Мама и смисълът на живота

Урок № 3: Гневът
– Току-що научих – рекох в началото на срещата ни един следобед, – че зет ми е починал преди няколко часа. Внезапно. Инфаркт. Не съм на себе си, разбираемо е, и не ми е добре –
гласът ми потрепери, – но ще се постарая да бъда с теб.
Трудно ми беше да го изрека, още по-трудно беше да го направя, ала нямах друг избор.
Мортън, съпругът на сестра ми, ми беше приятел и важна личност в живота ми от петнайсетгодишен. Обаждането на сестра ми, някъде по обед, ме извади от равновесие.
Веднага направих резервация за първия полет до Вашингтон, за да бъда с нея. Докато отменях часовете от графика си за следващите няколко дни, установих, че имам уговорка с
Ирен след два часа, можех да я спазя и пак да хвана полета. Зачудих се какво да направя.
През трите години от началото на терапията Ирен нито веднъж не беше закъснявала и пропускала сеанс, дори в най-тежкия период, когато туморът разяждаше мозъка и личността на Джак. Въпреки кошмара, който я очакваше у дома – съпругът ѝ гаснеше пред очите ѝ – тя беше изцяло отдадена на работата ни. И аз също. От първата ни среща, когато ѝ обещах, че ще бъда с нея до края, се стараех, доколкото ми е по силите, да ѝ помогна. Следователно изборът ми в този печален ден беше ясен: щях да я приема и да бъда честен с нея.
Ирен обаче не ми отговори. Поседяхме мълчаливо няколко минути и аз се обадих:
– Къде се отнесе?
– Замислих се на колко години е бил.
– На седемдесет. Канеше се да се пенсионира, беше лекар.
Замълчах очаквателно. Какво ли чаках? Може би нормалното за всеки почтен човек поднасяне на съболезнования. Или дори благодарност, че съм я приел въпреки мъката си.
Мълчание. Ирен се взираше начумерено в петно от кафе на килима.
– Ирен, какво става между нас днес?
Всеки път задавах този въпрос, тъй като смятах, че една от най-важните ни задачи е да изследваме взаимоотношенията си.
– Сигурно е бил добър човек – отвърна тя, без да ме поглежда. – Иначе едва ли би скърбил за него.
– Стига, Ирен. Искам да чуя истината. Какво става с теб?
Тя вдигна глава рязко, очите ѝ пламтяха.
– Съпругът ми почина на четирийсет и пет и щом аз мога да влизам в операционната всеки ден, да си върша работата и да обучавам студенти, то значи, и ти можеш да се домъкнеш до кабинета си и да ме приемеш!
Смаяха ме не думите ѝ, а тонът. Този груб, дълбок тембър не беше нейният. Това не беше нейният глас. Заприлича ми на неестествено дрезгавия вопъл на момичето от
„Заклинателят“. Понечих да го изрека, но Ирен ме изпревари, наведе се и грабна чантата си.
– Тръгвам си!
Мускулите на прасеца ми се стегнаха, бях готов да скоча и да я спра, ако тръгне към вратата.
– В никакъв случай! Оставаш тук, докато не изговориш всичко.
– Не мога. Не мога да се съсредоточа, няма смисъл. Не съм в състояние да бъда с никого.

– В моя кабинет има само едно правило: да говориш само това, което си мислиш. А ти точно това правиш. И то по-добре от обикновено.
Ирен пусна чантата си на пода и се отпусна в креслото.
– Бях ти споменала, че след смъртта на брат ми разкарвах гаджетата си по един и същи начин.
– И как по-точно? Разкажи ми отново.
– Случваше им се нещо неприятно, сблъскваха се с някакъв проблем, разболяваха се, да речем, и аз изведнъж грубо ги отрязвах. Като със скалпел, клъц, от корен. Веднъж завинаги.
– Защото си сравнявала техния дребен проблем със смъртта на Алън, която е била от огромно значение за теб? И си се ожесточавала?
Тя кимна.
– Като цяло това беше причината, сигурна съм. Освен това не исках да ме е грижа за тях. Не желаех да слушам за незначителните им неприятности.
– А днес с мен?
– Вбесих се. Пощурях. Идеше ми да те замеря с нещо.
– Защото ти се е сторило, че сравнявам моята загуба с твоята?
– Да. И си помислих, че колкото и да ти е мъчно за зет ти, след сеанса ще си тръгнеш, ще прекосиш прекрасната си градинка, ще се прибереш при жена си и ще се върнеш към подредения си удобен живот. И точно това ме накара да избухна.
Кабинетът ми се намираше само на няколко стотин метра от дома ми, в уютна къщичка с керемиден покрив, скрита в тучната зеленина – лупина, глициния, плумерия и испанска лавандула. Ирен харесваше спокойната атмосфера, но често подхвърляше саркастично, че животът ми е като от книга.
– Не се гневя само на теб – продължи тя. – Яд ме е на всички, чийто живот е непокътнат.
Разказвал си ми за вдовиците, които не могат да се примирят, че нямат какво да правят, и се чувстват излишни и ненужни. Въпросът обаче не е в нямането на занимание или че си ненужен, аз мразя всички останали, които имат свой живот, завиждам им, изпълвам се със злоба. Да не мислиш, че това ми е приятно?
– Преди малко, като се канеше да си тръгнеш, каза, че не си в състояние да бъдеш с никого.
– Да не би да съм? Ти искаш ли да бъдеш с човек, който те мрази, защото съпругата ти е жива? Кой би искал да бъде с такъв човек? Помниш ли черната слуз? Всички ги е страх от нея и бързат да избягат.
– Но аз те спрях да не си тръгнеш, нали?
Мълчание.
– Сигурно не е лесно да изпитваш такъв гняв към мен и едновременно с това да ме смяташ за близък и да си ми благодарна. Най-малкото е раздвояващо.
Тя кимна.
– По-високо, Ирен. Не те чувам.
– Раздвоена съм и за друго. Чудя се защо ми каза за зет си.
– Виждаш ми се мнителна.

– И наистина съм мнителна.
– Някаква представа защо съм го направил?
– Не е просто представа. Мисля, че се опитваш да ме манипулираш. Да видиш как ще реагирам. Поставяш ме на изпитание.
– В такъв случай нищо чудно, че избухна. Навярно ще ти е от помощ, ако ти опиша как точно разсъждавах, след като разбрах за смъртта на Мортън. – Разказах ѝ, че отмених другите часове от графика си и защо реших да приема нея. – Не можех да те върна, не бих си го простил, след като ти имаше куража да идваш тук каквото и да се случваше край теб.
Трябваше само да реша въпроса как едновременно да бъда с теб и да скърбя за загубата си.
Какви бяха възможностите пред мен, Ирен? Да се затворя и да се отдръпна от теб? Това би било по-зле и от отменянето на сеанса. Да се помъча да бъда честен и открит, но без да ти кажа? Абсолютно невъзможно, би довело до пълна катастрофа. Отдавна съм установил, че ако се е случило нещо важно между двама души и те си мълчат за него, разговорът им е повърхностен и се върти само около незначителни дреболии. Трябва да пазим тази зона тук –
посочих пространството между нас – чиста и свободна. И това е както мое, така и твое задължение. Затова веднага ти казах за случилото се. Честно и открито, не е имало никакви манипулации, изпитания и подмолни мотиви.
Ирен отново кимна, давайки ми знак, че приема отговора ми за задоволителен.
Малко преди края на срещата ни тя се извини за думите си. Следващата седмица ми каза,
че е споменала за случилото се пред един приятел и той бил смаян от безсърдечието ѝ, и отново ми се извини.
– Не са необходими извинения – уверих я аз и бях искрен, наистина го вярвах.
Всъщност колкото и да е странно, зарадвах се на думите ѝ, че каквото и да става, и аз би трябвало да съм в състояние да я приема: те бяха живи, истински, сближаваха ни. Показваха какво изпитва тя към мен. Или поне част от него. Надявах се, че ще дойде моментът да чуя и другото.
Гневът ѝ, с който се сблъсках през втория месец от терапията, беше всеобхватен и с дълбоки корени. Рядко изригваше, но се усещаше как постоянно боботи под повърхността. В
началото не му обръщах голямо внимание. Изследванията ми ме бяха убедили, че този гняв не е по-голям повод за тревога от несекващото чувство за вина, от угризенията или от отхвърлянето на реалността и че скоро ще изчезне. По този въпрос обаче, както често се случваше в терапията на Ирен, резултатите от изследванията се оказаха подвеждащи. За пореден път установявах, че статистически значимата истина (в това число и изключенията –
„отклоненията“ – от нормалното разпределение, които не се вземат предвид от статистиците) няма кой знае какво покритие с истината, която ми се разкриваше в срещата с човека от плът и кръв пред мен.
Веднъж, по време на третата година от терапията, я попитах:
– С какви чувства се прибра у дома след предишния ни сеанс? Мисли ли си за мен през седмицата?
Често задавам подобни въпроси като част от усилията си да фокусирам терапевтичното внимание към случващото се тук и сега, към отношенията между мен и пациента.

Ирен помълча малко, после попита:
– Ти мислиш ли си за мен между сеансите?
Този въпрос, който плаши мнозина терапевти, се задава често, само че не го бях очаквал от нея. Навярно смятах, че не я интересува или че поне няма да си го признае.
– Ами… често разсъждавам за твоя случай – измънках аз.
Грешен отговор!
Тя не реагира веднага, после се изправи и отсече:
– Тръгвам си!
Изхвърча навън и затръшна шумно вратата.
Гледах я през прозореца как обикаля из градината и пуши. Седях и чаках. За традиционните терапевти, отхвърлящи взаимодействието, не е трудно да отклонят този въпрос с тактики от типа на: „Защо питаш?“, „Защо се сети за това сега?“ или „Какъв отговор очакваш да получиш?“. За терапевти като мен, склонни към по-егалитарни и прозрачни отношения, не е толкова лесно. Причината навярно се крие в това, че въпросът разкрива границите на доверието: колкото и да се стреми терапевтът да е искрен, близък, честен, винаги остава една непреодолима пропаст между него и пациента: фундаментално неравенство между тях.
Знаех, че Ирен ненавижда да я приравнявам с нейния „случай“, както и това, че ми е позволила да придобия толкова голямо значение за нея. Можеше, разбира се, да бъда по- чувствителен и да използвам по-топла, не толкова обезличаваща дума. Но съм сигурен, че какъвто и отговор да ѝ бях дал, нямаше да я задоволи. Тя искаше от мен друго – обич, възхита,
харесване, може би дори преданост. Да, преданост, точно това очакваше от мен.
След като угаси цигарата си, Ирен се върна демонстративно и седна в креслото, все едно нищо не се е случило. Аз се опитах да я накарам да разсъждава трезво.
– Нормално е – изтъкнах делово – пациентите да мислят повече за терапевтите, отколкото терапевтите за пациентите. Терапевтът има много пациенти, а пациентът – само един терапевт. Същото беше и когато аз самият ходех на терапия. Не е ли така и за твоите пациенти, които оперираш, и за студентите ти? Не си ли ти по-важна за тях, отколкото те за теб?
Картинката обаче далеч не е черно-бяла и толкова ясно очертана. Премълчавах факта, че терапевтите наистина мислят за пациентите си между сеансите, особено за по- проблематичните, които по една или друга причина не откликват на терапията. Анализират бурния си емоционален отклик, предизвикан от някой пациент, чудят се кой е най- подходящият подход в даден случай. (Ако терапевтът започне да изпитва гняв, желание за отмъщение или любов към свой пациент и го свързва с еротични фантазии, той е длъжен да обсъди случая с колега и приятел, да потърси професионален консултант или личен терапевт.)
Разбира се, не казах на Ирен, че често се сещам за нея между срещите ни. Тя ме озадачаваше. Тревожех се за нея. Защо състоянието ѝ не се подобряваше? Мнозинството вдовици, с които съм работил, отбелязваха напредък още в края на първата година, в края на втората абсолютно всички постигаха значимо подобрение. Освен Ирен. Тя ставаше все по- отчаяна и безнадеждна. На нищо не се радваше. Вечер, щом дъщеря ѝ си легнеше, плачеше,

продължаваше да говори на мъртвия си съпруг, отхвърляше поканите да излезе сред хората и отказваше дори да обмисли възможността за връзка с друг мъж.
Аз съм от нетърпеливите терапевти и недоволството ми растеше. Успоредно с него нарастваше и загрижеността ми за Ирен. Безпокоях се да не посегне на живота си – убеден съм, че ако не беше дъщеря ѝ, би направила опит за самоубийство. На два пъти я пращах при колеги за консултация.
Каквото и да ми костваха бурните ѝ гневни изблици, още по-трудно ми беше да понасям по-сдържаните, но по-чести хапливи заяждания. Списъкът ѝ с оплаквания към мен беше дълъг и постоянно се допълваше, рядко имаше сеанс, в който тя да не прояви яда си.
Гневеше се, че се мъча да ѝ помогна да се откъсне от Джак и да насочи силите си в нова посока, че я окуражавам да излиза с други мъже. Сърдеше ми се, че не съм Джак. В резултат на дълбоката ни връзка, на близостта ни, на караниците и загрижеността ни един към друг,
тя прехвърляше към мен чувствата, които бе изпитвала към покойния си съпруг. И когато часът ни изтечеше, не искаше да се връща обратно към живот, в който липсвахме и Джак, и аз. Затова сеансите ни винаги приключваха с кавга. Ирен мразеше напомнянето, че връзката ни има формални граници, и както и да се мъчех да покажа, че времето е изтекло, тя избухваше:
– Това ли е истинска връзка според теб? В това няма нищо истинско! Поглеждаш часовника и ме изритваш навън, изхвърляш ме на улицата!
Понякога продължаваше да стои в креслото, гледаше ме мрачно и отказваше да си тръгне.
Молех я да прояви здрав разум, изтъквах необходимостта от спазване не само на моя график,
а и на нейния, напомнях ѝ, че я чакат пациенти, предлагах ѝ тя да следи часовника и да слага край на срещите ни, повтарях ѝ, че изтичането на времето не означава, че я отхвърлям, но думите ми нямаха никакъв ефект. В повечето случаи Ирен си тръгваше от кабинета ми ядосана.
Ядосваше ми се, че съм ѝ важен и че не съм като Джак, че не ѝ правя комплименти – за външния ѝ вид, за изобретателността ѝ, за интелигентността ѝ. Често спорехме за това. Аз смятах, че отправянето на похвали от моя страна не е удачно – че ще е все едно говоря на малко дете – но тя толкова държеше на това, отдаваше му толкова голямо значение, че често отстъпвах. Питах я какво иска да чуе и после повтарях думите ѝ, като се стараех да вмъкна нещо от себе си. За моя изненада, тази нелепа игра – поне аз така я възприемах – винаги повдигаше духа ѝ. Само че ефектът беше мимолетен, Ирен беше като сито, следващия път отново настояваше да я обсипя с комплименти.
Гневеше се и на моите обяснения, че я разбирам. Опитах ли се да се противопоставя на песимизма ѝ с напомнянето, че е в средата на процес с начало и край, или ако се помъчех да я успокоя с данни от изследването си, Ирен избухваше:
– Ти ме обезличаваш! Затваряш си очите пред това, което е уникално у мен.
Изразях ли оптимизъм, че ще се възстанови, тя ме обвиняваше, че искам да я накарам да забрави Джак.
Споменях ли, че може да срещне друг мъж, навлизах в минно поле. Ирен имаше не особено високо мнение за повечето мъже, които познаваше, и ми се ядосваше, щом я посъветвах да преосмисли преценката си. Всяко практично предложение причиняваше буен изблик.

– Ако исках да си намеря мъж – цупеше се тя, – знам как да го направя. Защо да ти плащам толкова пари за съвети, които и приятелите ми могат да ми дадат?
Каквото и да ѝ предложех, мръщеше вижди.
– Престани да ме поучаваш. Баща ми цял живот ме поучаваше.
Ядосваше се и на нетърпението ми по-бързо да отбележи напредък, обвиняваше ме, че не признавам положените от нея усилия (които обаче оставаха тайна за мен).
Ирен искаше да съм здрав и силен. Всяка проява на слабост – схванат кръст, операция на менискуса, настинка, грип – предизвикваха силно раздразнение. Знаех, че всъщност е загрижена за мен, но го прикриваше добре.
И най-вече се гневеше на това, че аз съм жив, а Джак е мъртъв.
Не ми беше лесно. Не обичам ядните сблъсъци и в личния си живот като цяло отбягвам гневните хора. Тъй като пререканията забавят потока на мисълта ми, през цялата си кариера на мислител и писател съм избягвал публични спорове и съм отхвърлял предложенията да бъда избран на ръководни длъжности.
Как се справих с гнева на Ирен? Първо, разчитах на старата мъдрост, че терапевтът следва да разделя личността от ролята си. Често пъти гневът на пациента е насочен не към личността на терапевта, а към неговата роля. Младите колеги редовно получават съвета: „Не го приемайте лично“. Аз бих казал: „Не приемайте всичко лично“. Постарайте се да разграничите кое се отнася до вас самия и кое до ролята ви. За мен беше очевидно, че в по- голямата си част гневът на Ирен беше насочен към друг адресат – към живота, съдбата, Бог,
вселенското безразличие – но тя го изливаше пред този, който ѝ беше подръка, т.е. мен. Ирен знаеше, че гневът ѝ ми въздейства угнетяващо, и ми го показваше. Веднъж например, когато секретарката ми ѝ се обадила да насрочат друг час, тъй като трябваше да отида на зъболекар,
Ирен отбелязала: „Явно за него ходенето на зъболекар е радост в сравнение със сеансите с мен“.
Основната причина да устоя на гнева ѝ, който на моменти заплашваше да ме смаже,
навярно се крие във факта, че знаех, че той всъщност прикрива задушаваща тъга, отчаяние и страх. Понякога реагирах на изблиците ѝ с инстинктивно раздразнение, но по-често откликвах със състрадание. Нейните образи и думи се отпечатваха в паметта ми. Един от тях сви гнездо в ума ми и безотказно смекчаваше удара от гневните ѝ избухвания. Той се появи в един от „летищните ѝ сънища“ (през първите две години след смъртта на съпруга си тя често сънуваше как обикаля по разни летища).

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: