В обятията на Шамбала

174
Спрях, погледнах към Равил и неочаквано и за себе си заявих:
— Равил! Знаеш ли, че има и друг Бог — чужд Бог! В Града на боговете обаче той е безсилен. Долината на смъртта убива само онези,
чиито души са завладени от него. Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъстеното мислещо време не го пуска в подземната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ — Четящия човек.
Равил ме погледна в недоумение. И двамата се засмяхме и отново поехме по пътя си.
Мислите за чуждия Бог не ме оставяха. Той е вездесъщ и веднага прониква в човешката душа, ако тя се е отдалечила от своя истински
Бог. Планомерно и упорито той подмамва човека да приеме неговата вяра. Той се бори с истинския Бог не на живот, а на смърт.
Внезапно осъзнах, че безбожието не съществува. Затова атеизмът, величаещ човека като връх в развитието на самозародилите се органични вещества, преминали през животинския и маймунския етап на еволюцията, е не просто грях, който поставя човека на мястото на Бога, а хитра измислица на чуждия Бог, която лишава човешките души от влиянието на истинския Създател и освобождава място, където да се внедри той. Тази мисъл толкова ме изненада, че краката ми се оплетоха, дишането се затрудни и аз спрях, изпускайки въздуха със свистене.
— Как досега не го бях разбрал!? Как не съм го разбирал!? —
започнах да повтарям си шепнешком, като се опитвах да изтрия с длан слепналите си устни. — Какъв глупак съм! На колко години станах,
колко години съм изучавал атеизъм, взимайки изпитите с тройки, а не съм го разбирал! Чак след Долината на смъртта се осъзна, тъпако! Чак когато надзърна в очите на смъртта…
Дишането ми се възстанови и аз продължих напред. С почуда забелязах, че болката в коремната област утихна.
А мислите за чуждия Бог продължиха да танцуват в главата ми.
Наистина се чудех как преди не ми беше хрумвало, че безбожие не съществува. Защото след като е създал духа, душата и тялото на човека. Бог не само ги е свързал един за друг, но и със себе си,
определяйки ги като единство на творението. Ненапразно хората казват, че човек е частица от Бога. Ядосах се на философите и учените, които са твърдели и твърдят, че Бог не съществува. Ако тези

175
„учени-атеисти“ се замислят за миг над известния научен факт за клетъчната нелокалност, когато всяка от милиардите клетки в човешкия организъм мигновено узнава участта на другите клетки, ще разберат, че той не може да бъде обяснен с нищо друго, освен със съществуването на някаква мислеща субстанция.
Тя не просто обединява в едно всички клетки, но и се грижи за всяка поотделно като за свое дете. „Учените-атеисти“ биха могли логично да предположат, че за тази мислеща субстанция се грижи друга, по-високо организирана мислеща субстанция, а над нея има още, и още, и още — до самия… Бог. Тогава другарите атеисти биха престанали да се пулят при най-малкото възражение срещу
„доказателствата“ им, че Бог не съществува. Биха престанали да преследват истинските изследователи, които волю-неволю, в резултат на научните си търсения, стигат до извода за съществуването на
Създателя и се превръщат в дълбоко вярващи хора.
Спомних си очите на преподавателя по атеизъм в медицинския институт, който с удоволствие ми написа тройка, макар че бях научил наизуст всички атеистични глупости. Изглежда беше видял в очите ми зле прикритата омраза към него — роба на чуждия Бог.
А лукавият Бог може би се надсмиваше над глупака атеист,
докато доказваше на всички онова, което не съществува в природата.
Този глупак атеист все пак е Божие създание, макар и несполучливо.
Понякога той се влюбва и когато го разкарат, вероятно си повтаря, че го боли душата. Но веднага насочва мислите си към органичните молекули и стига до извода, че нейните (на отреклата) органични молекули са несъвместими с неговите (на отречения), макар че всъщност са несъвместими душите им, които принадлежат на различни богове — на истинския и чуждия.
— Шефе, хайде да поседнем. Тежко ти е да вървиш — обади се
Равил.
— Хайде — съгласих се аз. — Болката отслабна, но едва се държа на краката си.
В главата ми изплуваха познатите лица на завистливи, алчни и подли хора, на алкохолици и наркомани. Опитах се да си припомня израза на очите им. Не беше трудно. Очите им бяха едни и същи —
стъклени и чужди. В тях проблясваше и страха, породен от неестественото раболепие пред онзи, които ги е завладял. Те сякаш се

176
извиняваха, че са предали душите си, и умоляваха робът да бъде съжален. И намекваха, че всеки може да стане като него — роб. Това подмазвачество в погледа говореше, че бившият истински човек няма друг избор, освен да апелира за съчувствие, защото той, който се е превърнал само в телесна обвивка, не може да живее без общочовешката божествена енергия, без общочовешката любов. Затова е принуден да проси за частица чиста енергия, за малко съчувствие.
Защото той не може да съществува без чистата енергия на истинския
Бог, който го е създал.
Понякога в погледа се появяват и искри. Те се пръскат в различни посоки. Призовават към схватка. Жадуват за кръв. Чрез тях навън излиза омразата на чуждия Бог към истинския. Тогава робът започва да отмъщава с цялата сила на своя порок на онзи, който го…
съжалява.
Робът усеща с шестото си чувство, че не биха му стигнали силите да отмъсти на човек, който живее под закрилата на истинския
Бог. Затова е принуден да избере по-слаб — онзи, който чрез съжалението си му е предоставил част от своята чиста енергия.
Нещастният роб не е виновен, че отмъщава и погажда мръсни номера на човека, който го съжалява. Защото чуждият Бог иска да разруши създаденото от истинския, като безжалостно поставя на жертвения олтар хората със стъклените очи. Той не обича своите роби. И дори ги презира, защото те не са негови чеда, а на истинския Бог.
Чуждият Бог не иска да се занимава с трудоемката съзидателна работа. Той не желае да създава и да възпитава „свои хора“. Иска само да владее душите на вече създадените. И понякога успява. Всички помним до какво ни докараха лукавите идеи на комунизма — до репресии. Най-гадното обаче беше, че в продължение на почти 80
години населението на цялата страна ходеше и гледаше света със стъклени очи.
И сега, когато комунизмът почти се спомина и в „идеите“ му вярват малцина, чуждият Бог продължава да действа, като смени козината си и стана покровител на „доларовия тип мислене“. Той се радва, че доларовата психология все повече се разпространява по света, че благодарение на холивудските филми буквално се насажда
„доларовият тип мислене“ и в хора, възпитани да вярват в Бога.
Чуждият Бог направо се тресе от яд, че по света се е появило реално

177
противодействие на неговата политика. И това е „валутата на дружбата“, наречена евро. В нея е вложено нещо невероятно —
победата на доверието и любовта в противовес на историческите амбиции на великите европейски страни. Сигурно ще дойде време,
когато и Русия ще замени своята горделива рубла с топлата банкнота евро. И ще построи красив и величествен мост към Изтока, където в традицията доминира духовното начало, а думата любов не е празен звук. Сигурно тогава ще настъпят щастливи дни, чуждият Бог ще се свие и с ужас ще забележи, че отстъпва място на новите хора с Чиста душа.
Станах от камъка, на който седях.
— Равил, да тръгваме! Трябва да настигнем момчетата.
Докато вървях, усетих, че мислите за чуждия Бог наистина ми помагаха — коремната болка утихваше. „Нима мисленото ми противодействие на чуждия Бог ми помага да изкарвам енергията му от себе си?“
Отново си спомних за страшно богатия човек и стъкления израз на очите му. Той лиши своите деца от надеждата да видят Божия свят заради него — чуждия Бог, чийто роб беше станал той. Баща им не можеше да се опълчи срещу принципа на чуждия Бог, че парите разрешават всички проблеми. Разбира се, той беше намразил онзи
Мулдашев, който се бе осмелил да отблъсне великолепно сияещата пачка долари. А нима някой би доверил очите на своите деца на човек,
когото мрази!?
Затова ви призовавам, ако чуждият Бог посегне към душата ви,
не му я давайте, моля ви!
Чуждият Бог не е създател. Той никога и нищо не е създал. Само е разрушавал и е използвал създаденото от истинския.
Тогава разбрах, че по принцип съм щастлив човек, защото успях да посетя Града на боговете. Щастлив съм, че в него няма място за чуждия Бог. Бях видял най-сетне величествения свят, съставен от пирамиди и монументи и създаден от силата на чистите мисли и чувства. Значението му за Земята е огромно, защото той е кристалночистото островче на нашата планета, над която витае червено-черният призрак на чуждия Бог.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: