с. 248.
    

19. 
    Смит, Д. Символът на вярата на църквата на Исус Христос, на Светиите от последните дни. Отпе-чатано от Църквата на мормоните, С., 1999.
    
20. 
    Стендал. Червено и черно. Изд. “Народна кул-тура”, С., 1982.
    
21. 
    Толстой, Л. Н. Соб. Сочинения. Изд. “Художест-венная литература”, М, 1985, Т. 21.
    
22. 
    Фердинанд. Съвети към сина. Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 1991.
    
23. 
    в. “Сега” от 16 април 2003.
    
24. 
    Фойербах, Л. Избрани произведения. Изд. на БКП, С., 1966, Т. 2.
    
25. 
    Хегел, Г. История на философията. Изд. на БКП, С., 1965.
    
26. 
    Энциклопедический православный словарь.ЭКСМО, М., 2007.