Omraam mikhael aivanhow

Учителят създава и система от гимнастически упражнения, които се изпълняват колективно или индивидуално сутрин след изгревслънце. Движенията са прости и лесноизпълними от всеки. Те поддържат гъвкавостта на тялото, укрепват организма и внасят хармония между клетките. “Защо не изпълнявате упражненията?” - питаше Учителят някои братя и сестри. “Ние не можем, защото имаме ревматизъм и изпълнението ни причинява болка.” - отговарят те. “Ако опитате, веднага ще се почувствате по-добре”. И действително ставаше така, както той казваше.

Учителят познаваше благотворния ефект на тези упражнения, така че и вие трябва да се отнесете сериозно към тях. Или ще кажете, че от години ги изпълнявате и не сте почувствали никаква промяна. Това само така изглежда. А знаете ли колко беди са ви подминали благодарение на тези упражнения. Вие се храните, пиете, вървите, спите, дишате, но не изпитвате усещането, че това оказва някакъв голям ефект върху живота ви. Тогава не яжте, не пийте, не вървете, не спете, не дишайте и след това елате и ми кажете как сте. Ако изпълнявате гимнастическите упражнения с разбиране, съзнавайки значението на всеки жест за вашето здраве и равновесие, вие ще се почувствате по-способни да посрещнете всички трудности в живота.

Бях седемнадесетгодишен, когато срещнах за първи път Учителя и със здравето не бях много наред. От години се хранех зле. Дните ми преминаваха в дихателни упражнения, медитации и четене. Дори когато се хранех, не се разделях с книгата. Бях твърде млад, за да разбера на какво се дължи моята умора, сънливост, слабост. Когато ме погледна, Учителят каза: “Черният ти дроб не е добре и за да го излекуваш, трябва да направиш следното: всяка сутрин на гладно ще изпиваш чаша вода. Ще я пиеш бавно, предъвквайки я глътка по глътка, като концентрираш цялата си мисъл върху нейното въздействие и сила. Ще и говориш: “Скъпа вода, ние двамата с теб ще възстановим моя организъм”. Нищо повече не ми каза. Той не обясняваше нещата, както аз правя пред вас. Оставяше ни да дълбаем и търсим сами. Без съмнение той е по-мъдър от мен!

В началото аз не повярвах твърде на толкова просто средство, но направих това, което ме посъветва Учителят. Чувството ми на задължение и доверието, което изпитвах към него, ми помогнаха да се излекувам. Усещах, че нещо става със съзнанието ми. Изпитвах приятно замайване, подобно на онова, което изпитваме, когато се наведем към някой извор да утолим жаждата си. Мисля, че точно това излекува черния ми дроб. Да, водата е много ефикасно средство. В последствие всеки път, когато Учителят ми предлагаше начини или ми даваше съвети, аз ги прилагах, дори ако те в първия момент да ми се струваха незначителни и странни. Аз се убедих, че за мен е много важно да изпълнявам всичко, което Учителят ми препоръчваше.

Тук са необходими някои пояснения. Един истински учител никога не налага на учениците си своята воля. Само Учителите на мрака държат учениците си в подчинение и сервилност. Но дори Учителите на светлината да не налагат покорство, добре е ученикът сам да открие, че подчинението към Учителя е благотворно и че за ученика е от полза да следва съветите му.
Учителят ни оставяше свободни. В това отношение той се придържаше към гледната точка на Небето. То ни оставя свободни, но да се даде на някого свобода, не означава непременно да се одобрява онова, което той върши. Истинските ученици чувстват кога Учителят е съгласен с техните мисли, чувства и намерения. Ако са искрени, учениците могат да разберат дали Учителят одобрява, или не, техните действия. Достатъчно е и най-малкото притеснение, за да се запитат: “Какво у мен не е в унисон с намеренията на Небето?”- след което да се постараят да открият грешката, която биха могли да допуснат. Забелязали ли сте, че дори от една и съща фотография веднъж Учителят ви гледа сериозно, а друг път ви се усмихва? Това съвсем не е илюзия.

Учителят никога не изискваше от нас послушание и подчинение, но аз чувствах колко е важно да го слушам и да му се подчинявам. Дори когато дълбоко в себе си не бях съгласен с него и се съмнявах, бях сигурен, че за мое добро трябва да го послушам. Бъдещето винаги доказваше неговата правота. Не бях аз този, който с ограничения си интелект би могъл да преценява и критикува неговите действия и проекти. И уверявам ви, никога не съм съжалявал за това.

Когато през 1937 година Учителят ме посъветва да дойда във Франция, аз бих могъл да си кажа: “Учителят иска да ме изпрати в една непозната страна, но аз не съм готов за това. Там ме очакват големи трудности и може би непреодолими изпитания. Не, аз не мога да отида.” Но аз се подчиних.

За да еволюира един ученик, той трябва да има доверие в своя учител, но също така не бива да му се натрапва. Много ученици под претекст, че обичат своя учител, се опитват да го обсебят, да упражнят някакво влияние върху него. Такива хора изпадат в сляпа ревност и плетат нескончаеми интриги. Те си въобразяват, че щом учителят разговаря с някого или му обърне по-голямо внимание, това значи, че го фаворизира.

В Братството в България всички обичахме Учителя и всеки се стараеше да бъде колкото може по-близо до него. По тази причина много братя и сестри трудно понасяха постоянното присъствие край него на Савка, една от неговите секретарки. На теория всички се съгласяваха, че нейната помощ е необходима за Учителя, но на практика излизаше друго. Много сестри й завиждаха и желаеха да бъдат на нейно място. А и Савка се държеше доста хладно и необщително. Рядко разговаряше с другите и не вдъхваше особена симпатия. Често отпращаше най-безцеремонно тези, които отиваха на посещение при Учителя. Мнозина се възмущаваха, че той допуска подобно поведение.

Веднъж Савка попречи и на мен да се срещна с Учителя. Това ме засегна, разбира се, но аз признавах правото на един учител да подлага на изпитание своите ученици. “Той е ясновидец” - си казах аз и сигурно е открил в тази сестра някакви добродетели, които ние не можем да забележим или може би я подготвя за някаква мисия, за която ние не знаем. Не сме ние тези, които ще съдят и критикуват.” И когато Учителят завърши земния си път, много скоро и Савка напусна тази земя, за да бъде до него там, отвъд. Един ден той ни довери, че в едно от неговите прераждания, Савка е била негова майка.

Нормално е, разбира се, желанието на учениците да посещават своя учител но те трябва да проявяват и благоразумие. “Невъзможно е Учителят да бъде с всеки от нас - трябва да си кажат те. - Ние сме толкова много, а той е толкова зает! Не бива да го товарим с нашите проблеми. Когато Учителят е с нас, той мисли за нас и ни обича. Това би трябвало да ни е достатъчно.” Егоистичната обич не е истинска обич. Тя е насилие и стремеж за обсебване, което сее в душата на учителя семената на смъртта.

“Не съществува любов като Божията. Само Божията любов е Любов!” Как мислите вие? Защо Учителят ни е дал тази формула? Защото е наблюдавал хората и е разбрал колко струва човешката любов. Нищо повече от желание, ревност, алчност, лакомия, страст и всичко, което искате още, освен истинска любов. Тази фраза разкрива колко е бил разочарован Учителят от обичта човешка. До какви тъжни изводи е стигнал, за да възкликне:

“Само Божията любов е любов.”

Така че той е бил длъжен да вземе сериозни мерки за защита от човешката “любов”.

Когато хората го посещаваха, му носеха грозде, праскови, пъпеши и какви ли не още чудесни плодове от всички краища на България. Доста от тях той изяждаше, а останалите поставяше в една стая. Там те изгниваха, след което се изхвърляха. Така много плодове се похабяваха. Питах се, защо не раздава тези плодове на хората. Сега вече го разбирам. Той не би могъл да задоволи всички. Въпреки, че плодовете, които получаваше, бяха много, те никога не биха били достатъчни, за да ги разпредели на стотиците хора, които идваха да го слушат. Винаги щеше да има недоволни. Днес за някого не останало, другият получил по-голямо, по-хубаво и т. н. Оставяйки храната да изгние, Учителят разрешаваше тези проблеми. Онова, което космическите резервоари бяха изразходвали, си го връщаха. Вие на какво мнение сте?

Аз бях сигурен, че всичко това Учителят правеше не от егоизъм или скъперничество. Той беше толкова щедър. При него често идваха просяци, които бяха сигурни в неговата помощ. Какво по-добро доказателство за това? Той не обичаше да афишира своята щедрост. За целта натоварваше някой от своите ученици (често се случваше да бъда и аз), който да действа от негово име. По този повод Учителят веднъж ми разказа как в бакалията на един варненец влязъл един просяк. “Какво търсиш тук? Хайде, върви си!” - изгонил го бакалинът. Клетият просяк изчезнал из кривите улички, с които изобилстваше Варна. Тогава бакалинът се втурнал подире му, бързо го догонил и като се уверил, че никой не би могъл да го види, пъхнал в джоба му своята милостиня. Той разбирал, че благотворителността е по-ценна, когато е анонимна. В този смисъл се тълкуват и думите на Христос: “Лявата ръка да не знае какво върши дясната”.

Аз напълно разбрах Учителя след години, когато отговорността, която носех, можеше да се сравни с неговата. Един учител е изложен на големи трудности, ако не е заобиколен от истински ученици! “Какъв трябва да бъде истинският ученик?” - ще попитате вие. Истински ученик е този, който съзнава необходимостта от учител, за да го води и вдъхновява по пътя на доброто. И когато открие този учител да му се довери, да не му се противопоставя и да няма претенции към него. Този ученик се чувства щастлив само при мисълта, че има учител, дори без да има преки контакти с него. Благодарение на тази връзка, на вярата и обичта си към него, той ще еволюира. Дори и нещастен, беден, болен, умиращ той ще чувства подкрепа и сила при мисълта за учителя, защото образът, който е създал в съзнанието и сърцето си е всесилен. Защото този вътрешен учител всъщност разтваря вратите, за които външният, във физически план учител, понякога не подозира.

Не е необходимо да бъдеш често с учителя, за да еволюираш. Посрещаме сънцето, съзерцаваме изворите и си оставаме все същите. Защо? Защото е затворено и не можем да влезем при тях. За да отворим, са необходими вяра и обич. Това са ключовете, които отварят всички врати. Както виждате, важен е не самият учител, а представата, която сте си създали за него, както и вярата ви в него. От мислите и чувствата ви зависи вашата еволюция. Учителят е само средство. Тези, които мислят, че тяхното духовно развитие ще спечели, ако сменят учителя си с по-способен, по-просветен, грешат.

Когато бях в Индия, чух един малък разказ, който макар и да не е достоверен, е много показателен. Между учениците на един учител имало едно момче, което с любов и почитание, като магическа формула, повтаряло непрекъснато името на учителя си. Един ден го видели да върви по водата на едно езеро. Веднага отишли при учителя си и му разказали какво са видели. Изненадан, учителят извикал ученика си и му казал:

- Разказаха ми за твоите необикновени способности. Изглежда, че можеш да вървиш по водата. Как го правиш?

- О, Учителю - отговорил ученикът, - много лесно! Концентрирам се върху твоето име и го произнасям с любов.

Убеден, че за него няма да представлява никаква трудност да стори същото, учителят отишъл до езерото, нагазил във водата произнасяйки името си и се удавил. Виждате ли? Учителят се удавил, а ученикът ходел по водата. Значи не е важно името, а старанието, с което ученикът го произнася. Ако този учител е имал един свой учител, към когото да изпитва вяра и обич, произнасяйки неговото име, той също би тръгнал по водата.

