Мама и смисълът на живота
Изтегляне 1.19 Mb. Pdf просмотр
|
| Приближавам се към нея и осъзнавам, че истината е друга: диванът е погребална клада, очите чернеят не от красота, а защото са угаснали от смъртта, червената роза не е цвете, а смъртоносна рана. – Знам, че аз съм тази жена, и всеки, който пристъпи към мен, се обрича на смърт. И това е още една причина да не се сближавам с никого. Образът на жената с червената роза в косите ми напомни сюжета на невероятния фантастичен роман на Робърт Силвърбърг „Човекът в лабиринта“, в който героят заминава за новооткрита планета да установи контакт с по-развита цивилизация. Но каквито и средства за общуване да използва – геометрични фигури, математически уравнения, музикални пиеси, жестове, викове, ръкомахане – местните не му обръщат никакво внимание. Усилията му обаче нарушават спокойствието им и те не го оставят да си тръгне ненаказан за безочливата дързост. Преди да излети обратно за Земята, те го подлагат на операция и впоследствие той установява, че благодарение на нея вече не е в състояние да сдържа екзистенциалните си страхове. Мисълта за смъртта и за всичко онова, което може да го сполети, го хвърля в ужас, който е осъден да понася сам, тъй като всеки, който се приближи на по-малко от петдесет метра от него, става жертва на същия екзистенциален страх. * * * Колкото и да твърдях пред Ирен, че черната слуз е илюзия, истината е, че често затъвах в нея. В работата си с Ирен ме сполетяваше съдбата на тези, които дръзваха да се приближат към героя в романа на Силвърбърг: върху мен се стоварваха екзистенциалните истини. Всеки сеанс ме изправяше пред смъртта. Знаех, че тя ме чака, пристъпва крадешком досами мембраната на живота, но като цяло до този момент бях успявал да не мисля много за нея. Разбира се, размислите върху смъртта имат и здравословен ефект; давам си сметка, че фактът (физическата същност) на смъртта ни унищожава, но идеята за нея може да ни спаси. Това е стара мъдрост и точно поради тази причина в продължение на векове монасите са държали в килиите си черепи, а Монтен е съветвал жилището да е с изглед към гробището. Мисълта за смъртта дълго време ми вдъхваше живот, помагаше ми да загърбвам дреболиите и да ценя важното. Да, разумът ми знаеше всички тези неща, но също така знаех и че не мога да живея постоянно изложен на изпепеляващия ужас от смъртта. Затова, в общи линии, изтиквах мислите за смъртта на заден план в съзнанието си. Работата ми с Ирен обаче сложи край на това. Сеансите с нея не само изостряха чувствителността ми към смъртта и усещането ми за стойността на живота, но и подсилваха страха ми от смъртта. С повод и без повод се сещах, че съпругът ѝ почина на четирийсет и пет, а аз отдавна съм минал шейсетте. Знаех, че съм пред дверите на смъртта, в този период от живота, в който мога да бъда покосен във всеки един момент. Защо ли хората смятат, че терапевтите вземат твърде скъпо? |