По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който

- и там го нема. Когато възви през мегданя Джумая, за да го търси в кафене

Венети, ненадейно чу биенето на камбаната за огън, а едновременно видя и

отблясъка на един пожар. Той скоро се намери при него. Пожарът беше заловил две

съседни къщи, именно ония техни части, които бяха прилепени една до друга.

Едната къща беше голяма и стара; другата по-малка и нова направа: загоряла беше

най-напред новата и предала огъня на другата. Заедно с това и бъркотията, в

подобни минути обикновена, растеше... Зрители много идеха, но помагачи не се

явяваха. Захар Народът тичаше непрестанно из множеството, даваше команда:

"Народе бре, бре хора бре, бре люде бре! Гасете!" - щуряше се, смаян и уплашен,

и не помагаше нищо, а пречеше само. Голямата къща беше безнадеждно изгубена.

Старо дървено здание, византийска направа, изсушено от стогодишни южни лета, то

сега пламтеше като кибрит и пращеше зловещо. Пламъците едновременно излазяха из

прозорците, из стрехите, из покривите и из всичките отверстия на горния кат.

Домашните бяха се спасили с време, почти голи - всичко друго ставаше плячка на

огъня. Пламъците се сливаха и прегръщаха с пламъците от другата къща, двукатна

също, на която едната половина цяла гореше, а другата се префащаше повече. Зле

организуваната пожарна команда още се бавеше; повикана бе саперната рота, но и

тя не пристигаше. Съседите носеха с полвяци и кофи вода из щерните и въбелите

си дворски, но с тия първобитни гасителни средства не можеше да се помогне.

Улицата се затрупваше от покъщнини всякакви, носени от близките къщи и от

запалените.

сечат и да рушат, покатерени по покривите, за да усамотят запалените къщи от

околните. За жалост водата донесена от първите сакаджии от Марица, скоро се

изчерпа и тулумбите останаха в бездействие. А пожарът на двете къщи зимаше

ужасен характер: запалени дървета, дъски, гвоздеи нажежени отфъркваха надалеко

с пукоти и трясъци и падаха като метеори въз другите жилища. Най-после горния

кат на старата къща се продъни със страховит трясък. Един вулкан от ясни

пламъци избухна подир това и се разклони високо и широко, като на пълни

загретия въздух с милиони звезди, които засипаха като с огнен дъжд навалицата,

изпариха я, изплашиха я. Скоро трябваше да последва нейната участ и другата

къща. Пламъците бяха я обгърнали от трите страни и проникнали в стаите; само на

една стая, която беше обърната насам, двата прозореца стоеха още тъмни, залени

само с отблясъка на околните пламъци.
Внезапно се издигаха уплашени гласове от тълпата и много ръце засочиха към

прозорците. Стъклата им сега се разтвориха и на всеки от тях стоеше човек и

простираше ръце. Тия двама нещастници кой знае как бяха закъснели да се спасят

по-рано. Като на беда, огънят заблиза близко до единия прозорец и една струя

горещ дим влезе в стаята. Страшни писъци изскокнаха оттам. Сега видяха всички,

че там бяха един мъж и една жена, млада, разрошавена, обезумяла. Вероятно

съпруг и съпруга. Те викаха за помощ, като отчаяно блъскаха с ръце дървените

четвъртити пречки на прозорците, за да ги строшат и да се фърлят на улицата...

Но пречките бяха здрави.
- Дайте стълбите!
- Брадви! - викаха отвсякъде.
И стълби, и брадви имаше, но хора се не явяваха да ги употребят. Пламъците

изяждаха вътрешността на целия долен кат, заприличал на пещ, изскачаха из

прозорците му на езици и замрежваха със светлив дим двата горни прозореца.

Гибелта беше явна за всеки, който се опиташе да се покачи до тях над пламъци и

всред задушлив пушек, при наближающето на всеки миг сгръмолясване на подкосения

долен кат.

XX. Две стълби

невъобразимо страшна. Всички гледаха с трепет как ще изгорят двама живи хора,

див ропот ехтеше из тълпата, в недоумение кому да припише вината и какво да

направи. Нещастниците викаха отчаяно, извадили обезсилени ръце извън

прозорците, задъхвани от дим, напълнил стаята им.
По едно време видяха, че една стълба се туря от няколко саперни войника на

единия прозорец. Един шум от одобрение изскокна из тълпата, почувствува се едно

всеобщо облекчение; сърцата се свиха болезнено сега от ново вълнение, очите се

впериха в прозореца, на който бе опряла спасителната стълба. Там сега стояха

мъжът и жената. Веднага по стълбата се покатери някой с бял кител, с брадва,

стисната под дясна мишца. Из тълпата се пронесе като една вълна името: "поручик

Канелов". Това име, което се свързваше сега с един величествен героизъм, сладко

екна из сърцата на всичките. Юнакът офицер бързо отиваше нагоре по стъпалата,

замрежен повече и повече от вълните на димът. Скоро той стигна до прозореца,

който беше запречил само мъжът. Жената се изгуби. Очевидно, нещастницата беше

задушена от дим или отблъсната от мъжът. Чуха се удари от топор. По-дир малко

белия кител, почернял, фана да се спуща. Веднага след офицерина се смъкваше

избавеният, гологлав, когото никой не различаваше добре сред сгъстения дим,

който ги веднага обгърна, смесен с пламъци. Бурен глас се разнесе из тълпата.

Всеки искаше да узнае кой е избавения и останаха ли читави и двамата долу,

заградени от тълпа войници, сапери и стражари. Но публиката нема време повече

да се вълнува за съдбата им: раздадоха се гласове:
- Жената! Жената!
Жената сега се показваше на другия прозорец, един останал незафанат от пламъка,

който светеше вече в първия. Бедната простираше безнадеждно ръце... Навън, под

тях, летяха чести огнени езици, блъвнати от долния прозорец.
- Жената! - чуваха се викове.
- Де Канелов? - неволно се обаждаха други. Но каза се, че поручикът полузадушен

го свестявали в ближната къща. Кой да избави жената ? Охотник никой нямаше,

който да се престраши на тоя гибелен подвиг.
- Стълбата!
- Строшете прозореца!
- Няма ли някой?
Всички чакаха тоя "някой". Напрежението на нервите беше ужасно. Някакво безумие

обхвана тълпата, пощръкляла... В пролуките, що се отваряха в димното покривало,

час по час се виждаше образа на жената, озарена от пламъците. Тя беше млада, с

черти, които страхът беше изкривил, облечена само по една риза, израмчена и

оставила половината й гърди голи. Изстъплението на тълпата стигаше до

пароксизма си, когато видяха, че една нова стълба се издига из димът и се

закача на прозореца. Тълпата извика като луда от учудване и възторг. Кой ще се

покачи там сега? Тоя въпрос светеше във всички очи, напрегнати към стълбата.

Покачи се един пожарникар. Тълпата не знаеше кой е тоя скромен герой. Тя с

вълнение следеше неговото издигане по стъпалата, надвесен над долните пламъци.

тупаха до пукване. Жената, като разбра, че иде помощ, викаше с нова сила, а

ръцете й, придобили свърхестествена енергия, счупиха няколко пречки на

прозореца и отвориха пролом. Стотина ръце от тълпата й замахаха да я ободрят и

предупредят да почака още малко, защото публиката съобрази, че жената ще се

фърли от счупения прозорец, да се сплеска на калдъръма.

друго място, по сечене покрива на ближната къща, той беше зачул раздирателните

викове от висотата, на която се намираше и бързо беше се смъкнал долу, за да

види какво ставаше. Едвам видя, че една млада жена викаше от прозореца, този

смел момък не мислй вече: извика да му турят стълба и се фърли по нея.
Още от пръв път той глътна лютивия горещ дим, но си стисна с бърните устата и с

напрежение на носните мишци затвори си дупките на ноздрите и полетя нагоре,

като мижеше. Пожарникарският му шлем блестеше от пламъците. Подир една минута,

с дреха леко опърлена от жълтите язици, той стигна до прозореца, закрепи си

здраво краката на две стъпала и без да погледне жертвата, която щеше да избави,

той засече другите пречки, да разширочи пролома и да я изтегли оттам. Това

стана вътре в една минута и когато нужната дупка се откри, пламъците нахлуха и

насам, заграждаха отзад жената, лижеха потона над главата й. Нямаше нито миг

време за губене. Жената се изпречи на прозореца и си фърли и двете ръце на

раменете му. "Ангеле"!... - извика тя, готова да падне в обятията му. Лицата на

двамата се срещнаха. Тогава чак Рангел видя хубаво жената и я позна.
Тя беше Замфирица!
Косата на пожарникаря настръхна от това ненадейно видение, той простря ръце, та

ги опря в голите гърди на Митковата булка и с една голяма сила тласна я назад в

пламъците!
Замфирица извика и се изгуби. Пламъците веднага бликнаха по-силни - от

рупването на ризата. Рангел бързо слезе назад през гъстия дим със загорели

поли.
Народът извайка, като видя, че жената потъна в огъня.
Много жени примряха.
- Късно пристигна момчето!
- Отиде жената, не можа да я отърве...
- Продъни се подът под нея... Димът я задуши. Такива викове се разнасяха из

народа. Мнозина се натрупаха около Ангела, комуто саперите успяха с време да

изгасят дрехата, без да пострада нещо. Около му се раздаваха фалби, знакове на

съчувствие, вайкания за жената.

"добре, добре"! Той приличаше на човек, който не е извършил едно ужасно

престъпление, а една длъжност. И той се чудеше защо тия хора не се радваха, а

изказват съжаления за "оная". Той мислеше, че беше направил добро нещо, че беше

отплатил за мъките и смъртта на приятеля си, като беше оставил на пламъците

жестоката му и развратна жена, дошла да нощува тук в стаята на адвоката

Ладжовича - Рангел познаваше жилището му, - защото Ладжовича именно Канелов

спаси от пожара и му отмъсти по един съвсем неочакван и великодушен начин -

забравил подлеца и видял само жертвата.
Закъсняването на адвоката и нощната му любовница в запаления дом, когато всички

го бяха напуснали, се дължеше на невъзможността да отворят вратата си: те

изгубиха много време в безплодно усилие. Някой беше ги заключил отвън.
Никой ни тогава, ни после не узна истината за личността на загиналата: Рангел я

не познаваше, Ладжович също казваше, че не можал да познае жената.

XXI. Горски стражар

и изгорялата жена, намерена на въглен сред развалините, възбуждаше много

предположения, всичките далеко от истината. Не малко шум ставаше и около името

на двамата юнаци - поручика Канелов, който сега се лекуваше от едно нараняване,

получено при извършване подвига си, и Ангела пожарникарят, на който тъмната

биография дразнеше любопитствата. Стремски намери, че тая слава е опасна за

Рангела и три дена попосле издействува му служба горски стражар в Черешовица,

дето сега имаше свободна такава - за да го отдалечи от столицата и бедоносната

й атмосфера.
Рангел с готовност напусна Пловдив. Той се посели в колибата на предшественика

си, в самата гора, до полите на Родопите. Там, на свободния въздух, близко до

природата, той се усети добре, сърцето му се разпусна от постоянните

страхувания, които изпитваше в Пловдив от всякакви опасни срещи. Но служебните

задължения му теготяха. Той трябваше да лови селяните, що нарушаваха закона за

горите, да ги дава на съд, да ги глоби и да пакости на хора, които нищо не му

бяха сторили. Той би с удоволствие скубал брадата на поп Къна, но тия хора -

какво имаше против тях?... На тоя полудив овчар, на тоя едновремешен разбойник,

привикнал на воля, на гладувания и опасности, тежеше синджиря на правилата,

които бе длъжен да съблюдава и да прави да съблюдават. Често неволно

изпъшкваше, като прострян на сянка на някоя морава, той виждаше косматите

върхове на Родопите. Тая волна душа копнееше в тая бездействена самотия...

имаше възможност да я изпълни, сиреч да улови някой селянин с топор в

забраненото бранище, тя му ставаше по-грозна. "Янкеседжия ли съм аз, та да се

фърлям въз мирните християни?" - думаше си той сърдито. Често слазяше в

Черешовица, но и там му се не харееваше; се щеше да срещне поп Къна, когото

мразеше от Пловдив, а тук не можеше да търпи за лошите му хорати за Русия и за

псувните му в селската кръчма. А през тия петнайсет дена поп Кън почти всеки

ден идеше там по агитация за Доганскевия избор.

Догански бе си положил кандидатурата в Черешовската избирателна колегия. Това

смело решение да излезе на борба с един силен по влияние и престиж противник

беше в хармония с безпокойния и дръзък характер на доктора, увлечен още от

жарът на партийната страстност.
В Черешовската колегия докторът наистина имаше в поп Къна един влиятелен

привърженик, предан агитатор, който дотогава даваше изборите, комуто искаше.

тайните на които го бяха посветили няколко изпъдени по неспособност гимназиста,

аргосан някога, че бе изпсувал владиката Илариона в една сватба, дето бе играл

ръченица, малоучен, но с ум лукав и остър, хипнотизуваше населението в тая

околия и го държеше в ръката си, по-способна да се сбира в юмрук, нежели да

ръси и благославя.

минута, когато всичките шанси бяха противни. Народът се беше единодушно и по

най-гръмлив начин изказал, че симпатията му е за Народната партия, на знамето

на която стояха магическите тогава думи: "Съединение", "Русия". Народната

либерална партия беше или изглеждаше отрицание тяхно. И тя почти не се опита да

се бори против стихийното течение и ограничи борбата си само в стълповете на

своите органи.
Един Догански излезе упорно да дели мегданя при избирателната урна с Народната

партия - сляпо доверил съдбата си на агитаторския гений на пъргавия поп.

селени, на коне, и той чу как докторът, сочейки гората, която Рангел пазеше,

каза им:
- На, давам ви я, сечете си. Тая е ваша гора... Само в неделя да се не

засрамим.

щем ний - каза поп Кън.

беше се запознал със злобите на деня, а интересите на политическия живот на

страната бяха чужди на неговия ограничен ум, недостъпни и непонятни. Може би

той беше един от малцината румелийци, които не бяха напоени с духа на

политиката, обхванал цялата страна със силата на остра епидемия. Той не можеше

добре да различи в какво се счукват интересите на двете партии и изборът на

Стремски го оставяше студен. В замяна на разсъдъка у него простото българско

чувство говореше. Той обичаше Стремски, защото го беше спасил, обичаше Русия,

защото бе клала турците. В тия две симпатии съдържаха се всичките принципи,

политическо верую и идеали на Рангела. По-нататък не знаеше.

Влюбеният в нея дълбоко и нежно привързан съпруг не се решаваше да се отдалечи

от къщи пред очакваното всеки час произшествие... Всички други интереси

останаха на по-дирен план в мислите му, заняти единствено със съдбата на

любимото същество и критическия час, който имаше да прекара Невянка.

XXII. Една развалена идилия

край гората.

Когато колата минаха край гората, те се спряха. Излезе оттам един господин и

после една госпожа.
Те бяха Драга и Армодиядис.
Те тръгнаха из гората да се разхождат, тясно фанали се под ръка. Рангел разбра,

че са мъж и жена. Те приказваха и се смееха. Драга се кикотеше, сияюща от

младост. Когато се повръщаха, тя се спря и попита Рангела:
- Добър вечер, момко! Какво чиниш тука?
- Горски съм - отговори Рангел свенливо.
- Ах! Пък аз помислих, че е един поет, любител на природата! - изсмя се тя към

другаря си.

за да му агитира - забележи Армодиядис.

разгара на агитациите.

милост? - попита Драга шеговито.

още по-силен.

aimable, че ме повика в рая. Впрочем, ангелите и не живеят на друго място.

действието му се видя непростимо неприлично. Влюбените, фанати под ръце,

отиваха нататък. Драга високо чуруликаше. Рангел помисли малко, погледна ги

навъсен, като си спомни, че тия хора казаха нещо не добро за Стремски, па се

повърна към тях.
- Господари - каза той, - излезте из гората.
Те го погледнаха зачудени.
- Защо?
- Аз вардя тая гора.
Изсмяха се.
- Та ние ти не пипаме гората, бре хондро!
- Тук се не цалуват!
Лицето на горския стражар прие лошо изражение, погледът му светеше диво.
Костаки фана под ръка Драга.
- Quelle brute! Allons, ma petite! - каза той презрително и поведе другарката

си към купето.

ума, че тоя господин може да е някой големец и се обезпокои.

прибави:
- Па може и да ме изпитват кой съм. И грижа налегна душата му. Не, и тука му

ставаше тясно.
- Някъде, дето няма хич хора - помисли си той.
И той гледаше с наслаждение Родопите, позлатени тук-там от последните лучи на

вечерното слънце.

XXIII. Гости в колибата

трепливите листа на дърветата. Сладкия сумрак на лятната вечер пълнеше

усамотената гора. Рангел се прибра в колибата си, запали си виделото и седна да

вечеря, с каквото имаше. Той рядко спеше в Черешовица и обичаше да нощува

повече тука, нощите бяха още хубави и сърцето му се чувствуваше на мястото си и

биеше равно в това пущинашко жилище.

- шум от човешки стъпки. Веднага вратата се отвори. Влязоха четворица души. Те

бяха с погрознели и груби лица, облечени вехто, в потури и елеци- рухото им

беше македонско. Двама само въз гащите вместо салтамарки носеха сетрета. Един

носеше капела. Рангел ги изгледа учудено.
- Бре, шопе, ние со свещ те бараме! Едвай те изнайдосме. Бре, не ни познаваш,

море? - викаше единият от гостите - с капелата, мъж на трийсет години, висок и

с кокалясто, бърчаво лице.
- Мерджан! Ти ли се бе? - извика Рангел, като позна госта.
- Аз съм; ето и Климета, ето го и Орда... Ето и тоя брат - Петко. Собрахме се

пак... Си чул ти? Краставите магариня преко девет ридища се подушует!...

шеговито: - А вие какво правите? Какво ви гони насам? Гладни ли сте?

като извади кутията да си прави цигара от ситен тютюн.

разказваха скитанията и приключенията откак се разделили с него. От шест месеца

живели в Пловдив от работа и кражба, а единият от тях е бил стражарин два

месеца. Но откак претупал едного и му зел парите, напуснал службата. Всичко

това си разказваха открито и свободно и Рангел ги слушаше с участие. Той само

се навъси от последното действие.

поясняваше Мерджанът.

да подишаме в Доспата, в нашата майкя рождена - каза Климе, най-възрастния от

тях, човек с широко в челюстите лице, със зверовито изражение.
И бившите харамии разправиха, че вече в Пловдив стоенето им станало опасно, па

и съвсем оголели. Хеле случил се пожара, та пограбнали по някоя дрешка, па и по

някой ценен предмет - когато ги изнасяли на улицата стопаните. От това се

обясняваха и сетретата, и капелата над македонските руха. - Един гледа сватба,

други брадва.
- Само не знаем каква беше оная жена, дека в огино изгоря. Клетницата.
- За нея само да ви не е жал - каза Рангел, като се навъси.
- Познаеш ли я ?
- Една вонта. Тя стана причина да се обеси мъжът й. За нея не жалете!
- Да си жив, шопе, олекна ми на душа... - каза Мерджанът, като погледна

значително Петка. Рангел забележи това.

като потегли плаката му на горски стражар, пришита на дрехата му.