Проницателят

111
Джейсън не мръдна.
— Какво да започваме? — попита той предизвикателно.
— Време е да прозрем някои неща — отговори Джоунс. — Да надникнем в сърцето ти. Да натрупаме малко различни гледни точки.
Все още нащрек, младежът промълви:
— Не разбирам за какво говорите…
Джоунс ме погледна, намигна ми и отговори:
— Аз съм проницател. Това е дарбата ми. Някои хора могат да пеят или да тичат много бързо, а пък аз виждам разни неща, които другите не забелязват. А повечето от тези неща изобщо не са скрити,
ако искаш да знаеш.
Старецът вдигна рязко глава.
— В различните случки и у всеки човек аз виждам такива подробности, които хвърлят нова светлина върху нещата. Дават нова гледна точка. Всъщност точно това им липсва на повечето хора —
гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина. Така че аз им осигурявам такъв по-широк поглед… Давам им възможност да премислят, да си поемат въздух и да започнат живота си наново.
Старецът и младежът се гледаха втренчено известно време в мълчание, след това Джейсън се скри в мрака отзад и след малко се върна с три кутийки. Едната задържа, втората подаде на Джоунс, а третата ми подхвърли с широк замах. Хванах я и срещнах очите на младежа. Беше я хвърлил доста по-силно, отколкото бе необходимо.
Не крие агресията, помислих аз. Много, много разгневен. Знам, добре
знам как се чувстваш, момче. Джоунс отлично забеляза как Джейсън хвърли кутийката към мен, но не каза нищо.
— Благодаря за ко̀лата — каза старецът. — После се обърна към мен и забеляза лукаво: — Рефлексите ти са доста добри.
Все още се борех с порива да хвърля кутийката с кока-кола обратно към момчето. Сега обаче кимнах и се усмихнах леко на
Джоунс.
Той се обърна към младежа:
— Значи… Останал си без семейство, така ли?
— Откъде знаеш?
Джоунс сви рамене, сякаш казваше: Че това всички го знаят.
Джейсън ме погледна. Двамата с него обаче отлично знаехме, че това не отговаря на истината.

112
— Умряха… Разделиха се… Избери си — отвърна Джейсън. —
И в двата случая няма значение.
Джоунс размисли върху думите му и кимна:
— Съжалявам за начина, по който се чувстваш в момента, но ако размислим за бъдещето ти, си напълно прав. Няма никакво значение.
Думите на стареца разгневиха Джейсън още повече.
— Това пък какво значи?
— А, нищо — отвърна Джоунс с престорена невинност. —
Просто съм съгласен с теб. Няма значение какво е миналото ти,
защото винаги можеш сам да избереш бъдещето си. Помислих, че това имаш предвид.
Джейсън млъкна, а аз за малко не се изсмях с глас. Старецът го беше притиснал в ъгъла и младежът отлично го съзнаваше. Но както бях постъпил и аз преди години, направи още един опит да защити гледната си точка.
— Виж. При мен положението е безнадеждно. Очевидно е, че животът ми върви от зле на по-зле. Така че дай да оставим тия приказки за бъдещето, а?
Джоунс поклати глава.
— Не — каза той. — Извинявай, но няма да ги оставим. Аз не
мога да ги оставя.
— Какво? — попита Джейсън с такъв нахален тон, че аз се ядосах почти колкото него.
Джоунс също го забеляза.
— Всъщност — каза старецът с укорителна усмивка, — „Моля,
господине?“ е много по-подходящ отговор в случая от „Какво?“, но за това по-късно. Засега позволи ми да се спра върху следното. Ти казваш, че животът ти върви от зле към по-зле. Макар аз лично да мисля, че ти в случая просто приказваш каквото ти дойде, искам да знаеш и добре да проумееш, че за съжаление думите ти са чиста истина.
— Кое е истина? — попита младежът.
— Ами това, че животът ти действително върви от зле на по- зле. И то доста бързо. Във физически, емоционален и финансов план животът ти върви от зле на по-зле.
— Не ти вярвам — изсумтя Джейсън.

113
— Не ми вярваш ли? — подигра го Джоунс. — Значи, когато ти
твърдиш, че животът ти върви от зле на по-зле, това е истина, а когато
аз го твърдя, вече не е истина, така ли?
Джейсън не знаеше какво да отговори, затова замълча. Трябваше да призная, че Джоунс проявяваше към това момче много повече търпение, отколкото бих имал аз на негово място. Обаче отлично знаех накъде бие старецът с цялата история под мотото „от зле към по-зле“.
Джоунс пое дълбоко дъх.
— Младежо — обърна се той към Джейсън, — съгласен ли си,
че възможностите и подкрепата в живота на всеки човек идват от другите хора?
Джейсън не отговори веднага, но най-после каза:
— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.
Старецът отново попита:
— Съгласен ли си, че всеки дължи напредъка и финансовите си успехи на хората около него? Съгласен ли си, че човек получава цялата подкрепа в живота си от другите? Да, има отделни хора, които попадат в живота ни с определена мисия, но ние черпим възможности и подкрепа не само от тях, а и от всички останали. Прав ли съм?
— Май да…
— Без „май“ — твърдо го прекъсна Джоунс. — Съгласен ли си,
че възможностите и подкрепата в живота на всеки човек идват от
другите хора?
— Да.
— Отлично — отвърна Джоунс. — Сега искам да помислиш така. Ако е вярно, че животът ти върви от зле към по-зле, може ли причина за това да е фактът, че получаваш по-малко възможности и подкрепа, отколкото са ти необходими?
— Да. Мисля, че… Искам да кажа, да, може и това да е причината.
— Тогава, след като отлично знаеш, че възможностите и подкрепата идват от другите хора, защо не отидеш да си вземеш полагащия ти се дял възможности и подкрепа?
Джейсън го погледа мълчаливо и попита:
— Ти ми кажи.

114
— Добре — отвърна старецът. — Ще ти кажа. Ти не получаваш възможности и подкрепа от другите хора поради една много проста причина и тя е, че никой не се радва на присъствието ти.
При тези думи аз се приготвих да застана пред Джоунс и да го защитя от юмруците на младежа, защото бях сигурен, че той ще се нахвърли върху стареца. Вместо това Джейсън стисна устни и наведе за миг очи. После вдигна отново глава и погледна Джоунс в очите.
— Добре. Това е истината — съгласи се той. Следващите му думи обаче ме втрещиха: — Как мога да променя това?
— Преди да ти обясня как можеш да го промениш — отвърна
Джоунс, — трябва да разбереш, че и обратният вариант е възможен.
Има хора, чийто живот става все по-добър и по-добър. Познаваш ли някой такъв?
Джейсън слушаше напрегнато. Аз също.
— Познаваш ли някого — продължаваше Джоунс, — на когото му върви във всичко? Възможностите се сипят край него една след друга и той никога не се обезкуражава? Е, съществуват такива хора.
Ако е вярно, че възможностите и подкрепата идват от другите хора, то защо ли този късметлия получава повече, отколкото му се полага?
Без да чака отговор, Джоунс веднага сам предложи обяснението:
— Ще ти кажа защо. Защото всички се радват на присъствието на този човек, който в твоите очи превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е забавен, щастлив и изпълнен с ентусиазъм. Той е направо „магнит за хора“ и затова, когато околните разполагат с възможности и подкрепа, които искат да дадат на някого, този забавен и щастлив човек получава от тях повече, отколкото получаваш например ти.
Отново се приготвих за физическо нападение от страна на
Джейсън, но той за втори път ме изненада.
— Разбирам — каза той. — Но какво мога да сторя аз по въпроса?
— Много е просто — отговори Джоунс. — Младежо, ти просто трябва да се превърнеш в човек, на чието присъствие всички се радват! Това е най-великата тайна на успеха в човешкото съществуване. Човек, който я е разгадал, държи света в ръцете си.
Може да се срещне с всеки изпълнителен директор. Защо ли? Защото се е харесал на асистента на изпълнителния директор. Такива хора ги

115
включват в списъците, те правят големите сделки, за тях са повишенията. На такива хора другите помагат, отделят им време,
плащат им повече. Пред такива хора винаги се откриват шансове, на такива хора другите вярват. Само защото ги харесват.
— Не искам да ставам досаден — каза Джейсън, — но как аз да стана такъв човек? Наистина ти вярвам, макар че все още не мога да разбера защо си дошъл при мен. Как да постигна това? Как да се променя? Откъде да знам какво да променя в себе си?
Джоунс се приведе напред. Аз също. Не исках да пропусна и дума от онова, което щеше да последва. Джоунс щеше да разкрие на младежа същата мъдрост, която някога бе разкрил на мен —
простичкото правило, което бе променило живота ми!
— Джейсън — каза той сериозно, — всеки ден трябва да си задаваш въпроса: „Какво другите хора биха променили в мен, ако можеха?“. Това разсъждение е от особена важност. Какво другите хора биха променили в теб, Джейсън, ако можеха да го сторят?
Младият мъж повтори:
— Какво другите хора биха променили в мен, ако можеха? —
После се смръщи и попита: — Ами ако другите ми кажат какво биха искали да променя, а аз не искам да променям точно това у себе си?
Джоунс се разсмя:
— Тогава просто трябва да си спомниш, че всъщност това съвсем не е въпросът, който стои. Въпросът е: „Какво другите хора биха променили в мен, ако можеха?“.
Старецът внезапно стана сериозен.
— Виж, ако искаш другите хора да ти вярват, е много важно преди това да те харесат. Затова провери сам себе си във всички възможни аспекти, за които се сетиш. Дали другите хора биха променили нещо в начина ми на обличане, ако можеха? Дали другите хора биха променили нещо в поведението ми, ако можеха? Дали другите хора биха променили нещо в начина, по който говоря? И така нататък. Разбираш ли какво имам предвид?
— Разбирам — отвърна Джейсън. — За начина на говорене…
Защо каза одеве, че „Моля, господине?“ би бил по-подходящ отговор?
— Ами — започна Джоунс — отговорите „Да“ и „Да,
господине“ са еднакво правилни. Същото е и с „Не“ и „Не, господине“.
Както и с „Да“ и „Да, госпожо“ и „Не“ и „Не, госпожо“. Разбра ли?

116
— Разбрах.
— Разлика все пак има и тя се крие в момента, в който ти трябва да избереш един от двата отговора. Научни изследвания показват, че в повечето случаи за човека няма никакво значение кой от двата отговора ще получи. Но известен брой хора — да кажем около 20
процента — чувстват, че ако към отговора е било прибавено
„господине“ или „госпожо“, това означава, че към тях са се отнесли с много по-голямо уважение. Та, ето какво имам предвид. Ако ти се стремиш към това да се превърнеш в човек, на чието присъствие другите се радват, сигурно искаш и тези 20 процента също да те харесат. В момента просто ти давам пример. Ето ти още един. Има хора, които нямат нищо против от време на време в разговора да се появява по някоя и друга неприлична дума или ругатня. Има обаче и други, които не желаят никога да чуват нито една подобна дума. Ти
самият може да нямаш проблем с ругатните, но ако искаш да се превърнеш в човек, на чието присъствие другите се радват, трябва да се придържаш винаги към най-високите стандарти.
Джейсън се усмихна.
— Схващам. Искам да кажа, наистина разбирам.
— Естествено, че разбираш — отвърна старецът. — Джейсън,
пред теб лежи невероятно бъдеще. Един ден ще гледаш на днешните
„най-лоши дни от твоя живот“ като на дни, изпълнени с щастие и късмет. Най-лошите дни са ценни като всички други и от дистанцията на времето могат да се превърнат в най-добрите дни. Знай, Джейсън,
че съдбата ти е предопределила да оставиш следа в този свят.
Разбираш ли какво ти казвам?
— Мисля, че… да, мисля, че разбирам — искрено отвърна младежът. — Аз… искам да оставя следа в света.
— Ами тогава наистина ще го сториш! — каза Джоунс и кимна.
— Но все пак каква следа точно искаш да оставиш? Това, приятелю мой, зависи изцяло от теб. Що се отнася до мен… — той намигна, —
аз лично смятам, че следата, която ще оставиш в света, ще е велико дело!
Старецът протегна ръка на младежа.
— Сега ще те оставя — каза и отвори куфара си, криейки го от погледа ми, — но тук съм приготвил нещо за теб. — Замълча за миг и запита: — Четеш ли?

117
— Да — отвърна младежът и веднага се поправи с широка усмивка: — Искам да кажа, да, господине, чета.
Джоунс също се усмихна.
— Добре тогава.
Старецът замърмори нещо тихичко и извади от куфара три книги с оранжеви корици. Напрегнах се да видя дали бяха същите три,
които аз помнех от миналите дни. Точно те бяха. Малко поовехтели вече, но без съмнение бяха същите книги: „Уинстън Чърчил“, „Уил
Роджърс“, „Джордж Вашингтон Карвър“.
Когато изпълзях изпод кея, бях по-развълнуван и объркан от когато и да било. Исках да кажа на момчето какъв късмет е извадило,
че е срещнало Джоунс. Исках да му кажа как ще се преобърне животът му сега, стига само да вярва силно и да работи упорито.
Трябва да призная, че в момента бих платил каквато и да е цена за онези три книжки — исках да лежат на моето бюро, в моя кабинет —
но добре разбирах, че те са сто пъти по-важни, когато са в ръцете на

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: