The great controversy

“Писанията - казваше Цвингли - идват от Бога, а не от човека. И Бог, Който осветлява човека, ще ти даде да разбереш, че Словото идва от Бога. Божието слово... не може да изневери; то е ясно, то обяснява себе си, то само се разкрива, просветлява душата със спасение и благодат, утешава я в Бога, смирява я, така че тя да загуби себе си и даже да се откаже от себе си и да прегърне Бога.” Цвингли бе опитал истинността на тези думи. Ето какво писа за своя опит от това време: “Когато... започнах да се отдавам напълно на Свещените писания, философията и теологията винаги предизвикваха у мен недоумение и противоречиви мисли. Накрая взех следното решение: “Ти трябва да оставиш всички тези лъжи и да се стремиш да научиш онова, което Бог иска да каже направо от Своето просто Слово. Тогава започнах да моля Бога за Неговата светлина и Писанията започнаха да стават много по-лесни за мен” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Учението, което Цвингли проповядваше, не бе получено от Лутер. То бе учението на Христос. “Ако Лутер проповядва Христос - казваше швейцарският реформатор, - тогава той върши това, което и аз върша. Тези, които той е довел при Христа, са много по-многобройни от онези, които аз съм довел. Но това няма значение. Аз не желая да нося никое друго име, освен това на Христос, Чийто войник съм и Той единствен е мой Началник. Не съм писал нито една буква на Лутер, нито пък Лутер на мен. И защо?... За да бъде показано колко много Духът на Бога е в съгласие със Себе Си, тъй като ние и двамата, без да сме се срещали, проповядваме толкова еднакво учението на Исус” (Д’Обине, кн. 8, гл. 9).

В 1516 г. Цвингли бе поканен да стане проповедник в манастира в Айсиделн. Тук той трябваше да види отблизо покварите на Рим и като реформатор да внуши влияние, което щеше да се почувства далеч от неговите родни Алпи. Сред главните примамки за посетителите в Айсиделн беше и един образ на Дева Мария, за който се казваше, че притежавал силата да върши чудеса. Над портите на манастира имаше надпис: “Тук може да се получи пълно опрощение на греховете” (пак там, кн. 8, гл. 5). При олтара на Дева Мария се стичаха богомолци през всички сезони, но по време на освещаването на големия годишен празник идваха множества от всички краища на Швейцария, а дори и от Франция и Германия. Цвингли, страшно огорчен от гледката, използва случая, за да проповядва на тези роби на суеверието свобода чрез евангелието.

“Не си въобразявайте - казваше той, - че Бог е повече в този храм, отколкото в която и да било част на творението. Каквато и да е страната, в която живеете, Бог е около вас и ви чува... Могат ли безполезни дела, дълги поклоннически пътувания, жертвоприношения, икони, призоваване на Дева Мария или на светии да ви осигурят Божията благодат?... Каква полза има многословието, с което изпълваме нашите молитви? Каква сила има лъскавото расо, гладко остриганата глава, дългата развяваща се мантия и обшитите със злато чехли?... Бог гледа в сърцето, а нашите сърца са далеч от Него.” “Христос - повтаряше той, - Който веднъж бе принесен жертва на кръста, е приношението и жертвата, достатъчна за греховете на вярващите през цялата вечност” (пак там, кн. 8, гл. 5).

За много слушатели тези думи бяха неприятни. Тежко разочарование бе за тях да узнаят, че уморителното им пътуване е било напразно. Не можеха да разберат предложеното им даром прощение чрез Христос. Бяха доволни от стария път към Небето, маркиран от Рим. Отдръпваха се пред объркващата ги възможност да търсят нещо по-добро. За тях бе по-лесно да поверят спасението си на свещениците и на папата, отколкото да се стремят към чистота на сърцето.

Но други приемаха с радост благата вест за изкупление чрез Христос. Предписаните от Рим обреди не бяха успели да им донесат душевен мир и те с вяра приемаха кръвта на Спасителя като умилостивение. Връщаха се по домовете си, за да разкрият и на други скъпата светлина, която бяха получили. Така истината се разнасяше от селце в селце, от град в град и броят на поклонниците-богомолци при олтара на Дева Мария намаля значително. Намаляха и доброволните пожертвувания, а оттам и заплатата на Цвингли, отделяна от тях. Но това само го радваше, защото видя, че силата на фанатизма и суеверието се пречупваха.

Църковните власти не бяха слепи за делото му. Но за момента се въздържаха да се намесят. Все още се надяваха да го спечелят чрез ласкателства; а междувременно истината завладяваше сърцата на народа.

Работата на Цвингли в Айсиделн го подготви за едно по-обширно поле, в което той скоро трябваше да навлезе. След три години бе призован да заеме службата на проповедник в катедралата на Цюрих. По онова време Цюрих бе най-важният град в швейцарската конфедерация и внушаваното оттам влияние се чувстваше навсякъде. Духовните лица обаче, по чиято покана той дойде в Цюрих, желаеха да предотвратят всякакви нововъведения и му дадоха точни инструкции за задълженията.

“Трябва да полагате всички усилия - казаха те, - за да събирате приходи за управителното тяло на катедралата, без да пропускате и най-малкия. Трябва да увещавате верните както от амвона, така и в изповедалнята да плащат всички десятъци и приноси и да показват чрез доброволни пожертвувания привързаността си към църквата. Старателно ще се грижите за увеличаване на приходите от болни, от литургии и изобщо от всяка църковна наредба.” “Що се отнася до раздаването на причастието и тайнствата, проповядването и грижата за стадото - добавиха неговите наставници, - те също спадат към задълженията на капелана. Но за тях може да си вземете помощник - особено за проповядването. Няма да причастявате никой освен знатни личности, и то само когато ви повикат; забранено ви е да вършите това, без да разграничавате личностите” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Цвингли изслуша тези препоръки мълчаливо и в отговор, след като изрази благодарността си за почитта да бъде призован за този важен пост, обясни поведението, което възнамеряваше да има. “Животът на Христос дълго време е бил скриван от народа. Ще проповядвам върху цялото евангелие от Свети Матей..., като черпя единствено от изворите на Писанието; като изпитвам неговите дълбини; като сравнявам един текст с друг и като търся разбиране чрез постоянна и сериозна молитва. На Божията слава, на прославата на Неговия единороден Син, на истинското спасение на души и на тяхното назидание в истинската вяра ще посветя службата си” (пак там, кн. 8, гл. 6). Макар някои от духовниците да не одобриха този план и да се опитаха да го разубедят, Цвингли остана непоколебим. Заяви, че няма да въвежда някакъв нов метод, а ще използва стария, употребяван от църквата в по-предишни и по-чисти времена.

Вече бе събуден интерес към истините, които той поучаваше, и народът се стичаше на големи групи да слуша неговата проповед. Много хора, които отдавна бяха спрели да посещават службите, сега станаха редовни слушатели. Своето проповедничество започна, отваряйки евангелията, четейки и обяснявайки на дошлите боговдъхновения разказ за живота, ученията и смъртта на Христос. И тук, както и в Айсиделн, той представяше Божието слово като единствения непогрешим авторитет, а смъртта на Христос - като единствената, пълна и достатъчна жертва. “При Христос - казваше - искам да ви заведа, при Христос, истинския източник на спасение” (пак там, кн. 8, гл. 6). Около проповедника се тълпяха хора от всички класи - от държавници и учени до занаятчии и селяни. С дълбок интерес слушаха словата му. Цвингли не само възвестяваше предложението за едно безплатно спасение, но смело порицаваше злините и покварите на своето време. На връщане от катедралата много хора хвалеха Бога: “Този човек - казваха те - е проповедник на истината. Той ще бъде нашият Мойсей, който ще ни изведе от египетската тъмнина” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Отначало трудовете му бяха приемани с голям ентусиазъм, но след известно време се появи съпротива. Монасите започнаха да пречат на работата и да осъждат ученията му. Мнозина го нападаха с присмех и подигравки; други прибягваха до дързост и закани. Но Цвингли понасяше всичко с търпение, като казваше: “Ако желаем да спечелим нечестивите за Исуса Христа, трябва да си затваряме очите за много неща” (пак там, кн. 8, гл. 6).

По това време се появи друг сподвижник, използван за напредъка на делото на реформата. Приятел на Цвингли от реформираната база изпрати някой си Луциан с трудове на Лутер. Приятелят предполагаше, че продажбата на книгите би могла да се окаже мощно средство за разпръскване на светлината. “Разберете - писа той на Цвингли - дали този човек притежава достатъчно благоразумие и умение, и ако е така, нека от селище на селище, от град на град, от селце на селце и даже от къща на къща разнася между швейцарците трудовете на Лутер и особено неговото изложение на Господнята молитва, написано за миряни. Колкото по-известни са те, толкова повече купувачи ще се явят” (пак там, кн. 8, гл. 6). Така светлината си пробиваше път.

Винаги когато Бог се готви да строши оковите на неверието и предразсъдъка, Сатана започва да действа с по-голяма сила, за да обгърне хората в мрак и да ги обвърже още по-здраво в робство. Когато в различни страни се надигнаха мъже, представящи на народа прощението и оправданието чрез кръвта на Христос, Рим продължи с подновена енергия да отваря своя пазар по цялото християнство, предлагайки опрощение срещу пари.

Всеки грях имаше цена и на хората се даваше пълна свобода да извършват престъпления, стига църковното съкровище да остава пълно. Така двете движения напредваха успоредно: едното, предлагащо опрощение на греха срещу пари, и другото - опрощение чрез Христос, като Рим разрешаваше греха и правеше от него източник на приходи, а реформаторите осъждаха греха и посочваха Христос като умилостивител и избавител.

В Германия продажбата на индулгенции бе поверена на доминиканските монаси и бе ръководена от безсрамния Тецел. В Швейцария търговията бе предоставена в ръцете на францисканците под надзора на италианския монах Самсон. Той бе вече направил добра услуга на църквата с осигурените от Германия и Швейцария огромни суми, с които пълнеше папската съкровищница. Сега пътуваше из Швейцария, като привличаше големи тълпи, ограбваше от бедните селяни оскъдните им доходи и изискваше от заможните класи богати дарове. Но влиянието на реформата вече се чувстваше в намаляването на тази търговия, макар че не можеше съвсем да я спре. Цвингли бе още в Айсиделн, когато Самсон, наскоро след влизането си в Швейцария, пристигна със стоката си в съседен град. Преценявайки правилно мисията му, реформаторът незабавно започна да му се противопоставя. Двамата не се срещнаха, но Цвингли така успешно изобличи претенциите на калугера, че го принуди да напусне и да се насочи към други части на страната.

В Цюрих Цвингли проповядваше горещо против търговците на прощение и, когато Самсон стигнеше до определено място, пратеник на общинското управление го посрещаше с известието да продължава по пътя си. Накрая си осигури влизане с хитрост, но бе отпратен без да продаде и едно-единствено опрощение. Скоро след това напусна Швейцария.

Голям тласък на реформата бе даден с появата на чумата или Черната смърт, която връхлетя Швейцария през 1519 г. Когато хората бяха изправени с лице пред гибелта, мнозина почувстваха колко празни и безполезни са прощенията, купени напоследък. И те закопняха за една по-сигурна основа на вярата си. Цвингли се разболя в Цюрих. Толкова бе зле, че всяка надежда за неговото възстановяване бе изчезнала и надлъж и шир се разнесе слухът, че е умрял. В този час, изпитващ неговата надежда и кураж, той остана непоклатим. Гледаше с вяра на кръста на Голгота, уповавайки се на това достатъчно умилостивение за грях. Когато се възвърна от портите на смъртта, започна да проповядва евангелието с още по-голяма жар, отколкото преди, и думите му влияеха с необикновена сила. Народът посрещна с радост своя завърнал се от прага на гроба любим пастор. Самите посрещачи бяха дошли от посещения на болни и умиращи и чувстваха както никога по-рано колко ценно е евангелието.

Цвингли бе стигнал до едно по-ясно разбиране на истината и сам бе преживял по-пълно нейната обновяваща сила. Грехопадението на човека и изкупителният план - това бяха темите, които го занимаваха. “В Адам ние всички сме мъртви, потънали в поквара и осъждение” (Уайли, кн. 8, гл. 9). “Христос... е изкупил за нас едно безкрайно спасение... Неговото страдание е... една вечна жертва, вечно способна да лекува; тя задоволява завинаги Божествената справедливост за всички, разчитащи на нея с твърда и непоклатима вяра.” И все пак той учеше ясно, че Христовата благодат не освобождава хората да продължават да грешат. “Там, където има вяра в Бога, там е Бог; а където Бог пребъдва, там съществува усърдие, там има копнеж и порив към добри дела” (Д’Обине, кн. 8, гл. 9).

Толкова голям бе интересът към проповядването на Цвингли, че идващите тълпи да го слушат изпълваха катедралата до краен предел. Малко по малко, според възможността на хората да възприемат, той им откриваше истината. Внимаваше много да не представи още от самото начало онези въпроси от нея, които биха ги стреснали и биха възбудили предразсъдъци. Целта му бе да печели сърцата им за Христовите учения, да ги смекчи чрез Неговата любов и да им представи Неговия пример; а когато приемат принципите на евангелието, предразсъдъците и суеверните им вярвания и обичаи неминуемо ще бъдат съборени.

Реформацията в Цюрих напредваше стъпка по стъпка. Силно обезпокоени, неприятелите й се вдигнаха на решителна съпротива. Една година преди това монахът от Витенберг бе изрекъл своето “не” на папата във Вормс и сега по всичко изглеждаше, че подобна съпротива ще има срещу папските претенции и в Цюрих. Броят на атаките срещу Цвингли растеше. От време на време в папските кантони бяха изгаряни ученици на евангелието, но това не бе достатъчно; учителят на ереста трябваше да бъде смълчан. За тази цел епископът на Констанс изпрати трима пълномощници в съвета на Цюрих, обвинявайки Цвингли, че учи народа да пристъпва църковните закони и по този начин поставя в опасност мира и добрия ред на обществото. Ако се пренебрегне авторитетът на църквата - настояваше той, - ще последва всемирна анархия. Цвингли отговори, че от четири години проповядва евангелието в Цюрих, “който е най-спокойният и мирен град в цялата конфедерация”. “Тогава - казваше - не е ли християнството най-добрата защита за всеобщата сигурност” (Уайли, кн. 8, гл. 11).

Пълномощниците увещаха съветниците да останат в църквата, “вън от която - заявиха те - няма никакво спасение”. Цвингли отговори: “Нека това обвинение не ви смущава. Основата на църквата е същата скала, същият Христос, който даде на Петър името Си, защото Го изповяда. Във всеки народ този, който вярва с цялото си сърце в Господа Исуса, е приет от Бога. Ето тук наистина е църквата, вън от която никой не може да бъде спасен” (Д’Обине. Лондонско издание, кн. 8, гл. 11). Като резултат от тази конференция, един от тримата пратеници на епископа прие реформираната вяра.

Съветът отказа да предприеме действия срещу Цвингли и Рим се приготви за ново нападение. Когато бе известен за заговорите на враговете си, реформаторът възкликна: “Нека дойдат. Аз се страхувам от тях толкова, колкото надвисналата скала се страхува от вълните, които гърмят в подножието й” (Уайли, кн. 8, гл. 11). Усилията на духовниците само поощряваха делото, което те се стремяха да унищожат. И истината продължаваше да се разпространява. Привържениците й в Германия, обезсърчени от изчезването на Лутер, се окуражиха отново, като видяха развитието на евангелието в Швейцария.

Когато Реформацията се затвърди в Цюрих, плодовете й се видяха още по-ясно: порокът намаляваше, а редът и хармонията се увеличиха. “Съвършен мир обитава в нашия град - писа Цвингли, - никакви разпри, никакви лицемерия, никаква завист, никаква борба. Откъде може да дойде такова единство, ако не от Господа и нашето учение, което ни изпълни с плодовете на мир и благочестие?” (пак там, кн. 8, гл. 15).

Спечелените от Реформацията победи раздвижиха още повече привържениците на Рим да положат всякакви усилия за нейното унищожаване. Виждайки колко малко бе постигнато с преследването и потискането на Лутеровото дело в Германия, те намислиха да посрещнат реформата със собственото й оръжие. Решиха да проведат диспут с Цвингли и, за да са сигурни в победата си, уредиха да си запазят правото да избират въпросите на дискусията и не само това, а и мястото на борбата, както и съдиите, които трябваше да решават кой е победителят в спора. И ако веднъж успееха да поставят Цвингли под властта си, щяха да се погрижат да не им се изплъзне повече. Смятаха, че смълчат ли веднъж водача, движението бързо ще бъде смазано. Истинската им цел обаче бе внимателно прикривана.

Полемиката трябваше да се състои в Баден. Но Цвингли не отиде. Цюрихският съвет, подозирайки замислите на папистите и предупреден за тях от издигнатите клади за изповядващите евангелието в папските кантони, забрани на своя пастор да се излага на тази опасност. В Цюрих той бе готов да се срещне с всички защитници на Рим, но да отиде в Баден, където току-що бе пролята кръвта на мъченици за истината, означаваше да се подложи на сигурна смърт. Йоколампадиус и Халлер бяха избрани да представят реформаторите, а прочутият доктор Ек, подкрепян от цяла група учени, доктори и прелати, беше поддръжникът на Рим.

Макар че Цвингли не присъстваше на конференцията, неговото влияние се чувстваше. Всички секретари бяха избрани от средата на папските привърженици, а на останалите бе забранено да си водят бележки под заплахата от смъртно наказание. Въпреки това Цвингли всеки ден получаваше верен доклад за всичко казано в Баден. Един студент, присъстващ на диспута, всяка вечер правеше точно сведение за представените в съответния ден аргументи. Други двама студенти се бяха заели всеки ден да препращат документите с ежедневните писма на Йоколампадиус до Цвингли в Цюрих. Реформаторът отговаряше, давайки съвети и наставления. Той пишеше писмата си през нощта, а на сутринта студентите се връщаха с тях в Баден. За да избегнат съмнението на стражата при градските порти, пратениците носеха на главите си кошници с домашни птици и можеха да преминават безпрепятствено.

Така Цвингли продължаваше борбата с коварните си противници. “Работеше повече - казваше Микониус - чрез размишления, безсънни нощи и съвети, които изпращаше в Баден, отколкото, ако бе присъствал лично пред своите врагове” (Д’Обине, кн. 11, гл. 13).

Романистите, въодушевени от очаквания триумф, бяха дошли в Баден с най-богатите си одежди и окичени със скъпоценности. Живееха и се хранеха разкошно, масите им бяха отрупани с най-скъпи деликатеси и с най-избрани вина. Бремето на свещеническите им задължения бе облекчавано от веселби и пиршества. Реформаторите се появиха в забележителен контраст и на тях народът гледаше едва ли не като на група просяци, чиято оскъдна храна ги задържаше твърде кратко на масата. Хазаинът на Йоколампадиус, който имаше възможност да го наблюдава в стаята му, го намираше винаги зает с изучаване или молитва и силно озадачен докладваше, че във всеки случай еретикът е поне “твърде набожен”.

На конференцията “Ек надуто се качи на великолепно украсен амвон, докато скромният Йоколампадиус, облечен съвсем просто, бе накаран да заеме място срещу опонента си на грубо изработен стол (пак там, кн. 11, гл. 13). Гръмливият глас на Ек и безграничната му самоувереност не го напускаха никога. Ревността му бе разпалена от надеждата за злато, както и за слава; защото защитникът на вярата трябваше да бъде възнаграден с доста щедра сума. Когато му липсваха по-добри аргументи, прибягваше към обиди, дори и към ругатни.

Йоколампадиус, скромен и неуверен в себе си, не искаше да участва в двубоя, но след сериозни колебания се реши. Започна с тържествената декларация: “Аз не признавам никакво друго мерило за преценка освен Божието слово” (пак там, кн. 11, гл. 13). Макар държанието му да бе любезно и почтително, оказа се много способен и смел. Докато романистите според традицията се позоваваха на авторитета на църковните обичаи, реформаторът се придържаше твърдо към Свещените писания. “Обичаят - казваше той - няма голяма сила в нашата Швейцария, освен ако не е в съгласие с конституцията; а пък по въпросите на вярата Библията е нашата конституция” (пак там, кн. 11, гл. 13).

Контрастът между двамата противници в диспута не остана без последствие. Спокойните, ясни разсъждения на реформатора, представени така вежливо и скромно, печелеха умовете, които се отдръпваха с отвращение от надутите и тщеславни домогвания на д-р Ек.

Диспутът продължи осемнадесет дни. В края му папистите с голяма увереност претендираха, че са удържали победа. Тъй като повечето от делегатите бяха на страната на Рим, съборът обяви реформаторите за победени и заедно с Цвингли, техния водач - отлъчени от църквата. Но плодовете на конференцията разкриха на чия страна е предимството. Резултатът от спора бе силен тласък в развитието на протестантското дело и не след дълго важните градове Берн и Базел се обявиха за Реформацията.

10
По-нататъшното развитие на

реформацията в Германия

Тайнственото изчезване на Лутер предизвика учудването и ужаса на цяла Германия. Навсякъде питаха за него. Разпространяваха се най-странни слухове и много хора вярваха, че е убит. Скърбяха не само явните му приятели, но и хилядите, които не бяха застанали открито на страната на Реформацията. Мнозина се обвързваха с тържествена клетва да отмъстят за неговата смърт.

Папските водачи с ужас установиха до каква степен бе нараснала омразата към тях. Отначало ликуваха заради предполагаемата смърт на Лутер, но скоро пожелаха да се скрият от народния гняв. Докато той бе сред тях, враговете му не се бяха смущавали и от най-смелите му дела, както се смущаваха, когато бе изчезнал. Тези, които яростно се стремяха да унищожат дръзкия реформатор, сега, когато той бе станал безпомощен пленник, бяха обхванати от страх. “Единственото средство, което ни остава да се спасим - казваше един, - е да запалим факли и да търсим Лутер по целия свят, за да го върнем на народа, който го иска” (Д’Обине, кн. 9, гл. 1). Едиктът на императора изглеждаше съвсем безсилен. Папските представители негодуваха, като виждаха, че той привлича вниманието много по-малко, отколкото участта на Лутер.

Новината, че е в безопасност, макар и затворник, успокои народа и в същото време възбуди още повече ентусиазма в негова полза. Книгите му се четяха още по-жадно, отколкото преди. Все по-голям брой хора се присъединяваха към делото на героичния мъж, който при такива страшни обстоятелства и с такъв риск бе защитил Божието слово. Реформацията се засилваше непрекъснато. Семето, пръснато от Лутер, никнеше навсякъде. Отсъствието му извърши работа, която неговото присъствие не би могло никога да свърши. Сега, когато великият водач бе отнет, други работници почувстваха по-голяма отговорност. С нова вяра и сериозност те положиха всички усилия да вървят напред и да работят до предела на силите си, за да не бъде спъвано така благородно започнатото дело.

Но и Сатана не бездействаше. Той се опита да направи онова, което предприема при всяко реформаторско движение - да измами и унищожи хората, като вместо истинското дело ги подмами с нещо фалшиво. Както в християнската църква през I в. имаше фалшиви христосовци, така и в XVI в. Сатана издигна фалшиви пророци.

Няколко души, повлияни силно от вълненията в религиозния свят, си въобразиха, че са получили специални откровения от Небето и започнаха да твърдят, че по Божествен начин им е поверено да продължат делото до приключване на Реформацията, която, както заявиха те, била току-що започната от Лутер. Всъщност те рушаха самото дело, което реформаторът бе съградил. Отхвърлиха великия принцип - основата на Реформацията, че Божието слово е единствено и достатъчно правило за вяра и живот; и непогрешимия си водач заменяха с непостоянното несигурно мерило на собствените си чувства и впечатления. Чрез този акт на отстраняване на великия откривател на заблудата и лъжата се отваряше път на Сатана да управлява умовете, както си иска.

Един от тези фалшиви пророци претендираше, че е получил наставления от ангел Гавриил. Студент, присъединил се към него, заряза занятията си, заявявайки, че е надарен от самия Бог с мъдрост да тълкува Неговото Слово. Други, по природа склонни към фанатизъм, се причислиха към тях. Действията на тези ентусиазирани хора причиниха не малко вълнение. Проповядването на Лутер навсякъде бе пробудило у народа чувство за необходимостта от реформа и сега някои наистина честни хора бяха подведени от твърденията на новите пророци.