Проф. д.ик.н. АНГЕЛ ДИМОВ
РЕЛИГИОЗНА ПОЛИТИКА
Издателска къща “Христо Ботев”
София, 2009
© Ангел Димов, 2009
© ИК “Христо Ботев”, София, 2009
Проф. д.ик.н Ангел Димов
РЕЛИГИОЗНА ПОЛИТИКА
Трето преработено и допълнено издание
Художествено оформление на корицата
Любомир Филипов
Печатни коли – 8,625
Формат 84/108х32
ИК “Христо Ботев”
София, 2009
ISBN 954-445-840-9
СЪДЪРЖАНИЕ
|
ПРЕДГОВОР ..................................................................
|
5
|
1. ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЛИГИИ ....................................
|
29
|
2. ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ НА РЕЛИГИОЗНИТЕ
ОБЩНОСТИ ...............................................................
|
39
|
3. ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА СТАРИЯ
ЗАВЕТ .........................................................................
|
54
|
4. ПОЛИТИЧСКИ ПОСЛАНИЯ В НОВИЯ ЗАВЕТ ..
|
69
|
5. ПОЛИТИЧЕСКОТО “БЛАГОВЕСТИЕ” .................
|
86
|
6. ПОЛИТИЧЕСКАТА ХРИСТИЯНСКА ПАРТИЯ ..
|
107
|
ЗАКЛЮЧЕНИЕ ..............................................................
|
129
|
П Р Е Д Г О В О Р
През последното десетилетие на ХХ в. настъпват качествени изменения в политическото и социално-икономическото развитие на народите. Олигарсите от всички страни се обединяват и успяват да разрушат системата на държавния социализъм в Русия и другите страни от Източна и Централна Европа. В глобален мащаб се налага абсолютната власт на отвъдокеанската финансова и политическа олигархия. Нарушава се поддържаното десетилетия наред военно и ядрено равенство и равновесие между капиталистическия и социалистическия междудържавeн блок.
С помощта на отвъдокеанската олигархия в България държавната власт се овладява от мафиотски финансови и търговски групировки. Формира се корумпиран и продажен политически елит.
Извършва се тотална приватизация (узаконена краж-ба) на големите държавни банки и предприятия. Либерализират се валутните и митническите режими и се улеснява трафикът и търговията с наркотици.
Под предлог – привличане на чуждестранни инвестиции, българската икономика постепенно се предава в ръцете на западни и израелски капиталисти. Съдействат им отродени българи космополити, които са готови на всичко, за да играят ролята на добре платена колониална администрация.
В обществото и държавата изплуват и вземат връх кариеристични и криминални елементи, които с измами и убийства придобиват чужди имоти и пари. Някои от тях се освобождават от затвори (осъждани за изработване и разпространение на фалшиви пари), създават финансови пирамиди и къщи и отнемат многогодишните спестявания на доверчиви хора.
Други “заработват” лесни пари с лъжелечение, екстрасенство, ясновидство, правене на магии и хороскопи, предсказване на бъдещето. Така се създава кастата на новобогаташите от мафиотски тип, чийто охолен живот се съпътства с покупки на луксозни автомобили и стоки за бита, опошляване и профанизиране на музикални и други жанрове на изкуството, разпространяване на хазарта и проституцията.
Междувременно трудовите хора се обричат на мизерия и нищета. Те и техните семейства драстично обедняват. Загубват осигуряваните им при държавния социализъм социални придобивки: гарантирана работа и почивка; безплатно образование и здравеопазване; икономическа възможност на всеки да пътува и пребивава в планински и морски курорти; държавно снабдяване с евтина електро- и топлоенергия.
Вследствие на всичко това много хора (предимно безработни и пенсионери) престават да вярват във възможността да бъде реализирана идеята за изграждане на солидарно и справедливо общество. Някои от тях изпадат в състояние на стрес и се разболяват от неизлечими болести, а други сами си слагат край на живота.
Тази обществена среда е изключително благоприятна за подем на религиозните движения и секти. Приблизително такава е била и обществената обстановка в началото на новата ера, когато по юдейските земи възниква християнската религиозна секта, а нейната църква и религия се легализира и става част от държавната власт на разлагащата се Римска империя.
Сега представителите на международната финансова и политическа олигархия умело използват религията (вярата във въображаем Бог – на гръцки “Теос”) за укрепване на своята държавна и глобална власт. Заедно с църковните аристократи се стремят да държат трудещите се и колониалните народи в обскурантизъм, невежество, да експлоатират тяхната работна сила и съществуващите на земята природни, материални и финансови ресурси.
