Винаги готови Инструкции за защита на вярата Грег Бансен Съдържание

Глава 26: СЪЩНОСТТА НА ПРОБЛЕМА

Християните често са наричани „вярващи,” докато нехристияните са наричани „невярващи.” Самото Писание говори така: четем, че „още по-голямо множество вярващи в Господа мъже и жени се прибавяха” (Деяния 5:14), и че не трябва „са се впрягаме несходно с невярващите” (2 Коринтяни 6:14). Очевидно има две класи хора, отличаващи се според това дали вярват или не. Може да се каже, че това, което отличава християните от нехристияните е въпросът за вярата.

Християните вярват определени неща, които нехристияните не вярват. Християните вярват, че претенциите на Христос и ученията на Библията са верни, а нехристияните не им вярват. Християните имат вяра в Христос и уповават в Неговите обещания; нехристияните не вярват в Него и се съмняват в Неговото Слово. Затова е напълно естествено Благовестието да може да бъде наречено „слово на вярата” (Римляни 10:8). Да станете християнин включва да „повярвате в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите” (ст. 9); по същия начин, „който идва при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които го търсят” (Евреи 11:6). Могат да се посочат множество примери. Това, което отличава християните от нехристияните, е въпросът за вярата.

Обаче, в един важен смисъл разликата между тях е повече от това, и трябва да го разбираме, ако искаме да свършим вярна работа в защита на вярата. Християнинът твърди, че „вярва” поученията на Писанието, или има „вяра” в личността на Христос, защото елементът на упование е толкова важен в нашето взаимоотношение със Спасителя. Но християнинът всъщност твърди повече от просто да вярва, че претенциите на Христос са верни. Християнинът също твърди, че „знае,” че тези претенции са верни. Това, което спасителната вяра обхваща, е повече от надежда (макар че я има) и повече от усилие на волята (макар че и това го има). Йов уверено заявява, „Знам, че е жив Изкупителят ми” (Йов 19:25). Йоан показва, че пише своето първо послание, за да могат онези, „които вярват в името на Божия Син,” „да знаят, че имат вечен живот” (1 Йоан 5:13). Павел заявява, че Бог е „дал доказателство,” че Исус ще съди света (Деяния 17:31). Исус обеща на Своите ученици, че ще „познаят истината, и истината ще ги освободи” (Йоан 8:32).

По какъв начин познанието отива отвъд вярата? Познанието включва да имате обосновка или добра причина да поддържате това, в което вярвате. Представете си че вярвам, че даден град е тридесет и седем квадратни мили, и също си представете, че случайно това твърдение е правилно – но си представете, че съм получил този отговор просто чрез догадки (а не като извършвам измервания, математика, или като проверявам в енциклопедия и т.н.). Вярвал съм нещо, което случайно е вярно, но не бихме казали, че в този случай съм имал „познание,” защото съм нямал обосновка на това, което съм вярвал. Когато твърдим, че знаем, че нещо е вярно, с това твърдим, че имаме достатъчно свидетелство, доказателство или обосновка за него.

Разликата между християнина и нехристиянина не е просто в това, че единият вярва в Библията, а другият не. Вярванията на хората могат да бъдат лекомислени, произволни или глупави. Християнинът също твърди, че има основание да вярва в това, което Библията казва. Обратното, нехристиянинът казва, че няма основание (или достатъчно основание) да вярва в твърденията на Библията – или в по-крайните случаи, казва, че има основание да не се вярва на твърденията на Библията. Апологетиката се свежда до изследване и спор кой е прав по този въпрос. Тя включва даване на основания, опровержения, и отговаряне на възражения.

Чий възглед е интелектуално обоснован, на християнина или на нехристиянина? Много неопитни християнски апологети подхождат към отговора на този въпрос много опростенчески и наивно, като си мислят, че всичко, което трябва да направят, е да погледнат видимите доказателства и да видят чия хипотеза ще бъде потвърдена. „В края на краищата,” мислят си те, „така решаваме несъгласията в обичайните си дела, както и в науката.”⁵ Ако възникне спор относно цената на яйцата в магазина, можем да се качим на колата, да отидем до пазара и сами да видим цената на яйцата. Ако учените спорят относно твърдението, че тютюнопушенето причинява рак, могат да направят изследвания, статистически сравнения и т.н. В такива случаи изглежда, че това, което трябва да направим, е най-малкото да „погледнем и да видим” дали е вярна хипотезата или обратното на нея. Разбира се, такива несъгласия лесно могат да се решат по този начин само защото двамата, които не се съгласяват, все пак се съгласяват един с друг относно по-основните презумпции – като надеждността на възприятията им, неизменността на природните явления, точността на данните, честността на изследователите и т.н.

Но когато спорът е за по-фундаментални въпроси, както е между вярващите и невярващите, простите позовавания на видими данни въобще няма да бъдат решаващи. Причината е, че най-основните вярвания (или презумпциите) на човека определят какво той ще приеме като свидетелство и определят как ще се тълкува това свидетелство. Нека да го покажа на практика. Натурализмът и вярата в свръхестественото са противоположни възгледи относно света, в който живеем, и познанието на човека за него. Натуралистът твърди, че цялата реалност е това, което се изследва от емпиричната наука,⁶ и че всяко явление може (по принцип) да се обясни без позоваване на сили извън обхвата на човешкия опит или извън вселената. Християнската вяра в свръхестественото, от друга страна, вярва, че има трансцендентен и всемогъщ Бог, Който може да се намесва във вселената и да върши чудеса, които не могат да се обяснят чрез закономерните принципи на естествения опит на човека. В този случай, добре подкрепените доказателства за „чудодейно” събитие не са достатъчни сами по себе си за да променят възгледа на натуралиста – и има причина за това. Презумпциите на натуралиста ще изискват от него да отрече твърдението, че такова събитие въобще се е случило, или ще го подтикнат да каже, че събитието има естествено обяснение веднъж като научим повече за него. Простото доказателство не може да разстрои неговия натуралистки подход към всичко – както простото очевидно свидетелство никога само по себе си не може да опровергае убеждението на някой хиндуист, че всичко в земния опит на човека е „майа” (илюзия). Нашите презумпции относно естеството на реалността и познанието ще управляват какво приемаме като свидетелство и как гледаме на него.⁷

Всеки има това, което може да се нарече „мироглед,” възглед, на основата на който вижда всичко и осъзнава своите възприятия и чувства. Мирогледът е мрежа от свързани презумпции, на основата на които се тълкува всяка страна на човешкото познание и съзнание. Този мироглед, както обяснихме по-горе, не произтича изцяло от човешкия опит, нито може да се потвърди или опровергае с процедурите на естествените науки. Не всеки човек разсъждава целенасочено върху съдържанието на своя мироглед или е последователен в поддържането му, но все пак всеки има мироглед. Мирогледът на човека му обяснява естеството, структурата и произхода на реалността. Казва му какви са границите на възможностите. Съдържа възглед за естеството, източниците и ограниченията на човешкото познание. Включва основополагащи убеждения за добро и зло. Мирогледът на човека казва нещо относно самия човек, неговото място във вселената, смисъла на живота и т.н. Мирогледите определят нашето възприемане и разбиране на събитията в човешкия опит, и следователно играят жизненоважна роля в нашето тълкуване на данните или в споровете относно основни вярвания в конфликт.⁸

По-горе видяхме, че сама по себе си апологетиката включва аргументация относно основанията за вярване или отхвърляне на вярването. Това, което сега видяхме, е, че разглеждането на въпроса за обосновката на вярването от даден човек ще бъде управлявано от неговия основополагащ мироглед или презумпции. Ефективната апологетика неизбежно ни води да предизвикваме и да спорим с невярващия на нивото на неговите най-основополагащи вярвания или презумпции относно реалността, познанието и етиката. Нашият подход към защитата на вярата ще бъде плитък и неефективен, ако смятаме, че невярващият просто няма информация или му е необходимо видимо доказателство.⁹

Библията ни учи, че умственият и духовният възглед на вярващите и невярващите се различават коренно един от друг. По принцип, и според това, което изповядват, основните мирогледи – основополагащите презумпции – на християнина и нехристиянина се сблъскват един с друг във всяка точка.¹⁰ Всепроникващата грешна извратеност на неновородения човек засяга неговия разум както и всичко останало. „Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може” (Римляни 8:7). Описанието от Павел на невярващия ум в Ефесяни 4:17-19 е живописно. Невярващите са предадени на суетен ум, с помрачено разбиране, невежество и закоравено сърце. „Докато се представяха за мъдри, те глупееха” (Римляни 1:22). От друга страна, за вярващите се казва, че се преобразяват чрез обновяването на ума си (Римляни 12:2; сравнете Ефесяни 4:23-24). Сега те имат ум Христов (1 Коринтяни 2:16) и пленяват всеки разум на Него (2 Коринтяни 10:5). Затова не е изненада, че вярващите и невярващите – с техните противоположни мирогледи и състояния на сърцето – всъщност нямат общ възглед за познанието, логиката, данните, езика или истината. Пилат надменно попита, „какво е истина?” (Йоан 18:38). Агрипа не се съгласи с Павел относно какво е „за вярване” (Деяния 26:8). Това, което невярващите наричат „познание,” вярващите отхвърлят като „лъжепознание” (1 Тимотей 6:20). Това, което вярващите наричат мъдрост, невярващите наричат глупост (1 Коринтяни 1:18-2:5).

Ако начинът, по който хората разсъждават и тълкуват свидетелствата, се определя от техните предварително възприети мирогледи, и ако мирогледите на вярващия и невярващия са по принцип напълно противоположни, как може да се реши несъгласието между тях относно обосновката на твърденията на Библията? Може да изглежда, че всяка рационална аргументация е невъзможна, тъй като позоваванията на данни и логика ще бъдат управлявани от съответните противоположни мирогледи на вярващия и невярващия. Но не е така.

Различните мирогледи могат да се сравняват един с друг на основата на важни философски въпрос относно „необходими условия за разбираемост” за такива важни презумпции като универсалност на законите на логиката, неизменността на естеството и реалността на моралните абсолюти. Можем да изследваме един мироглед и да попитаме дали неговото изобразяване на природата, човека, познанието и т.н. ни дава възглед, на основата на който могат да имат смисъл логиката, науката и етиката. Например, да вярваме, че всички събития са случайни и непредсказуеми е в противоречие с практиката на естествените науки. Ако никой морален принцип не изразява нищо освен лично предпочитание или чувство, това е в противоречие с изискването за честност в научните изследвания. Нещо повече, ако в мирогледа на човека има вътрешни противоречия, това не дава необходимите условия за осмисляне на човешкия опит. Например, ако политическите догми на човека зачитат достойнството на хората да правят избор сами за себе си, докато психологическите му теории отхвърлят свободната воля на хората, тогава в мирогледа на този човек има вътрешна недостатъчност.

Твърдението на християнина е, че всички нехристиянски мирогледи страдат от вътрешни противоречия, както и от вярвания, които правят невъзможни логиката, науката или етиката. От друга страна, християнският мироглед (взет от откровение на Бога за самия Себе Си в Писанието) има право на нашето интелектуално посвещение, защото той наистина осигурява необходимите условия за разбираемост за логиката, опита и достойнството на човека.

В библейски понятия, това, което християнският апологет прави, е да покаже на невярващите, че поради тяхното отхвърляне на откритата Божия истина те са станали „извратени в своите мъдрувания” (Римляни 1:21). Чрез своя глупав възглед те в крайна сметка „сами си противоречат” (2 Тимотей 2:25; вместо българския превод, „противниците”). Те следват представа за познание, която не заслужава името „познание” (1 Тимотей 6:20). Тяхната философия и презумпции ги лишават от всяко познание (Колосяни 2:3, 8), оставяйки ги в невежество (Ефесяни 4:17-18; Деяния 17:23). Целта на апологета е да събори техните разсъждения (2 Коринтяни 10:5) и да ги предизвика с духа на Павел: „Къде е мъдрият? Къде е разисквачът на този свят? Не обърна ли Бог светската мъдрост в глупост?” (1 Коринтяни 1:20).

В различни форми основният аргумент, издиган от християнският апологет, е, че християнският възглед е истинен поради невъзможността за обратното. Когато се отхвърли възгледът за Божието откровение, тогава невярващият остава в глупаво невежество, защото неговата философия не дава необходимите условия за познание и смислен опит. Да го кажем по друг начин: доказателството, че християнството е вярно, е, че ако не беше, не бихме могли да докажем нищо.

Невярващият се нуждае от коренна промяна на ума – покаяние (Деяния 17:30). Той трябва да промени своя основополагащ мироглед и да се покори на Божието откровение, за да може какво да е познание или опит да имат смисъл. В същото време се нуждае да се покае за своето духовно непокорство и грях против Бога. Поради състоянието на сърцето си той не може да истината, нито да познае Бога за спасение.
Самозаблуда

Докато сърцето на грешника не бъде новородено и докато основният му възглед не е променен, той ще продължи да се противи на познанието за Бога. Както казахме, предвид неговия погрешен мироглед и духовно отношение, невярващият не може да обоснове никакво познание и не може да дойде до познание на Бога за спасение. Но това не означава, че невярващите нямат никакво познание, още по-малко че не познават Бога. Казахме, че те не могат да обосноват това, което знаят (на основата на своя невярващ мироглед), и не могат да познаят Бога за спасение. Библията показва, че все пак невярващите познават Бога – но това е познание за осъждение, познание, което им дава способност да знаят неща за себе си и за света около себе си, макар да потискат Божията истина, която прави такова познание възможно.

Според Римляни 1:18-21 невярващите в действителност познават бога в сърцата си (ст. 21). Всъщност, това, което е известно за Бога, се вижда вътре в тях, така че са без извинение за своето неверие (ст. 19-20). Тъй като Той не е далеч от всеки от нас, дори езическите философи не могат да избегнат да Го познават (сравнете Деяния 17:27-28). Невярващите „потискат истината в неправда” (Римляни 1:18). Те са виновни в самозаблуда. Макар че в известен смисъл те много искрено отричат да познават Бога или да са убедени от Неговото откровение, те все пак грешат в това отричане. Всъщност те познават Бога, убедени от Неговото откровение за самия Себе Си и сега правят всичко възможно да скрият тази истина и да избягват да се обърнат честно към своя Създател и Съдия. Използват всякакви обяснения и множество интелектуални игри, за да убедят себе си и другите, че не трябва да се вярва на откровението на Бога за самия Себе Си. По този начин невярващите, които истински познават Бога (за осъждение), работят усилено – дори ако е просто по навик (и в този смисъл несъзнателно) – да заблуждават себе си да вярват, че не вярват в Бога или в откритите истини относно Него.

Именно познанието за Бога, което всички невярващи неизбежно имат вътре в себе си, прави възможно те да знаят други неща за себе си или за света. Тъй като познават Бога, те имат обосновка на законите на логиката, неизменността на природата, човешкото достойнство и етичните абсолюти. Затова могат да се занимават с наука и с други страни на живота с някакъв успех – макар да не могат да обосноват този успех (не могат да осигурят необходимите условия за разбираемост на логика, наука или етика). По тази причина всяка частица от познанието на невярващия е свидетелство в подкрепа на истината на Божието откровение, и допълнителна присъда срещу неверието в деня на съда.

Задачата на апологетиката е да свали маската на невярващия, да му покаже, че той всъщност през цялото време познава Бога, но потиска истината в неправда, и иначе познанието би било невъзможно. Така апологетиката стига до същността на проблема. Тя предизвиква самата същност на философския възглед на невярващия, и атакува самозаблудата, която е хванала сърцето на невярващия.