Паганини на тромпет, 5-струнна цигулка и бамбукова флейта



Дата13.01.2018
Размер120.9 Kb.
ПАГАНИНИ НА ТРОМПЕТ, 5-СТРУННА ЦИГУЛКА И БАМБУКОВА ФЛЕЙТА

(Три интервюта от джаз-фестивалите във Варна и Банско)


“Паганини на тромпет” не е моя инвенция: беше си заглавие на криминална пиеса (за ТВ театър, струва ми се) преди много години, когато бях много малка и не можех да си обясня защо на тромпет, като е бил цигулар човекът.

5-струнната цигулка пък е инвенция на един от моите “герои”. Бамбуковата флейта е национален инструмент в Индия. Но и тя, попаднала в подходящите ръце, може да ви изненада по много неочакван начин.

С тази уговорка предлагам на уважаемите читатели и своя собствен патент: да използваме Паганини като единица мярка за виртуозност във владеенето на няколко различни инструмента (ударението поставям именно на думата “владеене”).

За по-голямо удобство и с цел географска автентичност на разказа, ще разделя героите на трите интервюта в две групи: със Золтан Лантош и Ерик Влууиманс разговаряхме край басейна на техния хотел във Варна, а с Прафул – на сцената в Банско, в 9 сутринта, когато и участници, и гости на Джаз-фестивала още спяха.

И тъй, започвам от Варна (16-то издание на джаз-фестивал Варненско лято), втора фестивална вечер - унгарският цигулар Золтан Лантош свири с „Акустична версия”. Преди да започна с интервютата, обаче, трябва непременно да спомена и още един важен факт около двете първи интервюта (с Лантош и Влууиманс), защото и там ще ни се наложи да използваме нововъведената единица Паганини: двете интервюта имат много сериозна връзка помежду си, а именно – още един Паганини. Извинете, двама! На пиано и на ударни. Антони Дончев и Христо Йоцов. Защото унгарският цигулар Золтан Лантош свири с “Акустична версия” (Антони Дончев, Георги Дончев, Христо Йоцов), а Ерик Влууиманс - в дует с Антони Дончев.

...Докато слушам артистичната импровизация на Золтан, буквално ставам разногледа от старание да не изпусна нито за миг от погледа си Антони и Христо. Флуидната нишка между тях е почти материална. В един момент Золтан е “застъпил” въображаемата линия между тях и Христо, съвсем простичко, казва: ”Би ли мръднал малко, ако обичаш – да виждам Антони.” А те дори не се гледат! Погледите помежду им отдавна са сведени до минимум, до половин поглед, до периферен поглед, до мисъл за поглед, до мисъл... Такова разбиране и усещане с всички сетива съм виждала само между тримата музиканти от Торд Густафсен Трио! Гледала съм Антони и Христо, слушала съм ги и съм общувала с тях безброй пъти (познавам ги откакто съществува “Акустична версия”, т.е. от 22 години). Композициите и на единия, и на другия ме изпълват с възхита. Сега, с гостуването на Золтан Лантош, не изпадам нито в чуждопоклоничество, нито в локален шовинизъм, но фактът си е факт, че Антони и Христо са феномен на музикалната ни сцена. Те и годините, през които са се “опипвали”, “изучавали” и “пропивали” взаимно не са малко (двамата свирят заедно от 25 години!), но талантът да приемаш нов член във вече изградена и установена структура, да го уважаваш, обгрижваш и да му даваш свобода, е много, много рядък, да не кажа несрещан. И както много пъти преди, и сега, докато гледам как целостта на тима им се разчупва, за да пропусне нов човек, усещам едновременно и напрежение, и любопитство... Това, което върви между музикантите на сцената, не може да се опише с думи... Начинът, по който се следят (не непременно с погледи!) прилича на начина, по който фламенко-танцьорите се готвят да стъпят в кръга и да поемат дуенде-то на предишния. Напрежението и насладата, които набъбват у тях и се пренасят в публиката, са силни и възбуждащи. Очакването е изтръпващо-дълго и възбуждащо. Взаимността – пълна и презареждаща... Усещането е за нещо нереално, нещо, което протича на друго ниво, при среща на душата и разума, нещо, което само духовното преживяване може да донесе... Последният ми звуково-визуален спомен е за Христо. От всички наши и чужди барабанисти, от всички познати и непознати, мисля, че той е най-интелигентният. Тук дори не става дума за музикалност, изпълнителска техника, издържливост и т.н. Читателят, струва ми се, разбира за какво става дума. Е, чудно ли е тогава, че “Акустична версия” със своя гост Золтан Лантош, направи това, което направи за ценителите на импровизацията? Тандемът Дончев-Йоцов би бил естетическа наслада на всяка джаз-сцена, за всяка интелигентна публика, по всяко време. И с всеки гост. Особено ако той се окаже Паганини на своя инструмент!

След представянето на “Акустична версия” и Золтан Лантош, следва друга силна вечер – на дуото Антони Дончев-Ерик Влууиманс (Хол.), което изпълнява композиции на холандеца. Съмнявам се, дали някой от притихналата публика се сеща да се огледа за камера! Имам неприятното подозрение, че този концерт ще остане незаснет от телевизионна камера... Ако е така, колко жалко!

- - - - -

След като съм присъствала и на репетициите, и на концертите на Антони, Христо, Золтан и Ерик, се чувствам някак тържествено посветена и просветлена докато разговарям с тях. Нищо, че сме край басейна на хотела.
Първата ви среща с България – и твоята (Золтан Лантош), и твоята, (Ерик Влууиманс) не е тук, на фестивала във Варна?

Золтан Лантош: Моята първа среща с България беше още през 1999 г., когато бях поканен от Николай Иванов (Ники “ОМ”) да свиря в трио с индийския перкусионист Рамеш Шотам. Добих едно чудесно и много позитивно първо впечатление от България и от българите като цяло. Трябва да ви кажа, обаче, че още като дете слушах българска народна музика и даже научих да свиря няколко гъдулкови мелодийки на цигулката си...

После, доста по-късно, имах честта да свиря с Теодосий Спасов и Стоян Янкулов на фестивала УОМЕКС – най-голямата среща за световна музика – в Берлин, Германия, което също беше страхотно преживяване! Със Стоян често се срещаме на сцената, тъй като той участва в проекта на моя дългогодишен приятел и колега перкусиониста Корнел Хорват (заедно с Карло Рицо). Освен това, Корнел ме кани няколко пъти като специален гост да свиря с Black Sea Trio, където пък имах възможността да се срещна и работя с Анатоли Вапиров! Той пък беше така любезен да ме покани на Джаз-фестивала във Варна тази година и така...


Ерик, ти беше на фестивала в Банско през 2005 г. (дует с пианиста Йеруун ван Флийт), а междувременно сте се срещали професионално с Тони Дончев няколко пъти на сцени извън България...

Ерик Влууиманс: Наистина съм щастлив, че за втори път идвам в България и отново се срещам с Антони и то по такъв вълнуващ повод – да участваме в джаз-фестивал.

По какво си приличат или се различават големите фестивали? Кое им придава специфична окраска?

Е.В.: Според мен, съществуват два вида фестивали, в зависимост от програмацията им: фестивали, които канят главно известни американски или европейски музиканти, но се съсредоточават върху “по-стара”, конвенциална или “класическа” програма или джаз-стандарти от зората на джаза; и други, които програмират повече световна музика, включвайки и поп-музика, или комбинират различни музикални стилове и жанрове. Мисля, че вторият вид фестивали са по-съвременни, по-добре приети в днешно време и привличат по-широка аудитория, особено когато канят поп-звезди.
Разкажете ми за общите си гигове с Антони.

Е.В.: С Антони сме свирили няколко пъти, на различни фестивали и различна музика. Обикновено свирим в трио с наш немски колега, Клаус Кугел, който всъщност ме запозна с Антони. Спомням си, че когато се запознахме, свирихме композиции на Антони. Тогава за първи път свирех българска музика и български ритми и, честно казано, отначало доста се страхувах, но после всичко тръгна много естествено и изнесохме няколко страхотни концерта.

Когато се събираш с артисти от други страни, винаги веднага усещаш дали ще се получи между вас. И когато Антони предложи да направим нещо в дует, нямаше и съмнение, че ще стане нещо добро. Антони е великолепен музикант, с невероятен слух. Когато за пръв път свири мои композиции, виждах, че ги свири с “моите мисли” в тях, усеща ги точно така, както аз съм ги почувствал! Невероятно! Голямо удоволствие е да свириш с него! Дай Боже за в бъдеще да имаме още много концерти заедно!



Золтан също беше свирил с Антони, но ето тук, на фестивала във Варна, той се “престраши” да излезе на сцената с цялата “Акустична версия”. Направо му завидях. Дори казах на Антони, след техния гиг, че ми е било мъчно и съм съжалявал, че не съм на неговото място там, на сцената, с това страхотно трио! Всички свириха с такава невероятна фантазия! С такова невероятно настроение и така вдъхновено! Чувстваше се как в този миг може да се случи всичко, как те осъществяват всичко, хрумнало им в този момент и синхронът им е пълен, музиката им тече плавно, красиво – музика, изпълнявана с визия и душа. Когато музиката се случва по този начин, това е едно много духовно преживяване. Преживяване на мига - като медитация - и ако човек съумява да живее по този начин, то това би бил един истински щастлив човек. Представях си себе си, че съм там, че свиря с тях, и се чувствам като риба във вода.
Как наистина се престраши за гига с „Акустична версия”, Золтан? Бързо ли се „харесахте”?

З.Л.: С Антони свирих за пръв път на Джаз-фестивала в Берлин преди няколко години, когато той беше специален гост на моя квартет Mirrorworld (Огледален свят), заедно с шведския басист Ларс Даниелсън и виетнамската танцьорка Изабел Ле. Бях чувал негови изпълнения от записи, които ми предостави нашият мениджър (също българин!) Димитър Панев, който отдавна ме увещаваше да установя постоянни професионални/работни отношения с Антони. Бях смаян от чувствителността, дълбочината, лиричността и силата на неговата импровизация, от начина, по който той разказва своите истории чрез пианото, той говори чрез него, съвсем естествено, минавайки, прелитайки през своя музикален пейзаж. Оказа се, обаче, доста трудно да синхронизираме работните си програми и минаха три-четири години докато успеем да се съберем за обща работа – първо в студиото, а после и на сцената. Спомням си един много забавен епизод от последната година: Срещнахме се съвсем случайно в самолета от Дъблин за Будапеща в деня след присъединяването ви към ЕС – и двамата бяхме свирили в Дъблин по този повод, съвсем независимо един от друг, без дори да знаем, че и двамата участваме в този тържествен концерт... После, в началото на годината, имахме няколко съвместни клубни изпълнения в София, после – в Радиото, където Арабел Караян и Роко (Росен Захариев) също участваха. Вече имам доста нови приятели от България... Така че очаквах с нетърпение да свиря с „Акустична версия” през лятото във Варна. Мисля, че концертът мина много добре и много си „паснахме”. Ние, музикантите, имаме талант да влизаме в контакт и да се сприятеляваме лесно, тъй като сме свикнали с това. От друга страна, много зависи с кого се срещаш по време на турнетата... Но това, преди всичко, зависи от теб, затова мисля, че ако си последователен в работата си, някак винаги, рано или късно, се срещаш и работиш с когото трябва... Поне аз отдавна не съм попадал в ситуация или обкръжение, където да се чувствам неловко или недобре... Както например в онова европейско турне със Стийв Колман, което беше най-тежкото нещо в живота ми, що се отнася до музика и комуникация, но дори и тогава, докато бяхме на сцената, имахме страхотни моменти, страхотна публика и голям успех и аз тайничко научавах разни неща от него, точно като от индийски гуру... Просто имах късмет... (След завършване на Консерваторията в Будапеща със специалност класическа цигулка, Золтан Лантош е живял 9 години в Индия, където е изучавал индийска музика)
Ти си силно повлиян от индийската музика, поради дългия си престой в Индия и задълбочените си занимания с индийската музика...

З.Л.: Това е самата истина. Годините, прекарани в Индия, оказаха решаващо влияние върху музикалното ми мислене, начина ми на свирене и на импровизиране. Един от многото плодове на “индийския ми период” е двугрифната ми “индийска” цигулка.

Разкажи, моля те, за своята прословута 5-струнна цигулка!


З.Л.: Да, пет-струнната цигулка, с която свирих тук, е мое изобретение, плод на дългогодишно обмисляне и изпробване. Какво да разкажа? Мисля, че това съм аз, това е моят инструмент, моето дете... Останалото са технически подробности, сухи и безинтересни за обикновения меломан...

Двугрифната цигулка, която споменах преди малко, е един от любимите ми нестандартни инструменти. Изработи я един приятел, с когото се запознахме в Индия – испански майстор на инструменти – Рикардо Маргарит – с когото в онези години (в Индия) бяхме като братя. По дизайна, всъщност, работихме и двамата. След това той си замина, направи цигулката и година по-късно ми я донесе в Делхи. Това е цигулката-прототип. След нея той направи още няколко прекрасни инструмента - на същия принцип, но с някои разлики. Цигулката беше наречена Тарангини от един много известен индийски духовен учител (на името на мястото, където за пръв път свирих с нея). Преди това аз бях изобретил друг един инструмент, по-различен като модел и по-тежък - бях опънал кожа върху тялото на цигулката – нещо типично за индийските инструменти – с много „резонаторни” струни, минаващи през магаренцето, които придават специфичния ехо-ефект на класическия индийски звук. Все още си пазя тази цигулка и често свиря на нея. Обичам да се занимавам с инструментите си, да експериментирам и с дизайна, и със звука, който може да се извлече от тях. Заниманието с музика е свещенодействие за мен... Обичам всичко, родено от и чрез музиката.


Унгарските цигулари са известни като „виртуози” на своя инструмент – това звучи много клиширано, но в повечето случаи е самата истина. Значи ли това, че музикант от твоята класа можеш да се включиш и да импровизираш във всякакъв вид (като брой изпълнители и като жанр) музикална формация ?

З.Л.: О, благодаря за комплимента! Виж, въпреки готовността ми да импровизирам и експериментирам, музикалните ми интереси в същото време са и твърде ограничени по някакъв начин. Постоянно се опитвам да намеря своя собствен език, своето звучене, така че нямам готовност да се присъединявам към дадена формация само заради идеята. Обичам да свиря с едни и същи хора – както например с моята формация Mirrorworld – да имам време, да усещам как музиката се разгръща, узрява... Макар че... все ще изскочи нещо ново, което ще грабне вниманието ми, ще възбуди интереса ми, което ми се иска да пробвам... както например, напоследък, електрониката и новите електронни технологии. Блазни ме мисълта да използвам лаптопа си на сцената... да изпробвам новите си „играчки” за електронни ефекти, самплинг на живо... да експериментирам. В жанрово отношение, моите територии винаги са били джазът и уърлд-музиката (и май по-добре да спра дотук и да не слагам повече етикети...) В такива формации съм готов да експериментирам. И пак – не непременно, не само заради идеята.
С какви музиканти по-лесно и по-бързо се сработвате? Кое е водещото при съвместните проекти – видът музика, личните взаимоотношения, сходна обща биография, сходни вкусове...?

Е.В.: Личните отношения между музикантите не са най-важното за мен. Мисля, че не е необходимо да си много близък приятел с някого, за да свириш с него и да направите чудесен концерт, макар да е трудно да тръгнеш на турне с човек от „съвсем различна закваска”. Привличането идва от начина, по който музикантът общува чрез музиката си и в този смисъл няма голямо значение какъв е човекът в реалния живот. Това е като срещите ти в личен план: срещаш различни хора – с едни си пасваш, с други – не. Трудно е да се обясни. Просто така го усещаш – понякога се получава, друг път – не. Или разговорът сам тръгва, или си мълчите. Същото е и когато подбирам музиканти за своите формации – с някои мога „да си говоря”, с други – не.

З.Л.: Да свириш на сцената, да създаваш музика, отчасти е резултат от упорита работа и професионално отношение – това трябва да го има на 100 процента, независимо от обстоятелствата. От друга страна, това е един магически процес, нещо подобно на практиките на древните шамани... Зависи също и каква музика свириш. Но най-общо казано, добрите музиканти могат да бъдат проводници, и, ако такива професионалисти се срещнат на сцената, от това могат да произтекат прекрасни неща, могат да се отприщят енергии и преживявания, които трудно, или дори едва ли, биха се състояли иначе. Трудно се говори за това с думи. Това е вътре в нас, музикантите, това е нещото, което те изпълва с безкрайна радост, когато изпееш или изсвириш дори една простичка народна песенчица с някого... „Nada Bramha” – повелява индуската философия – „Светът е музика”. И е точно така – не всичко е в наша власт.

Между впрочем, нещата понякога не се получават на сцената, дори след много голяма подготовка и усилена работа и въобще не можеш да кажеш защо... Така или иначе, добрият концерт за мен е духовно събитие и това е нещото, което ми дава живот... Всъщност ние, музикантите, сме съвсем нормални хора – е, почти... – но всички сме различни. Връзката обикновено се получава между професионални музиканти, но за магията е нужно и още нещо, нужно е да бъдеш посредник... Не е задължително артистите да имат сходни възгледи за живота, дори и за музиката. Важното е да има любов и радост от общото изпълнение и внимание и отдаденост, които пък могат да сложат началото на продължителен и сериозен работен процес, на професионална връзка.



Докато правихте репетиция, Антони ми каза: “Чуй колко прилича музиката му на моята – сякаш аз съм я писал!” Това, разбира се, е прекрасно когато се случи. Как си го обясняваш, Ерик?


Е.В.: Между хората съществува духовна връзка и ако тя е налице – всичко може да се случи. Вярвам, че срещата ми с Антони не е случайна. Явно имаме нещо общо и имаме какво да си кажем. Точно както срещата с любим човек никога не е случайна. Изобщо – нищо на този свят не е случайно, макар невинаги да си даваме сметка за това или да разбираме причината. В този смисъл, обяснението защо така създаваме музиката си, защо можем да си говорим, защо се разбираме и въобще защо сме се срещнали с Антони, е съвсем ясно: просто си паснахме. Мисля, че и Золтан точно за това говореше.
В България се провеждат няколко джаз-фестивала – някои ветерани (Варненският – 16 год., Банско – 10 год.) – други сега правят своя прощъпалник (Джулай Джаз Смолян – 3 год.). Смятате ли, че може да се говори за тенденция към отдаване на заслуженото на джаза като жанр? Джаз-фестивалите сред първите места в списъка с ангажиментите ви ли са? Изобщо, какви са плановете ви (да завършим с традиционен въпрос), макар да знам, че не зависят изцяло от желанията ви?

Е.В.: При мен определено джаз-фестивалите са на първо място в списъка, не само защото смятам, че джазът става все по-популярен в днешно време. Не е случайно, че в света има ужасно много фестивали на джаз-музиката. Аз вече имам опит от два в България и ако трябва да ги сравнявам с големи джаз-фестивали в чужбина, смятам, че и Варненският фестивал, и този в Банско, са много сериозни форуми – с чудесна организация и подбор на гостите, с чудесни изпълнители и още по-чудесна публика – чувствителна и интелигентна. Надявам се отново да имам възможност да участвам на ваши джаз-фестивали, защото фестивалите дават възможност на един музикант да докосне повече хора със своята музика, да се срещне с по-голяма публика...

З.Л.: Аз, разбира се, само бих се радвал, ако в най-скоро време получа отново покана и имам възможност отново да дойда в България! Мисля си, че между нас, източно-европейските музиканти, има някаква много особена обич и топло чувство. Надявах се след Варна да мога да свиря и в Банско, но тези ми намерения, за съжаление, се осуетиха. Все пак трябва да съм доволен – тази година вече за трети път свиря в България!

Впечатлен съм от организацията на Варненския джаз-фестивал. Любопитно ми е да пробвам и другите фестивални сцени и публика, защото да, българите, определено отдават заслуженото на джаза.

Лятото беше за мен напрегнато – турнета, записи на нов албум с Mirrorworld, което отне много усилия и време, и си беше тежка работа... Но сега се задава един спокоен месец за почивка, което много ме радва, защото ще мога да отдъхна, да се презаредя и да се опомня.

Дано скоро да се срещнем отново!


Дано.

(за сп. ЛИК на БТА – септември 2008)





Каталог: medii -> picks
picks -> Петър чухов за него знаем, че е
picks -> Марк наусеф, барабанистът, който преподава ритъм и слуша тишината
picks -> Кенди дълфър – daddy’s brave girl
picks -> За сп. Лик на бта – септември, 2008 банско тази година за първи път ми се случи да се прехвърля от един джаз фестивал на друг: след закриването на „Варненско лято”
picks -> Асен блатечки: аз съм един щастлив човек!
picks -> Jazz ex-change
picks -> Не можем един без друг! Разговор на Златна Костова с катя от дует „ритон”
picks -> Мая новоселска – a natural woman


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница