Педагогика и технология на играта – предмет и перспективи
Изтегляне 96.58 Kb.
|
Свързани:
Педагогика, ПУП-лекция-07.03, Методики за наблюдение, ФВС, Педагогика и ПНИ
КОНЦЕПЦИИ ЗА ИГРАТА1.Основни направления при изучаване на играта Въпросите за същността на играта – какво представлява тя и за нейния източник – защо децата играят – са вълнували мислителите още от древността. С развитието на науката тези въпроси са получавали различни отговори и в резултат на това са възникнали различни концепции за играта, но никоя от тях не е общоприета. За педагогиката е особено важно върху тази основа да се разработи цялостна концепция, която да задълбочи знанието ни за играта и да даде възможност за пълноценното й използване в педагогическото взаимодействие. Съществуват три основни направления при изучаването на играта: описателно, мотивационно и функционално. В концепциите, отнасящи се към описателното направление, се поставя акцент върху изучаване на наблюдаемото поведение. На тази основа се извеждат основните белези на играта и се правят разнообразни таксономии. Мотивационното направление се стреми да разкрие вътрешните подбуди на феномена, а функционалното – да обясни какво е (предна)значението му. Въпреки, че това разделение на теориите е условно, защото повечето автори изказват съображения и по трите въпроса, все пак винаги на един от тях се придава най-голямо значение. Някои автори търсят произхода и същността на играта в освобождаването на излишни жизнени сили. Според други, живите същества, играейки, се подчиняват на една вродена склонност към подражание. Трети смятат, че играта е средство за отмора или, че е една предварителна подготовка за сериозна дейност, която изисква животът, че е упражнение за самообладание. Четвърти търсят същността на играта в стремежа към власт или в състезанието. Играта се разглежда също така и като задоволяване с помощта на фантазията на неизпълними в реалността желания. Посочените предположения не се изключват взаимно. Бихме могли да приемем всеки от тях, без да стигнем до объркване на понятията. Следователно всички тези отговори са само частични. 2.Основни белези на играта Една от причините за липсата на обща теория за играта е фактът, че сред авторите няма съгласие по кои белези играта може да се разграничи от неиграта. По-долу са представени някои предположения относно феномена, които са приети от много автори.2 Не всички животни играят. Играта е характерна за организми с относително дълга продължителност на живота (G. Chick, 1998). Колкото по-високо в еволюционната редица се намира животното, толкова почесто се наблюдава игра (А. Oezen, 2006). Играта има хипотетично значение за по-нататъшното развитие. Б. Сътън-Смит посочва, че когато животинските видове „прогресират” от побазисни, т.е. еволюционно по-примитивни, към по-модерни форми, се наблюдава повече игра. Изглежда, че тя има нещо общо с прогреса и развитието в животинския свят (по P. Fenton, 2009). Играта е феномен на младостта. През онтогенезиса тя се наблюдава главно по време на ювенилния период (А. Pellegrini, D. Dupuis, P. Smith, 2007). Реализира се в контекст на безопасност. Играта възниква в сигурна и позната обстановка. Всъщност, когато организмите са в стрес, както по време на недостиг на храна, или екстремна температура, нивата на игра намаляват или се прекратяват (А. Pellegrini, D. Dupuis, P. Smith, 2007). Играта е въпрос на собствен избор, тя е антипод на принудата. Животните се ангажират с игра спонтанно, поради радост и удоволствие от процеса (по А. Oezen, 2006). Носи удоволствие. Удоволствието е двигателят на играта. Играта е условна ситуация на заместване. Играта не е „обикновения” или „действителен” живот (Й. Хьойзинха, 2000), макар да го наподобява. На мястото на реалната ситуация се разгръща имитационна (игрова), където всичко може да бъде заменено с всичко. Качествено различна е от подобни поведения на възрастните. Игровото поведение е сравнимо с по-сериозни и функционални възрастни варианти, но е типично преувеличено, компонентите на функционалните поведенчески практики често са пренаредени в него (А. Pellegrini, D. Dupuis, P. Smith, 2007). Играта е пластична, лабилна, вариативна и уникална. Играта без съмнение представлява най-лабилното, което изобщо съществува в поведението на животните и хората (К. Фабри, 1982). Изразява интерес към новото. Играта е тясно свързана с изследователското поведение. Действията в играта са незавършени. Специфична характеристика на играта е незавършеността на действията, липсата на изпълнително звено. Котенцето драска, но не разкъсва предмета, а кученцето го хапе, но не отхапва парче от него (Д. Елконин, 1984). Не е подчинена на прагматична цел. Играта очевидно е „несериозен” вариант на функционално поведение. Тя го наподобява, но участниците в нея са ангажирани повече със самия процес, отколкото с функциите („завършека”) на поведението. Включва комуникация „Това е игра”. Съгласуваността в действията на игровите партньори се основава на особена вродена сигнализация. Това са пози, мимики, жестове, лицеви експресии, звукове. Те информират другия за готовността за игра и го „канят” да вземе участие в нея (К. Фабри, 1999). 3.Играта на животните В хода на еволюцията взаимоотношенията на организмите с обкръжаващия свят все повече се усложнявали. Към колкото попроменливи условия трябвало да се приспособява животното, толкова помалко можело да разчита, че стереотипните, фиксирани реакции ще му осигурят адекватно поведение. Появила се необходимостта от механизъм за засилване пластичността на поведението и от натрупване на индивидуален опит. Колкото по-пластично било поведението на даден животински вид и, съответно, колкото по-голям дял в него имали придобитите компоненти, толкова по-дълъг бил периодът на формирането му. Така при появата си на света децата на тези животни били неспособни да реализират видово типичното поведение на възрастен индивид. По тази причина постепенно еволюирала родителската грижа - малките били защитавани и обгрижвани от родителите си, докато станат способни на самостоятелно съществуване. Удовлетворяването на основните потребности от родителите не отменяло необходимостта малкото да развие своите умения, да натрупа опит. Това става в играта – тя е упражнение за бързо и точно управление на двигателното поведение съобразно различни (лов, бягство, борба със съперник, самозащита, защита на малките) вариативни условия. От еволюционна гледна точка това е било необходимо като механизъм за засилване пластичността на поведението животното - да не разчита само на инстинктите си, да натрупва разнообразен, жизненоважен индивидуален опит. В процеса на своето формиране човекът е запазил това високоефективно, притежаващо голяма адаптивна ценност достижение на еволюцията. Но съдържанието на човешкото поведение качествено се различава от това при животните в резултат на зараждането на труда, речта и човешкото общество. Ето защо въпреки наличието на общи моменти между игрите на животните и децата, те не могат да се отъждествят, защото имат дълбоко качествено различие. Затова, според Даниил Елконин, произходът на човешката игра трябва да се търси не у играта при животните, а при появата на ролевата игра. Това е генетически най-ранната игрова форма, която не съществува при животните защото те не могат да заемат позицията на друг. 4.Произход на детската игра Съгласно теорията на Д. Елконин, играта се появява в недрата на труда и постепенно се отделя от него, като го отразява в своето съдържание. Обяснението за това е, че през най-ранните етапи от развитието на човешкото общество не съществува детство като такова, защото децата живеят с възрастните общ живот и отрано се включват в техния елементарен производителен труд. Възпитанието се реализира от всички възрастни по посока на основната задача – децата да станат участници в труда, като главно средство за това е постепенното им включване в достъпните му форми. На тази степен на развитие и при такова положение на детето в обществото е нямало никаква необходимост от възпроизвеждане на труда и отношенията между възрастните в особени условия, нямало е необходимост от ролева игра. С развитие на производството децата не могат вече да вземат участие в по-сложните и недостъпни за тях форми на труд. Едновременно с това възниква задачата те да бъдат подготвяни за бъдещата трудова дейност. Възрастните изработват умалени оръдия на труда, специално приспособени към детските възможности, с които децата се упражняват в условия, близки до реалните, но не тъждествени с тях. Упражненията – самостоятелни или под ръководството на възрастните, постепенно приемат характера на игри – спонтанни и състезателни (съревнования). Но те могат да бъдат наречени игри само условно. По-нататъшното развитие на производството, усложняването на оръдията на труда, появата на елементи от домашните занаяти, възникването върху тази основа на по-сложни форми на разделение на труда и нови производствени отношения довеждат до това, че възможностите за включване на децата в производителния труд още повече се усложнява. Упражненията с умалените оръдия на труда стават безсмислени, а овладяването на по-сложните оръдия се оставя за по-горна възраст. Тогава се появява символичната играчка, с която децата започват да пресъздават тези сфери от всекидневния живот и производството, към които се стремят, но не могат да се включат. Периодът на детството се удължава, като през него децата са оставени да се занимават самостоятелно с това, което им е интересно. Възникват детски съобщества, в които децата живеят освободени от грижите за собственото си изхранване, но органически свързани с живота на обществото. В детските съобщества започва да господства играта (Д. Елконин, 1984) Концепцията на Д. Елконин е значим принос към развитието на теорията на играта. В същото време неин основен недостатък е, че възникването на играта се свързва само с определени социални условия, което не се съгласува с данните, че тя има вродени компоненти (след като и животните играят). Това означава, че загадката за произхода на играта все още не е разгадана. Изтегляне 96.58 Kb. Сподели с приятели:
|