Проницателят

106
Тед посочи надясно.
— Към Джени.
Ресторант „Китайски дракон“ беше едно от любимите места за обяд на местните хора. Държеше го млада азиатка, която почти не говореше английски. Написано, името й май започваше със „С“ или със „З“, но може и да беше „Г“… Във всеки случай всички бяха единодушни, че произнесено приличаше много на „Джени“. Така че всички я наричахме така, а ресторанта бяхме кръстили „При Джени“.
Джени приемаше поръчки, доставяше храна по домовете,
водеше счетоводството, сервираше и отсервираше масите, наливаше питиета — правеше всичко сама, със слушалката на един безжичен телефон, притисната между ухото и рамото — така приемаше поръчките отвън. Доколкото беше известно, тя и готвеше, макар че обикновено се провикваше през пет минути към единствения й помощник в ресторанта — млад мексиканец, който винаги говореше тихо и носеше името Ейбрахам. Всички го обичаха, той често сядаше по масите и си приказваше с клиентите. Името на Ейбрахам беше чест повод за добронамерен смях сред местните и ни караше да се чувстваме малко по-либерални, отколкото вероятно бяхме. Къде другаде, питахме се ние през смях, един турист от земеделските щати може да яде китайска храна, седнал на една маса с мексиканец с еврейско име!
Беше обяд, така че когато отворих вратата на ресторанта, видях позната гледка. Беше пълно с всякакви хора — от строителни работници до млади бизнесмени, от хипита сърфисти до почтени пенсионери. А сред водовъртежа, притиснала телефона до ухото си, се вихреше Джени. Тя ми махна и ми посочи първото сепаре вдясно,
точно до вратата. Беше най-близкото до мен сепаре, но аз идвах от блестящата слънчева светлина навън и в сумрака на ресторанта не видях седналия в него старец. Той бе толкова близо до мен, че можеше да ме ощипе, което и направи. Аз подскочих, а той се разсмя.
— Джоунс! — възкликнах.
Той стана и ме прегърна.
— Знаех си, че ще те намеря тук — каза той.
Вече бях посвикнал, но все още ми беше странно да го чувам да говори така и да се появява на най-неочакваните, но и най-правилните места. Аз самият бях излязъл от къщи преди петнайсет минути и

107
тогава все още не знаех къде точно ще отида да обядвам днес. Бях задавал същия въпрос безуспешно и преди, но просто трябваше да опитам още веднъж. Седнахме и аз попитах:
— Джоунс, откъде можеш да знаеш, че ще ме намериш тук?
Той сви рамене.
— Просто влязох и седнах. А след няколко минути… ето те и теб!
Той се засмя на физиономията ми.
Поръчах си ориз със зеленчуци и супа с пролетни рулца. Джоунс си избра говеждо с ориз и сос. Пиехме кока-кола и си говорехме за семейството ми и за последния ми семинар. Бях го изнесъл пред няколко хиляди млади бизнес мениджъри и Джоунс се изненада,
когато му споменах, че съм им разказал за разговорите си с него.
— Не мисля, че съм особено интересна тема — каза той с кисела физиономия.
Преди да отговоря, Джени приближи до нашето сепаре и изведнъж се отпусна на колене пред Джоунс. Смутено гледах как взе в дланите си лявата му ръка. Сред какофонията на претъпкания ресторант тя тихичко му прошепна нещо на родния си език, а Джоунс,
леко приведен към нея, за да я чува, кимна леко няколко пъти. Най- после Джени се изправи, поклони се и каза със задавен глас:
— Няма забравя тази чест… че те срещнах, Чен.
Тя се поклони отново и се върна към работата си.
В следващия, изпълнен със смущение момент Джоунс впери в мен невероятните си сини очи, но аз не можех да разгадая изражението им. В тях имаше нежност, обич, пълен покой… Видях и малко тъга, но може би грешах. Надявах се да не съм прав.
Благоговеех пред този старец и бях готов на всичко, за да му помогна.
— Добре ли си? — попитах, защото не знаех какво друго да кажа.
— Да — отвърна той с кротка усмивка. — Добре съм. Всичко е наред.
Поколебах се как да продължа, а Джоунс се върна към храната пред себе си. Накрая обаче не издържах:
— Разбираше ли какво ти говори Джени?
Старецът вдигна очи към мен. В тях грееше същото изражение.
— Да — отговори той. Гледаше ме право в очите.

108
— Тя не те ли нарече „Чен“?
— Точно така.
Загледах го внимателно, преди да задам следващия си въпрос.
Джоунс, изглежда, знаеше точно какъв ще бъде той:
— Ако беше говорил с Ейбрахам… Той щеше да те нарече
Гарсия, нали?
Джоунс бавно кимна.
— Най-вероятно.
Изведнъж почувствах, че не ми достига въздух. Познатото лице пред мен беше каменно, но едновременно с това се движеше,
променяше се… и все пак оставаше неподвижно! Лицето, което често в миналото ме бе карало да се чудя дали старецът принадлежи към европеидната или към африканската раса, се менеше буквално пред очите ми. Или всичко се дължеше на собствените ми възприятия за нещата, както Джоунс толкова често бе настоявал? Бях убеден, че лицето на стареца в момента бе някак различно, без всъщност изобщо да се бе движило или променяло. Когато помислех за него като за
Гарсия, той започваше да ми изглежда като истински латиноамериканец, а когато се сетех за името Чен, срещу мен вече седеше азиатец.
Дори в момента, когато пиша тези думи, съзнавам, че онзи момент от историята изобщо не се поддава на описание. Това бе едно от най-странните преживявания в моя живот, но в същото време представляваше миг на дълбоко разбиране за същността на нещата.
Тогава Джоунс посочи към чинията ми и странният миг отмина.
— Яж — каза старецът. — Дояж си. Трябва да отидем на едно място.
Вече не бях гладен, така че хапнах само няколко залъка и обявих, че съм приключил. Оставих парите на масата и последвах
Джоунс, който с вечния куфар в ръка се измъкна през вратата и се отправи към колата ми.
— Къде отиваме? — попитах, бързайки да го настигна.
— По шосето край плажа — отвърна той. — Ще караме на запад.
Докато аз карах, Джоунс спа. Поне на мен така ми се стори.
Очите му бяха затворени и не промълви нито дума през цялото време.
Аз сторих, както ми поръча — карах на запад покрай плажа и също

109
мълчах. Бях карал десетина минути, когато Джоунс внезапно отвори очи и каза:
— Завий тук.
Завих и на мига осъзнах, че сме се оказали на мястото на нашата първа среща — бяхме пред кея на Гълф Стейт Парк, който в момента беше затворен. Ремонтираха повредите, нанесени от поредната буря.
Покритият с пясък паркинг бе пуст.
Намалих и спрях колата. Джоунс се обърна към мен, загледа ме продължително, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, но не каза нищо. После излезе от колата и тръгна през паркинга, а след това слезе на плажа и пое към до болка познатото ми място, при което бетонните основи на кея потъваха в пясъка. Последвах го, без да знам дали ми е позволено да го сторя, но реших, че след като Джоунс не ми поръча изрично да остана при колата, то…
Старецът ме изчака непосредствено до кея, изгледа ме отново в лицето, но пак не каза и дума. Тогава ги чух. Прекъсвани от писъците на чайките и шума на прибоя, наоколо се разнесоха ясните звуци на разкъсващ сърцето плач. Идваха изпод кея, от онази кухина в пясъка близо до основите му, която още се връщаше в сънищата ми понякога.
В горещината и влагата на летния ден ме побиха ледени тръпки.
Джоунс се мушна под кея, а аз го последвах, изпълнен с безумната мисъл: Нима се връщам в собственото си минало? Очите ми привикнаха към сумрака и видях, че всъщност не става дума за нищо чак толкова драматично. Все пак гледката беше смущаващо позната.
Един млад мъж, облечен в шорти и тениска, бос, седеше по турски на пясъка, а лицето му бе скрито в дланите. Плачът му бе мъчителен и искрен. Безнадежден вой, изразяващ същото отчаяние,
което самият аз бях изпитвал в миналото на същото това място. За момент ми прилоша.
Младежът изглежда ни бе чул, защото вдигна очи. Толкова се стресна, че за миг помисли, че трябва да побегне или пък да ни нападне, но Джоунс, застанал между него и мен, протегна ръка. А
момчето я пое в своята.
— Ела насам, синко — каза Джоунс. — Ела към светлината.
Спомних си. Това бяха точните думи, с които Джоунс ме бе повикал преди почти три десетилетия. Ела към светлината. Тогава

110
бях помислил, че има предвид нещо съвсем друго, и се зачудих дали този младеж пред очите ми всъщност схваща същинското значение на тези думи и дали осъзнава какво се случва в момента в живота му.
Той проплака за последно и пристъпи напред. Закашля се високо и изтри нос с ръката си. Тъмната му коса бе дълга и рошава, но чиста.

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: