Сборник на издателството, заедно с другите наградени разкази.

- Ели, донеси мъничко вода от кладенеца да го полеем. Като расте сега тук, мама по някакъв начин ще може да го вижда по цял ден, и да му се радва.

- Аха! - Очите на Ели блеснаха. - Ей сега!...

Тъкмо привършвахме с двора, когато стрина Стана отново ни повика на вечеря. Откъснах две големи зелки, просто за да не идем с празни ръце - домакинята ми благодари сърдечно, и към вечерята се прибави салата от прясно зеле. И обещание на следващия ден да има зелева гозба за обяд.

Ели ядеше лакомо като всеки друг път тук. Струваше ли ми се, че бузките й вече не са така хлътнали, както преди седмица? И дали ще напълнее и оттатък?

Тя помоли за още сок. Каната беше празна, и стрина Стана моментално скочи да донесе. Лицето й направо грееше от щастие. Хвърлих поглед към Миле - и той гледаше Ели с блажен израз, сякаш мед му капеше на сърцето.

- Вашите деца сигурно са големи вече? - реших се да подпитам.

Лицето на Миле внезапно помръкна и хлътна. Само за миг, но сякаш над него премина сянка. Направи се, че не е чул въпроса ми. След минута стрина Стана влезе отново с пълна кана боровинков сок, и веселото настроение се върна.

- Къде има покриви за поправяне? - попитах, когато вечерята свърши.

- Най-зле е май при Караяновците, по-надолу по улицата. Гаро е със златни ръце, ако е за обуща, но за покриви не го бива. Утре ще ходя рано на ливадите отвъд Лакътя, да накося трева, ала питай дядо Радко, той ще ти ги покаже. Ако се върна по-рано, и аз ще дойда да помагам. После сигурно ще е наред стрина Евтимия, тя е сама жена с две деца, после Мишо Хаджииванов... Има работа колкото щеш.

- Е, аз си намерих какво да правя. А ти? - подкачих после Ели, докато се мушвахме между чергите.

- И аз! - заяви тя гордо. - Питах стрина Стана, докато й помагах да реже зелето. Ще се сетиш ли?

- Не мога. Дай ми някаква сламка.

- Работа като за умен човек е.

- Пак не мога. Прекалено е умно за мен.

Ели прихна в тъмното.

- Ще паса патките. И гъските. Нямало кой да ги изкарва сутрин, и да ги прибира вечер.

- А дали си достатъчно умна? Какво ще кажат учителките утре?

- Ще видиш!
На следващия ден Ели донесе нова шестица, този път по български. И по физическо се представила отлично - играла с другите на топка, както си била с количката, и учителката я дала за пример.

- И й благодарих пред всички, че ме пуска да играя заедно с другите - заяви гордо Ели. - Целият клас ръкопляска, а тя май даже се смути. Но най-голямата ми изненада за тебе е тук! - Тя измъкна лист хартия за рисуване, и ми го подаде. - Позна ли го?

На гърба на листа учителят по рисуване беше написал дълга похвала с три удивителни. Но повече ме впечатли рисунката - синьо вирче с патици, тръстики около него, и надвесена огромна зелена върба с гнездо с две щъркелчета. По детски наивна и простичка рисунка, но невероятно слънчева. Докато я гледах, отново потъвах в усещането от съня - че Ася е до мен, наднича над рамото ми към картинката и се усмихва на Ели. И болката от загубата отново отстъпваше място на щастието от спомена.

- Страхотна художничка си, моето момиче! Разбира се, че го познах. - Кимнах й усмихнато. - Хайде сега да обядваме. Има торта за десерт!

Докато обядвахме, я поглеждах крадешком. Наистина бузките й не бяха вече така хлътнали - и нищо чудно, лапаше като в съня ни. След тортата посегна да си избърше устата с покривката, видя че я гледам, изчерви се и си взе салфетка. След това заяви:

- Страхотно е! Почти като при стрина Стана!

Вече почвах да не се стряскам.

- Имаш ли много уроци за утре?

- Имам контролно по английски. И нови уроци по математика и български. - Ели пооклюма. - Май ще има доста учене.

- Аз ще изляза за два-три часа. Ако си се подготвила до вечеря, ще има сладолед.

- Ще съм се подготвила още преди вечеря! - Тя мигновено се опери.

Усмихнах се. Трябваше да бързам за срещата при бащата на Оги.

- Усещаш, друг път. Той ти намеква, но така, че да не разбереш, че идва от него. Да мислиш, че сам си се сетил, за да не ти подбива самочувствието - заяви Оги.

- Сгига бе! А случайно той да движи световната еврейска конспирация? Или да манипулира президента на Щатите?

- Защо му е? Нито е комплексар, нито е закъсал за мафиотски пари - вдигна невъзмутимо рамене синът.

- Дрън-дрън. Като му знаеш номерата, защо не ги умееш?

- Не ми трябват. Не съм психиатър или психолог, хирург съм. - Оги изобщо не се засегна.

Седмица след този разговор имах назначено от редакцията интервю с Професора. (Всъщност, аз се пробутах да го взема.) Изчетох един масивен том по приложна психология заедно с кориците, и през цялото интервю следях за триковете, описани в него. Нищо. Но в момента, в който ми изтекоха двайсетте минути, усещането си беше налице.

- Нали ти казах, че го прави така, че да не забележиш? - беше коментарът на Оги. - Забелязал е веднага, че следиш жестовете и поведението му, преценил е колко разбираш по това какво следиш, и по навик го е взел предвид. Най-вероятно дори несъзнателно, без да обърне внимание. Не е от лош умисъл, просто от възпитание.

- Ти майтап ли си правиш, или се опитваш да ми набиваш комплекси?

- Добре де, излъгах те. Той е велик хипнотизатор по рождение, и мисли само как да пийне мозъците на бедните журналисти. А, и когато не им пие мозъците, движи световната еврейска конспирация и манипулира президента на Щатите. Сега доволен ли си?...

Споменът за тези случки проблесна за миг, докато сядах на креслото срещу Професора. Отбелязах мимоходом, че костюмът му е безупречен както винаги.

- Оги ми спомена накратко за твоите сънища, но бих предпочел да чуя целия разказ от тебе. Колкото по-подробно, толкова по-добре. Ще имаш ли времето? - Домакинът ме изгледа предразполагащо през очилата си с квадратни рогови рамки.

Когато свърших разказа си, Професора известно време не каза нищо. Седеше и обмисляше. Накрая ме погледна в очите и се усмихна:

- Питай.

- Определено не - отговори спокойно той. - Не виждам в тези сънища нищо налудничаво или ненормално.

- Да, ама... Знам, че са сън, но на моменти ми изглеждат прекалено... реални. Почти като истинския свят.

- И се питаш дали си журналистът, който сънува пасторално селце, или селянинът, който сънува, че е журналист на посещение при психиатър?

- Не точно. - Даоистката закачка ме развесели и поотпусна. - И тук, и там знам, че това тук е истинското, а там - сънят. Само че този сън изглежда истински като... като съвсем истински.

- И в това няма нищо лошо. Какво всъщност те безпокои?

- Дали не полудявам - изтърсих аз. - Дали няма скоро да няма кой да се грижи за Ели.

- Смятам, че не - каза уверено Професора. - Много хора сънуват странни сънища, някои от тях - взаимосвързани като твоите. Понякога те са признак на налично или започващо, или потенциално психично заболяване, или на психологически проблеми. Това обаче винаги им личи, обикновено съвсем ясно за специалист. Твоят разказ беше подробен, и го слушах много внимателно. И съм убеден, че сънищата ти не са признак на болест. Може да имат нещо общо с преживяната злополука, но нищо повече.

- И няма да имам нужда от лекарства, психиатрия...

- Усмирителни ризи, санитари и прочее. Да, няма. - Професора ме изгледа с лека усмивка. - Нито пък ще станеш опасен за детето си, ако това те безпокои.

- Наистина ли?

- О, убеден съм, че някои колеги биха ти изписали лекарства. Най-лесно е. Но личната ми преценка е, че си здрав. Напълно.

- А това, че ги сънуваме с Ели заедно? В смисъл, че сънуваме едно и също, и то после съвпада? То как става? Тоест, имате ли представа?

- Нямам. Но и в други случаи съм нямал представа как става нещо. Така че не се учудвам особено.

- Какви са били пък другите случаи? В смисъл, например?

Професора сбърчи вежди:

- Преди години участвах в комисия, която проверяваше странен случай - дете, което било във връзка с някакъв невидим полтергайст и разговаряло с него. Регистрирахме обективно, че нещо мести предмети и чупи чинии, включително в заключени стаи или затворени сандъци. Когато обаче разговарях с полтергайста чрез детето, и му съставих точен психопрофил, стана ясно, че всъщност говорим със самото дете. Изключихме вероятността то да ни лъже умишлено, така че смятам, че се касаеше за множествена личност. А как точно едната от тези личности полтергайствуваше - не знам.

- А стига бе! - изтръгна се от устата ми.

- Друг подобен случай беше един новобранец, изпратен във Военна болница с диагнозата "по него падат камъни". Момчето беше напълно нормално психически, но около него често се случваше спонтанна телекинеза. По време на визитация при него пред очите ми паве от алеята отвън влетя в стаята през затворения прозорец, като счупи вътрешното стъкло - но външното остана цяло. Не зная как павето мина през него... Тези случаи убеждават ли те колко странен е нормалният свят?

Не знаех какво да кажа. Тръснах първата глупост, която ми дойде на ума:

- А... този кристал? Той как действа? И всъщност той ли го прави, или е само повод, и всъщност ние...?

- Човешкият ум може неща, далеч по-сложни и странни от сънищата ви. Така че може и да са умовете ви - някой от вас двамата, или и двамата заедно. А може да е и от кристала - дори ако е наистина парче заготовка за резонатори, науката надали знае всичко за кристалите докрай. Може и да е от кристала и умовете ви заедно, или от нещо съвсем странично. Има ли значение?

Не знаех какво да отговоря.

- На твое място бих се радвал повече на тези красиви сънища, и бих се тормозил по-малко с безпочвени страхове. - Професора тръсна белия си перчем. - Животът е твърде кратък, за да си го вгорчаваме ненужно.

Благодарих му и си тръгнах. Докато слизах по стълбите, си погледнах часовника - беше минал точно един час. Вдигнах рамене и продължих надолу.
- Съвсем близо са. След пряката, вторият двор отдясно - обясняваше дядо Радко, докато подкарвахме заедно с Ели гъските надолу по още влажния от сутрешната роса калдъръм. - Много е красива къщата им, децата обожават да играят там, ама покривът плаче за ремонт. Затова и плаче, де, нали и по него се катерят. Гаро е там вече от пет години, не го бива в дърводелство, а е срамежлив и няма да поиска помощ.

- А кой е живял там преди него? - полюбопитства Ели, докато важно побутваше с дългата си пръчка едър гъсок, спрял се да щипне от поникналата край живия плет отляво тревица.

- Станчо Михайлов. Той я построи. Голям майстор беше, и зидар, и дърворезбар, и художник - един път. Ама скоро след това си отиде оттук, и в нея дойде Гаро Караян.

- А този Станчо къде си е отишъл?

- Откъдето е дошъл, пчеличке - усмихна се старецът.

- А откъде е дошъл?

- Не зная. Никога не съм го питал.

- А ти кога си дошъл тук, дядо Радко? И откъде?

- Преди има вече двайсет и пет години. А откъде... Ти откъде си дошла? Откъм север, или от юг?

- Ами откъм... откъм... - запъна се Ели. - Къде всъщност е това село?

- Тук си е, Ели. Винаги си е било тук. И винаги ще бъде.

- Ама къде е това тук? Някъде в, ъъъ, Дунавската равнина? Или Тракийската низина? - заприпомня си Ели географията. - Къде е точно?

- Има ли значение, пчеличке? Просто си е тук. И аз не знам къде точно е това, но е тук.

Ели се нацупи за миг, но в този момент къщата на Гаро се показа иззад завоя на уличката, и тя ахна:

- Я, колко е красива! Татко, виждал ли си такава?

Наистина не бях. Дълъг скосен покрив обхващаше обикновен първи етаж и страничен полу-втори, изграден над ниския обор. Всички греди, рамки и врати бяха покрити открай докрай с изкусни дърворезби. По стените и вратите имаше изрисувани чудновати фигури - къде хора, къде животни, всяко със своя поза и израз, всичките непознати ми, но очевидно някакви приказни герои. Даже коминът беше оформен като глава на закачливо гледаща птица. Керемидите, образуващи улука по ръба на покрива, бяха боядисани в зелено и подредени като люспи на обхванала покрива змия. Прозорците бяха изрисувани като очи, входната врата приличаше на... направо не знам. Все едно зад нея започва нещо тайнствено и чудесно.

