Овде дърво столовито, грановито
Изтегляне 387 Kb.
|
| Бяха привършили еднаж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук - и тоя път най-тежкия в работилницата, - облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много уморен, цял в пот,! ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха - стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:
- Да погледаш ли? Ела, ела, погледай... Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда по-добре, наведе се още по-близо. Неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му, но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като погледна - видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно, ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се, запъхтян от ярост, с кръвясали очи, изпо-чупи всичко, що се мярна пред погледа му. Надигна се шум и вик, разбягаха се всички от работилницата, наскачаха люде и от съседните работилници, а Стоян, като нямаше вече какво да чупи, замахна с всички сили и хвърли чука в големия рафт на отсрещната стена, дето бяха наредени какви ли не съдове, и сега всичко полетя надолу с трясък и звън. - У, вържете го! - извика някой от улицата. Привлечен от тоя вик, Стоян се помъкна нататък и застана пред вратата на работилницата с увиснали огромни ръце, като разярена мечка, дигнала се на задните си нозе. - Ела да ме вържеш, песи сине крастав! - изхриптя той, а нищо не виждаше с помътените си очи. Шумната казанджийска чаршия бе стихнала, струпали се бяха наоколо много люде и от тях се отдели мъж с бели коси и червено лице - майсторът, при когото бе почнал Стоян за пръв път. Тихо се приближи старият човек и рече: - Стоянче, синко, що си наумил... Смири се, ела, ела при мене. Улови кротко Стояна за ръката и го поведе към работилницата си. Вътре старият човек го накара да седне и сам седна срещу него: - Кажи, синко, що стана, що искаш от тия люде насреща? - Искам да уча занаята! - отговори Стоян гневно, а бесният напор в гърдите му отслабваше, чезнеше. Старият майстор също бе дошъл някога от село и знаеше, че Стоян беше усърден работник. Той дигна към него сините си очи и каза: - Добре, много добре. Ти при мене ще останеш, аз ще те уча и ще те науча. И пази се от зло, синко, пази се от зло. Преуморен, отпаднал се довлече Стоян вкъщи, но не влезе вътре. Седна на стъпалата вън. Седя дълго тук и дълго плака, тихо, с обилни сълзи. Жена му го видя още като влезе той в двора и през цялото време го гледаше отвътре, но не излезе да го пита и разпитва. Едва на другата сутрин, преди да тръгне той на работа, тя му заговори. А Стоян - кой знай откъде му дойдоха тия думи - й каза: - Пробих. Дебела стена пробих. С голема сила, с голема мъка и сълзи. Брей, човек щех да убия! Сега и майстор се намери да ме учи, сега... - не довърши той, пък и думи не намери, не знаеше как да обясни всичко и каква ведрина бе се разтворила сега пред очите му, в душата му. XII.
Успокои се Стоян Глаушев, щом седна на тезгяха на майстор Кочо. Това стана, след като ходи Стоян да чука по разните работилници повече от две години. И добре, че се намери милозлив човек да го подкрепи, да му подаде ръка - иначе можеше да върти големия чук още двайсет години и цял живот, без да може да стигне до тезгяха. Такъв беше редът в занаята - трудно беше да минеш по-горе, години минаваха и никой не даваше да го стигнеш, да го изпревариш. А Стоян непрестанно чувствуваше на широкия си гръб Султанините ръце, побутваха го, тласкаха го да върви напред, малки, упорити, твърди. И в него припламваше огън, подклаждан пак от Султана, да стане изкусен майстор, да овладее чудната игра на малките чукчета по медните съдове, песента им звучеше сладостно, изпълваше, завладяваше душата му. Стоян се улови със страстен порив за ръката на майстор Кочо. Той и сега слизаше да чука на голямата наковалнядо голямото огнище, но имаше си свое място на тезгяха редом с другите калфи, своя наковалня и свои железни и дървени чукове. Майстор Кочо му обеща да го учи на занаята и с още по-голямо усърдие го учеше, като видя, че Стоян беше схватлив и имаше вярна ръка. В началото малките чукчета изглеждаха много леки на Стояна, губеха се в мечешките му лапи, но за малко време той свикна с тях и разбра с радост, че тъкмо с тия малки чукчета наистина можеше да се направи нещо. Дотам свикна с тях, че ги чувствуваше като част от ръцете си, завладя ги и едва тогава можеше да удари точно там, дето сочеше окото му. Майстор Кочо подробно му обясняваше кое как да направи и често го насърчаваше, а като мина някое време, виждаше се, че се радва на работата му. Не му обясняваше вече надълго и нашироко най-прости неща, с думи или с пример, като вземаше чука от ръцете му и пак му го връщаше, а му казваше с доверие: - На това за тепсийка. На това за дъно на гюм. На Димитровден майстор Кочо му определи шестстотин гроша годишна заплата - до другия Димитровден. Учуди се Стоян в радостта и в гордостта си, когато жена му Султана рече: - Не са много тия пари за цела година. Требвало да поискаш повеке. Стоян и не помисли да иска повече пари. За него беше най-важно, че седеше на тезгяха редом с другите калфи. Много по-важна беше плодотворната игра на чукчетата, тяхната сладка песен. Да, и парите, но малко ли бяха шестстотин гроша за една година? И Стоян се опита да възрази на жена си: - Майстор Кочо знай... той ке учи... - За себе си секи сам знай най-добре. Учи те, пък ти работа му вършиш - отсече хаджи Серафимовата внука. "Е, да поискам повеке" - помисли Стоян, но като отиде на другия ден на работа, седна на мястото си, чу гласа на стария майстор, той забрави да спомене за заплатата. После, като минаха дни и седмици, беше вече късно. Не му заговори вече и Султана, примири се и тя. Работната година потече. Падна първият сняг, настъпи зимата. Стоян си мислеше: "Брашънце, дал господ, дърва имаме, работата ми - работа, какво повеке може да иска човек?" И току си подсвиркваше - тъй, сам на себе си, особено вечер край огнището, докато жена му в съседната стая постилаше леглото за спане. Една вечер, преди Божик, тя нареди леглото и се върна с дебела мека ямболия, прехвърлена през рамо. Каза му: - Върви да спиш. Късно е. - Ами ти? - попита той изненадан: за пръв път тя сама го подканяше да си легне. За Султана брачното легло беше дълг, закон, ред. Тя не издаваше чувствата си, не позволяваше прекалености, буйни излияния, самозабрава. Тя обуздаваше поривите на тялото си със строга, дори мрачна студенина, боеше се от тяхната нечестива, дяволска сила. Стоян пък се боеше от нея, от жена си. Той се отдаваше цял на душевните и телесните си вълнения, склонен беше да се остави да го понесе всяко чувство, но нейната разумна, предварително премислена сдържаност го сковаваше, караше го да се стеснява и срамува. Сега неочаквано Султана проявяваше, както му се стори, нетърпение. Сърцето му се изпълни с греховна радост, естествената руменина на лицето му се сгъсти, в очите му проблеснаха лукави пламъчета, лукава усмивка пробягна под русите му, вече сгъстили се мустаки. Ала когато се осмели да подигне към нея овлажнелите си очи, срещна тъмния й поглед - строг, студен и пълен със зъл укор. Тая нощ тя не спа при него. Нареди си легло край огнището и там остана да нощува. От някое време Султана бе се променила и сякаш сега забеляза той, че бе се променило лицето й, изразът на очите й, цялата й снага. Още от първата им среща тя му се виждаше чудна, тайнствена, със свой, отделен живот, та сега не го учуди много и видимата промяна в нейната външност. Тя не дойде вече да спи при него и все беше заета с някаква много важна работа, която държеше по-далеч от него, пък и той никак не пожела да узнае какво шиеше тя, какво плетеше, какво криеше в сандъците. Той се измъчваше в студената стая, сам през дългите зимни нощи, но се връщаше уморен от работа и сънят бързо го успокояваше. Не смееше да се оплаче на Султана от своята самотност - би се стопил от свян и детински страх, преди да се реши да продума - за какво? За топлината на леглото, за почти детинската му скръб, че бе го пренебрегнала, за тъмната, властна, сладостно пареща мъка, в която гореше младото му тяло, за несъзнателната му жажда за никога неполучени и непочувствани нежности и милувки. Стоян не знаеше как да нарече с най-хубави думи всичко това и оставаше само мъжката му незадоволеност, макар и сам да се утешаваше и укоряваше. Султана знае. Види се, така трябва да бъде. Това, което бе получил досега, стигаше. Султана знае по-добре от него. Той, Стоян, много лесно се поддаваше на съблазните на дявола. Султана беше най-умната, най-добрата, най-грижовната жена и стопанка. Не спеше с него, но с нищо не намали грижите си за стопанина - навреме да сложи ядене, да приготви леглото му, да го събуди рано - той често се успиваше сутрин, а не биваше да закъснява за работа, - да му полее всяка събота вечер да си умие с топла вода главата и нозете, да му даде чисти долни дрехи. Султана всичко знае, всичко слага в най-добър ред - каква чудна жена е тя! Силна жена - той забеляза, че снагата й натежаваше, виждаше я уморена, с повехнало, подпухнало и странно променено лице и погледът й бе омекнал, но бе станал някак чужд - дали не беше болна? - и все пак не преставаше със същото усърдие да се грижи за къщата и за мъжа си. Най-сетне Стоян видя, че тя беше бременна. Но това беше нещо, за което не можеше да се говори между мъж и жена. Това беше женска работа, женска грижа и беше срамно да заговори мъж за него, да разпитва. Стоян попоглеждаше наедрялото тяло на жена си изпод вежди с пресилена сериозност, макар постоянно да го гъделичкаше детинско любопитство, и когато беше сам, се усмихваше от също такава детинска, глупава радост, та бързаше сам да се укори: "Ей че си!... А ето, ставаш веке баща..." Минали бяха вече празниците, и Водици, и Свети Атанас, през една тъмна февруарска нощ Стоян чу през съня си врява и тропот из къщи, но не стана да погледне и едва на другата сутрин дочу плача на новороденото в оттатъшната, най-малката стая. Той се измъкна незабелязано, в чаршията нищо не каза, вечерта пак се прибра крадешком. Пък и Султана всичко бе скрила от него, скрила се бе и тя в малката стая, чуваше се само гласът на малкото. Стоян искаше да я види, искаше да види детето, но влезе, затвори се в стаята си и се готвеше да си легне, макар да беше и гладен. Тогава чу през вратата чужд, груб женски глас: - Излез да вечеряш бре! Ето, излез... Стоян попристегна пояса си и се върна в стаята с огнището. Видя стара, прегърбена жена, със запретнати ръкави и влажни, кокалести ръце - бабичката, която бе донесла предната нощ детето му. Стоян никога не бе я виждал. - Седни там - каза му тя, но като че ли не го забелязваше. - Приготвили сме ти вечеря. Какъв мъж, пък момиче направил! Хайде, хайде - додаде тя по-кротко, - нека ти е живо, ако е момиче. Млади сте, и други ще си родите. Стоян седна да вечеря, смутен, цял зачервен до сълзи. Нахрани се мълчаливо, набързо и се прибра в стаята си. Значи, истина е - той е вече баща, има дъщеря. И му се струваше, че бе станал по-тежък, по-важен, макар че детето беше момиче. На другия ден в работилницата го подкачиха другарите му, които бяха научили от жените си за раждането на детето, обади се и майстор Кочо. Накараха го да почерпи. Стоян хвърли на тезгяха два онлука за ракия и за пръв път не се засмя на такова весело нещо, а само поприглади мустаките си. Трябваше да се държи прилично. Султана се върна в общата им стая едва след като минаха четиридесет дни от раждането и тя си взе молитва в църквата. Върна се тя заедно с малкото и с люлката му. Животът си потече постарому. Понякога Стоян дочуваше нощем плача на детето, усещаше как ставаше Султана да го кърми, но всичко туй като че ли ставаше насън. И все пак, ден след ден, някак неусетно в сърцето на Стояна започна да се поражда едно определено чувство към тоя малък нов човек в дома му. Една неделна сутрин през пролетта Стоян забеляза от леглото си как малката му щерка посягаше с треперливи движения на ръчичките си към герданче от пъстри стъклени мъниста, което беше вързано на люлката. Султана ставаше по-рано. Бащата и детенцето бяха сами в стаята, през прозорците надничаше утринното пролетно слънце и в блясъка му чистите ръчички трептяха и се люлееха като бели пеперуди около шарените мъниста. Бащата стана от леглото и се наведе над люлката. Детенцето трепна цяло, после се загледа в него със сините си очички и току се усмихна с беззъбата си уста. Засмя се и Стоян с нова, пълна радост. Той се огледа като крадец и плахо посегна да пипне това малко същество, чиято кожичка по бузичките беше като мека коприна. То се уплаши от големите му пръсти, сбърчи лице, заплака. Стоян бързо се отдалечи - да не би Султана да забележи, че бе пипал малкото и че го разплака. Бликналата сега радост остана в сърцето му ведно със сладостната гордост, че това детенце беше негово, плът от плътта му. Той излезе вън, в светлото пролетно утро, и започна да разчиства рухналата част на къщата - работа, за която често мислеше и много пъти бе я отлагал. Отделяше накуп здрави керемиди, кирпичи и камъни, издърпваше прогнили греди и дъски. Така работи до обед и като се разтвори към него здравата част на къщата, реши да повика майстори - да изрежат щръкналите навън греди, да иззидат отсам стена, да обковат тавана с дъски. С купището развалини и там, край плевнята, той ще се разправи сам през свободното си време. - А, какво ще кажеш - подхвана той разговор, като седнаха да обядват, и изложи пред жена си целия си план. Решил бе да го изпълни, но не би могъл без одобрението на Султана, разбира се; най-сетне, къщата беше нейна и после, прилично е човек да се посъветва със стопанката си. Султана каза: - Добре, добре. Отдавна беше време. - Кирпичи, греди, дъски имаме - сви важно вежди Стоян като всеки грижовен стопанин, - а двама зидари за ден, два ще свършат. Ще ни требват десетина гроша пари - продължи той със същата сериозност, като да пресмяташе в ума си предвидливо всички подробности, а приятно го ласкаеше тая нова роля в живота им. Той дори важно се поизкашля, като майстор Кочо, когато всяка събота следобед нареждаше калфите си за работа през следващата седмица. Мисълта за малката щерка озаряваше като вътрешна светлина лицето му. Когато биваше вкъщи, той все гледаше да се надвеси над люлката, да попипне копринената кожица на детето, да го вземе в ръцете си, но повече скришом от жена си, от други люде - стесняваше се, боеше се да прояви пред други очи своята голяма радост. Ала ето, щом настъпиха големите горещини след Петровден, детето заболя. И след непълна седмица издъхна в ръцете на майка си. Стоян като че ли не можеше да повярва, че това прекрасно, живо цвете така отеднаж увехна. Но бързо разбра всичко и плака с глас. Султана не пророни сълза, само очите й горяха - сухи, с мрачен блясък. Тя окъпа, облече мъртвото дете бърза, похватна, както всеки ден. Стоян не можеше да се раздели така бързо с рожбата си. И не даде никому, а сам той на ръце занесе на гробищата малкото мъртво телце - да бъде с него и по-близу до него до последния миг. Върнаха се вкъщи и той седна неподвижен, с потъмняло лице, като обгорен от мълния, и не искаше да хапне според обичая за бог да прости. Като се разотидоха няколкото жени, които бяха дошли да изпълнят тъжния обичай, Стоян пак заплака и търсеше с очи детската люлка. Султана бе я прибрала негде веднага, както и всички дрешки на мъртвото. Стоян се ослуша в тишината, която изпълваше цялата къща като студена сянка, и гласно изхлипа, борейки се със сълзите си. Жена му тежко въздъхна: - Стига. Човек требва да се държи. - Жено - той за пръв път я нарече така, - детето е рожба от сърце, от сърцето се откъсва. И в чаршията му се чудеха как посърна толкова много и така се бе вдал в скръбта си. Много дни минаха и усмивката едва-едва започваше да се връща на лицето му. Това беше неговата първа истинска скръб, която го удари отеднаж и така дълбоко. Наближи Димитровден, началото на новата работна година, и Султана попита: - Казвал ли ти е нещо майстор Кочо? - Нищо не ми е казвал. Той знай, че там ще остана и тая година. - Ще останеш, ама ще искаш осемстотин гроша. - Ех, той знай, майстор Кочо. Нема да ме остави тъй. - Ще искаш осемстотин гроша - повтори Султана и като изви очи встрани, додаде: - Не може, както досега. Ти си напреднал в работата и... И ако е рекъл бог, ще имаме друго дете. Стоян остана срещу нея с отворена уста. Султана побърза да излезе. Останал сам в стаята, той се изсмя с глас. Е да, нали, той знаеше... Чуден беше животът, в скърби и радости! XIII.
Късно през пролетта Султана роди второто си дете и понеже наближаваше празникът на свети цар Константин, в неделята след раждането му го кръстиха Коста. То беше едро, със силен глас и с голяма глава, като баща си, та се чудеха жените, които идваха да го видят, как можа толкова дребна жена като Стояновата невеста да роди толкаво дете. А тя, родилката, стана от леглото още на втория ден след раждането - не можеше да изостави къщата, да търпи безредие вкъщи, нито чужди люде да се бъркат в къщния й ред; пък и нямаше близък човек да дойде да й помогне. Тя изпълни целия ред, всички адети и обичаи до третия ден, сетне пропъди бабичката, която й донесе детето и все още се навърташе около нея да я учи на едно и друго и да се храни на софрата й. - Неми евекеза пръв път - мръщеше се Султана. - Не ти е за пръв път, знам, ама още си млада, може да сбъркаш нещо. Казвам ти лежи, лежи, а ти още на втория ден се дигна. Слаба си, то такава жена, на твоя ред, до четирийсетия ден се повеке лежи. Не дай боже, кръвта може да ти се пусне и за малкото не е добре, може млекото да ти секне. - И като понижи глас, бабичката додаде с ококорени очи: - Не знаеш ли... докато не си вземеш молитва, зли сили се навъртат около тебе, може да ги разсърдиш, може да ти завидят... Запази ни и защити ни, Господи! - прекръсти се тя в суеверния си страх три пъти с дългите си костеливи пръсти. Султана не се уплаши: - Остани и днеска да обедваме, пък ако ми стане нужда, ще пратя да те повикат. Не можеше да търпи тя старата жена, която бе свикнала да живее по чужди къщи, да се бърка в работата й, да надзърта във всеки ъгъл, да души и подушва къде какво има и сетне да я разнесе из целия град. Султана палеше всяка вечер кандилото пред иконостаса в ъгъла и си мислеше, че нема от какво да се бои, докато бледата му светлина трептеше върху старата божигробска икона на божията майка, праведната и милостивата, която вижда и познава всички човешки мисли и дела. И тоя път Стоян Глаушев почерпи майстора и другарите си в работилницата с още по-голяма щедрост - изпиха те една ока гроздова ракия. Това мина и той не смееше да говори между другарите си за детето, за голямата си гордост, че то беше момче и толкова едро, силно дете. А умът му беше все там, около люлката на малкото. И не изтрая Стоян - не можеше да разбере защо да не говори за най-голямата си радост, да скрива усмивката си, която все напираше на устните му. Един ден той каза на майстор Кочо: - На твоето име го кръстихме, майсторе, Коста. Кочо го кръстихме моя син. - А, харно, харно - усмихна се старият човек. - Жив да ти е и здрав, скоро ще празнуваме ние с него имен ден. Ама де е той, малкият, де съм аз? Той идва, аз си отивам. - Така е наредил Господ, майсторе. - Така е наредил, милост да му е. Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот. На другия ден стрина Кочовица отиде да навести родилката с цяло пиято питулици, пържени в елбасанско дървено масло, и Султана беше много доволна, че я почете майсторицата на Стояна. Доволна остана тя и тъкмо дойде нов случай да подхване мъжа си пак за същото: - Стрина Кочовица каза, че майстор Кочо те хвалел. Добър си бил в занаята и много ти се надевал. - Аха! - засмя се Стоян като на шега. Хвалбите го развеселяваха, но той си знаеше накъде ще избие, както винаги, приказката на жена му. - Нема що да се смейш - сопна му се Султана, колкото и да беше още немощна след раждането. - Не се смей, ами ако беше ме послушал да поискаш осемстотин гроша, немаше сега да се блъскаш цела година за нищо и никакво. Било що било, но за догодина ще искаш осемстотин гроша. И може, още като дойде сгода, още отсега да кажеш на майстор Кочо. -Но Едва-що мина Гергьовден, а до Димитровден има много време. - Ти мене слушай. Нека майстор Кочо да си знай още отсега. Както се бе засмял срещу нея Стоян, усмивката му изведнаж угасна, лицето му се промени, затвори се, погледът му се обърна навътре. Той си пое дъх, като да се готвеше да говори дълго, но с мъка надвиваше тежината на езика си: - То, Султано, не е колко гроша ще вземеш. Ех, колкото да се живей! Ама като седнеш там, на тезгяха, и като направиш некоя вещ... едно саханче да направиш... Нещо те напъва в ръцете, в пръстите и колкото повеке чукаш, става ти леко ей тука е - посочи той с две ръце гърдите си. Султана го погледна учудена - какво приказваше той? Детинщини. Толкав мъж вече, а си оставаше недозрял. Тя изкриви с досада тънките си устни: - Леко... леко, цела година да се бориш с бакъра! - И живо додаде, завладяна от собствените си мисли: - Както и да е, пари требват за сичко... къща, деца. И секи требва да търси хака си. Живей се, ама питаш ли ме как се живей? Ти не си виждал, но има и по-добър живот. Ние, какво, едвам да се нахраним, едвам да се облечем, да се стоплим. После ти требва един ден да си отвориш свой дюкян, нема цел живот да си чужд аргатин, а как ще стане то, ако не отделяш настрана по некой грош? По-добре е да чукаш на свой тезгях. Стоян подигна рамена. Той не бе мислил за това, дотолкова се бе вдал в работата си, а наистина беше хубаво да чука човек на свой тезгях и по своя воля. Той разбираше жена си, ясна му беше всяка нейна дума, но и той имаше какво да й каже, а тя не го разбираше, не се и опитваше да го разбере. Да го поразпита, да прозре в мислите му, нали беше толкова умна, защото и за него самия оставаше нещо неясно, недоизказано в душата му, в ума му. Като не можеше да се изкаже по-ясно, да й се противопостави, да я убеди, той избягваше тия разговори, боеше се, измъчваше се, докато хаджи Серафимовата внука го преследваше неотстъпно. Тя вървеше по определен път и към ясна цел, не бе забравила тоя им разговор и наскоро след това му каза: - Аз не искам само за пари и с тебе да върна богатството на дедо хаджи Серафима. Разбери, аз искам човек Да станеш, секи да те знай и да те почита, в занаята да си между първите! Султана изрече тия думи с въодушевление. Види се, бе мислила върху последния им разговор и вярваше, че се е доближила до него, че с неговия език му говори. - Харно, харно - отговори Стоян с примирение. Тя бе намислила, че ще задоволи неговото честолюбие, суетата му на отскоро погражданчен селянин, но не улучи. Стоян и сам не можеше да й се разкрие, всичко остана, както си беше, и той пак изостави себе си, неясните си желания и пориви, полесно му беше да върви след нея, тя да го води. Волята на жена му трябваше да бъде изпълнена. Не само от покорство пред нея, но и защото искаше тя да бъде доволна, защото вярваше, че тя е по-умна от него и го учи на добро. И все пак не се предаваше, не можеше да се предаде цял в ръцете й. Когато наближи Димитровден, поиска от майстор Кочо осемстотин гроша за следващата година. Поиска тия пари с голям страх да не би старият майстор да му откаже и да го прогони от дюкяна си, да го отстрани от мястото му на тезгяха, да го отдели от наковалнята му, от чукчетата, които Стоян държеше в ръцете си като живи същества. Майстор Кочо не му отказа и Стоян се зарадва много заради жена си. За него самия беше по-важно, че оставаше на мястото си. Същото беше и вкъщи. Детето им растеше здраво и хубаво. Младият баща му се радваше с цялото си сърце, но прикриваше радостта си. Той го обичаше не както Султана. То растеше под нейните грижи - винаги сито, винаги чисто и спретнато, винаги навреме приспано, - а Стоян все дебнеше да го вземе в ръцете си, да го държи блажен на коляното си, до гърдите си, да си поиграе с него, да го разсмее или разплаче и когато се случи на един-два пъти то да се поразболее - той изпадна в ужас и съвсем се забърка. Така беше и в целия им живот. Двамата млади съпрузи живееха сговорно, задружно. Стоян слушаше жена си и доброволно й се подчиняваше и пак всеки живееше по своему. В градината той работеше през свободното си време с наслада - за самата работа над земята, - а Султана бързаше да засажда лехи със зеленчук; той се радваше на цветята, на растежа на дръвчетата, които бяха насадили, а тя отдели само две лехички за цветя и с голямо задоволство откъсна първите плодове на дръвчетата: той пристягаше, украсяваше старата им къща такава, каквато си беше, а Султана еднаж рече: - След време ще ни требва нова, по-голема къща. Преди още второто им дете да навърши две години, роди им се трето дете. То беше също мъжко и според най-близкия празник кумът го кръсти Лазар. Вечерта срещу четиридесетия ден от раждането на малкия, когато Султана трябваше да отиде в църквата, за да й бъде прочетена очистителна молитва, Стоян донесе от дюкяна нещо завито в престилката си. Той влезе тържествуващ в стаята с огнището и с бавни движения разви престилката. В почернелите му ръце блесна току-що калайдисано кръгло медно блюдо, цяло нашарено със сложна плетеница. Дълго бе работил над това блюдо - да го дълбае и шари и през цялото време пред очите му стояха пъстрите везби, които бе виждал по дрехите на майка си, на сестра си Благуна в родното село. Майстор Кочо похвали работата му и Стоян донесе блюдото на жена си, както бе решил, преди да го почне. Султана го пое със сдържана усмивка и внимателно го разгледа. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 387 Kb. Сподели с приятели:
|