Съдържание уводни думи

Отказът от знатен произход и богатство при Франциск на пръв поглед напомня за универсалния аскетичен модел на Средновековието, най-пълно изразен в легендите за Св. Алекси. Но има същностни отклонения и различия. Св. Франциск не е аскет в дословен смисъл, той не е привърженик на изтезаването на тялото, на лишенията и самонаказанията, с една дума на мъченическата доктрина. Неговият живот и учението му са слънчева и жизнерадостна философия на религията, чието верую са: бедност, любов, радост, смирение. Францисканският смисъл на смирението се проверява в общуването с животните и растенията, с камъните и водите, с небе и земя. Едни от най-красивите и апотеозни проповеди-разговори на Франциск са обърнати към животните - те са облъхнати от Божията любов и се намират в свещено родство с Човека. Търсейки мостовете към Святостта, един от най-красивите “биографи” на Франциск, босненския нобелист Иво Андрич посочва, че веселият и действен аскетизъм на Франциск е “отричане от света, но в същото време и помирение с всичко в него, той е социален фактор и могъщо средство за осъществяването на Христовото царство на Земята. /.../ Докато християнските отшелници във формата и гласовете на животните и растенията виждали гротескната игра на сатаната, който иска да ги прелъсти, то Франциск вижда във всяка, дори и най-нищожна форма на живата и мъртвата природа израз на божието всемогъщество и доброта на Божията воля, която трябва покорно да се приема и пламенно да се обича.”²⁶ Франциск не само живее чрез тази философия, той я превръща в радостно-песенна молитва. В неговия образ на певец лесно може да се забележи християнската парафраза на Орфей.

Леополд Стаф нарича Св. Франциск “божествен певец”. Малко преди смъртта си “светият бедняк” пише най-красивата си и възторжена “Слънчева песен”, както са я нарекли потомците. Близка по тоналност до Давидовите псалми, светлата песен хвали Божия свят. Слънцето е наречено “брат човешки”, Луната е прекрасна сестра, скъпоценна и чиста сестра е и Водата. Всичко на този Божи свят е обгърнато в благодарствено хваление - дори и Сестрата Смърт, която никой не може да избегне - тя е блаженна, когато е само телесна, другата, духовната смърт не ще засегне онези, които са живели свято, прощавайки обидите и несгодите. “В миг на възторжен душевен порив се ражда този химн на любовта, който утвърждава всички форми на съществуването, слави луната, звездите и земята с нейната природа. Красотата и съвършенството на Божественото творение тласкат човешкото сърце не само към радост, но и към смирено покорство пред Божия гений/.../Всяко познание е в основата си търсене на истината, която може да бъде открита напълно чрез отдаване на Бога, тогава намираме спокойствие и душевно здраве. Основната максима на радостната философия на Франциск е: покой и доброта”²⁷

На демонично-богоборческия код в модерната литература се противопоставя образът на кротката святост, жизнелюбието и радостта. За спасението на любовния дискурс на Вярата, за приземяването на евангелските образи, за прохождането на иконите огромна роля изиграва францисканската идея. Тя се разгръща в спектър от образи, идеи, мотиви, настроения, които връщат Бога в Творението и в човека. Изчезва противостоянето Небе-Земя, защото небето е въздух за земята. Няма го мисловното усилие-изкачване към Бога, защото той е във въздуха, водата, слънчевата светлина. За да изпита Творението си, Бог става непосредствен човек, бедняк, скитник, просяк - такива са и героите на младополския францисканизъм. Както отбелязва Подраза-Квятковска²⁸ настъпва промяна в авторепрезантацията на твореца, поетът вече не е двойник на креатора, негов материал не е Словото-Логос, а бележникът и моливът, използвани за успокоение на себе си. Търсят се изказните средства на непосредното, интимното, съкровеното, в обикновеното се издирва светостта. Биографията на Франциск се превръща в “костюм” за автора и героите.

Още в първите десетилетия от навлизането в Полша на основания през ХIII век францискански орден съкровената интерпретация на Божествената история е водещ императив. Известно е значението на основаната от Св.Франциск традиция да се изиграва библейската сцена с яслите, за да се постигне реалността на нейното “ставане” - да се наблюдава човешкото раждане на Бога в условията на изравняващата го с обикновените хора бедност и непосредност. Тази традиция ражда полската “шопка” именно като народно представление на Исусовото раждане, изразяващо истинско идилично и съкровено умиление към Младенеца и Мадоната²⁹.

Рисуван за пръв път в 13 век от Чимабуе като светец с усмихнато и добро лице и маланхолични очи, после от ученика му Джотто ди Бондоне, образът на Св. Франциск получава портретни въплъщения в изкуството на “Млада Полша”. Негов “портретист” е основоположникът на модерната полска драматургия Станислав Виспянски, автор на картини, витражи и декори, рисувани най-често в стил “сецесион”. Когато рисува по поръчка витражите на францисканската църва в Краков, Станислав Виспянски създава два типа библейски образ. Единият е надчовешки, величествен, обгърнат в пламъци - Демиургът в момента на Сътворението, когато извежда света от хаоса със заклинателните думи “Стани!”. Двата централни витража представят два образа с противоположна на първия образ трактовка - Св. Франциск и Блажената Саломея. Те излъчват сурова простота и човечност, светлината на тяхното блажено озарение струи от лицата и излъчващото се от фигурите смирение съдържа възвишеното единение с Бога. Интерпретацията на Виспянски се разминава с изискванията на поръчката. Споделеното от него желание да изрази същността на францисканизма не съвпада с канонизираната представа за същата тази същност. Това разминаване е чудесен пример за приноса на францисканската идея към модерната образност и подсказва нейните параметри. Параметрите на присъствуващата Францисканска идея можем да видим в променения статут на словото и неговия носител, в отношението между човека и Бога, в концепцията за Природата-храм и Природата-душа. Пряката и персонификация са образите на скитника и просяка. Лирическият вариант на Францисканската идея откриваме в стиховете на Стаф и Каспрович, в “Стигматите на Св.Франциск” на мрачния неоромантик Мичински, нейна пълноценна романова вариация представя “Селяни” на Реймонт.

Известният с богоборческите си образи Каспрович създава цикъл от портрети на святи скитници, в които се съчетават прометеевски и францискански черти. Един от тях е “Молитвата на пътуващия музикант” от цикъла “Книга на бедните”. Той стои до крайпътен параклис и свири на скрибуцащата си цигулка. Песента му говори с Бога - ту спори, ту се съгласява. Музикантът търси смисъла на скитническата си съдба и на хрипливия глас на цигулката си, чувства себе си подобен на лист, шумящ в далечна гора. Францисканският ракурс в това песенно стихотворение е преплетен с богоборческия, който носи екзистенциалната тъга. Незнайният пътуващ певец израства до ранга на герой на битието, съдбата му е уникално човешка, неговото скитничество и бедността му го правят съпричастен към тайнството на живеенето, към вечните въпроси на човешката участ към Бога. Той прилича на романтичен персонаж в своето скиталчество, в тъгата, която го кара вечно да върви и пее, говорейки с Бог и Свят. Изразявайки колективистичния характер на тази участ, Каспрович прави и групов портрет на своите “Музиканти”. В едноименното стихотворение те се влачат от село на село, винаги минават през кръчмата, за да излекуват тъгите си с чаша вино, поднесена от красиво момиче. Каспрович създава палитра от меланхолични и волнолюбиви настроения, със съпричастност и любов рисува скитниците, чувствайки се техен брат и един от тях. Неговият Бог се изравнява с най-нисшите, той е Бог на пътища, срещи и изповеди. Той е потопен в Човешкото.

Подобна идентичност изповядва и Леополд Стаф в своите слънцелюбиви стихотворения. Стаф отдава дължимото на контрастната бунтарска поетика на периода, изрича идеята за смъртта на Бога, пада в прегръдките на есенната симфония, слуша пламтящия плач на Сатаната, прегърнал черната пръст (”Есенен дъжд”). Но както констатира Мария Подраза-Квятковска³⁰, в неговата поезия се активират митовете на обновлението, той е магично-слънчев, вплита лирическия си глас в причудливото, чудесното, любовно-празничното. В стиховете на Стаф ществат музикално-образни вариации на слънчевата философия, често звучат възторг и опиянение. Светлината на слънцето сакрализира света, тя е неговото блаженство, неговата святост, милувка и ласка за него. Слънцето е бог-усмивка в неговия свят - то е летен паяк, оплел любовно безкрайността (”Целувка”), то свети в златните коси на любимата (”Твоите златни коси) и в “златните светове”, открити от детската душа на Пол Верлен - любим събрат на Стаф (”Откривателят на златните светове”). То е слънце-майка и слънце-люлка, слънце-съкровище (”Слънце”). В своя “Луд сонет” нарича себе си “пияч на слънце” и “крал на пътищата”. Тоягата му е магически жезъл - тя цъфти с ябълкови цветове от чудесното единение със свободата, от лудата сила vis vitalis, която дава радостта от присъствието и пътуването в света.

В поезията на Стаф Слънцето е Богът на скитниците. Те са избягали от тревожността и лицемерните клопки на човешкото неразбиране, образуват свое, благословено, тайно общество. Скитникът на Стаф се чувства невинен и девствен в скиталчеството си, той се освобождава от егото, от принадлежността към пространствата на трагическата вина, изразява единството на свободната вяра и свободната воля. Връща се в лоното, в синовно-матерното, чувства се щастлив от мекотата на прегърналия го свят, уличник, който нощува в полето, легнал в сладката тъмнина, весел, въпреки скъсаната риза и твърдите корички (“Песента на уличника”). Цикълът “Малки хора” обгръща с любов обикновените, невзрачни хора, които гледат към звездите въпреки печалната сивота на бедността, носят своя поезия в душата си и вървят към Природата-майка на поклонение. В тях четем францисканския ракурс на връщането към Светостта.

Поезията на Стаф превръща селския свят в царство на францисканската душа. Той извира от детските спомени като незабравим пейзаж, превръща се в музика: звън на колела възпява жътвата, носят се женски припявки, вечер изнасят концерти пресипнали жабешки гласове. Всичко в него е докоснато от щедра благословия - телата на мелниците са превили молитвено тела, носи се мирис на босилек, залезите са блажени и “като неделя хубав е всеки божи ден” (”Селски покой”). Францисканското докосване сакрализира сезоните, които носят поезията на труда. В “Оран” Стаф скулптира орача като могъща бронзова фигура, превръща го в митичен титан, впрегнал вековете в плуга си. Модерният титанизъм, чрез който видяхме извършена образната интерпретация на Луцифер, се проявява от другата страна на симетрията - там където са благословените тайнства на човешкото усърдие и митологизираното селско начало.

Светът се явява сакрално осъразмерен в космогоничното тяло на Христос от стихотворението “Нощ”:

Надупчено като Христос,

небето в звездни рани бляска;

раздипленият млечен път

белее - бедрена препаска.
Той тъмен е. Незрим е той

като на старите картини.

Яснее в нощи на екстаз

със сребърните ламарини.

(Пр. Кирил Кадийски)³¹

В “Betula doloroza”една “белоръка” бреза, наведена над син ручей се превръща в картина на Pieta - Богородица над студеното тяло на сина си. Тази иконизация на небето и пейзажа доказва принципите на францисканската епифания. Тя се постига в кроткото съзерцание, труда, съкровените пространства, пътища, срещи, разговори. В стиховете на Стаф можем да открием и отгласи от прочутите разговори на Франциск с животните. Мило и нежно същество-събеседник се оказва врабецът, “най-беден обитател/ на всичките сезони и страни” (”Врабец”). Той е незаменим приятел, облечен в бедна одежда, който слуша доверено изповедите на сърцето. Не е нужно да бъде превеждана славеевата песен от “Реч”, важно е да и се любуваш. Стаф я сравнява с разбираемото лицемерие на човешката реч и вижда в нея непосредствения възторг в общуването с природата, а това е Богоявление на красотата.

Романът на Реймонт “Селяни” е обгърнат от францисканската душа Това е роман, който сумира всички предварителни усилия на Реймонт и е цел на живота му. В него просякът-скитник е вездесъщо присъствие, той носи образ на божи човек и жител на света и пътищата, носител на блага и смирена мъдрост, споделена с онези, които я търсят.

Преди да стигне до блажения образ на скитника Реймонт преминава през страдалческата му одисея. Самият той е водил скитнически живот. Известен е като литераторът, употребил най-разнообразни нелитературни професии. Първоначалното си намерение да стане духовно лице не осъществява, защото влиза в конфликт със своя бивш опекун, игуменът на паулинския манастир в Ясна Гура. Вниманието му към религиозния феномен и култовите форми на вярата остава отразено в романа “Пилигримка до Ясна Гура”, който печели читателски успех. Реймонт работи като железопътен работник, актьор в пътуващ театър, участва като “професионален” медиум в атрактивни спиритически сеанси.

Опита си на пътуващ актьор отразява в романа “Комедиантка”. Там пребиваването в пътуващия театър се явява равнозначно на прехода през игровия кръг на битието. “Комедиантката” Янина Орловска, първоначално страстно влюбена в театъра, потъвайки в него скоро се разочарова. Тя е търсещ човек, който минава през жестокото изстрадване на фалша и лъжата към проглеждането и просветлението. Моментът на просветлението, свързан с два символични обекта (Реката и Стареца) напомня интерпретацията на будисткото излизане от самсарата в “Ситхарта” на Херман Хесе. Връщането в любовно-лечебната прегръдка на Природата, забравата, спокойствието и добротата са лекарствата срещу фалша и породеното от него страдание. Героинята “не издържа” на умората от всекидневното битово смазване, хваната е в студения капан на безцеремонния абсурд и ужаса от грозотата и пошлостта. Тя умира двойнствено - първо блажено заспива с есенната природа, копнежът по избавление я слива с вегетационната смърт - свлича се заедно с жълтите листа, превръща се във воден кръг, породен от крило на лебед, сбогува се с любовния поглед на танцуващия фавън в парка Лаженки… В същото време умира драстично, попада в слепия изход, този на самоубийството и потъва в страшен гърч след изпитата оцетна киселина. В този роман на Реймонт Човекът се сблъсква с ролята си на “комедиант”, която е равнозначна на фалшива, заместваща идентичност и угнетен и отвратен съблича тази роля, за да се опита цял да се прелее в Естеството, да премине през неговия хармоничен и мъдър кръговрат. Нови изпитания и просветления, породени от модерната конфликтност на времето, очакват героя на Реймонт в “Селяни”.

Големите усилия на Реймонт към просветлен синтез на философия, поезия, епически размах, музика и живопис финишират в един от най-омировските³² епически романи в полската литература със съвършенна музикално-интонационна линия - в него звучат ритмичните вълни на епическото изпяване на текста. Първото изречение от романовия текст на “Селяни” е поздравът на старата просякиня Агата: “Да бъде похвален Исус Христос!”. Тя разговаря със свещеника на селото, преди да тръгне в настъпващата есен с просия да обикаля света, за да се завърне отново през късната пролет и да умре през лятото в края на романа като истинска светица. Старата Агата извървява годишния цикъл като страдащата Деметра от елевзинските мистерии, за да обхване в свещения кръг на своята околосветска обиколка земеделското битие на селяните. И за да проследи пътя на земната душа в нейните вечни скиталчества, в периодите и на потъване и възраждане. В контекста на характерното за романа изразяване на сезоните като лирически състояния на света, Есента и Зимата излъчват траурна ритуална жал: в тихите пладнини над селото цари надгробна скръб, по опустелите пътища лежи мълчание, небето се намята с тъмни облаци, мрак обгръща света. Пролетта е завръщаща се светла дева. Заедно с нея се завръща и просякинята Агата, носеща в торбата си осветени ченстоховски икони, броеници и малки дарове за раднините си. Когато като истинска светица тя получава известие свише за приближаващата се смърт, изважда от раклата си единственото си имущество - дрехи, завивки, за да се стъкми за последното си пътуване. И така нагласена и блажена, поглъщаща сълзите на последното си унижение (роднините и са взели през зимата единствения и юрган), старата Агата изпраща омиротворената си душа от света по пътя към Бога. Един от моралните казуси на францисканския тип човек е кроткото приемане на обидите и униженията с опрощаващото библейско повеление: “Господи, прости им - те не знаят какво вършат!”

В романа има още една мъченическа душа, която е като птичка божия и след смъртта си отлита право пред нозете на Бога. Това е Куба - най-смиреният и най-бедният от слугите на стария стопанин Мачей Борина. Неговият поглед вижда Божия свят, красивото и святото в него - в очите на Куба и селския свещеник, и красавицата Ягна са подобни на икони. Душата му се стреми към религиозния екстаз като към епифания на Красивото. Куба може да вижда и гледа в небесния свят, способен е на най-дълбоко блаженство - Реймонт рисува гледките на неизразима религиозна наслада в душата му. Злотувката, дадена му от свещеника е велик дар за него. Простодушен като дете, Куба неведнъж му подарява яребици, уловени по дворянските земи. Щастието да даряваш и да благодарстваш към Бога е истинското осенение на Куба.

Смъртта му има интересна фабулна мотивировка - той е прострелян от горския, когато бракониерства. Простреляният крак гангренясва и Куба го отсича сам с брадвата, след което идва и мъчителната смърт. От една страна посичането на крака е парафраза на Христовите поучения от Матеевото евангелие и мъченическо християнско самонаказание - посичане на онази част от тялото, която е участвала в изкушението: “И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в Геената огнена” (Евангелие от Матея,5;30). От друга страна е израз на максимално смирение - по този начин Куба не иска да ангажира никого със своите мъки и предпочита сам да реши съдбата си. Смъртта на Куба е саможертва в името на другите - незабелижима и тайна, скрит данък за хорските грехове. Предсмъртните мъки са непосилни, но толкова по-блажена е “Сестрата Смърт”. Умирането му е свято като това на Агата - то е връщане в Бога, у дома, в онази земя, която Куба умее да вижда - “...там, дето само благовонни лилии ухаят, дето цветни поля шумят с медена сладост, дето звездни реки текат по пъстро оцветени дъна, дето е вечен ден.”

Докато Куба умира, къщата на Борина се тресе в сватбеното веселие - старият Борина се жени за красавицата на селото Ягна. Танците и веселието са толкова темпераментни, че изглеждат неистови. Паралелизацията на двата момента създава амбивалентния модел на сватбата - смърт, който също отвежда към архетипа на елевзинското тайнство - сватбата на Хадес и Персефона е равнозначна на потъването на природата в подземното царство в сезоните на скритата вегетация. Възрастта на Борина и неговата фигура на Стопанин на земята отвеждат към митическата персона на Хадес. Към двете блажени смърти (на Агата и Куба) се присъединява тази на Борина - тя също води към мистериалния сюжет. Болният Борина излиза на нивата, за да умре като Сеяч - той сее пръст в пръстта - това е библейски жест, който изразява мистерията: “От пръстта си взет и в пръст ще се превърнеш!” Актуализацията на мистериалния сюжет е предпоставена от мистичния интерес на модерните автори към душата скитница в кръговете на битието, към нейния соларен и хтоничен живот, към психологизациите и митологизациите и.

Просяците в романа “Селяни” носят одеянието на посветените, приобщените към тайната на мистерията, онези, които съпровождат пътя на душата в цикъла живот-смърт. Път, чието ритуално изминаване в романа е извършено и от Природата като “мистерия на сезоните”. Те съпровождат ритуалното шествие на душата-природа и природата-душа, присъстват на тълпи близо до църквата, гробището или панаира - топоси, които представляват ритуални точки. Особена ярка е тяхната роля на медиатори по време на Задушница. Тогава идват , за да се нахранят заедно с мъртвите и да заприличат на тях - те са сенки, изпълзели от самата земя. Техният портрет е групов и анонимен, те са дрипава тълпа - изглеждат неми и призрачни, освободени от глас и с отрязан език, за да не могат да съобщят забранената тайна. Защото са едновременно “мистите” и “мъртвите” - “мъртви” за тайната, която обяснява връзката между живота и смъртта.

Сред анонимния образ на просяците се откроява един, чието появяване в началото и в края на романа е изпълнено с дълбок символичен смисъл. Това е слепецът-просяк, воден от куче. Слепотата е знак за посветеното зрение, а кучето като водач-придружител също може да се интерпретира като знак, свързан с принадлежността на героя към сакралната зона на Отвъдното. Поканен като гост на масата на кмета, просякът казва: “Когато старец се жени за девойка, дяволът идва...”. Тези думи съдържат предизвестие за предстоящата намеса на “изкусителя”. Той се обективира в двойствената красота на Ягна - едновременно божествена и дяволска, единна в извора на естеството си и дуалистична в човешкия свят, който я осъжда на изгнание. Същият този просяк се появява в края на романа, когато селото изпъжда “грешницата” Ягна, обругана и унизена, върху кола тор. Хората са забравили евангелския повик “Нека, този от вас, който е без грях, хвърли камък върху нея!”. Ръцете на озлобените жени са хвърлили върху Ягна буци пръст, камъни и са отмъстили стихийно за подлъгалите се мъже. Само слепецът просяк носи шише светена вода за болната и го дава на единствения и защитник Матеуш с думите:”От добро сърце съм донесъл това за нея, па и някоя броеница ще добавя до Преображение Господне. Добра беше тя за добрите, рядко , рядко има такива по света, добросърдечна...!”

В романа е вписана една ключова легенда, която предлага възможна митично-евангелска разшифровка на анонимността на просяка. Това е легендата за Христос и кучето, разказана от Рохо, също представител на категорията на “скитниците”, блажен разказвач на “действително случили се” фантастични случки, на фолклоризирани евангелски притчи. Той е дошъл от широкия свят, както казват хората, бил е на Божи гроб, “просяк е, а и като да не е просяк, кой го знае...но набожен и добър човек...само обръч на главата му да имаше, и цял светия като по иконите...” В една от многото разказвани от Рохо легенди Христос върви през света като обикновен пътник и само в определени моменти показва светия си образ. Дяволът връхлита върху му като “проклет ястреб”, иска да обърка пътя му към черквата за спасение на “грешния народ”. Измежду нападащите дяволски изчадия е кучето - тогава то все още не е приятел на човека. Христос благославил гората и пъклените изчадия изчезнали, останало само едно куче, което продължило да напада дори и след подхвърления хляб. Тогава Исус му казал: “Глупаво си, куче мое, не позна господаря си. Заради това ще има да служиш на човека и без него не ще можеш да живееш...”. Това екзорцистично действие на Исус крие силата на франциската идея за великата мощ на милосърдието, любовта, всеопрощението и братството с всичко живо. Легендата демонстрира и францисканската представа за “предрешеността” на Бога в образа на съкровения събеседник, на босия апостол, на Селянина Пяст... Предрешена като селянка, обикновена, милосърдна и страдаща в друга вписана романна легенда е и Богородица.

Тази друга легенда е вариант на прочутата история на Твардовски - полския Фауст, много популярна за периода на “Млада Полша”. И тази легенда представя конфликта между двете сблъскващи се върху терена на човешкия свят и човешката душа сили - Дявола и Бога. Тя съдържа интригата на “Йов” - изпитанието на пороя от нещастия превръща добрия, смирен, разумен и справедлив Кажимеж Ястреба в бунтар срещу божията немилост, в яростен хулител, който приема протегнатата за договор дяволска ръка... Но придобитата впоследствие мощ и нейното високомерие събуждат гнева на Бога и когато в предсмъртния час на Ястреба няма кой да изповяда великия грешник, единствена се отзовава Богородица. Коленичейки пред нея и молейки за опрощение в последния си час, Ястреба се превръща в плачеща статуя. Така, въздвижил образите на полското душеспасение, романът на Реймонт пресреща персонификациите на доброто и злото, извършвайки прекрасна модернизация на фолклорно-религиозната епично-песенна традиция, на ритуално-празничната народна представа за света.

Романът на Реймонт започва и завършва с думи на просяк. В началото на романа старата Агата отдава благословия, в края на романа просякът с кучето отдава опрощение и изцеление. Той снема напрежението около “греха” на Ягна, отмахва бремето на изкусителната и красота. Неговата присъда казва, че Красотата е добро, че е невинна... Просякът изрича и последните думи на романа:”Останете си сбогом, мили хора!”, продължавайки пътя си в златистия прах на залеза, във времето на узрелите житни класове, времето на усилената жътва. Така францисканската идея в романа “Селяни” лекува дуалистичния модернистичен сюжет за Красотата и Греха, тя се явява целебното противостояние, спасението на християнския морален казус. Свещена е сцепляваната от пътниците и просяците верига между хората, равни помежду си, защото споделят едно общо битие, свещена като връзката между сезоните и като пътуването на човешката душа между Тук и Отвъд.

БЕЛЕЖКИ
¹Наименованието “Млада Полша”, взето от цикъл статии на Артур Гурски, обхваща периода на модерната полска литература в границите 1897-1918. За обема и вариативността на наименованието вж. Podraza-Kwiatkowska, M. Literatura Młodej Polski. 1992, PWN, Warszawa, s.5.

²Цит. по: Balbus, St. Intertekstualność a proces historycznoliteracki. Kraków, Uniwersitet Jagielonski, 1990, s.152.

³Хусерл, Е. Кризата на европейската наука и трансцеденталната феноменология. С., Лик, 1992, с.10.

⁴Ренан, Е. Животът на Исус. С., НК, 1992, с.92.

⁵Ницше, Фр. Ecce homo. С., Критика и Хуманизъм, 1991,

с. 110.

¹²Според Талмуда Соломон овладял Асмодей, който после го детронирал и управлявал вместо него.

¹³Вж. Rożek, M. Diabeł w kulturze polskiej. Warszawa-Kraków, PWN, 1993,12-20, 37-42.

¹⁴Елиаде, М. История на религиозните вярвания и идеи. т.I. От каменния век до елевзинските мистерии, С., Хр.Ботев, 1997, с.370.

¹⁵Дюшен-Гилемин, Ж. Древният Иран и Зороастър. - В: История на религиите, т. II, с.197.

¹⁶Rożek, M. цит.съч., s.30.

¹⁷Прочит на литературната легенда Пшибишевски прави Анджей Маковецки в: Trzy legendy literackie. Przybyszewski.Wytkacy. Galczyński. Warszawa, PIW, 1980. На демоничната “съвест” на Пшибишевски се приписват самоубийството на първата му жена, вина за убийството на втората и отнемане на жената на приятеля от детство Ян Каспрович.

¹⁸Ренан, Е. цит. съч., с. 51.

¹⁹Вж. Siwicka, D. “Naga dusza” i eksperyment ekzystencjalny. - Pamiętnik literacki, 1987, z.1.

²⁰Boniecki, E. Struktura nagiej duszy. Studium o Stanisławie Przybyszewskim. Warszawa, IBL, 1993, s.10.

²¹За интерпретацията на Луцифер - Прометей вж. Piwińska, M. Bóg utracony I Bóg odnaleziony, s.267.

²²Киркегор, С. Понятието “страх”. Варна, Стено, 1992, с. 152. Киркегор привежда притчата за трите хиляди години мълчание на Мефистофел, прекарани в размисъл как да изкуши човека.

²³Вж. Кръстева, Ю. Главни видения. - Летературата, 1999, бр.21, 3-7.

²⁴Йоан Павел II. Да прекрачиш прага на надеждата. В.Търново, УИ”Св.Св.Кирил и Методий”, 1995, с.79.

²⁵Ренан, Е. цит.съч., с. 99.

²⁶Андрич, И. цит.съч., с.129.

²⁷Łuczyńska, M. Kwiatki Św. Franciszka. - В: Wybrane zagadnienia z literatury. cz.II. Kielce, Wydawnictwo pedagogiczne ZNP, 1996, 11-12.

²⁸Вж.Podraza-Kwiatkowska, M. цит.съч., с.91.

²⁹За францисканството в Европа и Полша и неговото влияние върху религиозната литература вж. Korolko, M. Wstęp do: Średnioweczna pieśń religijna polska. Wrocław-Warszawa-Kraków-Gdańsk, Biblioteka Narodowa, 1980, 17-20.

³⁰Вж. Podraza-Kwiatkowska, M. Somnambulicy-decadenci-herosi. Krakow, 1985, s.67.

³¹Цит. по: Лист от календара. Четирима полски поети. С., НК, 1981г.