Висшите църковни служители винаги са били и продължават да бъдат част от властващата ари-стокрация и олигархия. Неслучайно църквата получава обществени привилегии, имоти, земи, злато и сребро. Нейни спонсори са и мафиоти, извършили тежки престъпления. Много от тях се надяват, че ще им бъдат “опростени греховете”, като заделят част от своите натрупани богатства за строителство и ремонт на църковни сгради и параклиси.
Религията е инструмент за подчиняване и покоряване на неуки и невежи хора. Обикновено това става, като им се внушава, че вярата в “невидимия Бог” и най-вече всеотдайността и щедростта към църквата ще ги избавят от “греховете” и ще им осигурят безсмъртие и блажен задгробен живот. Ако обаче са атеисти, т.е. против Теос (Бог), проявяват неверие и безбожие и не плащат своята дан на църквата, ще бъдат анатемосани (отлъчени) от нея и наказани със смърт. След тази присъда “вездесъщият” и “всемогъщ” Бог ще ги изпрати в пъкъла, където ще ги очакват “вечни” страдания и скърби.
Очевидно общественото господство на църквата се установява и поддържа с лъжи и всяване на страх. То се крепи на възползването от несполуките и нещастията на бедни, беззащитни и болни хора, а също и като се насажда мракобесие и невежество.
Впрочем, според избрания (чрез световна анкета на Британската радиопредавателна корпорация – Би Би Си) за мислител на миналото хилядолетие Карл Маркс “невежеството е демонична сила”, предизвикваща много човешки трагедии1. В ранната си публикация “Към критика на Хегеловата философия на правото” той характеризира вярата в бога с крилатата фраза: “Религията е опиум за народа”2. (Курсивът е мой.)
Въпреки това държавата би трябвало да закриля Българската православна църква и нейните служители, без да се намесва в техния вътрешноцърковен живот. Държавата следва да се грижи и за опазване на църковното имущество, включително и църковните паметници, да насърчава спазването на народните обичаи и традиции. Великият руски поет Александър Сергеевич Пушкин някога е казвал “традициите са душата на държавите”.
Българската православна църква е играла прогресивна роля в обществото. През нейното многовековно съществуване почти няма такива жестоки и мащабни гонения и инквизиции на учени и “еретици”, а също и кръвопролития, каквито изпълват историческия път на католическата църква.
Още с покръстването (865 г.) на българите и налагането на християнството за държавна религия църквата е спомогнала за окончателното оформяне на българската народност. Преминало се от различни (прабългарски, славянски и т.н.) религиозни вярвания към обща религия, която обединила тогавашните племена по българските земи.
Налагането на християнството за държавна религия у нас открило големи възможности за създаване на средновековна българска култура. То дало силен тласък на по-нататъшното културно развитие на българ-ския народ.
Големи са заслугите на Българската православна църква и за разпространението на създадената (през 855 г.) от солунските братя Кирил и Методий славянска азбука и писменост. С нейна помощ дошлите през 886 г. в България техни ученици (Климент, Наум и Ангеларий) са научили на четмо и писмо хиляди млади хора, които по-късно станали учители и свещеници.
Впрочем, превратностите в развитието на българската държава придават на нашата църква по-земен и народен характер. През Средновековието, когато католическите висши духовници държали светската власт на повечето западноевропейски държави и водeли касапнически войни, църквата ни се е борила за оцеляване в пределите на турската империя, където официална религия е ислямът.
Българската православна църква допринася твърде много и за освобождението на България от турско владичество. Нейни служители просвещават поробения народ, издигат националното му самосъзнание и лично участват в хайдушки и въстанически чети и въстания срещу петвековния поробител.
Изграденият от източноправославните “първоотци” природосъобразен, богочовешки образ на Исус Христос допринася през вековете в Българската православна църква да преобладават “добрите дела” за разлика от войнствения бог на юдеите и от постоянно “дебнещия” и преследващ дисиденти и достойни личности Господ на католиците.
Н
2. Религиозна политика
ашият народ винаги трябва да отдава почит на български църковни водители като патриарх Евтимий – ръководител на отбраната на обсадения през 1393 г. от турската армия гр. Търново; Паисий Хилендарски – написал (през 1762 г.) “История славянобългарская”; Софроний Врачански – владика и книжовник, който в началото на деветнадесети век се обявява за смяна на църковните килийни училища със светски; Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, които през ХІХ в. организират борбата за национална черква; патриарх Кирил – автор на ценни книги и с личен принос за спасяване (през 40-те години на ХХ в.) на български евреи от нацистките лагери на смъртта, а по-късно (1953 г.) за издигането на ранга на българската църква от екзархия на патриаршия.
Преданост към църковното дело проявяваха и редица съвременни водачи на Българската православна църква като патриарх Максим, пловдивския митрополит Арсений и игумена на Бачковския манастир Наум.
Понастоящем все още има значителен брой българи, в това число комунистически и социалистически партийни функционери, които посещават църкви и присъстват на литургии и служби. Редовните посетители обаче са предимно възрастни жени и хора, които страдат от болести и сполетяло ги голямо нещастие.
Църквата изпълнява и погребални функции. Свещеници четат религиозни текстове и заедно с църковни хорове пеят псалми, с които утешават скърбящите близки и роднини на покойниците. Така че църковната общност е нужна на обществото. Нейните богослови и служители не трябва да бъдат повече, отколкото то може икономически и морално да издържа.
Тези и редица други църковни въпроси би трябвало да се решават чрез прилагане на далновидна българска религиозна политика. Нейните основни принципи, задачи и механизми следва регулярно да се съгласуват с държавната политика спрямо църквата и религиозните общности.
Подобно на светската и религиозната политика се прилага за спечелване на власт и господстващо положение в обществото, но чрез внушения за вяра в съществуването на вселенски властелин, наречен Бог, религиозни обещания (за наследяване на вечен живот, създаване на Божие царство, където доброто побеждава злото и т.н.) и механизми (проповеди, освещавания, организиране на събори и празници, на благотворителни акции).
След 1990 г. у нас представителите на новосформиралата се аристокрация и буржоазия водят политика на овладяване на висшата църковна власт. Опитват се с нечестни политически и юридически средства и похвати да отстранят законно избрания патриарх Максим и членове на Светия синод (управителното тяло на Българската православна църква).
Те предизвикват и извършват (1992 г.) схизма (разкол) в църквата, като създават и съдебно регистрират алтернативен синод и провъзгласяват нов патриарх. Повечето членове на “новия” синод са комични фигури. В съюз с група опартизанени „бизнесмени“ успяват да окупират и безнаказано да завземат Софийската свещоливница и да трупат пари. Самонастаняват се в много църковни сгради и стопанства в различни краища на страната.
В легитимния синод на нашата църква се налага политика на присъединяване на висшето духовенство към аристократичната рентиерска класа. След 1990 г. висшият клир (вместо да се занимава с църковни работи) води кампания за реституция и връщане на отдавна национализирани църковни имоти (земи, гори, сгради) с цел отдаването им за стопанисване под наем. Така църквата отново се превръща в средновековна феодална и рентиерска организация.
Историческият опит учи, че такава политика рано или късно неминуемо ще доведе до народно негодувание и бунт срещу църковните арендатори и самата църква. При нейното осъществяване висшето духовенство влиза в съюз с най-мракобесните и тиранични сили, насочени против народа.
Така през 1923 г. Светият синод на нашата църква се включва в подготовката и извършването на монархофашисткия преврат срещу земеделското правителство на народния водач и голям български държавник Александър Стамболийски. Тогава Светият синод става косвен съучастник в злодейското убийство на този наш самороден талант и свят човек.
В основата на тази църковна противонародна политика са били имуществени отношения. Църквата била засегната от извършваната по това време поземлена реформа, насочена към отнемане на землени площи от чифликчии, притежаващи над 200–300 дка земеделска земя. По силата на приетия закон за трудовата поземлена собственост Българската православна църква трябвало да предостави около 8 хил. дка за оземляване на без-имотни и малоимотни селяни. В нарушение на принципите на трудовата поземлена реформа на редица манастири по изключение са оставени много повече земи, отколкото биха могли сами да стопанисват: на Рилския манастир – 800 дка; на Черепишкия манастир – 290 дка; на Араповския – 360 дка; на Баткунския – 204 дка; на Лопушанския – 225 дка; на Кремиковския – 297 дка; на Калугеровския – 178 дка; на Гложенския – 123 дка; на Сопотския – 100 дка и т.н.3
Другият “грях” на правителството на Александър Стамболийски е, че то е прокарало закон, който e задължавал църквата временно да отстъпи зданието на Духовната семинария за нуждите на новосъздадения Агрономически факултет при Софийския университет.
Този обществено полезен правителствен акт дал повод на църковните аристократи да излеят злобата си върху селския вожд Александър Стамболийски. Те тръгнали на поход срещу него и предприели ответни мерки: завели съдебно дело (буржоазният съд се стараел да отсъжда в полза на богатите) срещу “дружбашкото” правителство; повели антиправителствена кампания в печата; свикали религиозни събрания и от амвоните сипели проклятия и заклинания срещу Александър Стамболийски; в навечерието на преврата членове на Светия синод подготвили и провели антиправителствени траурни дни и процесии с хоругви (знамена) и заклинания; висши духовници и богословски професори оказали открита подкрепа на цар Борис III и деветоюнските (1923 г.) превратаджии, които поставили началото и предизвиквали серия кървави атентати и въстания в нашето общество.
Впрочем, тези позорни и трагични резултати на водената през 20-те години на ХХ в. имуществена политика могат да послужат като урок за съвременните висши църковни служители. Те би трябвало да престанат да се занимават с реституции, а да работят за оптимизирането на църковната поземлена и горска собственост до размер, който е достатъчен за водене на натурално стопанство, ако искат да бъде запазен народният характер на Българската православна църква.
В църковно владение трябва да се оставят само толкова декари земи и гори, колкото би могла да стопанисва църковната общност. Арендуваните землени и горски площи трябва да се “раздадат на сиромаси”.
Очевидно отношенията на собственост определят основните принципи, насоки и способи на всяка политика (религиозна и светска). Затова лицемерят и лукавят онези, които твърдят, че църквата не се занимава с политика.
В съвременния глобализиращ се свят възниква първостепенната задача: да се запази националната идентичност на българите и независимостта на българската държава. Това едва ли ще стане чрез събиране на дарения и пари за строителство на църкви и джамии и четене на допотопни еврейски библейски разкази и притчи.
Тази политика (налагана напоследък) е вредна и дори гибелна за българския народ, макар че с нея се осигурява временна работа и препитание на архитекти, художници, зидари, журналисти и основатели на църковни фондации и същевременно се повдига духът и самочувствието на по-непросветени членове на нашето общество.
В епохата на високите технологии и покоряването на Космоса е неоправдано да се хаби националната енергия предимно за реституция на църковни имоти и строеж на черкви и джамии. Това е примитивизъм и лъжепатриотизъм, с който се забавя нашето духовно и стопанско развитие.
Сега е необходимо българското общество да акумулира и заделя повече финансови и човешки ресурси за развитието на светското образование и родната наука и техника. То следва да съсредоточи усилията си за повсеместно прилагане на високи технологии, за създаване на модерни и ефективни земеделски стопанства, промишлени и обслужващи предприятия.
След 1990 г., когато у нас се реставрира капитализмът, много български богослови и висши духовници се поставят над обществото. Те безцеремонно нарушават и действащата Конституция на Република България. Така в нарушение на нейния чл. 13, ал. 2, който гласи, че “Религиозните институции са отделени от държавата” в редица държавни университети (Софийския, Великотърновския, Шуменския) са създадени богословски факултети. Ежегодно тези факултети бълват богослови, част от които се уреждат на работа в държавни учреждения и медии (радио и телевизия). Други се свързват с депутати и общественици и упражняват натиск върху обществото да им бъде осигурена преподавателска работа по вероучение в държавните училища и армията.
При евентуално удовлетворяване на тези групови интереси нашите деца, младежи и девойки ще пропиляват своята младост, като заучават наизуст никому ненужни религиозни текстове и молитви и прекарват част от ценното си време в мрачни и хладни църковни сгради. Те сигурно ще затъпяват, вместо да спортуват, да изучават езици и да трупат научни и технически знания и умения.
Очевидно такава прорелигиозна политика е гибелна за българската нация, особено когато е продиктувана от користни цели. Нейната защита предизвиква народно негодувание и настроения срещу Българската православна църква. От това се възползват католически, мормонски и други религиозни общности и секти, които се стремят да я обезличат и погълнат.
С ясно съзнание, че нарушават нашата Конституция, и с чувство на безнаказаност църковни управители, държавници и съдебни магистрати водят политика на срастване на църквата с държавата. Малко по-малко църковни служители навлизат в държавните органи и институции и срещу заплащане вършат религиозни обреди и ритуали.
По този начин с мотив за проповядване на прословутия “християнски морал” на безпризорни деца и на лица с присъди в затвори се изграждат параклиси и се назначават попове. По стар царски обичай попове се поставят и като политкомисари в армията, а държавни и общински служители организират (с държавни пари) водосвети и други мероприятия.
Всичко това е израз на една отживяла времето си ретроградна политика, чието системно прилагане задържа и дори връща назад политическото и икономическото развитие на българската нация и държава. Понастоящем по степен на икономическо развитие България е на едно от последните места в Европа (до 1989 г. държавата ни беше в челните редици на европейските страни).
В нарушение на Конституцията на Република България в Българското национално радио и Българската национална телевизия се върши религиозна пропаганда. Някои религиозни журналисти превръщат държавните медии в трибуна, от която натрапват своята религия на младежта. В предаванията си само мимоходом запознават вярващите българи с източноправославните празници, ритуали и традиции. Отделят повече време за агитация и призиви към слушателите и зрителите, с цел да станат религиозни и редовно да посещават църковните литургии и служби. Представят се за добри и хрисими християни, а не пропускат предаване, без да хулят и клеветят комунистите, които близо половин век (1944–1989 г.) са управлявали българската държава. Това поведение напомня за големия немски философ Хегел, който е писал: “Морално лицемерие е да искаме да бъдем по-добри от други, които после наричаме свои врагове”4.
Сега у нас мнозина се уреждат на светски и църковни служби и си изкарват прехраната, като се опитват да представят комунистите и всички атеисти за врагове и едва ли не за ликвидатори на Българската православна църква. Това се прави не толкова от лю-бов към самата църква, а главно за удовлетворяване на материални интереси и защото се иска в обществото да няма хора, които да разкриват и разобличават лъжите, лицемерието и лукавството на жадните за власт и богатство църковни лидери и глашатаи. Понеже нямат аргументи в полза на опроверганата от живота религия (изглежда и поради оскъдните им теоретически познания), родните църковни апологети призовават младите хора да следват примера и да подражават на някои знаменити религиозни учени. Набожността на тези учени била достатъчно доказателство за това, че Бог съществува.
Най-често се посочва за пример известният френски математик и автор на класическата математическа теорема Блез Паскал (1623–1662 г.). След катастрофа (1654 г.) с каляска, той започнал да вярва в Бог и даже написал съчинение, озаглавено “Мисли”5, в което защитава християнската религия. Изразено е мнението, че хората са “нищожни, греховни, откъснати от Бога, но спасени от Исус Христос”6. Авторът е водил схоластични спорове за “Светото писание” и “Божиите дела” и фактически е одобрил несправедливия принцип, според който “милосърдният Бог е пожелал да заслепи едни и да просветли други”7.
През времето, когато е живял Блез Паскал, католическата църква е имала огромна власт във френската държава. Корените на голямата му набожност би могло да се търсят в неговия личен живот. Много години той е живял като отшелник в манастир. Както сам признавал, от 18-годишната си възраст не помнел нито един ден, през който да е бил здрав (умира на 39 години измъчван от болести в стомаха и главата).
Една от често тиражираните лъжи е, че комунистическите държавници са водили политика на терор над християнските свещенослужители и християни и са налагали официална забрана на вярващите да посещават църковни служби.
И
3. Религиозна политика
стината е, че през 1953 г. нашите комунистически управници умело са използвали следвоенното съотношение на международните сили и са спомогнали за възстановяването на Българската патриаршия. Както е известно, патриаршията на нашата църква е била премахната със завладяването (1393 г.) на българските земи от турците и пленяването на патриарх Евтимий. Едва след пет века, когато руски войски и български опълченци са освободили (1878 г.) България от турско иго, Българската православна църква е била призната за екзархия.
Този статут на нашата църква не е бил променен при близо шестдесетгодишното царуване на Фердинанд Кобургготски и на сина му Борис III. С водената от тях опропастителна политика не е било постигнато издигане на ранга на ръководството на Българската православна църква от екзархия на патриаршия. Вероятно основна причина за това е било обстоятелството, че при царуването на Кобургите у нас държавата е загубила няколко войни, големи територии, независимост.
Атеистичното комунистическо правителство с под-крепата на съветските ръководители в Москва е успяло да издигне статута на ръководството на Българската православна църква от екзархия на патриаршия. Тогава (1953 г.) в нашата страна комунистите са имали силна държавна власт и ако са изпитвали вражеско отношение към църквата, са могли с един замах напълно да я ликвидират.
Впрочем, известно е, че по време на Великата буржоазна революция (1789 г.) във Франция са изгорили множество църковни сгради и са наложили забрана на религиите, които са били опора на монархията и феодалната аристокрация. През периода 1793–1798 г. във френското общество религиозният живот е замрял и почти са липсвали изяви на християнската религиозна общност.
През своето близо петдесетгодишно властване комунистите се занимаваха главно с така нареченото социалистическо строителство – изграждане на нови градове; химически, машиностроителни, металургични, хранително-вкусови и други заводи; туристически комплекси; едри кооперативни земеделски стопанства. Вниманието им беше ангажирано в решаването и на социални проблеми (осигуряване на пълна заетост, безплатно здравеопазване и образование) на населението ни.
Комунистическите властници съвсем правилно гледаха на българските манастири и църкви като на ана-хронични, останали от миналото институции и организации, чиято основна задача е да се грижат за съхраняването на прикрепеното към тях огромно духовно и културно наследство на народа. Същевременно на църковните служители се оставяше задължението да организират ритуални погребения и възпоменания на умрелите християни и мюсюлмани.
По време на комунистическото управление държавата беше сравнително богата и с държавни пари се извърши огромна реставраторска работа в манастири, църкви и други църковни обекти. Дори се заделяха бюджетни парични ресурси за заплати на действащите свещеници.
Невярно е и твърдението, че при комунистическия режим е имало “забрана” на българските граждани да посещават църкви. Тази измислица се повтаря и разгласява, без да се посочва нито един случай на политически преследван човек (включително и член на комунистическия младежки съюз), задето е дръзнал да наруши “забраната” да се “черкува”.
Генералният политически курс на комунистическата партия е да се осигурява свобода на вероизповеданията. Това констатира и авторитетният български учен акад. Илчо Димитров, който пише, че при управлението на комунистите “Отношението към религията се дължеше на презастраховане, а не на изрични указания или реални опасности”8.
През годините (1961–1973 г.), когато бях щатен ръководител в комунистическия младежки съюз, установих непринудени приятелски отношения с наши владици, игумени и попове. Някои от тях ми подариха издадения през 1941 г. у нас Нов Завет и други религиозни книги. Винаги съм гледал на тези личности като на обществени деятели, които провеждат определена религиозна политика. По онова време в Бачковския манастир ежегодно събирах (със съгласието на авторитетния игумен Наум) на едноседмични семинари комсомолски секретари и активисти от гр. Асеновград и околните села.
Когато бях секретар на Общинския комитет на Ком-сомола в с. Катуница, Пловдивско (края на 1962 г.), вървейки пеш с покойния вече мой приятел отец Христо (завършил духовна семинария, тогава поп в моето село Караджово и баща на три деца), спонтанно го запитах дали исрено вярва в религиозните фантасмагории. Отговорът му беше кратък: “Коричката (в смисъл хлябът) да излиза”.
Съвременните църковни пропагандисти, работещи в държавни медии, се опитват да оправдаят водената през периода 1920–1945 г. профашистка политика на римското католическо духовенство. Те се стара-ят да оневинят тогавашните католически архиепископи и папи за съюза и взаимодействието им с фашистките партии и лидери, които започват Втората световна война и стават причина за смъртта на около 50 млн. човешки същества.
Тези църковни агитатори говорят така, сякаш по онова време католиците са сътрудничили на фашистите и тоталитарните фашистки държави, ръководени от идеята за “освобождаване” на славянските народи от “комунистическия диктаторски режим” в бившия Съветски съюз.
Премълчава се фактът, че фашизмът се основава на расовата теория и практика на унищожаване на “нисшите” раси (славяни, евреи, цигани). Основният лозунг на комунизма е бил: “Пролетарии от всички страни съединявайте се!”.
Известно е, че след като овладял държавната власт в Италия, фашисткият водач Бенито Мусолини (Дучето) се представял за благочестив религиозен човек и добър католик. През 1929 г. той кръстил своите деца, а после сключил църковен брак със съпругата си Ракеле9.
По-късно (1929 г.) Бенито Мусолини и католическият папа Пий ХI подписали споразумение, съгласно с което държавата се задължила да изплати на римската църква компенсации в размер на четири милиарда лири за извършени през 1870 г. конфискации на църковни имоти. Католическото духовенство получило право да има решаваща дума по проблемите на брака и семейството.
В замяна Римската католическа църква се ангажирала да служи на фашистката държава и да подкрепя практическото приложение на нейната националистическа и войнолюбива империалистическа политика. Неслучайно папата провъзгласил водача на италианските фашисти Бенито Мусолини за човек “изпратен от Бога”10 и му дал благословията си да освободи Италия от ересите на либерализма.
Църковните агитатори се опитват да придадат символичен характер и на одобряваната от висши църковни духовници завоевателна политика на фюрера на германските нацисти Адолф Хитлер. Твърдят, че тогава църковните пастири нямали друг избор.
Впрочем, някои се опитват по подобен начин да оневинят и българския цар Борис III, който преди и по време на Втората световна война (1941–1945 г.) е водил пронацистка политика, довела България до пълна разруха. Благодарение на съветските ръководители след войната са запазени българските държавни граници.
Възможно е възпитаният като католик Адолф Хитлер да не е бил искрено вярващ християнин. Той споделял, че “вярва в Бога” и когато произнасял публични речи, нерядко приканвал своите слушатели “да се молят за божията благословия върху германската народностна кауза”11.
Впрочем, животът на Хитлер разкрива неговата политическа маниакалност. Той твърдял, че неговата религия е обединяването на Германия12, покоряването на народите и образуването на ръководен от германската раса световен райх.
С укрепването на тази вяра у Адолф Хитлер се засилвала омразата и презрението му към евреите, понеже защитавали социалдемократически идеи (национализация на земи, банки и фабрики, колективизация и интернационализация на стопанския живот на народите). При реализацията на такива мерки според него щял да се наруши “аристократичният принцип в природата”, където било “вечно” предимството “на силата и мощта” (според представите на Хитлер и на германската раса).
В този смисъл Адолф Хитлер си въобразявал и вярвал, че бил призван да пази природните закони и да действа “в духа на всемогъщия творец”. В книгата си “Моята борба” той писал: “Като се боря против евреите, аз браня божието дело”13. (Курсивът е мой.)
Още като младеж във Виена Адолф Хитлер четял вестници и брошури, където евреи излагали някои постановки от “еврейското учение на марксизма”. По всичко личи, че той не е чел в оригинал съчиненията на чистокръвния евреин Карл Маркс.
Едва ли само четенето на еврейски марксически книги е породило бясната ненавист на Адолф Хитлер към евреите. Може да се предполага, че основните му мотиви – да изпраща евреите в газови камери и масово да ги изтребва, са икономически и политически. Неслу-чайно Адолф Хитлер често казвал, че “евреите отнемат на германците хляба”. После добавял: “Евреи контролират берлинския печат, театъра, изкуството. Има премного евреи адвокати, лекари, професори”14.
Освен това Адолф Хитлер гледал на еврейския интернационализъм и космополитизъм като на сериозно препятствие по пътя към изграждане на световен германски райх. Той смятал, че тази цел щяла да се по-стигне и посредством унищожението на всички евреи. Адолф Хитлер, обзет от тази злокобна мисъл, уверявал събеседниците си, че германският (а не еврейският) народ е “избран от Бога”15. Според него не било въз-можно “в едно и също време” да има “два богоизбрани народа”.
Фашисткият водач Адолф Хитлер бил обладан от вярата, че съдбата бдяла над него и го покровителствала. Подобно на християнския пастир Исус Христос и той бил убеден, че бил месия, който ще доживеел да завърши (към 1954 г.) великото си земно дело – завземането на властта в целия свят. Неговото властване щяло да се използва и за въвеждане (през 1950 г.) на ново Евангелие. То щяло да постави началото на “адолфската ера, която щяла да прекъсне ерата на християнството и да трае хилядолетия”16.
Както е известно, голямата вяра на Адолф Хитлер в бога и окултизма с нищо не му помогнала да спечели започнатата от него Втора световна война (общественото развитие протича по свои вътрешни закони). През пролетта на 1945 г., когато бил на 56 години, той изпитвал болезнен страх от навлизащите в Берлин съветски войски и очакващото го възмездие и сложил край на живота си, пълен със злодеяния.
Сега може само да се гадае доколко Мусолини и Хитлер, а също и техният верен съюзник – българският цар Борис III, са били религиозни. Като политици и държавници те демонстративно флиртували с църквите за постигане на политически и стопански цели. Това намира потвърждение и в писанията на някогашния български цар Фердинанд, който макар и пропъден от България, помагал за укрепването на трона на своя син цар Борис III, включително и като му давал съвети. За царското отношение към църквата той писал: “Зная, че ти (Борис – бележката е моя) не си религиозен като мен, но за тълпата ние трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни”17.
Напоследък у нас усилено се пропагандират така наречените християнски ценности и морал. Представители на новата аристокрация и буржоазия от мафиотски тип по всички медии правят внушения, че само с религиозна вяра, надежда и любов обществото ни ще се избави от такива злини, като убийства, насилия, кражби и жестока експлоатация на милионите наемни работници.
Представителите на аристокрацията и буржоазията правят еснафско-сантиментални поучения за “взаимна любов” и дружба и призовават всеки български гражданин да бъде покорен и послушен и търпеливо да влачи робския си хомот. Исторически факт е, че те започнаха да проповядват този християнски морал, едва когато изцяло узурпираха държавната власт и се сдобиха със собствени банки, предприятия, печатни издания, телевизии и радиа. След 1990 г. при т.нар. “нежна революция” и “смяна на социалистическата система” същите бяха главни извършители на уличните изстъпления и погроми на парламента.
По такъв начин отново блясват фалшът, лукавството и лицемерието на християнския морал. Потвърждава се материалистическият тезис, че отношенията между хората се определят от материални интереси. Хуманни отношения не могат да се формират чрез вероучение и сърцераздирателни благопожелания и призиви за общочовешка обич. Нужно е да се работи за изграждането на прогресивен и справедлив обществен строй.
С
4. Религиозна политика
ъщевременно трябва да се опровергават несъсто-ятелните твърдения, че децата, които научат наизуст формулираните преди новата ера от еврейския вожд Мойсей “божи заповеди” (не убивай, не прелюбо-действай и т.н.), ще станат морални и добри. Морални-те добродетели (мъдрост, честност, скромност, сдър-жаност, справедливост) се придобиват и проявяват под влияние на семейните и обществените отношения (робовладелски, феодални, капиталистически, колониални, социалистически).
Като представител на господстващата робовладелска и теократична класа Мойсей е съчинил “божиите заповеди”, чрез които да бъдат държани в подчинение и покорство многобройните роби, слуги и “свободни” дребни собственици. В Библията18 пише, че той (авторът на заповедта: “Не убивай!”) е убил египтянин и го е скрил “в пясъка”.
При съвременната неолиберална глобализация на стопанския живот на народите Българската православна църква е изправена пред нови предизвикателства. Все по-пълно проявление намира законът за неравномерното развитие на капиталистическите ядрени държави и се задълбочават противоречията между тяхната аристокрация и олигархия.
В изострящата се борба за удовлетворяване на геополитически и имперски интереси все повече се въвличат и религиозни общности и секти. Само в християнството вече се оформят няколко световни центрове за религиозно влияние и власт.
Американската финансова и политическа олигархия укрепва своето глобално господство и чрез изпращаните по страни и континенти мисионери на т.нар. “Църква на Исус Христос на светиите от последните дни” (мормони). Веруюто на мормоните е, че световното, “божието”, “небесното” царство ще бъде ръководено от Сион (Новият Ерусалим), който щял да бъде построен на американския континент.
Католическата държава Ватикана също разгръща го-ляма политическа и дипломатическа дейност, насочена към разширяване на своята глобална власт. Посредством представители на милионите католици от Италия, Полша и Германия в Европейския съюз се упражнява натиск католицизмът да бъде обявен за официална религия. Този натиск се проявява и в началото на ХХІ в., когато е изготвяна отхвърлената (на референдуми във Франция и Холандия) Конституция на Евросъюза. Тогава упорито е настоявано в нейния преамбюл да се впише: “Ценностите на Европейския съюз включват ценностите на тези, които вярват, че Бог е източник на истината, справедливостта и доброто; също на онези, които зачитат тези всемирни ценности независимо от техния източник”19.
Римският папа Йоан Павел II специално се е срещал с Председателя на Конвента (подготвящ проектоконституцията на ЕС) Валери Жискар Д’Естен, за да го убеди, че в този основен закон трябва да бъдат назовани “Бог и Христос”.
Малко е вероятно католическата религия да заеме централно място в европейската интеграционна политика (повечето французи и испанци едва ли биха приели църквата отново да ги манипулира и малтретира). Допусне ли се това, родните “евроинтегратори” сигурно ще поискат премахване на православния характер на българската църква, а също и на нейната автокефалия (независимост).
При така стеклите се обстоятелства у нас възниква задачата да се разработи и приложи в практиката на- учно обоснована държавна политика спрямо Българската православна църква и религиозните общности и коренно да се промени и следваната напоследък в страната религиозна политика.
В настоящия труд се обосновава тезата, че религията е своеобразна политика, посредством която се придобива власт и богатство и се заема господстващо положение в обществото. Тук се опровергават уверенията на висши духовници, че църквата и религиозните общности не се занимават с политика.
Целта на този труд е да се докаже, че хората трябва да си съставят мироглед, почиващ на здравия разум и реалната действителност, отричащ вярата във въображаем, небесен (неизвестно на коя планета) Бог. Само така би могло да се създадат политически предпоставки за формиране на справедливо, солидарно и бо-гато общество, в което да се зачитат и интересите на църквата и религиозните общности.
С този труд се прави и опит за сбито, но възможно най-пълно представяне на твърде обемистата (над 1000 страници) каноническа книга, наречена Библия. Замисълът е всеки, който го прочете, да си спести много сили и време за самостоятелно изучаване на описаните в библейските съчинения безполезни и вредни за здравето еврейски истории и фантастични “свидетелства”.
Настоящата книга е предназначена за трудовите хора и предимно за младежта. Съдържащите се в нея оригинални политически анализи на развитието на християнското обществено движение могат да послужат и на политици, политолози, теолози и църковни служители.
Сподели с приятели: |