Разбира се, добре е учителят да бъде мъдър и преливащ от обич, но не забравяйте, че по-важни сте вие, учениците. От това, което носите в главата и сърцето си, зависи вашата еволюция.

Разговарял съм с много християни и ми е правило впечатление, че повечето от тях, особено служителите на църквата, не разбират ролята на духовния учител. Считат за скандално да се приема някой за учител, други да се представят за ученици, а се счита за нормално да се създават култове към статуи, икони, реликви. Те коленичат пред тях, шепнат молитви, пеят, палят свещи, прегръщат ги, обсипват ги с цветя и ги разнасят по процесии. А с какво една икона, статуя, изображение на светец е по-велика от един учител? Няма и неподвижна, мраморна, гипсова или дървена стои тя на стената или на пиедестала, а наоколо хората се молят за спасение и вярват в нея. Наистина те постигат нещо. Защо? Дали иконата или статуята са направили нещо? Не! Те само са изиграли ролята на посредник, като са препредали молбите и жалбите. Благодарение на концентрацията и интензивността на вярата на човека, неговите мисли достигат до Небето. Иконата се явява само средство. Тя е безсилна, ако липсва човешката вяра.

И така, Учителят е една икона. Може сама по себе си не толкова мощна, но благодарение вярата на учениците би могла да стане. Ето ви посредникът, чрез който можете да изпратите своите послания към Небето. И отговорът ще дойде, и резултатите ще бъдат чудесни. Пред един безжизнен образ или пред едно живо същество в момента, когато почувствате, че сте в хармония с вашата вяра, вие ще получите резултат. Образът на учителя ще отправи молбите и стремленията ви. Е, скептикът дори и пред самия Христос няма да постигне нищо. Дори Спасителят не може да отрази онова, което невярващият носи в сърцето и главата си. И понеже точно в това отразяване се състои връзката, няма да бъде чут.

Това трябва да разберат християните и да не се опълчват срещу духовните учители. Но както вярващите, така и клирът са много далеч от валидността на законите на психическия и духовния свят! Наистина от редица години се наблюдава еволюция в мисленето на хората, но по времето на Учителя беше ужасно. Духовниците от клира бяха нетолерантни и много от тях на ниско интелектуално равнище.

Учителят веднъж ни разказа за едно свое посещение при един свещеник. Докато бил там, един просяк дошъл за милостиня. Раздразнен, свещеникът го отпратил, без да му даде нищо.

- Но защо постъпвате така? - го попитал Учителят, след като свещеникът затворил вратата. - Та това беше Христос!

- А! Христос ли? Но това трябваше да ми кажете, преди той да излети, - избърборил свещеникът и хукнал да догони клетия сиромах, за да му даде своята милостиня.

Трябвало е Учителят да му каже, че Христос, преобразен като просяк го е посетил, за да постъпи по християнски. Той дори не разбрал символичния смисъл на думите на Учителя. Би могло да се каже, че църковният служител въобще не е чел Евангелията, където Христос казва, че онеправданите са му по-близки, отколкото живеещите в охолство и че по-скоро камила ще премине през иглено ухо, отколкото богатият да влезе в Царството Божие. Попът хукнал след клетника, защото в действителност е повярвал, че Христос се е претворил в просяк специално за посещението си при него и се срамувал, че не е могъл да го познае. Учителят се заливаше от смях, когато ни разказваше тази история, сякаш виждаше пред себе си попът да възкликва: “А, Христос! Трябваше да ми кажете, преди да излети!” - и да хуква след сиромаха.

Разбира се, не всички служители от клира бяха глупави, но на повечето от тях им липсваше широта на възгледите. А Ортодоксалната църква беше много силна по онова време. Свещениците много лесно можеха да наложат на управляващите да вземат мерки срещу Учителя. Впрочем Учителят не остана дълго време във Варна. През 1919 година той получи разрешение да се върне в София, което обаче не означаваше, че ще го оставят на спокойствие.

Един ден, в резултат на нови интриги, изплетени от клира, Учителят е призован в Дирекцията на полицията. Той знаел кой е сплетничил срещу него. Отива придружен от свой ученик. В стаята, където го въвеждат, вече го очаква множество от важни персони. Без да чака покана, той сяда, отправя суров поглед към тях и поклащайки заканително глава, заявява: “Аз зная защо сте ме призовали. Вие искате да ме съдите, но запомнете добре! Вие не разполагате с такава власт. По този ли начин искате да спасите България? Вярвате ли, че светът ще стане по-добър, ако ме осъдите? Достатъчно съм търпял. Сега вече ще изпратя моето послание там, Горе, и вие ще трябва да носите последствията от делата си.”

Суровостта в поведението и думите на Учителя стряскат присъстващите, които не очакват подобно държание. Те забравят всички скалъпени обвинения и гузно смутолевят: “Но вие сте свободни, Господин Дънов! Никой няма да ви пречи да изнасяте своите беседи и да правите всичко, което искате.” Учителят станал и излязъл, следван от ученика си, който след това ни разказа за случилото се.
Веднъж по време на събор на Братството, който се провеждаше в околностите на Търново, пристигнаха братя и сестри от цяла България. Учителят реши да изнесе публична лекция в градския театър. Събраха се толкова много хора, че мнозина трябваше да останат навън. Съборът раздразни много църквата. Владиците и свещениците се договарят с няколко безделници да създадат безредици. Още с пристигането ни разбрахме, че ще си имаме проблеми. Атмосферата беше напрегната. Залата беше пълна с провокатори, готови да вдигат шум и да предизвикват вълнения. На балкона се беше инсталирала група окултисти със зловещи физиономии, облечени в черно. Те втренчено се взираха в Учителя, решени на всяка цена да му внушат да не говори. Той съзнаваше всичко това, но имаше намерение да даде урок на всички тези хора. За нас, неговите ученици, това щеше да бъде един полезен изпит. Ние го бяхме обиколили, за да го подкрепим и защитим, ако се наложи.

Той започна да говори тихо и малко неуверено. Във въздуха се носеше усещането за някакво враждебно присъствие. Постепенно неговата реч ставаше все по-уверена и сигурна. Думите му придобиваха все по-голяма сила, а погледът му спокойно обгръщаше залата. Усетили, че това, което са замислили, няма да стане или по-скоро разбрали срещу кого се опълчват, окултистите от балкона напуснаха залата. Явно те познаваха закона за действието и противодействието. Другите, от партера, които нямаха понятие за разразилата се невидима битка, останаха до края. Тях ги занимаваше само мисълта, че им се представя случай за създаване на безредици.

Когато Учителят завърши лекцията си, те се разкрещяха и заразмахваха юмруци под носа ни с намерение да предизвикат скандал. Те много добре знаеха, че ако полицията се намеси и ги арестува, веднага ще ги освободи, защото всичко ставаше с нейно знание. Усетили какво се готви, всички братя и сестри се изправиха на крака и запяха “Братство, единство” с такава сила, че другите окаменяха и повече не се чуваха. Помощта беше дошла от грандиозната сплотеност. Стените на театъра се тресяха. Песента завърши и врявата се възобнови още по-силна. Ние запяхме отново и пяхме дотогава, докато нашият ентусиазъм завладя всички, даже и тези, които поради липса на места бяха останали навън.

Въодушевените от подобен дух не могат да бъдат победени. Пред очите на братята и сестрите смутителите бяха обхванати от уплаха. Какъв спектакъл! Аз никога няма да забравя тази картина. Учителят спокоен, мълчалив, горд, самоуверен, заобиколен от пеещото Братство. Особено се отличаваше един брат с огромна бяла брада, който тръскаше глава и въодушевено пееше. Величествено! Той стоеше изправен до Учителя и с поведението си сякаш питаше: “Кой смее да вдигне ръка срещу Учителя?” Дори слабите и възрастни братя и сестри излъчваха сила. Това беше поле от нажежена жарава. Това беше една армия, водена от генерала на Правдата. Всеки път, когато другите се опитваха да налетят на нас, ние запявахме отново с всичка сила и с това ги удържахме на разстояние. Накрая Учителят каза: “Хайде, излизаме!” - и се отправи към изхода, следван от цялото братство. В залата останаха размирниците, дръзнали да се проявят. Величествен, незабравим спомен!

В действителност Учителят е преследван не само от служителите на клира. Неговият живот на мъдрец, неговата безкористност и справедливост засягаха голям кръг хора от обществото. Светлината винаги пречи на онези, които живеят в тъмнина, защото на светло всеки би могъл да ги види и разпознае.
Веднъж при мен дойде един мой приятел, артист, и също последовател на Учителя. Видимо разтревожен, той ми каза:

- Брат Михаил, представи си! В града пристигна режисъор, който е решил да постави пиеса, написана против нашия Учител. Ти знаеш, аз съм подписал договор с тази театрална трупа, който ме задължава да играя в пиесата, която усмива Учителя и Братството. Какво да сторя?

- Бъди спокоен - казах му аз, - могъщото Небе ще оправи всичко, но ако можеш, срещни се с този режисъор и му обясни, че той не бива да поставя тази пиеса и че няма право да се присмива над истински добрите, праведни и святи люде. Напомни му правилото, че да осмиваш престъпниците не е лошо, дори понякога е полезно, но да се надсмиваш над някое светло и чисто същество, е опасно.

Аз бях спокоен и сигурен, че пиесата няма да се играе. Артистът говорил с режисъора, който го изслушал, но не се съобразил ни най-малко с разумните съвети и продължил репетициите. В навечерието на премиерата се провежда генерална репетиция. Неочаквано при мен се втурва моят приятел:

- Брат Михаил, знаеш ли какво се случи? По време на репетицията режисьорът се свлече на пода. В момента лекарите са на сцената и се опитват да спрат кръвоизлив от шийната му артерия.

- Е, няма нищо страшно - казах му аз, - но ти му предай, че бих желал да поговоря с него.

Режисъорът се съгласи да ме приеме. Поисках да остана насаме с него. Съпругата му не беше доволна от това, но накрая се съгласи да ни остави сами. Аз влязох в кабинета му и го погледнах благо. Той очевидно беше объркан. Гърлото му беше привързано с леден компрес, така че той не можеше нито да мърда, нито да говори. Можеше само да ме гледа. Кротко и с голяма обич в гласа си аз му заговорих: “Вие можете да се излекувате само при условие, че ми обещаете да не поставяте тази пиеса. Има толкова други! Защо трябва да печелите именно с тази? С нея вие действате срещу тези, които носят нещо светло и чисто на света. Причината на вашата болест се съдържа точно в това. Вие нямате право да я поставяте на сцената.” След това му обясних някои закони на духовния свят и че ако упорства, рискува. Твърде слаб и поради това възприемчив, той ме разбра и обеща да не поставя пиесата. Удовлетворен аз си тръгнах. На другия ден режисъорът се почувствал значително по-добре.

След няколко дни обаче жена му, която беше актриса и играеше в пиесата, започнала да му се присмива, че обещанието, което е дал, е глупост и че неговото излекуване се дължи на старанието на лекарите. Позволил да го убедят, режисъорът решил да поднови репетициите, но още на първата репетиция инцидентът се повтаря. Едва тогава той окончателно решава да спре пиесата. Така варненци бяха лишени от удоволствието да я гледат.

Учителят беше принуден да понася и къде по-тежки атаки, дори такива, които застрашаваха живота му.

В София имало една група от нечисти хора, на които самото съществуване на Учителя пречело дотолкова, че един ден стигат до идеята да го ликвидират. Останало само да решат, кой от тях ще се заеме със задачата да го прободе с нож. По някакви признаци Учителят почувствал, че го заплашва голяма опасност, така че той по някакъв начин бил предупреден и се подготвил предварително. Когато видял, че при него идва посетител с необикновена физиономия, той разбрал. По-късно ми обясни, че по създанията, които придружават всяко същество, може да се определи неговата поява. По тях ясновидците се запознават предварително със същността на този, който предстои да приемат.

Учителят посреща убиеца с думите: “Аз зная защо си дошъл. Добре! Опитай да изпълниш своята мисия, но помисли какво ще правиш, ако вдигнеш ръка и тя се вкамени във въздуха!” Напълно разколебан, нещастникът пада на колене и моли за прошка. Никой освен него и онези, които го изпращат, не знаел за целта на посещението му. Учителят обаче усетил.

Друг път някакъв тип се промъква при Учителя и преди някой да може да му попречи, се нахвърля върху него и започва да го бие. Учителят рухва окървавен. Ударите по главата го парализират за известно време. За да се възстанови по-бързо, е откаран в планината. Когато отидох да го посетя и го видях в такова състояние - ранен, с глава омотана с бинтове - аз се ужасих. Запреглъщах и заплаках така, както никога не съм плакал. За мен нямаше нищо по-тежко от това да видя Учителя парализиран и ранен. Шокът беше толкова силен и неочакван, че не можех да помръдна. Все едно, че и аз се бях парализирал. В един момент видях как Учителят полага всички усилия с ръка да ме успокои и да ми помогне да изляза от това състояние. О, никога няма да забравя това. За щастие почивката, планинският въздух и разбира се, мислите му и неговата чистота, му помогнаха бързо да се възстанови. Парализата изчезна. По-късно разбрахме, че човекът, който се бе нахвърлил върху Учителя, се разкайвал. Той бил изпратен от хора, които нарастващото влияние на Учителя в България ги безпокояло и решили да му навредят. Той въобще нямал представа на кого вдига ръка.

За да се обяснят заплахите и опасностите, на които Учителят беше изложен, трябва да се знае, че в момента България преживява особено труден политически и социален период. Не е възможно Учителят и Братството, което в навечерието на Втората световна война наброява 40,000 души да останат незасегнати от събитията, които разтърсват страната.

Това се случи в Търново, където живеех с един приятел, също ученик на Учителя. Къщата ни се намираше в лозята далеч от града. Дните ни преминаваха в работа, четене и медитации. Един ден при нас дойде отслабнало, бледо, изтощено, облечено в дрипи и явно много уплашено момче. Ние го нахранихме и след като постепенно спечелихме доверието му, той разказа своята история. Беше анархист. Всички от групата му били разстреляни. Той успял да избяга и се криел от преследвачите си. През няколкото дни, докато се криеше при нас, ние водихме дълги разговори. Той беше изненадан, трогнат от философията на нашето Учение и много скоро у него започна да се пробужда благоразположение към нея. По начало той не беше лош. Беше много честен. Възмущаваше се от неправдите и обстоятелствата, които го бяха въвлекли в редиците на анархистите.

Уборен от нашите аргументи, той реши да захвърли политическите си пристрастия и да се присъедини към Братството. Учителят го прие. Аз убедих момчето, че ако положи усилия и дойде при нас, властите с времето ще го забравят и всичко в съдбата му ще се промени. Той ми повярва и наистина стана един от най-добрите братя. Неговата доброта, благородство и вярност бяха изключителни и ние наистина много го обичахме. Както виждате, между приятелите ми имаше и анархист, когото полицията преследваше като престъпник.
Животът на един учител е осеян с препятствия, борби и опасности от всякакъв вид.Той скъпо заплаща желанието си да носи на хората просвещение. Често съм чувал Учителят Петър Дънов да казва, че няма нищо по-тежко и обезкуражаващо от това да си имаш работа с хора, на които искаш да помогнеш. Да, при цялата негова мъдрост и знания той заявява това, тъй като накрая безконечните упреци и критики го изтощават. Посветените също са човешки същества и вие не можете да си представите колко е голяма заслугата им да продължават своето дело.

В какво се състои делото на Учителя? Цялата му същност се съдържа в името, което дава на школата, която основава: Всемирно Бяло Братство. Винаги съм се възхищавал на идеята на Учителя да даде това име. Нищо не може да се сравни с него по дълбочина, величие и благородство. Това име съдържа в себе си цяла наука. То ни сочи задачата, която трябва да изпълняваме, бележи светлия път, по който трябва да вървим.

Аз не казвам това, за да омаловажа имената на другите движения. Не, някои от тях са много добри и впечатляващи, но никое от тях не обхваща толкова широки и основни понятия като “Всемирно Бяло Братство”. Защото в действителност Всемирното Бяло Братство с неговата духовна същност обхваща не само планетните системи, но и всичко там, Горе. За Братството не трябва да се съди по това, което е тук на земята - шепа хора, които не винаги са много умни и просветени. Истинското Всемирно Бяло Братство, което е горе, е представено от най-еволюирали същества. Тук ние сме само отражение, филиал, ако искате, който изпълнява техните планове, като се облагодетелстваме от тяхната светлина и поддръжка. Но все повече и повече Братството тук долу трябва да се доближава до онова, което е горе. За това е необходимо членовете му да съзнават предимството си да принадлежат на тази необятност.

Вие също все още не разбирате какво значи да принадлежите на Всемирното Бяло Братство. Мнозина се оплакват, че откакто са последователи на Учението, нищо не се е променило. Това е защото са тук само физически, но не и вътрешно. Когато ученикът участва вътрешно в Братството, той не може да не еволюира, да не почувства прилив на сили, да не се обогатява. Но ако се задоволява само с това малко Братство, което съществува на земята, събирайки се с онези, които идват тук, защото не знаят къде да отидат, разбира се, че нищо няма да постигнат. Истинските придобивки не се постигат с външни действия. Трябва да принадлежиш с цялото си сърце, с цялата си душа на Всемирното Бяло Братство, което е горе и да работиш за реализирането на неговите проекти тук на земята.

Бях още млад, когато веднъж изказах пред Учителя своите съжаления за това, че някои братя и сестри напускат Братството. Той ми отговори: “Не, те не напускат Братството. Ако не остават в него, значи, че никога не са му принадлежали. Никога няма да видиш един член на Всемирното Бяло Братство да го напуска.” Това ме накара да се замисля и да разбера, че да принадлежиш на Братството, значи взаимно да се привличате, сякаш сте създадени от една и съща материя. Не можеш да скъсаш с него, както не можеш да скъсаш със себе си. Така че онези, които си въобразяват, че могат да напуснат Братството, се лъжат. Истината е, че Всемирното Бяло Братство, което е Горе, не ги е приело.

Когато се заемете с Учението, вие го правите под контрола на висшите същества. Когато те преценят, че сте преминали изпитите добре, тогава ще ви удостоят с членство във Всемирното Бяло Братство, след което нито ще можете, нито ще искате да го напуснете. Бихте ли предпочели смъртта пред живота? Бихте ли напуснали красивото, за да живеете с грозното или ще се отречете от богатството и заживеете в мизерия? Не! Това ви е ясно, нали?

Занапред медитирайте върху онова, което представлява Всемирното Бяло Братство и ако все пак не можете още да си представите какво представлява братството Горе, опитайте се поне да разберете какво представлява то тук, на земята. Под думите Всемирно Бяло Братство се подразбира , че всички по света са братя и сестри, синове и дъщери на небесния Отец и божествената Майка, Природата, и че заедно имат да свършат една работа в името на доброто и светлината. Защото това символично е духовния смисъл на думата “бяло”, сиреч добро, светлина.

Идеята за светлината е основна в Учението на Учителя. Аз си спомням, че един от първите въпроси, които зададох на Учителя, когато го срещнах, се отнасяше за най-добрия начин за съединяване с Бога чрез медитация. Той ми отговори: “Работата със светлината, защото светлината е израз на божествената прелест. Човек трябва да се концентрира върху светлината, да се потопи в нея, да се възрадва. Чрез светлината се влиза във връзка с Бога.” Да, няма по-добра от работата със светлината. Тя е като океан от живот, който пулсира, вибрира. В него можете да се гмурнете, да плувате, пречиствате, пиете, храните. В нейното лоно можете да вкусите пълнотата.

Аз си спомням и други думи на Учителя от онова време. Той провеждаше все още беседите си в залата на улица “Оборище” в София, преди Братството да се нанесе на “Изгрев”. Един ден преди беседата дойде да го посети един господин, който му поставяше най-различни въпроси. Аз бях там и слушах. Както винаги Учителят се държеше семпло, естествено, достойно и внушително. Той отговаряше учтиво но кратко. Един от въпросите беше: “По какво може да се съди за степента на еволюция на един човек?” “По интезивността на светлината, която този човек излъчва”, - беше отговорът на Учителя.

Този отговор ми направи толкова силно впечатление, че върху него основах голяма част от моето съществуване. Аз разбрах, че според светлината на хората може да се съди за тях. Тази светлина е невидима, разбира се, но се усеща в погледа, в изражението на лицето, в хармонията на жестовете. Тя не зависи нито от интелектуалните познания, нито от някакви инструкции. Тази светлина е проява на духовния живот на човека. Нея трябва да търсим непрекъснато и неуморно в хората.

Като даде името “Изгрев” на терена на Братството, Учителят отново постави ударение на светлината. Там той прекара по-голямата част от времето си до края на своя живот. Много от неговите ученици също се заселиха там в малки светли къщички сред цветни градини без огради. Това беше по-скоро един обширен парк.

При посещение на Изгрев се усещаше кога Учителят е там. Това беше нещо пулсиращо, блещукащо, излъчващо частици жива светлина, топлина и хармония. Привидно нямаше нищо особено, но спокойствието и излъчването на Учителя изпълваха цялото пространство. Когато той отсъстваше, всичко като че ли живееше забавено. Нещо неподвижно, сковано висеше във въздуха. Да, във въздуха преди всичко се долавяше присъствието или отсъствието на Учителя. Защото въздухът и предимно водата са най-чувствителните посредници. Въздухът много бързо се пречиства или замърсява от присъствието на някои същества. Когато прочетох по-късно в езотеричните книги, че човекът притежава своя лична атмосфера, която насища със своите вибрации, за мен беше вече изживян опит. Близо до Учителя аз бях разбрал, че всяко същество разпръсква енергийни частици и потоци, чиято природа съответства на неговата. Ако това същество е нечисто, то замърсява всичко наоколо. Ако е чисто, потопява всичко в своята светлина.

Често, когато си припомням за всичките години, прекарани до Учителя, аз вярвам, че най-важното за мен е, че живях в неговата аура. Всичко, което неговото присъствие излъчваше, отразяваше като частици светлина, работеше, работи и ще работи още дълго време върху мен. Защото това е вътрешен психологически, духовен закон. Благодарение на излъчваните от Учителя частици светлина, учениците изграждат своето субтилно тяло.

На “Изгрев” Учителят всеки ден приемаше посетители, които го търсеха за лични съвети. Три пъти седмично изнасяше беседи. Коледа и Великден не се различаваха по нищо от другите дни. Те преминаваха в молитви, медитации, мисли за раждането, смъртта и възкресението на Христос, но не правехме нищо по-особено. Защото за истински духовния човек всички дни са святи. И дори Коледа и Великден да са по-святи, не намираха място никакви по-специални церемонии. Учителят изнасяше беседа и както обикновено се молехме и пеехме.

Когато Учителят влизаше в залата за беседи, всички ставахме да го поздравим. Неговото излъчване, когато отговаряше на поздрава ни, беше изключително. Аз често се питах защо. Без съмнение уважението, което братята и сестрите проявяваха към неговата личност, пораждаха у него желанието да отговори на техните очаквания и вдъхновението, което го завладяваше, се проявяваше като светлина около него. Много виртуозни артисти казват, че качеството на тяхното изпълнение зависи от атмосферата в залата, от поведението на публиката. Артистът е посредник и вниманието на слушателите кара духът да се прояви чрез неговото изпълнение. Така е и с един духовен водач.

Учителят никога не подготвяше своите лекции предварително. Той познаваше хората с техните проблеми, грижи, страдания и се стараеше да отговори на техните нужди. За да отговориш на хората, не е необходимо нито предварителна подготовка, нито използването на цитати. По атмосферата в залата трябва да усетиш възникващите въпроси. Това именно правеше Учителя и неговата грижа се проявяваше по изключителен начин. Аз често водех приятели да се запознаят с него. Преди да ни приеме, ние разговаряхме помежду си за най-различни неща. Той е следил нашия разговор до момента, в който сме го прекъснали и неговите въпроси към смаяните ми приятели бяха точно върху темата, за която бяха дошли при него.

В своите беседи Учителят се стараеше да отговаря на въпросите на своите ученици. Това, разбира се, съвсем не беше в академичен стил. Той често скачаше от един въпрос на друг, изоставяше една тема, без да е приключил с нея и започваше друга, която също оставаше недовършена. Това създаваше у слушателите впечатление за накъсаност, незавършеност, но именно това беше отражението на живота. И повечето от братята и сестрите излизаха от залата с впечатлението, че Учителят е говорил поотделно на всеки един от тях. По-късно разбрах, че този начин на говорене е най-полезен и аз го възприех.

В лекциите си имаше някои аспекти от езотеричната наука, които Учителя никога не засягаше. Той концентрираше своите обяснения върху Библията, Евангелията, без да ни разкрива нещо от Кабалата, алхимията, магията или астрологията. В България по онова време да се третират тези теми представляваше голяма опасност. Учителят усещаше, че учениците му не са готови, а църквата, която постоянно го дебнеше, непременно щеше да го обвини, че се занимава с черна магия. Толкова малко бяха способните да разберат и приемат неговите коментари за Евангелието, че какво остава за Дървото на Сефиротите, чакрите, езика на символите! Да се спомене само прераждането тогава беше скандално. Но аз знаех, че философията на Учителя стигаше по-надалеч от това, което можеше да разкрие в своите беседи и книги. Многократно като съм споменавал името на моя Учител Петър Дънов, някои възкликваха: “Петър Дънов! Кой е този Петър Дънов? Един неизвестен! Ако говорим за Мойсей, Питагор, Буда, Зороастър, да, това са велики Учители, но Петър Дънов!” В действителност приемайки Учението на Учителя, аз приех Учението на Христос, един от най-великите Учители на човечеството.

По време на един събор, състоял се в Търново, Учителят покри стените на залата с разноцветен копринен плат и окачи много красиви табла, представляващи геометрични фигури. В съседната, много по-малка стая, нареди множество символични предмети. Който влезеше в нея, трябваше да медитира няколко минути в тишина. В стаята цареше атмосфера на необикновена мистика. Съзерцавайки предметите, усещаш как се пренасяш в един свят на красота и светлина, който не може да се опише. Чистотата, създадена от Учителят на светлината, обливаше всеки. С пристъпването в стаята светлината заговорваше и създаваше силен ослепителен ефект.

На този събор Учителят ни предсказа, че науката на бъдещето ще бъде науката за светлината и цветовете. Колкото и слаба, и безобидна да изглежда тази субстанция, тя притежава най-голямата сила във вселената. Тя е задвижила Сътворението. Благодарение на нея живеят камъните, растенията, животните, хората и световете се въртят. Това изразяват първите думи от Евангелието на Св. Йоан: “В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез него стана и без него не стана нищо, от онова, което е станало.” Да, всичко сътворено произхожда от първичната светлина - Словото.

Между фигурите, които украсяваха залата, в която Учителът ни въвеждаше имаше една чудно красива пентаграма. Такава звезда с пет лъча аз не бях виждал дотогава. В средата и около звездата имаше изрисувани символи, между които едно дърво окичено с плодове. Всеки лъч носеше името на едно човешко качество: мъдрост, истина, правда, любов, добродетел. Това са петте качества на Христос - идеалния човек.

Тези качества, трябва да развиват хората у себе си. Ето защо Учителят ни даде следното правило: “Поставете добродетелността за основа на вашия живот, правдата за мерило, мъдростта за бариера, любовта за наслаждение и истината за светлина.” Ако поразсъждавате върху съдържанието на тази заръка, ще се убедите колко забележително истинска е тя. Добродетелността е единствената солидна основа, върху което може да легне едно творение. Дори и най-красивото и интелигентно творение би рухнало, ако не го поддържа добротата. Правдата е качество за мярка. Да си справедлив, както показва везната - нейният символ - е необходимо да постигнеш равновесие: да добавиш към едната страна, или да отнемеш от другата, колкото трябва и когато трябва. Мъдростта е бариера, която ни предпазва от заплахата от външни и вътрешни врагове. Дори да притежаваме всичко друго, като богатство, знания, слава, лишени от любов, ние ще загубим вкуса към живота. Колкото до истината, тя е светлината, която озарява нашия път. Без нея ще се озовем в мрак и заблуждения.

Учителят нямаше навика много-много да обяснява. Той се изразяваше с твърде кратки формули, като оставяше на учениците да полагат усилие да разберат какво е искал да им каже. Като млад ученик аз често се питах, защо той оставяше много от фразите недоизяснени. Това водеше понякога до големи недоразумения. А аз говоря, говоря, обяснявам, обяснявам, но дали съм по-добре разбран? Само Господ знае!

Гласът на Учителя беше благ, но твърд и плътен. Този глас ни усмиряваше но и ни вдъхваше увереност. Затова ние излизахме от всички негови беседи в най-добро разположение и вътрешно уравновесени. Когато говореше, мен силно ме впечатляваше ритъма, на който подчиняваше своите жестове, поведение и думи в една пълна хармония и извънредно спокойствие. Такъв ритъм не може да се постигне изкуствено. Това е плод на една истинска наука. Човек трябва да познава и разбира природните закони, да се съобразява с тях вътрешно, за да постигне ритъма, който блика и се излъчва от всички клетки. Тук важна роля играе характерът. Големите учители не си служат с трикове, за да впечатляват хората. Те са семпли, естествени, а силата на тяхното слово идва от самата им душа, от откровенноста и истината, идващи отвътре. На това се дължи магическото им влияние.

Аз не претендирам, че съм проникнал във всички тайни на ритъма, но разбрах, че само простотата докосва и въздейства на човешкото сърце, докато от изкуствените неща поведението и словото губят смисъл и сила. Когато говореше, Учителят никога не изневери на простотата и естествеността на своето държание, никога не наруши хармонията и чудесния ритъм, свойствени само за него. От Учителя аз усвоих изкуството да слушам онези, от които мога да науча нещо. Ако поставим за известно време стоманен къс до магнит, стоманата ще се намагнитизира - магнитът ще є предаде от свойствата си. По същия начин ученикът, запознат с този закон, остава при своя учител, за да поеме от неговия живот, от неговата любов и светлина. Така един ден самият той ще може да помага на другите.

Когато Учителят говореше, аз винаги търсех начини, които биха ми позволили да се доближа колкото е възможно до неговия дух. На неговите беседи например, не сядах на първите редове, за да съм колкото може по-близо до него. Оставах в дъното на залата, почти винаги прав до вратата. Фактически бях най-отдалечен от него, но разстоянието стимулираше моя поглед, душата и мислите ми, които преодоляваха разстоянието, което ме делеше от Учителя и се чувствах много по-близо, отколкото, ако бях физически до него. Аз прониквах в него, в главата му, защото исках да зная как той вижда нещата, как ги чувства и възприема; исках да бъда страница, върху която той да пише. И както слънцето с времето пише със своите лъчи върху земята, така Учителят да пише всеки ден върху страницата, която съм аз. Словото, мисълта на един учител може да се съдържа в книги, но книгите от хартия са дребна работа. За един учител най-важното са живите книги. На него му е необходимо учениците му да му бъдат живи книги. Предимно в тях той пише, в техните глави и сърца сее семената на своето Учение с надеждата, че ще дадат плод навсякъде по света.

Учителят често ме канеше на разговор. Когато влизах при него, ме очароваше чуден аромат, който не можеше да се сравни с никой друг. Едно ухание, не на цветя, нито на плодове, нито на нещо друго, изпълваше стаята. Това сигурно беше аромата на неговото сърце, на неговата душа. Бях твърде млад тогава и не бях още способен да си обяснявам нещата, но при всяко посещение усещах като парфюм един и същ аромат на чистота, святост, който никога и никъде след това не срещнах. Това ухание в действителност не съществуваше. Вероятно моята душа го долавяше в астрален план.

Когато Учителят ме приемаше за разговор, аз не се задълбочавах в онова, което ми говореше, а и не бих могъл да следя хода на неговите обяснения. Доколкото можех, се опитвах да приемам думите му и да ги изживявам, сиреч да почувствам цялата ум красота и духовна стойност. Преди да ги разбера, смятах, че е по-важно да ги почувствам. След срещата, още по пътя за дома, който ми отнемаше към 45 минути, аз мислено възстановявах цялата среща. Търсех в паметта си не само думите на Учителя, но и начина, по който ги е изрекъл, изражението на лицето му, интонацията, жестовете, погледа, усмивките. Това съвсем не беше лесно. Аз не успявах да го постигна от първи път. Една след друга в паметта ми изникваха подробности, аз ги запомнях, свързвах ги, след което продължавах да се концентрирам и задълбочавам. Появяваха се нови думи, нови уточнения, аз ги подреждах и така до момента, в който почувствам, че всичко съм подредил. И се чувствах щастлив и горд, че съм пипнал за гушата моята памет и съм я принудил да възстанови всичко преживяно.

От нашите разговори аз особено държах на неговите обяснения за теорията и нейното приложение на практика, на познанията и на истинската работа. Когато човек е млад, е склонен да вярва, че няма нищо друго, освен дейността на мисълта, която се изразява в четене, учене, мислене. Учителят, който явно е забелязал подобна тенденция у мен, ми каза: “Който се впуска в действие без достатъчно познания, върши само пакости, а онзи, който се задоволява да трупа познания, макар и най-висши, остава непродуктивен. В духовния живот е по-важно да се реализира и за това е достатъчно да се знаят малко неща, но това, което се знае да се прилага на практика.”

Тези негови думи ме поразиха. Аз все повече и повече се убеждавах в мъдростта и задълбочеността на Учителя. Да, той е изминал много дълъг път и познаваше истината. Затова аз ден и нощ благодаря на Небето, че срещнах моя Учител и разбира се, че бях удостоен с неговото благоразположение.

Често по време на разговор той имаше навика да повтаря следните три думи: