“Работа, работа, работа. Време, време, време. Вяра, вяра, вяра”

По време на нашите разговори Учителят спираше отвреме-навреме затваряше очи и прошепваше много тихо някакви думи. Заинтригуван, аз се питах, какво ли би могъл да казва. Веднъж успях да доловя думата “Господи”. Следваха още думи, но те бяха недоловими. Аз, разбира се, никога нищо не го попитах. Е, вие може би си мислите, че се е молил на Господа да го освободи от моето присъствие? Възможно е. Но след това по лицето му се разливаше такава яснота, такова спокойствие, че аз вярвах, че не мислеше вече за мен, а се свързваше с Небето. Без съмнение той шепнеше: “Слава Тебе, Господи” или “Нека е свято името Ти Господи!”. Аз никога не разбрах какво точно мълвеше, но това не е най-важното.

Важното беше да разбера, че Учителят всеки ден, по няколко пъти на ден, смята за необходимо да се свързва с Небето. Аз си казвах: “Той, Учителят, който е винаги в светлината, изпитва необходимост да повтаря името Господне и да подновява връзката си с Него. Ами ние, които най-често сме в тъмнина, как можем да пренебрегваме тази връзка? Аз реших да възприема тази практика и разбрах колко е важно да спра по няколко пъти на ден, макар и за няколко секунди, независимо с какво съм зает, за да вляза в хармония с Небесния разум и небесните същества. В тази хармония се намира равновесието, мира, светлината, необходими за правилното действие.

Учителят никога не споделяше проблемите си в работата си с нас, а и никой учител не би го направил. Ученикът е този, който трябва да наблюдава и изучава своя учител, за да проникне в неговите “тайни”. Това той трябва да прави не от любопитство, а за да открие мислите, които пораждат действията на Учителя, неговата гледна точка, от която той преценява положенията, просвещава хората и определя своето държание към тях. За да проникна в мисълта на Учителя, правех точно определени упражнения. Имах свои методи да постигна неговите методи и за да ви помогна, сега ще ви ги разкрия.

Тези упражнения са едни от най-добрите в моя живот. Възможностите, които те ми разкриха, ми помогнаха неимоверно много. Никой, дори и Учителят, не ме е учил на това. Аз инстинктивно реших, че си струва усилието да разбера и запазя безценните съкровища, които ми предлагаше. Иначе, каква би била ползата от един учител? Той раздава, раздава, а немарливият ученик с времето забравя всичко или запомня само онова, което му харесва и което сигурно не е най-важното за неговата еволюция. Това е пропиляно време и за Учителя, и за ученика.

Много хора си създават погрешни представи за онова, което може да им даде един учител. Те очакват безкрайни словоизлияния и зрелищни демонстрации и затова продължават да търсят друг учител, докато подминават този, когото не са съумели да разпознаят, но който е истинският. Спомням си за един човек, който се смяташе за много духовен, защото притежаваше голяма библиотека с езотерични книги. Той често посещаваше Учителя, объщаше се към него с “Господин Дънов”, споделяше трапезата му, приказваше, без да си дава сметка за истинското му величие.Това беше по времето, когато Учителят не беше много известен в България.

Какъв ли е бил шокът, който преживява този човек, като научава внезапно, че е отишъл накрай света да търси онова, което в родината си е можел да среща всеки ден? Той веднага написва писмо до Учителя. И то какво писмо! Никога повече не се обърнал към него с “Господин Дънов”. Писал колко съжалява за своето заслепение и че желае колкото може по-скоро да се върне при него. Когато след години се запознах с него, този човек беше най-верния последовател на Учителя и проявяваше голямо почитание към него.

Да, колко много неща трябва да постави човек на място, за да се нарече ученик на един Учител? “Вие сте се събрали пред моята врата - ни казваше често той - и чакате всичко от мен: да ви лекувам, да ви променя, без да направите и вие нещичко. Предупреждавам ви, че ви чакат разочарования.” Това се случи на онези, които си въобразяваха, че е достатъчно да са близо до него, за да се сдобият автоматично с мъдрост, ясновидство, възможности. И когато Учителят се пресели отвъд, те се надяваха, че Светият Дух ще слезе над тях, както е слязъл над христовите ученици. И като разбраха, че за тях нищо не се е променило, се възмутиха и разгневиха. Те не знаеха, че докосването на Светия Дух е резултат на продължителна вътрешна работа. Дори и най-обикновеният земеделец е по-умен и по-мъдър от тях. Той разполага със земя, семена, дъжд, слънце, но знае също, че взети поотделно те не гарантират една обилна реколта. Необходима е работа, сиреч да се изоре земята, да се посеят семената, да се полива, ако не вали достатъчно... Накратко необходим е тежък труд. Това важи и за вътрешния живот. Не са достатъчни Учител и Учение. Трябва да се работи.

Учудващо е колко малко хора знаят как да се държат пред един учител. Виждал съм да идват при него посетители, които вместо да го изслушат и научат нещо, с каквато цел претендират, че са дошли, правят всичко, за да блеснат с познанията си и с прочетените книги. Понякога Учителят не успяваше да вмъкне нито дума. Но той проявяваше винаги учудващо търпение и нежно усмихнат изчакваше. След известно време, разбрали, че говорят само те и ако продължават така, няма да научат нищо, хората млъкваха, за да му дадат думата. И какво беше тяхното удивление от това, че за няколко минути с Учителя, научаваха онова, за което са необходими години учение. Състоянието на приемане, в което са влезли, им позволява да възприемат словото.

Виждал съм и посетители, които идваха при него с единствената цел да му задават провокационни въпроси. Учителят ги изслушваше, отговаряше им накратко или въобще не им отговаряше. Те си тръгваха, убедени, че са го поставили натясно и са доказали неговите оскъдни знания. След това се хвалеха с “подвига” си наляво и надясно. Понякога разказваха за бабаитлъка си на някого, който им препоръчваше да посетят някоя беседа на Учителя. Тогава те получаваха не само подробни отговори на зададените въпроси, а и подробен анализ на техните характери и проблеми, без Учителят да даде да се разбере, че се обръща директно към тях. Позналите себе си веднага разбираха своята глупост и дебелащина и след беседата отиваха при него, за да го молят за извинение, с обещание в бъдеще да бъдат по-мъдри и разумни.

Вие също трябва да разберете много неща за учителите и учениците. Учителят не е този, който изведнъж, само като постави ръката си на главата или раменете ви, ще разреши вашите проблеми и ще ви просвети. Истинският учител ще ви представи всички начини, но за да осъществите желанията си, ще трябва да се потрудите сами. Той няма да стори това вместо вас, а и каква полза ако го направи? Желанието да постигнете и поддържате една духовна цел или едно психическо качество, трябва да идва отвътре, от вашата работа и усилията, които полагате. Учителят може да ви отвори врати, но през тях трябва да влезете сами. Той няма да ви въведе насила, но ако види, че вие напредвате, ще ви отвори нови врати. Всеки път, когато се увери, че вървите напред, той ще ви предложи ново по-високо ниво, което трябва да достигнете сами.

Така че, не разчитайте повече на чудесата, които си мислите, че Учителят трябва да стори за вас и тогава ще напредвате по-бързо. Така неговата помощ ще бъде по-ефикасна. Може да изглежда странно, но ако се съсредоточите върху един човек в очакване той да направи всичко за вас, вие го парализирате. Той не може да стори нищо и очакванията ви остават безплодни. Работете! Подготвяйте се и когато сте готови, помощта ще дойде.

Вярвате ли вие, че християните разбират нещо, когато гордо заявяват: “Няма по-велик от нашия Господ Исус!” Да, но Исус е Исус, а те кои са? Едни мързеливци, които не полагат никакви усилия да следват неговия пример. И само християните ли? Мюсюлмани, будисти, евреи се гордеят, че имат своя Мохамед, Буда, Моисей и всички Свети писания, но че те остават посредствени, слаби, егоистични и лоши, не било толкова важно. Те принадлежали на една уникална религия, с която само парадират и се кичат. Учителят Петър Дънов никога не би одобрил подобно поведение от учениците си спрямо него и Учението, защото то не би им дало нищо нито в този, нито в следващия им живот.

Когато човек напуска тази земя, той се разделя не само с всичко материално, което е придобил, но и с всичко, постигнато в други области, било чрез хората, било от книгите. Всичко, което не е осъзнато, проверено, изживяно се изтрива. Затова, когато се върне в следващото си прераждане, той трябва отново да се труди и учи. Дори фактът, че някой е способен да говори и пише по най-различни въпроси, не доказва, че наистина задълбочено ги разбира. Той трябва да започне отначало. Ами огледайте се! Хората създават семейства, раждат им се деца и много родители се изправят пред затруднения и безнадеждност, като че ли им се случва за първи път. В действителност всичко това им е известно от предните прераждания, но тогава не са положили усилия задълбочено да осъзнаят своята роля на бащи, майки, родители. Сега се налага отново да го преоткриват и те отново вършат глупости и страдат.

По същия начин, щом вие имате учител и следвате неговото учение, не си въобразявайте, че ще постигнете нещо, ако не се постараете да превърнете това учение във ваша плът и кръв. Не е достатъчно да повтаряте: “Нашият учител е добър, нашият учител е мъдър” - и да подкрепяте думите си с всевъзможни цитати. Способностите и мъдростта на вашия учител са си за него, не за вас. Те остават без полза за вас, ако вие сами не работите за постигането на тези качества.

Истинският ученик не се задоволява само да славослови своя учител и да повтаря думите му. Той превръща в свое неговото учение, слива се с него, докато идва ден, когато не знае дали мислите, които изразява, са негови или на неговия учител. Това трябва да бъде идеала на истинския ученик. Ако не работи в тази насока, може двадесет, тридесет години да прекара със своя учител, без да постигне нещо. И когато се върне със следващото си прераждане, ще трябва да започне отначало, сякаш никога не е имал учител и учение.

Положението на един учител е много сложно. Неговата задача е да помага на ученика да освободи своя дух. Защото неговият дух е като цар, допуснал една революция да го свали от трона, да го хвърли в затвора и в страната да зацари анархия. За съжаление, въпреки че ученикът се чувства ограбен и подигран, той не винаги разбира помощта, която учителят му предлага, а гледа на съветите и поведението на учителя като на посегателство върху личната му свобода. Как тогава да постъпи учителят? Да чака търпеливо ученикът да проумее естеството на неговата работа? Това, което учителят желае да ограничи в него, са проявите на неговата низша природа, природата на неговите инстинкти и страсти, която кара да замлъкне висшата му природа, духа му. И вместо да повярва, че учителят му желае единствено доброто, ученикът мисли, че учителят по всякакъв начин се стреми да му пречи, тормози, огорчава и то само защото не знае кое е добро за него. Подобно на децата, които обичат бонбоните и този, който им ги дава, така ученикът постъпва с учителя си: ако той му предложи за лекарство хинин, ученикът се възмущава и гневи.

Учителят Петър Дънов също беше подлаган понякога на ужасно отношение от страна на някои ученици. Някои стигаха и до физически заплахи. Спомням си един, който не зная по каква причина, изпадна в такава ярост, че се нахвърли върху Учителя и му захапа пръста. По това може да се разбере, какви усложнения може да възникнат, ако ученикът не идва при учителя си с безкористни подбуди. Малко по малко уважението, дълбоката почит и обичта могат да се превърнат в ненавист.

Друг ученик, прочел няколко окултни книги и си внушава, че притежава тайната да открива съкровища в планината. Той дори организирал цяла експедиция от иманяри, осигурил и муле за пренасяне на багажа. Когато всичко било готово, воден от известни съмнения в успеха на делото, за по-сигурно се обръща за съвет към Учителя. Иманярът не уточнил, че всичко вече е подготвено, но Учителят разбрал как стоят нещата и му отговорил: “Добре, опитайте!” Ученикът приема отговора като гаранция за успех и тръгва. Ден след ден той търси, кръстосва, но не намира нищо, докато накрая се разболява. Крайно недоволен, той отива при Учителя и му отправя горчиви обвинения, че не го е предупредил както за неуспеха на операцията, така и за болестта. Така стоварва цялата вина върху Учителя. “Как да ви предупредя в момента, когато сте подготвили всичко? - казал Учителят - Вие се надявахте да откриете съкровище и ако аз се бях опитал да ви спра, щяхте да се усъмните, че искам да ви попреча да забогатеете”. При определени условия един учител не може да предпази учениците си, защото те не биха му повярвали и биха възроптали. Затова той ги оставя да решат сами. “Опитайте!” - казва им той, а когато не успеят, обвиняват него. И най-парадоксалното е, че при всички случаи греши Учителят и никога ученикът.

За зло или за добро един учител няма за задача да оправя делата на учениците си или да им спестява изпитанията. Дори да иска да помогне с нещо, той не го прави, защото съществуват правила, които дори той е длъжен да спазва.
В нашето Братство в България имахме един много предан и верен брат, чийто син непрекъснато му създаваше грижи и страдания. У момчето липсваше всякакъв интерес към Учението и Учителя. То водеше безпътен и разгулен живот. Дните му преминаваха в търсене на удоволствия и развлечения. В резултат на нередовния живот и прекалявания от всякакъв вид той се разболя от туберкулоза. Лекарите решиха, че дните му са преброени, а бащата, от срам за поведението на сина си, не смеел да каже нищо на Учителя. Но един ден мъката да го загуби надделява и той отива с жена си при Учителя, за да го помоли да спаси сина им. Той им отговорил:

- Вие знаете, че има правила, които трябва да спазвам. Аз не мога да сторя нещо, което не е в хармония със законите на небесния свят. Аз мога да помоля Небето за неговото оздравяване, но защо да го сторя? За да му дам възможност да продължава да руши тялото и душата си?

- Ние разбираме - отговорили през сълзи родителите, - но ние го обичаме и няма да можем да понесем загубата му.

Трогнат от мъката им, Учителят накрая се съгласил:

- Добре, само заради вас аз ще го излекувам, но той трябва да ми обещае, че ще промени начина си на живот. Ако не ми даде това обещание, аз не мога да продължа дните му.

Разбира се, младежът без колебание дава обещанието и Учителят го спасява. Как, ние не знаем, но за голямо учудване на лекарите той бързо се възстановява и заживява разумно, спазвайки даденото обещание. Но минало известно време, той среща старите си приятели, които го питат: “Защо не се върнеш при нас? Колко е глупаво от твоя страна да живееш така! Защо се лишаваш?” Отначало младежът се съпротивлява, но постепенно съблазънта надделява и той последва приятелите си в техния безпътен живот. Естествено болестта в още по-тежка форма го събаря отново. Обезумелите родители отиват при Учителя, и молят да го спаси отново. Той категорично отказва: “Сега вече това е невъзможно!” Обезнадеждените родители плачат горчиво. “Вие знаете много добре, че аз не мога да се противопоставям на законите на съдбата. - им казва той - При някои обстоятелства е позволено да се получи отсрочка, но сега, когато е очевидно, че синът ви няма да се промени, на мен ми е забранено да престъпвам законите и да му позволя да продължава едно вредно както за него, така и за другите съществуване. Аз мога да му помогна само с едно нещо. Когато напусне своето тяло и премине отвъд, там ще срещне ужасни, чудовищни същества, защото който живее в разврат и страсти, създава в невидимия свят ужасни чудовища и когато умре, неизбежно трябва да ги срещне. Тогава той ще осъзнае истински своите грехове и ще страда. Тук на земята може да не съзнава тежестта на своите прегрешения, но отвъд това е невъзможно. Всичко, което е извършил в живота ще му бъде представено. Добре! Когато вашият син си тръгне, аз ще го придружа, за да не бъде сам, когато срещне чудовищата. Примирени, бащата и майката благодарили на Учителя за обещаната помощ. Скоро след това синът им починал.

Учениците са склонни да изискват от своите учители да бъдат всеможещи и всезнаещи. Но какво си въобразяват те? И какво са направили, за да заслужат една личност като него да отиде да живее сред тях. Да предположим, че имате такъв учител. Ще го разбирате ли вие? Ще го следвате ли? Няма ли да го напуснете или предадете, както постъпиха повечето от учениците на Исус? Очевидно, когато мислите за идеалния учител, вие си представяте някого, който ще облекчи живота ви, ще реши проблемите ви. Не се заблуждавайте! Неговата задача съвсем не е тази. Той е при вас, за да ви учи и води към усъвършенстване. Колкото един учител е по-велик, толкова учението му е по-трудно. Това се отнася до всички области на познанието. Нима вярвате, че онова, което е постигнал един виртуозен музикант или един гениален учен ще бъде леснодостъпно за вас? Най-вероятно те въобще не биха се заели с вашето обучение. Вие ще кажете, че духовният учител не е нито музикант, нито учен и че неговата обич, доброта и благородство са за всички. Да, това е вярно, но тази обич, доброта и благородство го задължават да ви води по пътя на усъвършенстването, а не да върши чудесата, които вие очаквате.

Не бива да искате от учителя си да знае и да може всичко. Можете да искате от него само да се свързва с Небето, да ви сочи пътя към Бога и да ви води по пътя на просвещението. Един учител не може да ви задържи при себе си, за себе си. Той ще ви каже: “Не, не разчитайте толкова на мен. Аз не мога да ви дам всичко. Само Бог е способен да стори това. Аз мога само да ви помогна да намерите пътя. Аз съм, ако така предпочитате, една телефонна кабина, която ви предлага връзка с Божествения свят и с Небесните йерархии. Това е всичко!” Това ще ви каже истинският учител. Е, разбира се, един лъжеучител ще ви наговори куп други неща, така че на вас остава да прецените. Добре е да обичате един учител и да се свързвате с него, но не бива да бързате. На вас ви са необходими критерии, за да прецените какъв е той и къде ще ви отведе след няколко години. Големи недоразумения могат да се предотвратят, ако учениците знаят какво имат и какво нямат право да очакват от своя учител. Защото пътят, който води към усъвършенстване е безкраен, а дори най-великият учител не е съвършен. Каквото и да си мислят за него учениците, той самият знае много добре, че е далеч от възможностите да постигне абсолютното съвършенство, онова, което е присъщо на самия Бог. Затова учениците, които истински обичат своя учител, трябва да хранят към него най-светли и чисти мисли и чувства. Така те ще улеснят неговата работа, ще увеличат възможностите му да им помага, което ще облагодетелства и тях.

През всичките години, които прекарах до Учителя, аз търсех най-ефикасните начини да участвам в неговата работа. Мислено отдалеч аз му изпращах светлина, обгръщах го със светлина, виждах го заобиколен от чудна красота, която радваше и мен. Никога не съм му говорил за това, но бях сигурен, че го усеща. Като го виждах такъв лъчезарен и могъщ, аз се присъединявах към желанието му да носи и излъчва светлина и бях толкова щастлив да участвам в неговата дейност.

Вместо да си губи времето над безполезния въпрос дали неговият учител е един прероден Исус, Св. Йоан, Буда, или да не би да е случайно Мелхиседек, за предпочитане е ученикът да потърси кое е по-важно за неговия учител и за самия него, сиреч да работи с любовта и светлината. Излишно е да се пита дали неговият учител е по-велик от този или онзи. Не това ще му помогне в неговата еволюция. Ще му помогне вярността към неговия учител и положените усилия да участва в работа му.

През годините, прекарани в Индия, често имах случаи да покажа фотографията на Учителя на йоги и садху. Те я поемаха с уважение и я докосваха до челото си. Аз им казвах: “Вие сте мои приятели, а това е моят Учител.” Казах го дори на Бабаджи. Те ме разбираха, защото там не сменяха учителите си, както правят тук в Европа. Винаги са ме учудвали хората, които години наред следват един човек, когото наричат свой учител, докато идва момент, когато срещат друг и напускат първия. И това се повтаря и с втория, и с третия, четвъртия. Щом моят Учител зае своето място в главата и сърцето ми - край! Аз не потърсих друг. Дори да изпитвах възхищение и уважение към другите учители, никой и никога не зае неговото място.

Всяко лято Учителят събираше цялото братство на Рила - масив от планинската верига на Балканите. Там в зависимост от времето прекарвахме по няколко седмици, понякога и по два месеца. През останалата част от годината, когато бяхме в София, имахме възможността в края на седмицата да се изкачваме на по-близката Витоша. Благодарение на Учителя ние се завръщахме от нашите планински излети заредени с всички Небесни дарове. Той ни учеше как да се отнасяме към природата: към скалите, дърветата, водопадите, езерата, върховете. От тръгването до завръщането Учителят използваше всеки случай да ни поучава.

Преди тръгване всички се събирахме на Изгрева. Учителят, винаги грижовен и внимателен, се свързваше с невидимия свят. Още с първата крачка, той сякаш ни повеждаше към едно необикновено приключение. Обясняваше ни колко е важно вътрешното състояние, в което се намира човека и неговите намерения, когато прави първата крачка. Защото всичко зависи от момента и начина на тръгването. Учителят поглеждаше наляво - надясно и поемаше бавно, след което увеличаваше темпото и на нас ни се налагаше дори да подтичваме след него. В действителност неговите крачки не бяха по-дълги от нашите, но на нас ни беше трудно да го следваме. Той никога не се задъхваше. Движенията му бяха изпълнени с грация, пластичност и достойнство. Главата, лицето, погледът, жестовете, всичко у него беше забележително, но най-забележителна беше походката му. Крачейки той ни обясняваше как да стъпваме, как да дишаме, как да регулираме вървежа си, за да пестим силите си. Вървежът трябва да се подчини на определен ритъм, при който с времето силите нарастват. Така, ако при тръгването сме чувствали умора, когато се завърнем, се чувстваме добре.

За Учителя всичко беше важно. Той насочваше нашето внимание върху най-дребните подробности. Неговата цел при нашите походи в планината беше да ни научи с песни, медитации и молитви да се свързваме с Небесните същества. Той знаеше, че ще го сторим още по-добре, ако знаем как да подредим раницата и цялата си екипировка, как да вървим, утоляваме жаждата си, почиваме, дори как да измием краката си след продължително изкачване.

Това учудва ли ви? Вие мислите, че е под достойнството на един Учител да учи учениците си на подобни неща и още повече как се мият крака? Грешите! Важно е не само миенето на краката, но и начина, по който се мият. Нашите стъпала са в непрекъснато съприкосновение със земята. Чрез тях ние улавяме нейното влияние и нейните сили. Затова трябва да ги подготвим за по-добро възприемане. Те са свързани непосредствено с целия организъм и преди всичко с нервната система - мозъка и слънчевия сплит. Главата и краката са двата полюса на нашето тяло. С главата си ние докосваме небето, а с краката си - земята. За да се установи добра връзка между главата и краката, трябва да работим върху тях, да ги докосваме съзнателно и с обич, да говорим с тях, като с участници в нашата духовна дейност. Както виждате, всичко е важно, защото всичко трябва да спомага за нашата еволюция.

Сега да си представим, че заедно с братя и сестри следваме Учителя на път към нашия планински лагер. След като сме прекосили поляни, стръмнини и борови гори по време на нашето седемчасово изкачване, пристигаме до първото езеро, в чиито води плават водни анемони. Центърът на лагера представлява издигната поляна, стигаща в единия си край до едно заспало много по-малко езеро. Ние сме на 2300 метра надморска височина и можем да обгърнем с поглед планинските вериги на Балкана. Заобикаляме по брега, около който е разположен лагерът и продължаваме да се изкачваме към величествените голи върхове. Едно след друго пред нас изникват други пет кристални езера, във водите на които се оглеждат небето и планините. Едното прилича на сърце, друго на стомах, трето на бъбрек, откъдето идват и имената им. Най-нависоко се намира най-малкото езеро, което се свързва с едно по-голямо, разположено по-ниско, през нещо като пролив. Името му е “Главата”. От него се открива гледка към няколко други езера.

Продължаваме. На високото няколко братя и сестри вече са пристигнали, за да приготвят всичко: палатки, огнище, гореща вода за пиене и миене. Като забелязват нашата група те махат с ръце за “Добре дошли” и ни посрещат с песни. Въздухът ехти и ние с бодри стъпки изкачваме последните метри от склона.
През следващите дни нови групи ученици пристигат и се присъединяват към нас. Между хората, които идват тук, има много млади, но има и по-възрастни, които не са се подвоумили да предприемат това продължително изкачване, за да се порадват на срещата с Учителя и да се почувстват подмладени.

На зазоряване, когато всички все още дълбоко спят в палатките, неочаквано се разнасят звуците на цигулка, които нежно отпращат съня с мелодията на “Песен на зората”. Всички стават, приключват личния си тоалет и мълчаливо поемат нагоре по тясната пътека, която води към молитвения връх. Там посрещаме слънцето. Въздухът е кристално чист. Зазорява се.