Овд и сиф създаване, организация и действие

Нека разгледаме въпроса от чисто технически аспект и се опитаме да видим да ли нещо от самата структура и организация на двата военнополитически блокове не прави единия по-добър, по съвършен от другия.

Според Варшавския договор и по точно според постановеното в член от 6-11 се обявява намерението за създаване на обединено военно командване на въоражените сили на страните по договора, което ще функционира на принципа на съвместно дефинирани принципи. Естествено заложен е принципа на равнопоставеност между страните, въпреки, че водещата роля на СССР се подразбира, а по късно и доказва с оглед на определени исторически събития, които опорочават идеите залегнали в договора.

Поради необходимостта от консултации на страните по всички по важни въпроси, касаещи сигурността и отбраната във вътрешен и външен аспект се създава и политически орган- Политически Консултативен Комитет. В този ПКК се предвижда всяка страна да бъде представена от член на правителството или всеки един специално определен представител. При необходимост ще бъдат създадени и други спомагателни органи.

Страните се задължават да не участват в други коалиции или обединения и да не скючват споразумения, които се различават от поетите към договора ангажименти.

Клаузата, която вече бе спомената и която се различава от договора за НАТО е отвореността на организацията към участието и на други европейски страни, които не принадлежат към социалистическия строй и споделят различни принципи и методи на управление. Друга много важна клауза, която различава ОВД от НАТО е факта, че Варшавския договор е срочен, а срокът му е определен на 20 години. Отбелязано е също така в случай на възникване на всеобща европейска организация , която да преследва същите цели ОВД ще загуби ефективността си и ще спре да съществува.

От това постановление ясно се вижда, че ОВД се създава , за да преследва ясни политически цели и с тяхното сбъдване се предвижда и преустановяване съществуването на организацията. Договорът предвижда края на организацията, но дали става въпрос за известно предвиждане на историческите събития или клаузата е пореден пропаганден трик. С отпадането на противопоставянето отпадат и основните предпоставки и причини за нейното съществуване. Интересен е въпросът дали ако СССР се бе оказал по-силен в надпреварата и бе спечелил Студената война НАТО от своя страна щеше да спре да съществува. Това би било едно логично развитие, въпреки че договорът за НАТО изобщо не предвижда подобна възможност. Проява на далновидност ли е проявена от създателите на договора за ОВД или срочността на договора е отново демонстрация на демократичност и има пропаганден характер наред с клаузата за по- голяма отвореност. Пределно ясно е, че допущането на други страни от друг политически, социален и идеологически строй е ако не невъзможно, то алогично,отнесено към специфичните условия на Студената война. Не може за учредителите да не е било ясно, че това е само една политическа декларация, по важно е какво точно се крие зад нея –проява на демократизъм или демагогия?

Основният форум за консултации и сътрудничество между правителствата на страните –членки на НАТО по въпросите , засягащи тяхната обща сигурност е Северноатлантическия съвет. Това е органът, който би могло да се каже, че в известен смисъл съответства на Политическия консултативен съвет на ОВД. Решенията в Съвета се вземат с консенсус като всяка страна – членка има правото да изрази своята позиция по разглежданите въпроси.

Като организационни структуриране НАТО е по усложнена. Тя включва комитет по планиране на отбраната, група за ядрено планиране, военен комитет , регионални военни структури. От организационна гледна точка може да се каже , че НАТО съумява да изгради много по- ефективни и работещи структури с по висок коефицент на реален демократизъм. Начинът, по който се вземат решенията изискват по- широка подкрепа и съгласието на всички страни, които в резултат на създадената процедура много по-трудно биха могли да бъдат повлияни от едностранно налагани им решения. Подобно управление, където съществува реална дискусия и конструктивен реален консенсус има много по-големи шансове да оцелее и да допринесе за по-доброто състояние не само на европейската, но и на световната сигурност. Може да се приеме , че целите и функциите на НАТО извън ролята и значението си в борбата за политическо и военно надмощие над конкурентната система, изиграват и много съществена вътрешна за самия алианс роля. Процесите на интеграция в Западния блок придобиват реални измерения. Призивите за икономическа и политическа интеграция в рамките на социалистическия лагер са по-скоро налагани изкуствено от СССР и не успяват да придобият реален обхват и размери. Функционирането на НАТО се оказва много по-успешно и то не поради факта, че Западната система надделява в противопоставянето. По правилно би било да се твърди обратното, че системата надделява, защото функционира ефективно. Доказва го и факта, че Северноатлантическия пакт продължава да функционира и днес, въпреки отпадането на основната заплаха, която породи неговото основаване.

Истина е, че след съдбоносните промени НАТО бе изправена пред нелеката задача да реши въпросите относно своето бъдеще- дали да прекрати съществуването си или да реорганизира дейността си така че да я пригоди към новите условия. Изборът бе направен в полза на втория вариант. НАТО реши да поеме функциите на онази европейска организация за сигурност, която да обедени цяла Европа като включи страните от бившия Варшавски договор.

През 1991г.бе създаден Северноатлантически съвет за сътрудничество, който включва освен 16 страни- членки на НАТО и 7 Централноевропейски страни като Албания, България, Република Чехия, Унгария, Полша, Румъния, и Словакия, 12 бивши съветски републики и 3 Балтиийски държави, Финландия . Словения и Швеция имат статут на наблюдатели.

НАТО ДНЕС

Дори след отпадането на политическото и идеологическо основание за съществуване на НАТО, алиансът успя да запази , дори да увеличи своето значение за европейската сигурност и отбрана. В подкрепа на това твъредение бих могла да цитирам някои от основните полтически постъпки, които бяха направени с цел да се съхрани жизнеспособността и влиянието на организацията след края на Студената война.

Лондонската декларация от срещата на върха на Северноатлантическия съвет юли 1990 г обяви официално трансформацията на НАТО. Заложените в нея промени целяха адаптиране на организацията към новите политически и военни реалности. На същата среща съозниците от НАТО преразгледаха основно стратегията на организацията и поканиха СССР и страните от Централна Европа да развият сътрудничество.

Декларацията от Рим ноември 1991г. за Мира и Сътрудничеството още веднъж подчерта новите цели на НАТО в светлината на променените условия. Декларацията също така акцентира и върху заплахите пред сигурността като разпространението на оръжие за масово унищожение, регионалната нестабилност, тероризма. Тя очерта и бъдещите задачи на НАТО в тясно сътрудничество с ОССЕ, ЗЕС, ЕС, Съвета на Европа относно създаването на нова европейска система за сигурност. Срещата в Рим също така създаде и Северноатлантическия съвет за сътрудничество?На учредяването на Съвета присъствуват 16 страни- членки, 6 централноевропейски страни, 3 балтийски републики(декември 1991). На втората сесия на Съвета март 1992 новите независими републики на бившия СССР станаха членове, юни се присъедини и Албания.

НАТО започна да играе сериозна роля в света след Студената Война. Дали неговата роля е положителна или отрицателна тепърва предстои да се оцени. Ролята на единствения “полицай” обаче предизвика и продължава да предизвиква противоречиви реакции. От една страна организацията се превърне в притегателен център за всички страни –членки на бившия Варшавски договор, които останали без “чадър’ побързаха да потърсят гаранции за своята сигурност в НАТО. Желанието за членство се увеличи неимоверно много. От друга страна обаче намесата на алианса в сръбската криза породи много въпроси относно принципите, от които НАТО се ръководи. На преден план сякаш изникна въпроса не е ли НАТО почти напълно доминирана от САЩ по начина, по който Вършавския договор бе доминиран от СССР и подобна намеса във вътрешните работи на една суверенна държава не е ли продиктувано единствено и само от интереса на единствената свръхсила в света.

През 1992 г. НАТО повлиа на ООН да наложи икономически санкции над Сърбия и Черна гора и военно ембарго срещу всички бивши югославски републики, както и забрана за полети над Босна и Херцеговина от Април, 1993 ( с решение на Съвета за сигурност на ООН)

Срещата на върха януари 1994 прие някои от предложенията на Клинтън , които целяха по- нататъшна адаптация към европейскта система за сигурност след Втората Световна война. Положено бе началото на програмата Партньорство за мир, която разширява и засилва политическото и военно сътрудничество между НАТО и бившия съветски блок, както и с някои от традиционно неутралните страни в Европа. Партньорство за мир обаче не дава допълните гаранции за сигурност.

Същата среща прие и концепция за Обединени съвместни учения, които да направят военните структури на НАТО по- гъвкави.

Целта на моето изложение обаче не е да се спирам нито на инициативите, които НАТО предприе след отпадането на основната му конкуренция, нито на промените, които бяха извършени с цел да се пригоди организацията към новите условия. Представлява интерес въпроса доколко принципите на НАТО съответстват на политическите декларации и действия, както и на военните интервенции с участието и под егидата на НАТО. Тази роля на организацията обаче тепърва предстои да се анализира и оценява. Възможно е да бъде направена и професионална съпоставка на подобни интервенция от страна на НАТО и на ОВД.

ЗНАЧЕНИЕ НА ИНТЕРВЕНЦИИТЕ В УНГАРИЯ И ЧЕХОСЛОВАКИЯ

По- подробно бих искала да посоча две интервенции на ОВД, които се извършиха в пълен с разрез с политическите декларации и постулирани принципи. Събитията в Унгария 1956 г.и в Чехословакия през 1968 г.предизвикаха остра криза в системата на ОВД и до голяма степен подрониха нейния авторитет. Те се оказаха ако не първите, то много съществени маркери на вътрешна криза в ОВД и в цялата система, изградена от СССР. От разстоянието на времето се вижда, че нахлуването на съветската армия в две от най-развитите страни, които поради исторически обстоятелства се намираха в съветската сфера на влияние, бе напълно неоснователна и в противоречие с всички декларирани принципи. Военната интервенция през 1956 и особено 1968 г ясно показват, че СССР се оказва неспособен да въздейства политически върху своите сателити. Прогресивната загуба на влияние и обективната невъзможност да се справи с други средства с надвисналата заплаха принуждават ръководството на ОВД да действа решително и да използва военна сила не за разрешаване на външноикономически проблем, а за да потуши нарастналото вътрешно недоволство от неефективността на една система. На първо място винаги се сочат икономическите фактори и това е логично, защото благосъстоянието на народа е това , което определя дали дадено социално управление ще просъществува или не.

. Историята показа обаче , че и двете образувания не веднъж се отклониха от своите принципи и не веднъж атмосферата на противопоставяне взе връх като създаде инфарктни ситуации пред световната политика и човечеството като цяло. По- рано бих се изкушила да обясня разпадането на ОВД и на цялата система , изградена от СССР с аргумента, че те се отклониха от следването на тези принципи и по този начин направиха съществуването си безмислено, а самото функциониране на изградената въз основа на подобни идеали ОВД като неефективно. Така би било ако приемем за чиста монета написаното и не обърнем внимание на политическата действителност. Истина е , че двете системи преследваха свои инетерси и се вплетоха в една жестока борба за надмощие и смея да твърдя почти еднакво се отклониха от общочовешкото от красивия идеал за свобода и демокрация, човешки права, които на думи само самотвержено защитаваха. На всеки трезвомислещ човек е пределно ясно, че “образа на врага” преследваше политически цели и че дори и сега, когато е минало време, ние все още не можем да дадем ясна оценка затова кое е черно и кое бяло. Това е така, защото в реалния живот, още повече в дипломацията и професионалната политика подобни наивни контрасти не могат да съществуват. И в реда на тези мисли възниква въпроса какво направи НАТО и западните структури като цяло по- жизнеспособни? Ако не победата на идеала, на демокрацията, както често се изтъква, но което считам за неоснователен и недостатъчно задълбочен аргумент, предопредели победата на Западния блок?Дали надмощието на военната сила или слабостта на съветската икономика? Не е ли възможно да говорим по- скоро за загуба на Съветската система, а не за победа на американската?

Тези въпроси, по мое мнение, биха могли да провокират една много сериозна дискусия. С цел да се опитам да докажа, че по-скоро слабостта в икономиката и недалновидната икономическа политика на СССР, наред с редица дипломатически грешки предопределиха рухването на целия блок, който не можеше повече да посреща икономическите и пазарни реалности на един все по –напредващ технически и интегриращ се икономически свят, бих искала да разгледам създаването и функционирането на една друга много важна структура, а именно Съвета за икономическа Взаимопомощ. Едно подобно разяснение би могло да ни помогне да намерим липсващата част от общата картина и да си отговорим на въпроса защо нито СИВ , нито ОВД надживяха конфронтацията. Би могъл да се даде и опростен еднозначен отговор като този, че това бяха структури на една система, която вече не съществува и е логично да преустановят съществуването си и те. Това безспорно е така, но по- интересен е въпроса какво в тяхното функциониране или нефункциониране доведе до гибелта на цяла една половинвековна система. Разсъждавайки върху този въпрос може да се твърди, че отговорът е комплексен, че и едната и другата структура заедно носят отговорността за случилото се, а не всяка поотделно. Освен върху недостатъците на всяка поотделно би могло да се погледне глобално. Небалансираното управление на двете също може да се изтъкне като причина за тяхното погиване. Концентрирането върху военностратегическия фактор, например обременява икономиката и я прави нежизнеспособна, неспособна да отговори на растящите пазарни изисквания и да бъде конкурентно способна на икономическия интегрирания Запад и на новите икономически сили като Япония.

До 1960 дейността на СИВ може да се определи с термина “сътрудничество”. Едва през 1971г.с развитието на цялостна програма за по-нататъшно разширяване и подобряване на сътрудничеството, както и за по-нататъшно развитие на социалистическата икономическа интеграция, дейността на СИВ бе официално кфалифицирана като “интеграция”. Но както вече отбелязахме доминирането на СССР в СИВ е функция от икономическата, политическа и военна сила. СССР притежаваше 90% от земята и енергиийните ресурси в рамките на СИВ, 70% от населението, 65 % от националния доход, както и промишления и военен потенциал-втори в света след САЩ. Това са показатели, които не са без значение в управлението на една организация. Ако и САЩ да притежава най-голямата икономическа , военна и промишлена сила в света, страните от Западна Европа по никакъв начин като степен на развитие и жизнен стандарт не можеха да се сравнят с тези, принадлежащи към политическия блок. Неефективните пазарни механизами, технологичната изостаналост на самия лидер СССР, както и погрешния метод да се налага отгоре модел в страните от Източна Европа, който не съответства на условията в тези страни допринесоха до голяма степен не само за краха на организацията СИВ, но и на цялата система. Смея да твърдя дори, че нефункционирането на СИВ, допуснатите в икономическата сфера грешки и липсата на достатъчен потенциал и сравнително равностойни партньори на СССР разбиха съветската икономика. Тя бе ограбена от своите “другари”, които поради своята изостаналост вместо да предоставят сътрудничество се нуждаеха от икономическа помощ. В този ред на мисли по правилното название на СИВ би било не Съвет за икономическа взаимопощ, а съвет за икономическа помощ. В този контекст бих искала да проследя грешките, които СССР допусна и които доведоха до разпадането на СИВ.

1) отказа на СССР да си сътрудничи икономически с Запада обрече организацията на провал от самото и създаване. Тя бе мъртвороденото дете на едно безмислено и упорито противопоставяне. Още на втората сесия на СИВ през август 1949г. се препоръчва страните да съсредоточат стокооборота главно помежду си и да преустановят изцяло вноса на кредити и инвеститорски обекти от капиталиситическите страни. СИВ от самото начало се обособява като една затворена икономическа зона под прякото влияние и въздействие на метрополията СССР. Съгласно утвърдените пазарни механизими за опитните икономисти не е било трудно да прогнозират, че едно такова образувание няма шанс да оцелее и че рано или късно тази затворена система ще трябва да се отвори към все по-глобализиращото се пазарно стопанство. Освен това в СИВ се включват страни с много различна организация на икономическия живот, с различни потребности и възможности. Освен страните от Източна Европа към СИВ се присъединиха и МНП (1962), Куба (1972), СРВ (1978). Съгласно член 2, праграф 2 от устава на СИВ организацията е отворена за всички страни, които споделят нейните икономически принципи и са съгласни с условията за членство. Организацията вклюи в пределите си и обширна азиатска територия. Въпреки че по този начин се създаде илюзия за отвореност на пазара обективността изисква да се подчертае, че в случая би могло по-скоро да се говори за утежняване и обременяване на функционирането на организацията, тъй като не се присъединиха равностойни партньори, които биха могли да допринесат с нещо. Присъединяването бе икономически безогледно и главно по политически причини. Световният опит доказа обаче, че не може едно икономическо формирование да обслужва само политически цели и да си служи със съответните политически механизми.

2) Налагането на съветския модел под формата на колективизация и индустриализация не навсякъде имаше желания ефект, тъй като условията в различните страни са различни.

3) Национализацията и кооперирането в селското стопанство по пътя на същата логика претърпя неуспех.

4) Изостаналостта на СССР доведе до коопериране с насилствени и административни методи

След първия етап на колективизация (началото на 50-те) в Полша, Чехословакия и Унгария тя бе фактически отменена, а частната собственост върху земята - възстановена.

5)пренебрегването на пазарните стимули и изолацията от световните пазари би направил всеки един модел на икономическо управление нерентабилен. Липсата на обмяна на опит между западни и съветски специалисти също се отрази негативно и то от двете страни на “желязната завеса”

Йерархията на СИВ се състоеше от Сесията на Съвета за Икономическа Взаимопомощ, Изпълнителния комитет на съвета, Секретариат, четири съветнически комитета, 24 постоянни комисии, 6 междудържавни конференции, 2 научни института и няколко асоциирани организации.

Сесията основно изследваше проблемите на социалиситическата икономическа интеграция и направляваше дейността на Секретариата и останалите подчинени организации. Всяка страна назначаваше по един постоянен представител, който да осъществява връзката между членовете и Съвета между годишните срещи. Извънредните срещи като тази през 1985 г., например се свикваха със съгласието на поне 1/3 от броя на членуващите и обикновено се състояха в Москва.

Най-глвният изпълнителен орган на СИВ Изпълнителният комитет изработваше политическите препоръки и следеше за тяхното осъществяване в периода между сесиите. Изпълнителният комитет заседаваше на всеки 3 месеца в Москва

Четерите съвещателни комитета бяха Комитет за Сътрудничество в планирането, Комитет по Научно и Техническо сътрудничество, Комитет за доставка на материали и техника, Комитет за Сътрудничество в областта на машиностроенето. Най- важен от четерите беше Комитетът за Сътрудничество в планирането, тъй като основната му задача бе да координира националните икономически планове на страните-членки. В него се изработваха проектоспоразумения за съвместни проекти, след което те се предоставяха на страните за одобрение. Ако неговите решения не изискваха одобрение от страна на националните правителства Комитетът би представлявал наднационален планиращ орган.