Вероника решава да умре

след това да се оплете в други разсъждения.

- Съгласна съм с вас. Постъпих тук поради съвсем

конкретна причина - паническия синдром, - а останах

заради съвсем абстрактна причина: невъзможността да

приема предизвикателството на един различен живот,

без работа, без съпруг. Съгласна съм с вас: бях изгуби-

ла желание да започвам нов живот, тепърва да свиквам

с него. Ще отида и по-далеч: съгласна съм, че в една

психиатрия, въпреки електрошоковете - пардон, ЕКТ,

както предпочитате, - режима, истеричните пристъпи

на някои пациенти правилата се понасят по-лесно, от-

колкото законите на един свят, който прави всичко, за да

е еднакъв, както вие самиятсе изразихте.

Случи се така, че снощи чух една жена да свири на

пиано. Тя свири превъзходно, рядко съм чувала да сви-

рят така. Докато слушах музиката, мислех за всички,

които са страдали, за да съчинят тези сонати, прелюдии,

адажиа: за смешното положение, в което са се озовава-

ли, когато са представяли пиесите си - съвсем различ-

ни - на всесилните в света на музиката. Мислех за труд-

ностите и униженията, през които са преминали, за да

намерят някой, който да финансира оркестъра им. Мис-

лех за освиркванията на публиката, която не е свикнала

с такова звучене.

Мислех си още, че има и нещо по-лошо: не само

композиторите са страдали, но и това момиче, което

свири от душа, защото знае, че ще умре. А аз, няма ли

и аз да умра? Къде оставих душата си, без която не мо-

га да изсвиря музиката на живота си със същото въоду-

шевление?

Д-р Игор слушаше мълчаливо. Сякаш всичко онова,

което бе замислил, започваше да дава резултат, но все

още бе рано, за да е сигурен.

- Къде оставих душата си? - попита отново Мари. -

В миналото си. В онова, което исках да бъде моят жи-

вот. Оставих душата си в плен на оня момент, когато ве-

че имах дом, съпруг и работа, от която исках да се отър-

ва, но все не ми достигаше смелост.

Душата ми бе в моето минало. Но днес тя дойде тук,

отново я усещам в тялото си, изпълнена е с ентусиазъм.

Не знам какво да правя; знам само, че ми трябваха три

години, за да разбера, че животът ме кара да поема по

един различен път, а аз не искам да тръгна по него.

- Струва ми се, че забелязвам признаци на подобре-

ние - каза д-р Игор.

- Не се нуждая от разрешение, за да напусна „Ви-

лет". Достатъчно е да премина портала и никога повече

да не се върна. Трябваше обаче да кажа всичко това на

някого и го казвам на вас: смъртта на това момиче ме

накара да разбера собствения си живот.

- Мисля, че признаците на подобрение се превръщат

в чудотворно оздравяване - засмя се д-р Игор. - Какво

смятате да правите?

- Да отида в Салвадор и да се грижа за децата там.

- Няма нужда да ходите толкова далеч: Сараево е на

по-малко от двеста километра оттук. Войната свърши,

но проблемите продължават.

- Тогава ще отида в Сараево.

Д-р Игор извади един формуляр от чекмеджето и

старателно го попълни. После стана и изпрати Мари до

вратата.

- Вървете и Бог да ви помага - каза той, прибра се в

кабинета и бързо затвори вратата. Не обичаше да се

привързва към пациентите си, но никога не успяваше да

го избегне. Мари щеше да липсва на „Вилет".
Когато Едуард отвори очи, момичето все още бе

до него. След първите електрошокови сеанси му тряб-

ваше доста време, за да си спомни какво се бе случило -

в края на краищата нали в това се състоеше терапевтич-

ният ефект от този вид лечение: да предизвика частична

амнезия, така че болният да забрави проблема, който го

тревожи, и да се успокои.

Ала колкото по-често му прилагаха електрошокове,

толкова по-краткотраен бе ефектът от тях; и той ведна-

га разпозна момичето.

- Докато спеше, ти спомена за видения от рая - каза

тя и го погали по главата.

Видения от рая? Да, видения от рая. Едуард я поглед-

на. Искаше да й разкаже всичко.

В този момент обаче влезе сестрата с инжекция.

- Ше трябва да ви я поставя веднага - каза тя на Ве-

роника. - Нареждане на д-р Игор.

- Днес вече ми сложиха инжекция, не искам друга!

Освен това няма да изляза оттук. Няма да се подчиня на

никаква заповед, на никакви правила, на нищо, което ис-

кате да ме накарате да направя насила.

Сестрата имаше вид на човек, свикнал с подобна ре-

акция.

- Съжалявам, но в такъв случай ще се наложи да ви

- Трябва да говоря с теб - каза Едуард. - Съгласи се

да ти сложат инжекцията.

Вероника вдигна ръкава на пуловера си и сестрата й

инжектира.лекарството.

- Добро момиче! - каза тя. - Защо не излезете от та-

зи мрачна стая и не се поразходите навън?

- Ти се срамуваш от това, което стана снощи - каза

Едуард, докато вървяха из градината.

- Вече не се срамувам. Гордея се. Искам да ми раз-

кажеш за виденията от рая, защото бях много близко до

едно от тях.

- Трябва да погледна надалеч, извън сградите на

„Вилет" - каза той.

- Направи го!

Едуард погледна назад, но не към стените на болнич-

ните стаи, нито към градината, където пациентите мъл-

чаливо се разхождаха, а към една улица - тя се намира-

ше на друг континент, в друга страна, където или вале-

ше много, или изобщо не валеше.

ме на сухия сезон, прахът влизаше в носа му и това му

доставяше удоволствие, защото да усещаш пръстта озна-

чава да усещаш, че живееш. Караше вносен велосипед,

беше на седемнайсет години и току-що бе излязъл от

Американския колеж в град Бразилия, където учеха де-

цата на всички дипломати.

Ненавиждаше града, но обичаше бразилците. Преди

две години, когато изобщо не подозираха за предстоя-

щото кърваво разделяне на Югославия, баща му бе на-

значен за посланик. Милошевич все още беше на власт;

мъже и жени живееха заедно независимо от етнически-

те си различия и се опитваха да постигнат хармония

въпреки регионалните конфликти.

Първият пост на баща му бе именно в Бразилия.

Едуард бе мечтал за плажове, карнавали, футболни ма-

чове, музика, а се бе озовал в тази отдалечена от край-

брежието столица, построена само за да подслони поли-

тици, бюрократи, дипломати и техните деца, които се

чудеха какво да правят сред всичко това.

На Едуард никак не му се живееше в този град. Пре-

карваше дните си в учене и безуспешно се стараеше да

се сприятели със съучениците си. Опита се, но така и не

успя да се заинтересува от коли, модерни маратонки и

Маркови дрехи - единствената тема на разговор между

младежите.

Понякога организираха купон, на който момчетата

се напиваха в единия ъгъл на салона, а момичетата се

правеха на безразлични в другия ъгъл. Винаги имаше

дрога и Едуард бе опитал почти всички разновидности,

без да се пристрасти към нито една от тях; ставаше или

прекалено буен, или твърде сънлив и загубваше всяка-

къв интерес към това, което ставаше наоколо.

Родителите му се безпокояха за него. Трябваше да

го подготвят да продължи кариерата на баща си и въ-

преки че Едуард притежаваше почти всички необходи-

ми качества - ученолюбие, добър вкус, дарба за езици,

интерес към политиката, - липсваше му най-важното

в дипломацията. Трудно установяваше контакт с окол-

ните.

винаги бе отворен за приятелите му от Американския

колеж и редовно отпускаха на Едуард достатъчно джоб-

ни пари. Въпреки това той рядко се появяваше в компа-

нията на някого. Веднъж майка му го попита защо не

води приятели вкъщи за обяд или вечеря.

- Вече знам всички марки маратонки, известни са

ми имената на всички леснодостъпни момичета. Няма

нищо друго, за което бихме могли да разговаряме.

Нещата продължиха така, докато се появи бразилка-

та. Посланикът и жена му се успокоиха, когато синът им

започна да излиза и да се връща късно. Никой не знае-

ше откъде се бе появила, но веднъж Едуард я заведе

вкъщи на вечеря. Момичето бе възпитано и родителите

на Едуард останаха доволни: момчето най-сетне щеше

да свикне да общува с непознати. Освен това и двамата

си помислиха - но не го споделиха помежду си, - че

присъствието на това момиче сваля един голям товар

от плещите им: Едуард не беше хомосексуалист!

Държаха се с Мария (така се казваше тя) любезно,

като бъдещи свекър и свекърва, макар и да знаеха, че

след две години ще ги преместят на друго място, а и ня-

маха никакво желание синът им да си вземе жена от

толкова екзотична страна. Крояха планове Едуард да се

запознае с девойка от добро семейство от Франция или

Германия, която да бъде достойна за блестящата дипло-

матическа кариера, за която баща му го готвеше.

Ала Едуард изглеждаше все по-влюбен. Разтревоже-

на, майка му проведе разговор с баща му.

- Изкуството на дипломацията се състои в това да

накараш опонента си да чака - каза посланикът. - Въз-

можно е първата любов никога да не бъде забравена, но

все някога свършва.

Едуард обаче изцяло се бе променил. Започна да но-

си вкъщи странни книги, монтира пирамида в стаята си

и заедно с Мария всяка вечер палеха тамян и с часове се

концентрираха в някаква странна рисунка, закачена на

стената. Успехът на Едуард в Американския колеж за-

почна да се влошава.

Майка му не знаеше португалски, но виждаше кори-

ците на книгите: кръстове, клади, обесени магьосници,

екзотични символи.

- Синът ни чете опасни неща.

- Опасно е това, което става на Балканите - отгово-

ри посланикът. - Носят се слухове, че Словения иска не-

зависимост, а това може да доведе до война.

Майката обаче изобщо не се интересуваше от поли-

тика; искаше да разбере какво става със сина й.

- А тази мания да палят тамян?

- Правят го, за да скрият мириса на марихуаната -

каза посланикът. - Нашият син е получил достатъчно

добро възпитание, за да вярва, че тези парфюмирани

клечки могат да извикват духове.

- Какво? Нима синът ми се дрогира?

- Ще му мине. И аз съм пушил марихуана, когато

бях млад. На повечето младежи бързо им омръзна, как-

то стана и с мен.

Жената се успокои, дори се почувства горда: мъжът

й бе човек с опит, бил е в света на дрогата, но е успял да

излезе от него! Човек с такава воля ще се справи с вся-

ка ситуация!

Един прекрасен ден Едуард поиска велосипед.

- Но ти имаш на разположение шофьор и мерцедес-

бенц! За какво ти е велосипед?

- За да поддържам връзка с природата. Мария и аз

искаме да направим десетдневно пътешествие — каза

той. - Тук наблизо има едно място с огромни залежи от

кристал и Мария е уверена, че те предават положителна

енергия.

Родителите му бяха отраснали при комунистически

режим: за тях кристалите бяха само минерален про-

дукт, в който атомите са подредени по определен на-

чин и не излъчват никаква енергия - нито положител-

на, нито отрицателна. Проучиха въпроса и откриха, че

в момента са на мода именно тези „вибрации на крис-

талите".

прием, ще стане смешен в очите на другите: за пръв път

дипломатът призна, че положението започва да става

сериозно. Бразилия е град, който живее от клюки, и вед-

нага ще се разчуе, че Едуард се увлича по разни прими-

тивни суеверия. Съперниците му в посолството ще си

помислят, че момчето е научило това от родителите си,

а дипломацията - освен че е изкуството да изчакваш - е

също така и способността да поддържаш винаги и при

всички обстоятелства имидж, съобразен с условностите

и протокола.

- Нещата не могат да продължават така, моето мом-

че - каза баща му. - Имам приятели в Министреството

на външните работи на Югославия. Ти ще станеш блес-

тящ дипломат, но трябва да се научиш да се оправяш в

живота.

телите му звъняха у Мария, във всички морги и болни-

ци в града, но нищо не успяха да научат. Майката на

Едуард загуби вяра в способността на мъжа си да се

справя със семейните проблеми независимо от това, че

умееше да преговаря чудесно с непознати.

На другия ден Едуард се появи, гладен и сънлив.

Нахрани се и отиде в стаята си, запали тамяна, каза

мантрите и спа през целия ден и следващата нощ. Кога-

то се събуди, го чакаше нов-новеничък неразопакован

велосипед.

- Върви да видиш кристалите - каза майка му. - Аз

ще се оправя с баща ти.

И така, през този сух и прашен следобед Едуард ра-

достно се запъти към дома на Мария. Градът бе така

проектиран, че почти нямаше ъгли, което според архи-

тектите бе добре, а според Едуард - не. Той караше

вдясно, в платното за висока скорост, и гледаше небето,

покрито с облаци, които не носят дъжд. Внезапно по-

чувства, че лети с бясна скорост към небето, ала само

миг след това се спусна и се озова на асфалта.

Тряс!

Поиска да се обърне, защото лицето му се бе доле-

пило до асфалта, но разбра, че тялото му не му се под-

чинява. Чу шум от спирачки, викове. Някой се прибли-

жи и понечи да го докосне, но веднага след това друг из-

вика:

да остане сакато за цял живот!

Секундите се точеха бавно и Едуард се изплаши. За

разлика от родителите си вярваше в Бог и в това, че има

живот след смъртта, но все пак смяташе, че ще е неспра-

ведливо да умре на седемнайсет години, с обърнато към

асфалта лице, в чужда страна.

- Добре ли си? - попита го някой.

Не, не беше добре, не можеше нито да се помръдне,

нито да каже нещо. Най-лошото от всичко бе това, че не

губеше съзнание и разбираше отлично какво става и в

каква неприятна история се е забъркал. Няма ли да при-

падне най-сетне? Няма ли Бог да се смили над него

именно в този миг, когато, той Го търсеше така усилено,

напук на всичко и на всички?

- Лекарите всеки момент ще дойдат - прошепна ня-

кой и взе ръката му. - Не знам дали ме чуваш, но бъди

спокоен, няма нищо сериозно.

Да, чуваше, искаше му се този човек да продължава

да говори, да го уверява, че няма нищо сериозно, въпре-

ки че Едуард бе достатъчно голям, за да знае, че винаги

когато казват това, положението е много лошо. Мисле-

ше за Мария, за областта, където имаше цели планини

от кристали, заредени с положителна енергия, докато

град Бразилия бе концентрирал в себе си най-голямото

количество отрицателна енергия, която бе успял да ви-

ди по време на медитациите си.

Секундите се превръщаха в минути, хората продъл-

жаваха да го успокояват и за пръв път, откакто всичко

това се бе случило, той усети болка. Остра болка, коя-

то започваше от центъра на главата му и се разпрости-

раше по цялото му тяло.

- Пристигнаха - каза човекът, който държеше ръка-

та му. -Утре пак ще можеш да караш колело.

* * *

Но на другия ден Едуард бе в болница, двата му кра-

да излезе оттук по-рано от месец. Трябваше да слуша

как майка му непрекъснато плаче, как баща му нервно

говори по телефона и как лекарите през пет минути по-

втарят, че най-тежкото вече е минало и няма никакво

мозъчно нараняване.

Семейството му се обади в американското посолст-

во - там никога не се доверяваха на диагнозите, поста-

вени в държавните болници, и поддържаха много добре

оборудвана своя бърза помощ, като разполагаха и със

списък на най-добрите бразилски лекари, които се гри-

жеха за техните дипломати. Понякога, в името на доб-

росъседските отношения, предоставяха тези услуги и

на други дипломатически мисии. Американците донесо-

ха най-модерни апарати, направиха на Едуард десет пъ-

ти повече изследвания и тестове и стигнаха до извода,

до който винаги се стига: че лекарите от държавната

болница са поставили правилна диагноза и са избрали

най-доброто лечение.

Лекарите от държавната болница може и да бяха

добри, но програмите на бразилската телевизия бяха

също толкова лоши, колкото и програмите на всички

телевизии по света, и Едуард се чудеше какво да прави.

Мария идваше все по-рядко в болницата — може би бе-

ше срещнала друг, с когото да отиде до планините от

кристали.

. За разлика от приятелката му, която се държеше

странно, посланикът и жена му идваха да виждат Еду-

ард всеки ден, но отказваха да му донесат от къщи пор-

тугалските книги под предлог, че скоро ще бъдат пре-

местени в друга държава и не е необходимо той да учи

език, който никога повече няма да му потрябва. При то-

ва положение на Едуард не му оставаше нищо друго

освен да разговаря с другите болни, да обсъжда футбо-

ла със санитарите и да чете списанията, които му по-

падаха.

га, която му бяха подарили, но тя му се струваше

„прекалено дебела", за да я прочете. И от този миг на-

татък животът на Едуард тръгна по странен път, който

през следващите години щеше да го доведе до „Ви-

лет", до чувството на отчужденост и до пълното дис-

танциране от нещата, които вършеха другите момчета

на неговата възраст.

Книгата беше за фантазьори, разтърсили света - хо-

ра, които са имали своя собствена представа за рая и са

посветили живота си на целта да я споделят с останали-

те. Между тях бе Исус Христос, но също и Дарвин с не-

говата теория за произхода на човека от маймуните;

Фройд, който твърдеше, че сънищата са много важни;

Колумб, който бе заложил бижутата на кралицата, за да

търси нов континент; Маркс с неговата идея, че всички

заслужават равен шанс.

Между тях имаше-и светци, като Игнаций Лойола,

един баск, който преспал с всички жени, с които му се

бе отдало, избил много врагове в безброй битки, преди

да го ранят в Памплона и той да разгадае Вселената от

леглото си, докато чакал да оздравее. Тереза Авилска,

която искала непременно да намери пътя към Бога и ус-

пяла, когато, минавайки случайно по един коридор, се

спряла пред някаква картина. Антоний, който, изморен

от живота, решил да се усамоти в пустинята и десет го-

дини съжителствал с демони, устоявайки на какви ли не

съблазни. Франциск от Асизи, момче като него, комуто

било отредено да разговаря с птиците и да изостави

всичко онова, което родителите му били предначертали

за живота му.

* * *

книга", защото нямаше с какво друго да се занимава.

Посред нощ сестрата влезе и го попита дали не се нуж-

дае от нещо, понеже само в неговата стая все още све-

ти. Едуард я отпрати с ръка, без да откъсва очи от кни-

гата.

вени мъже и жени - като него, баща му, приятелката му,

за която знаеше, че ще го напусне, - изпълнени със съ-

щите съмнения и тревоги, с които се сблъскват всички

човешки същества в програмираното си ежедневие. Хо-

ра, които не са се интересували особено от религия, от

Бог, от развиване на интелекта или придобиване на но-

во съзнание, докато един ден не решили да променят

всичко. Книгата бе много интересна и поради това, че

разказваше за оня вълшебен миг в живота на всяка от

тези личности, който я е накарал да потърси своята соб-

ствена представа за рая.

Хора, които не са живели напразно и за да постигнат

желанията си, са просили, ухажвали са крале; престъп-

вали са закони, предизвиквали са гнева на силните на

деня; служили са си с дипломация или сила, но никога

не са се отказвали, побеждавали са всяка трудност, като

са я превръщали в предимство.

На другия ден Едуард помоли санитаря, който му бе

дал книгата, да продаде златния му часовник и с пари-

те да купи всички книги на тази тема. Оказа се, че дру-

ги книги няма. Прочете биографиите на някои от тези

личности, но в тях винаги ги описваха като богоизбра-

ни, боговдъхновени, а не като обикновени хора, длъж-

ни да се борят като всички останали, за да защитят иде-

ите си.

почна да обмисля съвсем сериозно възможността да

стане светец, като използва произшествието, за да тръг-

не по друг път. Но краката му бяха счупени, откакто бе

в болницата, нито веднъж не бе имал видения, не бе за-

белязал картина, която да разтърси душата му, нямаше

приятели, с които да построи параклис във вътрешност-

та на бразилското плато, а пустините бяха твърде далеч,

раздирани от политически проблеми. Въпреки това

имаше все пак нещо, което можеше да направи: да учи

живопис и да се опита да покаже на света виденията на

тези мъже и жени.

Когато му махнаха гипса и се върна в посолството,

обграден от грижи и ласки, обект на дължимото на един

посланически син внимание от страна на другите дипло-

мати, Едуард поиска от майка си да го запише в курс по

живопис.

Майка му каза, че вече е пропуснал твърде много ча-

сове в Американския колеж и сега е моментът да навак-

са изгубеното време. Едуард отказа: нямаше никакво

желание пак да учи география или други науки.

Искаше да стане художник. Веднъж се изпусна и

обясни причината:

- Трябва да нарисувам виденията от рая.

Майка му нищо не каза. Обеща да говори с приятел-

ките си, за да разбере кой е най-добрият курс по живо-

пис в града.

Когато същата тази вечер посланикът се върна от ра-

бота, завари жена си да плаче в стаята си.

- Синът ни се е побъркал! - каза тя през сълзи. -

Злополуката е засегнала мозъка му!

- Невъзможно! - отвърна възмутено посланикът. -

Нали го прегледаха най-добрите лекари, които амери-

канците ни препоръчаха.

Жена му разказа какво бе чула.

- Нормално е да бъде бунтар като всички младежи.

Изчакай и ще видиш, че всичко ще се оправи.

Този път обаче чакането не даде резултат, понеже

Едуард бързаше да започне нов живот. Тъй като нямаше

търпение да чака приятелките на майка си да се произ-

несат, два дни по-късно той реши сам да се запише в ня-

какъв курс по живопис. Започна да изучава цветовата

гама, перспективата, а също и да дружи с хора, които