Овде дърво столовито, грановито
Изтегляне 387 Kb.
|
| - Бабо хаджийке - промълви тя.
Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре - младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, "Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е така. Кой ще ме вземе - сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години... Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам... Пък ето, сама го извиках от пътя..." Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо - всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички - толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: "Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост... Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон... Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам..." Тя изеднаж се успокои: "Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим." Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното - на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки. Вече се смрачаваше. Стоян бе нацепил дървата и ги внасяше в плевнята. Сетне младата жена го видя как излезе облечен в кожухчето; край него унило поклащаше опашка кучето му. Тя отчупи доста голям къшей хляб, сложи върху хляба бучка сирене и като излизаше вън, дръпна набързо една овехтяла вълнена черга. - Ела - извика тя от стъпалата на чардака. Стоян Глаушев свенливо се приближи. - Вземи - каза тя и като гледаше кучето с намръщен поглед, додаде: - И ето туй, да се завиеш. Той взе хляба и чергата и негли се чудеше де да ги сложи. Като не знаеше що да каже, изведнаж попита: - Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян? В строгите очи на момата проблеснаха весели искри: - Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци. Той се усмихна глупаво и без да я погледне, отново попита: - Ами тебе как те викат? Тя се намръщи и не отговори веднага. - Султана - рече най-сетне и бързо се прибра вкъщи. Стоян Глаушев се запъти направо през снега към плевнята и преди още да стигне там, отхапа от хляба голям залък. Шаро скочи отгоре му с предните си нозе и протегна влажната си муцуна към хляба. Стоян дигна двете си ръце и избъбра с пълна уста: - А ти даде ли ми вчера, когато ти хвърли агата цел комат? Той му хвърли един доста големичък къс и като го почака пред вратата на плевнята, продължи престорено сърдито: - Ще те пусна вътре, ама да не мислиш, че ще те прибера под чергата! Топли се с твоя си кожух. Беше му весело и като нямаше с кого да си поприказва - приказваше с кучето си. VI.
Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх. Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята, Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и пак се върна в плевнята: "Те, гражданите, спят до късно..." И остана да чака изправен сред плевнята - докато се раздени добре и дано се мерне някой на чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място. Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже отнякъде - тъкмо нея да попита. Ето от кумина се изви синкав дим и младият момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не нарушаваше тишината в старата къща. Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял. Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и влезе вкъщи. Слънцето изгря, от стрехите звънко се точеха сребърни жици, по улиците лъщяха локви и вадички. Чаршията беше необикновено оживена, за първи път след дългите зимни месеци. Стоян Глаушев шляпаше бавно с мокрите си опинци по размекналия се сняг и калните локви, спираше се тук и там, като да бе забравил накъде бе тръгнал, а и наистина не знаеше къде да иде. Секирата висеше на лявата му ръка ненужна - нямаше вече студове, нямаше дърва за цепене. Стоян се усмихваше виновно на закачките на чирачетата, които му се присмиваха или се опитваха да плашат и дразнят кучето му. Не беше пазарен ден и той, селянинът, беше като бяла врана в чаршията. Всичко би било добре най-сетне, но да не беше толкова гладен. И тия дръзки гражданчета, които го закачаха, да бяха му показали поне къде да отиде да поработи, да се нахрани. Беше му тъжно, а се усмихваше и се чувствуваше някак виновен за глада си, за своята безпомощност тук и за тая смътна тъга, която бе стиснала сърцето му. Така, лутайки се, той се озова пред вратата на една казанджийска работилница и се спря там. От вратата надолу се слизаше по няколко стъпала в широко помещение, изкопано в земята, а негде по средата на утъпкания пръстен под беше голямото огнище. Чирак размахваше с всички сили дебелия, дървен лост на духалото, шумеше и съскаше там буен синкав пламък. Застанал до огнището, възстар мъж с мешинена престилка и със запретнати ръкави зорко наблюдаваше огъня. Около голямата наковалня наблизу стояха десетина мъже, прихванали дългите дръжки на големи тежки чукове. Тоя при огъня дигна ръка и духалото престана да пъшка, огънят се дръпна надолу, в огнището остана куп букова жар, която чезнеше бързо в белия сяй на разтопен метал. Майсторът при огнището разчисти с дълга влажна метличка останалата жар и гребна оттам с голяма желязна лъжица. Разтопената мед се поклащаше тежко в дълбоката лъжица, покапаха няколко бели, огнени капки. Майсторът ловко изля нажежената течност в калъп и отново посегна с лъжицата към огнището. Не след дълго на пръстения под бе търкулната една яркочервена пита. Медта бе започнала да се втвърдява, майсторът я грабна с дълги клещи и я тръшна, огнена и тежка, на голямата наковалня. В това време десетмината мъже се наредиха в полукръг около наковалнята, надигали тежките чукове. И майсторът подвикна, даде знак, стисна клещите с две ръце. На другата страна на работилницата бяха насядали на широк тезгях други работници, които очукваха с малки чукчета медни гюмове, тепсии, тенджери, сахани, а в отсрещния тъмен ъгъл двама чираци калайджии, опрели ръце на стената, усърдно се въртяха и излъскваха други съдове с босите си нозе. Ала глухият съсък на пясъка в нозете им и преплитащите се звънки удари откъм тезгяха изведнаж бяха заглушени от тежките удари на десетте чука, които падаха с голяма сила върху огнената пита на наковалнята един след друг, бързо и стройно: "Та-ка-та-ка-та-ка-так!" И пак отново. Медната пита тъмнееше и ставаше все по-широка и по-тънка под ударите, които се сипеха върху нея. Стоян Глаушев стоеше на вратата и наблюдаваше захласнат работата на тия мъже долу. Да можеше и той да дигне един от тия големи чукове - това беше и работа, и весела игра в същото време. Той не забеляза как се приближи към долния край на стълбата един стар човек със сини очи, цял побелял, с червено като мед лице и с тъкана престилка на черни и тъмночервени резки. Старецът махна с ръка на Стояна и викна през гърма на чуковете: - Какво искаш, селянче? Требва ли ти нещо? - Не ми требва... - започна Стоян, но се смути, че и сам не чуваше гласа си, та извика: - Дайте и на мене един чук! Да чукам, да чукам и аз... Сега старият го погледна с друг поглед. Сетне, както беше попрегърбен, се обърна към работниците около голямата наковалня и пак погледна селянина. - Слизай долу - каза той изведнаж. Стоян се спусна по стълбата, а и кучето след него. - Изпъди кучето вън - каза му старецът и все го разглеждаше със своя съсредоточен, но спокоен старчески поглед. - Аха - цял потрепна, прекалено послушен, Стоян-обърна се, размаха дори секирата: - Ош бре! Вън, вън! Шаро се уплаши в първия момент, скочи на първото стъпало и погледна оттам стопанина си с недоумение; после, по на две, по на две крачка се изкачи по останалите стъпала, прескочи и прага на вратата и остана там, види се, схванал най-сетне сериозността на положението. Стоян остави край стената секирата, съблече си кожухчето. Дадоха му един чук и му посочиха последното Място в редицата. - Ще гледаш другите - рече му майсторът при голямата наковалня. Не беше много тежък за Стояна големият чук и когато удари с него за пръв път, майсторът изблещи очи и викна: - Ехей! Полека! Ще продупчиш бакъра, полека! И Стоян започна да удря полека, но необикновената му сила все се усещаше. Така той дълго време въртя тежкия чук, неуморим, усърден. Работата бе привършена късно следобед. Стоян Глаушев бе премалял от глад, но не каза нищо за хляб, а попита майстора: - Да дойда ли утре пак? Майсторът посочи към тезгяха. Там беше старият. Стоян пристъпи и повтори: - Да дойда ли утре пак? - Да дойдеш. Ама рано, по-рано да дойдеш. Вземи за хлеб - додаде старият майстор и хвърли на тезгяха една медна монета от десет пари. - Кучето - продължи той, като че ли случайно се досети, - кучето нема защо да водиш со себе си. То тука не може да ни върши никаква работа. Като излезе от работилницата, Стоян се спря още пред първата срещната хлебарница и за тия десет пари купи цял сомун. Още там, пред хлебарницата, изяде целия сомун, като не забрави, разбира се, мълчаливия си другар. Отмина по-нататък и се спря на един ъгъл. Той чувствуваше в здравото си тяло сладостта на умората, беше сит и гледаше наоколо с радостно светнали очи. И Шаро махаше с опашка доволен, черното петно над лявото му око стоеше все тъй като накривен калпак. Стоян поклати глава: - Въртиш сега опашка, а? А тя, опашката ти, не е толкова тежка, колкото чуковете в казанджийницата... Едва по здрач, когато вече всички дюкяни бяха затворени и улиците из чаршията бързо пустееха, Стоян Глаушев наново почувствува страх: де ще нощува, дали ще го пуснат пак в плевнята? Тъй, в страха си, като не знаеше къде другаде да отиде, той се запъти към старите, рухнали хаджи Серафимови конаци. Влезе в широкия двор и веднага видя на оградата на чардака шарената черга, с която се бе завил предната нощ. Ала не на същото място, дето я остави той сутринта, а по-нататък. Малко преди това хаджи Серафимовата внука отново бе я изнесла. Той взе чергата и се поспря там, с очи към малките прозорчета - дано да излезе тя, да й се обади, да й каже, че бе работил, че утре пак ще иде на работа. Откъм къщата не се чуваше ни звук, ни глас и Стоян се отправи към плевнята. И като вървеше нататък, по снега, който бе останал тук-там, забеляза следи от стъпки, от нейните толкова малки стъпки. Тя, значи, бе влизала в плевнята, в неговата плевня. Стоян се усмихна и сам не знаеше защо. Прибра и кучето в плевнята, затвори вратата. Докато още светеше вън, той легна в яслите и заспа блажен сън - уморен, сит и с неясни, но хубави надежди в сърцето си. VII.
Неделен ден беше, а бяха минали две седмици, откакто младият селянин нощуваше в плевнята на пустеещите хаджи Серафимови сараи. Не се случи нищо особено през тия две седмици. Стоян излизаше рано сутрин и се прибираше привечер. През първите няколко дни голяма грижа за Стояна беше Шаро. Не можеше да го върне в родното си село, пък и жал му беше да се раздели с него. Не можеше да го води и в казанджийницата, дето работеше, а се боеше, че хаджи Серафимовата внука не харесваше много четириногия му другар. Върза го с въже в плевнята, носеше му храна, наливаше му вода в една изоставена каменна копанка и само нощно време го пущаше из двора. И пак му беше жално за кучето - да стои по цял ден вързано в плевнята, но какво би могъл да стори - Султана можеше и двамата да изпъди някой ден. А тя го извика една вечер от чардака и го попита строго: - Ти това куче не можеш ли да го изпратиш на село? - Не мога... как да го изпратя - изплаши се не на шега Стоян Глаушев и все пак от жал, от привързаност към кучето намери какво да отговори: - Не ме пущат от дюкяна, все работа, ама аз и не искам да срещам наши люде от село, когато идват на пазар, не искам да ме знаят де съм, що съм, че може и бегът, и Осман ага-може да научи... Тя не знаеше за бягството му от село и тоя отговор не й беше съвсем ясен, но разбра смисъла му и каза: - Тогава, като не можеш да го върнеш, защо го държиш вързано в плевнята и по цял ден да квичи и лай! Кучета аз не обичам, но пусни го да ходи по двора. Младото шарено куче посъживи малко широкия и тих двор и не пропущаше чужда котка или кокошка да прескочи почти изпопадалите кирпичени стени, които го ограждаха. "И сега - мислеше си Стоян, - щом като тя кучето не изпъди, и мене нема да изпъди от плевнята, барем за още некой и друг ден." А минаха цели седмици. Сутрин той оставяше шарената вълнена черга на оградата на чардака и вечер я намираше пак там - хаджи Серафимовата внука нито еднаж не забрави да я изнесе. Те двамата рядко се срещаха за една-две минутки, още по-рядко разменяха по някоя дума, но да беше селянинът по-схватлив, би забелязал, че Султана не го изпущаше от очите си. Той виждаше нейните следи из двора и в плевнята, дори ги търсеше, и се радваше, когато забележеше нещо, както се радваше всяка вечер, като видеше на чардака шарената черга - с плахо доволство, че не го пъдят. На два пъти той видя, че плевнята беше разчиствана, а една сутрин, тъкмо излизаше да иде на работа, току изскочи на чардака Султана и му каза: - Що не намериш негде малко слама да си постелеш, ти се така ли ще лежиш в яслите, на голи дъски? Докато да й отговори, тя си влезе вкъщи, но вечерта той намери с чергата и една малка, овехтяла, но здрава тъкана възглавница. Нареди си той по-удобно легло, работа намираше всеки ден и бе успял вече да върже в един възел няколко гроша. Поосвободи се Стоян Глаушев в новия си живот, неспокойната мисъл за родното село не го глождеше така често, не го плашеше вече и градът, който в същото време го привличаше с толкова голяма сила. Той все още се боеше от своята покровителка, понякога му се виждаше чудна, но му се струваше, че всички добрини му идеха от нея. Искаше Стоян да я вижда по-често, но тя го избягваше, стоеше все далеко. Това беше всичко, на пръв поглед. Младият простодушен момък с наивния си ум нито се опитваше да отгатне, да прозре какво мислеше тя, какво кроеше, какво ставаше с нея през тия дни и седмици, нито пък се заглеждаше и в собствените си чувства. Що се отнасяше до него поне - всичко въ<рвеше само по себе си и той дори не се досещаше, че беше подхванат и повлечен от едно засилващо се течение с определена посока, че всички малки случки с него в хаджи Серафимовия двор бяха свързани помежду си и бяха с една определена цел, която не можеше да долови. Още рано тая сутрин той излезе в двора - празник беше, нямаше къде да отиде, та търсеше да се залови с нещо тук. Искаше да помогне с нещо, да услужи, да се отблагодари някак. Имаше много работа в тоя широк двор, в градината, около разрушената част на къщата, но той не се решаваше да започне и мушнал ръце в червения си пояс, навърташе се около плевнята или се поспираше тук-там на слънце. Пролетното утро грееше в сини и златни блясъци по високото ведро небе. Последните няколко дни бяха все слънчеви, земята бе позасъхнала, на някои места из двора и градината бе подкарала млада тревичка или подранило цвете. "Какво хубаво време!... Да взема да прекопая градината" - мислеше си Стоян, загледан нататък, и после се обърна към къщата. Не би могъл нищо да предприеме без хаджи Серафимовата внука и той я чакаше вън търпеливо, с ръце в широкия си пояс. Тя излезе на чардака да изтърси някаква дреха и нито го погледна. - Да взема да прекопая градината - каза Стоян. Сякаш отдавна бе решила тоя въпрос, тя отговори: - Следобед. Откъм портата се зададе възрастен мъж, висок, сух, дългият му овехтял кюрк висеше като окачен на прът. Той пристъпваше надменно с вехти, но лачени калеври и тънкият му врат изглеждаше още по-дълъг, с изпъкнала ръбеста адамова ябълка. Султана се спря на чардака да го посрещне: - Повели, вуйко Тасе. Но вуйко Тасе нито се обърна към нея, а отиде и се спря срещу селянина, изгледа го намръщен от глава до пети и едва след това сви към стъпалата на чардака. Хаджи Серафимовата внука гледаше стария човек с потъмнял поглед, лицето й беше леко побледняло. Стоян чу как той й каза горе на чардака: - Тоя ли е? - Кой? - попита Султана. - Целият град говори! - чу отново Стоян сърдит, но сподавен глас. Тогава хаджи Серафимовата внука изеднаж каза и повтори: - Да, тоя е. Тоя е, вуйко Тасе! Те влязоха вътре и Стоян чуваше как се надигаха там гласове, припрени, гневни. "Карат се - мислеше си той, - за мене се карат, искат да ме изгонят, тоя, старият, иска да ме прогони." Той не чуваше думи, само на няколко пъти долови гласа на хаджи Серафимовата внука и за пръв път почувствува, че не беше само за изгонването му, а имаше и нещо друго, както в целия му живот, откакто се прибра тук - нещо смътно, неясно за него, ала по-важно и по-силно и което изхождаше пак от нея, от тая млада дребна жена, чийто глас се чуваше навътре в къщата. Не мина много време и горделивият вуйко Тасе излезе, последван от бабата хаджиика, а след тях излезе и Султана. Старият се спря горе, на горното стъпало, и викна към Стояна: - Ти, слушай! Ха да си вървиш, откъдето си дошъл! Стоян втренчи уплашени очи в Султана, чакаше да чуе какво тя ще каже, а тя каза с тих, твърд глас: - Не, вуйко Тасе, той тука ще остане. Старият слезе бавно по стъпалата, сетне отеднаж шумно се изплю и се спусна към портата колкото можеше по-бързо. А хаджи Серафимовата внука сякаш бързаше, докато старият още не беше излязъл, пристъпи към оградата на чардака и викна смела, упорита, тържествуваща: - Ей, ти, селянино! - Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо възхищение и преданост, и тя продължи: - Качи се веднага на тавана над плевнята, там има мотики, копачки, свали ги, днеска ще прекопаем градината! Стоян Глаушев навлезе в градината по риза, дигнал сечивата на рамо. Докато оглеждаше широката изоставена градина, дойде при него с бързи стъпки и Султана. Тя му посочи откъде да започне, докъде да прекопае и колкото и да беше все тъй сдържана, строга, виждаше се, че е развълнувана - тъмните й очи блестяха, по бледите й страни се преливаше лека руменина. - Като прекопаеш добре - каза тя, - ще разбиеш буците, ще разчистиш от коренища, от камъни и после ще направим лехи. В гласа й се долавяха меки, дружелюбни звуци, тя на няколко пъти обгърна младия селянин с бързи погледи и не бързаше да си отиде. Стоян размахваше копачката с голяма сила и с въодушевление; острият мирис, който се дигаше от разкопаната влажна пръст, го замайваше, вълнуваше го, възбуждаше тялото и душата му. Познат му беше тоя мирис и пробуждаше в душата му драгост, умиление и стара, вкоренена там, но сега далечна тъга. Сладостна топлина се разлива по младото му тяло, той копаеше усърдно, леко, с опитни ръце и сякаш нямаше да спре никога. Бързо и широко се разтваряше под ударите на копачката му черната тучна пръст. Потеклата по челото му пот хладнееше приятно като милувка, но той и цял се чувствуваше разнежен, радостен, щастлив в безспирната си работа, упоен от полъхващия мирис на разкопаната земя и с тая жива топлина по тялото му, вътре в него, в душата му. Откъде идеше тя и всичко туй - дали от работата или от земята, или от пролетното слънце и от това синьо небе, високо горе или пък от другаде? Младият селянин не се питаше, той не знаеше и нищо не му идваше наум да пита, да знае - беше млад, здрав, силен, роден беше на същата тая земя и под същото туй небе израсъл. Негде наблизу гукаха гугутки, а звънката, припряна глъчка на какви ли не птички по дървесата из дворищата в градините наоколо все тъй не спираше, както бе започнала още преди изгревслънце. Шаро ту изчезваше някъде из двора, ту се втурваше в градината с накривеното си калпаче, моташе дългите си нозе по влажните буци пръст, въртеше опашка, въртеше се цял като бяло валмо по разкопаната черна земя, повилнял от радост, от слънцето и пролетта. - Хайде, стига веке - чу по едно време Стоян Глаушев познат глас и се изправи. Насреща бе застанала хаджи Серафимовата внука. Изправен сред разкопаната широко наоколо земя, разгърден, със зачервено лице, с влажни, разрошени коси, в бялата си риза, която сам изпра за празника, та пъстрите й везби сияеха в блясъка на младото пролетно слънце, той й се усмихваше с двете си редици бели, здрави зъби. А тя бе облякла леки празнични дрехи, превързала бе главата си с шарена липисканска шамия и за пръв път виждаше той в тъмните й очи мекота и дори покорство. - Стига - продължи тя, - следобед ще довършиш, колкото ти е останало, а сега върви да обядваме. Султана се отправи със ситните си стъпки към къщи, той я последва и така го въведе тя за пръв път в старите хаджи Серафимови сараи. VIII.
Още за дядото на хаджи Серафим се разказваше - като сказна от далечно, тъмно време, - че имал цяла капа с жълтици, а сребърните и бакърените си пари мерил с кантар. Името му било Марко. Той бил колкото гражданин, толкова и селянин, не се свъртал много вкъщи, скитал по цяла Македония да събира едър и дребен добитък, най-вече овце, ходил по пазарищата и панаирите отсам и оттатък Вардара, губил се и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до Атина. Той имал седем дъщери и един син - Огнен. Като поизраснали децата му, Марко заробил всички в работата си - седемте му щерки, ведно с майка им, от нова до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват, да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя смърт - убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на Огнена. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто бил кротък и тих човек, така Си протекъл и целият му живот, но невестата му била пъргава, сърцата жена и тя го подкарала: Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 387 Kb. Сподели с приятели:
|