- Като излязла от приказките е! - възхитено заяви Ели. Очите й бяха светнали.

Какво ти като излязла, тя направо си е приказка, помислих си. Въплътена детска мечта. Какво ли чудо е да си дете, и да живееш в такава? Какво ли невероятно и слънчево детство е? Незабравимо, уникално, съвършено...

- Добре дошъл, Викторе! - сепна ме глас. Гаро се оказа невисок, леко прегърбен мъж. - Из цялото село вече се носи славата на майсторлъка ти. Ще можеш ли да ми помогнеш?

Ели сякаш щеше да литне от гордост. Тръгна след патките едва когато й напомних, че работата я чака. И докато я изпращах с поглед, внезапно мярнах дадо Радко - застанал настрани, самотен, прегърбен, и сякаш смалил се още повече...

Покривът имаше доста за оправяне, но с помощта на дядо Радко и Гаро се справих до обяд. Думите на стареца към Ели обаче не ми излизаха от ума. Видът му, докато не подозираше, че го гледат - също. Докато се връщахме към Стана и Миле, накрая се реших и го попитах:

- Дядо Радко, а ти защо си дошъл тук?

Очите му проблеснаха към мен. Той оклюма, и отново сякаш се смали. Минахме двайсетина крачки, преди да отговори:

- За щото и всички. Да търся туй, дето няма да се върне.

Повървяхме мълчаливо, докато се престраша отново:

- Ние с Ели изгубихме майка и съпруга.

- Аз пък бабата. - Дядо Радко преглътна и извърна глава настрани. - Цял живот освен един друг друго не сме имали - ни дом, ни деца... И като си отиде тя, все едно животът си отиде от мен.

- И аз съм така. - промълвих. - Сигурно и Ели.

- И тогава сте почнали да идвате нощем, нали? - кимна той. - Гаро също е изгубил жена си, и старите му родители и синът му са с него. Силно ще да са я обичали, щом идват... Зюлфие и Гюлей, близначките от този двор вдясно, са без родители и без големия си брат. До тях е баба Дона, останала е без мъж като млада невеста, и оттогава е тук... И другите са все така. И аз също. Тук все едно Пенка е някъде наоколо. Таман е завила зад ъгъла, и ей сега ще излезе пак... И ми е по-леко. Че иначе... не се издържа...

Неволно си помислих, че жена му поне е починала вече възрастна, за разлика от моята. В следващия миг обаче се досетих кого ще да е изгубил пък Станчо Михайлов, и защо къщата му е такава. Всичко в мен изстина, и усетих как краката ми се подгъват. Господи, нашата с Ели загуба беше малка пред неговата!...

И сякаш усетих в себе си как Ася кимва в знак на съгласие.

Влязохме мълчаливо при стрина Стана. Тя тъкмо сипваше обяда. Ели се беше настанила на ъгъла на масата до Миле, и нетърпеливо потропваше с крак. В момента, в който я видях, тъгата ми се разсея като дим. Докато дядо Радко се настаняваше, забелязах, че и той се усмихва.

- Оставихте ли и за мен малко работа? - смигна Миле на дядо Радко. - Или ще си остана днес само с косенето?

- Хич никаква. Покривът на Гаро е като нов.

- Златни ръце има този Виктор! - обади се стрина Стана, докато сядаше. Ели ме изгледа гордо.

- И златен ум - промърмори умислено дядо Радко. - Сетил се е защо сме тук.

Домакинята му хвърли бърз поглед. След това се плесна по челото:

- Ели, ще донесеш ли дамаджанката с виното? В мазето е, мисля че в дясната стая.

Ели скочи и излезе от стаята. Вътре настана неловка тишина. Усещах, че сега е моментът да се сподели мъката.

- Сещате се кого изгубихме с Ели. Автомобилна злополука. - Нямаше нужда да питам кого са изгубили те. Детето си. Или децата?

- Ние имахме син - отговори на незададения въпрос стрина Стана. - Имаше си невяста като слънчице, дъщеря да ми беше, нямаше така да я обичам. И две дечица, на пет и на девет годинки. И те с кола, помел ги пияница с камион... Всичките... - Тя извърна глава.

Искаше ми се да се проваля в земята от срам. Досега мислех, че са имали дете като Ели - а всъщност те бяха виждали в нея внучетата си. Изгубения си син бяха виждали в мен.

- И като те видях онзи ден на улицата, все едно Пешко... - изхлипа стрина Стана. - Същият... - Тя си пое конвулсивно въздух. - Не ни се сърди, Викторе! Дванайсет години вече сме тук всяка нощ, но го няма - а така ни липсва! Просто сме двама изкуфели старци...

- Не сте! - звънна гласчето на Ели зад нас.

Обърнахме се - тя стоеше на вратата на стаята с дамаджанката в ръка.

- Много ви е боляло, и затова. А и на нас с татко ни е приятно да ви видим. Защо да ви се сърди?

Кимнах.

Ели остави дамаджанката и седна на столчето си. Погледа мъничко яденето, след това внезапно се разплака.

- И аз не очаквах Ели да ни чуе - опитах се да ги успокоя. - Няма защо да се обвинявате.

- Аз... не за това, татко - прокара дъщеря ми между подсмърчанията.

Миле поклати глава недоверчиво.

- Сетих се, че... ако за дванайсет години не сте го намерили тук, и ние няма да намерим мама... Никога...

Тишината стана оловна. Накрая Миле преглътна на сухо и вдигна глава:

- Може би има начин, Ели. Не унивай.

- Ако имаше, вие щяхте да сте успели! - тросна се тя.

Домакинът поклати глава:

- Може би не сме се борили наистина докрай. Просто седяхме и се радвахме, че тук ни е малко по-леко. И се бояхме да не изгубим и това, което имаме... Но ако то не ви стига, и не се боите да се борите, може би има начин.

Двамата с Ели го изгледахме въпросително.

- Да се пита Горун. Ако някой знае нещо повече, това ще да е той.

- Кой е Горун? - попитахме с Ели в един глас.

- Селският магьосник. Може би ще може да ви отговори.

- Ама тук и магьосник ли има? - окръглиха се очите на Ели. - Той какви магии прави?

- Не знам дали е точно магьосник, пиленце. Така му викат. Прави неща, които никой друг не може, знае за тук повече от всеки друг.

- Той кога е дошъл тук? Отдавна ли?

Стана и Миле безпомощно погледнаха към дядо Радко. Той разпери ръце:

- Сигурно много отдавна, пчеличке. Говорил съм за него с баба Дона, тя е тук вече почти седемдесет години, и казва, че като е дошла за пръв път, той си е бил тук, и си е бил все същият.

- Може ли да е на сто години? Или на хиляда?... Може ли той да е направил това селце, и да е уредил да се идва тук нощем?

Миле вдигна рамене.

- Само той знае, пиленце. А не е възпитано да го питаме направо.

Ели кимна.

- Не плачи, Ели - опита се да я ободри стрина Стана. - Я какъв хубав медальон си имаш!

Ели го откачи от шията си и й го подаде.

- Той ни пренася с татко тук.

Стана и Миле се спогледаха. Дадо Радко примига и се сгуши, като да се скрие.

- Като карах патките към реката, се запознах с едно момиченце, казва се Гюлей. Тя ми показа нейния талисман, който й помага да идва - половинката от нещо, не знам какво е, но е страхотно красиво. Като бяла раковина, ама направена като от втвърдена паяжина. Другата половинка била у сестра й. Каза, че оттатък това са наглед най-обикновени парченца кост, и другите им се подиграват и ги тормозят заради тях, но тук се вижда какви са наистина... А вие имате ли си такова нещо?

Миле и Стана се спогледаха. Тя помълча малко, след това влезе в другата стая и донесе оттам детска играчка - патенце на колелца, вързано с дълга връв за дърпане.

- Пешко го обожаваше, като беше малък. Година след катастрофата го намерихме с Миле сред вехториите. Прибрахме го в спалнята ни, нищо че беше старо и счупено. То тук е ново и хубаво, де, ама иначе не е... Като си лягах тоя ден на вечерта, си помислих, че бих дала всичко, за да ме върне то при сина ми. Миле си мислел същото, и... сещате се.

Ели кимна. Хвърлих очакващ поглед към дядо Радко, след това се усетих и засрамено извърнах очи.

- А ще ни обясните ли къде живее този Горун?

- Много лесно е. Тръгвате по съседната пряка, дето е откъм гърба на нашата къща, и вървите надолу чак до края й. Последната къща отдясно е неговата.
- Татко... как мислиш, той има ли плащ и островърха шапка? А магическа пръчка? - попита Ели, докато бързахме по уличката.

- Не знам, Ели. Може би да. - Честно казано, и аз си го представях някак така. - Или може би е с жезъл вместо пръчка... А, ето я и къщата му! Сега ще видим.

Къщата се оказа най-обикновена селска къщичка, съвсем подобна на нашата. Горун тъкмо изпращаше благодарна възрастна жена, повела шарена крава. Изглеждаше най-обикновено, нищо чудно да го бяхме срещали по улиците, без да му обърнем внимание. Среден ръст, панталони и бяла риза, дори по-прости от моите, и смачкани опинци на бос крак. На магьосник го оприличаваше само брадата - прошарена и дълга като косата му, и покрила цялото лице. Сред нея блестяха единствено две очи и широка усмивка. Кой знае защо ми напомни изображението, издълбано отвътре на вратата на дома ни.

- Влизайте - покани ни той и посочи пейките и масичката пред къщата. - Какво ви води насам?

- Вие... наистина ли сте магьосник? - попита плахо Ели.

Горун се усмихна още по-широко.

- Зависи какво наричаш магьосник, момиченце.

- Амии... - Ели се смути още повече. - Такъв, дето прави магии.

- Всяко истински добре направено нещо е като магия. Така че всеки, който си върши работата истински добре, е нещо като магьосник.

Ели изглеждаше малко разочарована.

- Тогава сигурно светът е пълен с магьосници. Пък ние да не знаем.

- Пълен не е, но има достатъчно. Докато пораснеш, сигурно ще си се убедила... Кажете си сега болката.

- Дойдохме да търсим мама. Мислехме, че ще я намерим в Царството на Сънищата... а я няма!

Горун вдигна поглед към мен. Кимнах безмълвно.

- Не сте ли я намерили донякъде? Поне мъничко?

- Да, но... не ни е достатъчно - въздъхнах аз.

- Искаме да я намерим истински - добави Ели. - Да си говорим с нея, да сме заедно. Да я намерим съвсем.

Горун кимна разбиращо.

- Разбирам, момиченце. Но не бива тол...

- Как така не бива?! - подскочи и го прекъсна Ели. - Откъде-накъде?

Горун въздъхна.

- Ако можеше толкова лесно, светът би спрял. Нашето напускане от света е цената на живота на децата ни - техния истински, единствен и техен си живот. А и на нашия собствен. На това докато го живеем той да е нов, интересен, струващ си... С една дума, живот.

- Когато напускането е навреме - поправих го мрачно аз.

- Кой би могъл да каже кога всъщност е навреме?... Така че не бива да можем така лесно да срещаме отишлите си.

- Нали тук е само сън? - възмути се Ели. - Защо да не може да я срещаме колкото си искаме?

Погледнах Горун, и ме обзе странно усещане. Може би заради приликата с усмихнатото лице на вратата у нас, но имах чувството, че съм го виждал и преди, че го познавам отнякъде. Но не можех да се сетя откъде.

- Защото после се събуждате, и носите срещата в себе си - отвърна той. - И живеете с мъртвите вместо с живите. Не може, без да...

- Не ме интересува! - кресна Ели, без да го остави да довърши. В очите й напираха сълзи. - Ако никога няма да срещнем мама, за какво тогава да идваме тук? Защо ни е?

Тя откъсна със замах сребърната верижка от шията си и с всичка сила цапардоса медальона в плочника. Чу се изпукване, и по каменните плочи се пръснаха парченца от кристала.

Лицето на Горун помръкна. Всички мълчахме известно време, после той тихо каза:

- Без него няма да можеш да се върнеш повече тук.

- Не ми и трябва! - отряза тя. - Щом мама я няма тук, и аз няма защо да бъда.