Мама и смисълът на живота
Изтегляне 1.19 Mb. Pdf просмотр
|
| До ръба на гората дрозд запял е – поспри! Ако здрач вън е паднал, вътре мракът цари. В този лес непрозирен дроздът в полет не смее нощен пристан да дири; може само да пее. За мен „Влез“ беше прекрасно, простичко, посветено на природата стихотворение, което бях научил наизуст като юноша и го рецитирах на глас, докато обикалях с колелото в гората край Дома на ветераните във Вашингтон. В страхотния си анализ – стих по стих и дума по дума – Бродски обаче доказваше, че смисълът му е много по-мрачен. Така например в първата строфа се усеща нещо зловещо в разполагането на дрозда (т.е. поета, барда) „до ръба на гората“ и в надзъртането в мрака в нея. А и вторият куплет като че ли не е проста лирическа песен, както изглежда на пръв поглед. Какво всъщност означават думите на поета, че „не смее нощен пристан да дири“? Дали „полет“ не е препратка към последните обреди? Дали Фрост не скърби за изтеклото време и не жали съдбата си на прокълнат? И наистина, стиховете по-нататък потвърждават това мнение. С две думи, Бродски умело защитава тезата си, че стихотворението е безрадостно и Фрост е много по-печален поет, отколкото смятат мнозина. Бях запленен. Този анализ показваше защо „Влез“, наред с други също измамно простички произведения на Фрост, ме беше впечатлило толкова като млад. Но каква беше връзката с Ирен? Къде беше ключът към нашите проблеми в терапията, който тя ми беше обещала? Продължих нататък. След това Бродски преминаваше към мрачния пасторал „Домашно погребение“. Стихотворението, в което действието се развива на стълбището на малка селска къща, е разговор, поредица от балетни стъпки на двама съпрузи. (Веднага се сетих, разбира се, за родителите на Ирен, които бяха живели във ферма в Средния запад, и за стълбището, по което тя беше слязла преди почти три десетилетия, за да вдигне телефона и да научи за смъртта на Алън.) Стихотворението започва така: Съзря я изпод стълбището той, преди да го е тя съзряла. Тръгваше надолу, през рамо поглед стрелкайки с боязън. Мъжът пристъпва към жена си с думите: „Какво съзираш / вечно там отгоре, / – да зная искам“. Сепната, тя не му отговаря, сигурна е, че той няма как да види това, което тя съзира, и му позволява да се качи по стълбите. От прага на спалнята мъжът поглежда през прозореца и му става ясно. Изненадано се чуди: – И как ли не видях го досега. Оттук не съм поглеждал ни веднъж. Навярно навикът ме прави сляп за гробището малко на рода ми! Тъй тясно е, че в рамката се сбира. Не по-широко е от спалня, а? Три плочи шисти и една от мрамор невръстни плещи проснали на слънце край хълма… Ти не се терзай за тях. Сега разбирам: не онези плочи, а мъничкото гробче… – Не! Не! Не! Недей! Така възкликва жена му, изплъзва се изпод протегнатата му ръка, слиза долу, поглежда го с „взор тъй страшен“ и се отправя към входната врата. Той се сепва: „Какво като съм мъж, / за мъртвото дете да не говоря?“. „Не и ти!“ – отговаря тя и посяга да вземе шапката си. Мъжът я моли да го допусне до мъката си, подбирайки неудачно думите: Не мислиш ли, че преиграваш малко? Защо реши ти майчинската мъка по първото дете да преживяваш тъй безутешно – пряко любовта. Сълзите няма да го възкресят… Жена му обаче не откликва и той възкликва: „Каква жена, за бога! Значи, щом съм мъж / за мъртвото дете да не говоря?“. Тя му отговаря, че той не знае как да говори за смъртта, упреква го, че е безчувствен. Гледала го е през прозореца как изкопава набързо гроба на сина им, „как подхвърляш / във въздуха пръстта насам-натам“. След това се върнал в кухнята и тя си спомня как го е видяла там: Изтегляне 1.19 Mb. Сподели с приятели:
|