Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата

157
– Разкажи ми за себе си! Искам да знам всичко. Още ли си с твоето момиче?
– Моето момиче? Няма друго момиче в живота ми освен теб!
Сам съм! Напълно сам, но душата ми не е самотна, защото те има теб.
– Ти никога не си бил сам! Аз винаги съм с теб – когато си лягаш и когато ставаш, когато се разхождаш и когато работиш! Аз винаги съм с теб! Не го ли усещаш?
– Да, да, права си. Казах, че съм сам, за да ти отговоря на въпроса. Няма друга жена в живота ми освен теб! Само ти си – единствената!
– Защо си сам? Ти си прекрасен мъж? Работя и срещам много хора, но не познавам толкова интелигентен човек като теб. У теб са събрани толкова прекрасни качества. За мен ти си перфектният.
– Не съм! Няма перфектни хора!
– Да, няма, но за мен ти си точният, най-допълващият ме.
– Да, аз съм добър човек. Обичам животните и природата.
Уважавам всички живи същества, но също съм и доста нетърпелив.
Много съм чувствителен и раним!
– Ти си същият като мен!
– Имам доста тежки черти, които идват от зодията ми! Нали съм
Стрелец.
– Аз също!
– И ти също. Ние сме еднакви. Ние сме едно. Усетих го в първият миг, когато те видях. Ние обичаме свободата и не обичаме да робуваме на правила и норми. Струват ни се излишни и глупави.
– Бях ти изпратила един сайт за съвместимост и там според хороскопите ни имаме 100 процента СЪВМЕСТИМОСТ. Това е толкова рядко срещано!
– Знам! Прочел съм всички твои писма и ги препрочитам много внимателно, особено когато се чувствам зле. Ти ми даваш сили.
Писмата ти са като лек за душата ми, те нямат давност.
Препрочитам ги редовно! Не е ли късно, пчеличке моя? Тук минава
1 часа.
– Когато сме заедно, времето минава много бързо.

158
– Утре ще работя и двамата трябва да си починем. При теб сега е 22 часа, нали? Хайде, ще продължим скоро!
– Добре! Ще те оставя да спиш, а аз ще работя. Толкова съм развълнувана, че няма да мога да заспя! Целувам те!
– Ти си работила, а аз ти попречих. Извинявай, скъпа, толкова съжалявам! Трябваше да ми кажеш по-рано.
– Не, няма проблем!
– Ти си най-важното нещо в живота ми – моята душа близнак.
Не се притеснявай, просто не ми се спи.
– Съжалявам! Следващия път ми кажи, ако си заета.
– Аз съм толкова щастлива в момента! Бях решила да те забравя, но ти се появи отново!
– Това е най-прекрасната новина – да разбера, че си щастлива.
Ще си лягам и ще мисля за теб, ще те прегръщам цяла нощ.
– Обичам те! Ще се срещнем пак. Може би следващата година?
– пошегува се Рая.
– Скоро! "Insaallah" – Всичко е съдба! Обичам те и целувам сладките ти устни, мила! Обичам те, цвете на живота ми! Лека нощ, любима моя пчеличке!
Рая сияеше от щастие – отново беше заредена с онази вълшебна субстанция, наречена Любов. Един разговор само и животът ѝ се изпълни с цвят. Какво ли щеше да бъде, ако можеха да бъдат постоянно заедно?
Тренировките продължаваха. Тялото на Рая беше още слабо и за да не я преуморява, старата шаманка ѝ подготвяше разнообразни занимания. Този ден трябваше да преодолеят с Буба преход в планинска местност и да се спуснат в една пещера. Това беше единственото възвишение в радиус от километри. Рая отново трябваше да се изправи пред своите фобии и страхове. Дълго вървяха, за да стигнат невисок планински хребет. Въпреки това изкачването беше трудно. Бяха уморени. Въздухът отново не ѝ стигаше, този път заради ускореното темпо на ходене по стръмнината. Тя си припомни уроците за правилно дишане. Хвана ритъма и усети лекота. Силите ѝ започнаха да се възвръщат.

159
Уроците даваха резултат. Когато стигнаха до пещерата, трябваше да се пребори с още един свой проблем – клаустрофобията.
Налагаше се да се спусне в една тясна дупка, обрасла с растителност, която никога нямаше да забележи, ако не ѝ я бе посочил Буба. Той се шмугна пръв в храсталака и ѝ помаха, като ѝ помагаше с ръка. После извади въже и го хвърли в дупката. Запали факла и ѝ я подаде. Беше я обезопасил, но и двамата внимаваха, защото в пещерата беше влажно и тъмно. Озоваха се в прекрасна галерия, пълна със сталактити, сталакмити и сталактони.
Хлъзгавият под беше опасен. Рая си пое въздух – вече беше достатъчно широко. Всичко беше невероятно красиво. Тя потрепери от студ и Буба ѝ подаде една кожа, за да се наметне.
– Тук целогодишно температурата е седем градуса и съхраняваме някои храни, които навън няма как да запазим дълго време. Ти знаеш наколните ни складове, но понякога животните ги нападат и изяждат храната. Тук складираме предимно месото и млякото. Въпреки че Халу и ти не консумирате такива храни, за нас все още те са нужни и са дълбока резерва:
Той ѝ намигна, както често обичаше да прави, и се усмихна.
Белите му зъби проблеснаха в сумрака на пещерата. Тя беше свикнала с неговите закачки и шеги и се чувстваше спокойна и по детски радостна.
– И какво ще правим тук сега? – попита Рая, като отвърна на усмивката му.
– Трябва да знаеш как да съхраниш живота си. На това иска да те научи Халу. Представи си, че твоят свят се разпадне-… Трябва да се върнете към началото. Малко хора ще оцелеят. Просто нямат навици – засмя се той.
– Разходката из галериите на пещерата беше забавно приключение. Какви форми и чудати фигури беше сътворила природата – скулптури от варовик, които Рая разпозна като старец, фея, ръка, крак.
На излизане от пещерата Буба се подхлъзна и не можа да се изправи от болка. Беше си наранил ръката. Нямаше как да се изкачи по въжето. Рая направи въжена седалка и се изкачи нагоре към

160 изхода. Трябваше да запази самообладание и да се научи как да реагира в критични моменти като този. Изискваше се концентрация
– тук и сега. Нямаше нищо по-важно в момента. Тя осъзна ценността на опита. Това няма как да се научи от четене на книги.
Когато мислеше как да помогне на някого, всички сили у нея се мобилизираха. Въпреки че се пързаляше много и цялото ѝ тяло беше мокро и в охлузвания, тя се покатери горе. Опита се да изтегли Буба, но силите не ѝ стигнаха. Спомни си медитациите с
Халу и се концентрира. Представи си, че изтегля нещо много леко и закотви здраво краката си към земята. Подръпна отново и въжето поддаде. Още малко, още малко… В един момент се разсея и изпусна въжето. Точно преди Буба да се озове на земята. Рая си представи как леко го изтегля нагоре – нали това беше един от уроците на Халу… Само докато си го помисли и нечие пръхтене и топъл дъх я облъхна. Тя се обърна и видя черната пантера Ду, която беше захапала въжето зад нея и правеше стъпка назад. Малко по малко, заедно изтеглиха Буба. Той се показа от обраслия отвор на пещерата и се хвана с една ръка за повърхността. Рая му помогна да се изправи на крака.
– Браво, момиче! – каза той и погали звяра.
Беше изсвирил с уста и Ду се беше отзовала веднага. Каква силна връзка имаше между тях! Рая осъзнаваше, че любовта има различни измерения. Можеше да има любов не само между хората.
А и между човека и животното, и то толкова предана, че тя едва сдържа напиращите си сълзи. Даде си сметка и за нещо друго – синхронността. Нейната мисъл и тази на Буба бяха активирали реакция и Вселената бе откликнала. Помощта бе дошла навреме.
– Ще се кача на гърба ѝ. Опитай се да се движиш бързо – каза ѝ
Буба.
Рая кимна. Бързото темпо премина в бяг и скоро бяха при Халу.
Тя погледна травмираното място. Пъхна парче кожа между зъбите му и хвана ръката му. Чу се прищракване на кости и Буба изрева.
Халу превърза ръката здраво с големи зелени листа към плоска дъска, която послужи за шина. Обхвана с ръце счупеното място и

161 постоя малко така, а Буба се отпусна и заспа. Лечебните ръце на
Халу го бяха успокоили. Трябваше да почива.
Отново е пълнолуние, мислеше си Рая, докато включваше компютъра. Дали ще се появи? Съдбата и осигуряваше възможността да бъде сама винаги по това време на месеца. И този път Бен отсъстваше, но затова пък Оуз я чакаше и беше на линия.

Изтегляне 1.13 Mb.

Сподели с приятели: