По повод 50-годишнината на Венецианската харта



Дата24.04.2017
Размер180.44 Kb.
http://www.kultura.bg/bg/article/view/22250

По повод 50-годишнината на Венецианската харта

Проф. Тодор Кръстев (?)

Венецианската харта е международна харта за консервация и реставрация на паметниците и забележителните места, приета от ІІ международен конгрес на архитектите и специалистите по историческите паметници, Венеция, 25-31 май 1964 г.



През 2008 година директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров публикува програмна статия Всеки град със своята крепост[1]. В нея той споделя една своя мечта: да бъдат възстановени до зъбер крепостите по българските земи, които сега са в силно руинирано състояние (по негови данни, у нас съществуват над 6000 крепости). Той уверява, че това е напълно възможно, тъй като Венецианската харта го позволява при обстоятелства от технологичен и естетически характер. В статията се предлага списък на близо 30 крепости, които могат да бъдат бързо възстановени с помощта на европейски и общински пари или чрез концесии, за да станат сигурен източник на доходи от културно-исторически туризъм. Никъде в статията не се посочва значението на автентичността на културното наследство.
Днес, близо 6 години по-късно, можем да установим, че мечтата на директора на НИМ е на път да се сбъдне. Той самият всеотдайно се е посветил на тази кауза. В многобройни медийни изяви убеждава, че вдигането на паметници изцяло съответства на практиката в Европа и света, където вдигат на поразия хората. Доволен е,че вдигат вече и у нас. Възстановени са до зъбер: порта, кули и част от крепостната стена в Созопол, Пернишката крепост и Цари Мали Град, в момента се надгражда стената на Яйлата, готви се проект за възстановяване на крепостта на Небет тепе в Старинен Пловдив, предлага се да бъде възстановена крепостта в Старинен град Несебъри пр. Засега се очертават около 30 крепости за възстановяване. Финансирането на тази дейност се осъществява чрез европейска безвъзмездна помощ по линия на Оперативна програма Регионално развитие. По данни на Министерството на културата, през последните години в това направление са изразходвани над 80 млн. лв. (за сравнение, държавата осигурява ежегодно 500 хиляди лв. за опазване на цялото българско културно наследство).
Очевидно, дейността по възстановяване се ползва с политическа подкрепа на всички нива. На 8 април Министерството на културата провежда Международен форум на тази тема с водещ Божидар Димитров – в докладите и съпътстващата изложба са представени проекти и автори на възстановени паметници. Българският национален комитет на ИКОМОС[2], който обединява специалистите по опазване на недвижимото културно наследство у нас, не е поканен да представи доклади, нещо повече – той узнава в последния момент за форума и дори не е уведомен, че почетният президент на ИКОМОС, проф. Майкъл Петцет, е поканен да участва в него. От разговора ми с госта, когото познавам от години, не останах уверен, че той е наясно каква роля му е отредена на форума. Защото явната цел на срещата е да се легитимира практиката на възстановяване на паметници, за да й бъде даден нов, по-силен тласък през следващия програмен период от 2015.
Свидетели сме на всенародно движение Всеки град със своята крепост. В центъра на обществения интерес се оказват археологическите ценности, които деградират и са особено уязвими от хроничната липса на средства. Дали днешната масова практика представлява реален шанс за тях? Настъпва ли вече, с подкрепата на Европа, дългоочакваният ренесанс на българското културно наследство?

Автентичност и реставрация


Необходими са били столетия, за да се изгради днешната представа за наследството като културна ценност – прозорец към историята, и да се формират съвременните възгледи за начина на намеса в нея. Типологията на тази намеса в културната ценност включва най-общо следната система от дейности[3]:
- консервация – базисна дейност за предотвратяване на разрушителните процеси в ценността, за нейното укрепване и поддържане;
- реставрация – запазване и разкриване на естетическите и историческите стойности на ценността, често скрити, обезобразени или нарушени; реконструкцията се прилага при повторно изграждане на изцяло или частично разрушени структури вследствие на злополуки, природни бедствия, войни и др.
- адаптация и представяне– включване на ценността в съвременния живот.
Историята на реставрацията представлява забележителен интелектуален процес, в който се редуват прозрения и обрати – до постигането на днешния осъзнат професионален и етичен консенсус[4]. Този процес изявява значимостта на ключовото понятие автентичност, което отразява степента на истинност, правдивост и достоверност на паметника по отношение на неговия първичен оригинал и на най-ценните следи от историческия му живот. Основните етапи в еволюцията на реставрационното мислене и поведение до голяма степен се определят от отношението им към автентичността.
Докато най-ранната класицистична реставрация (в началото на XIX век) се характеризира със силен респект към автентичния оригинал, то по-късните романтична и стилистична реставрации (към средата и края на XIX век) проявяват пренебрежение към него. Целта при тях е художествено моделиране на паметника за сметка на документалната му стойност. Така, Виоле-льо-Дюк заявява: Да реставрираш сградата … това означава да я възстановиш в завършен вид, който е възможно никога реално да не е съществувал. Подобен естетически произвол спрямо оригинала предизвиква острата реакция на съвременниците – според Джон Ръскин, такова възстановяване е най-тоталното разрушение, което може да претърпи паметникът, по-добре да го оставим да умре в своята горда смърт. Тази реакция взема връх към края на XIX и началото на XX век, когато археологическата реставрация и италианската Харта на реставрацията (1931) отричат възстановяването в случай, че то не се основава на абсолютно достоверни данни за самия паметник, а само на хипотези. Около тази позиция се изгражда широк международен консенсус – с приемането на Атинската харта за реставрация на историческите паметници (1931) и особено по време на втората среща на архитектите и специалистите в областта на историческите паметници (25-31 май 1964), когато е приета Венецианската харта като общ професионален кодекс на научната реставрация.
Венецианската харта дефинира базисната етика на научната реставрация: човечеството приема културните паметници като духовни послания от миналото и има отговорността и задължението да ги опази и предаде на бъдещите поколения в цялото богатство на тяхната автентичност. Реставрацията е дисциплина, отворена към науката, тя се основава на респекта към оригинала и трябва да свършва там, където започва хипотезата. При археологическите паметници трябва априори да бъде изключена каквато и да е реконструкция, освен анастилозата, тоест, връщането на наличните разпръснати елементи на техните места в първоначалната композиция. Оригиналната структура трябва да преобладава; заместващи и допълващи елементи се допускат при условие да се отличават от оригинала, да се вписват хармонично в цялото и да не фалшифицират документа на изкуството и историята. Година по-късно (1965) върху тези принципи е създадена и международната организация ИКОМОС.
Принципите на Венецианската харта съхраняват своята валидност и през следващите години. Хартата за защита и управление на археологическото наследство на ИКОМОС (Лозана, 1989) потвърждава значението на автентичността при възстановяването на археологическите паметници. 30 години след приемане на Венецианската харта – през 1994, дебатът на тази тема се подновява. Имах възможността да участвам пряко в него: на страниците на авторитетното списание Restauro[5], на експертната среща на тази тема в Неапол[6] и на Международната конференция за автентичността в Нара (Япония), в рамките на кръга от поканените 45 експерти от цял свят[7]. В резултат от дебата е доказана абсолютната актуалност на Венецианската харта и валидността на нейните професионални и етични принципи. Потвърдено е ключовото значение на автентичността, както и на достоверността на информационните източници, които я доказват. Наред с това, Декларацията от Нара допълва аспектите на автентичността до техния съвременен обхват – това са: концепцията и формата, материалите и субстанцията, използването и функциите, традициите и техниките, мястото и разположението, духът и въздействието, оригиналното съдържание и историческото развитие.
40 години след приемането на Венецианската харта, ИКОМОС отново потвърждава валидността на нейните принципи[8]. Няма основания да смятаме, че днес, 50 години след приемането на Хартата, тя е изгубила своето значение на професионален кодекс на научната реставрация.
Доктрината за автентичността засяга в пълна степен и подхода към Световното наследство. Ръководството за приложение на Конвенцията за световното наследство (задължително за държавите, ратифицирали Конвенцията от 1972, между които и България) определя необходимия тест за автентичност и подчертава (вж. параграф 86), че що се отнася до автентичността, реконструкцията на археологически следи или на паметници, или на исторически квартали е оправдана при изключителни обстоятелства. Реконструкцията е приемлива само ако се основава на пълна и детайлна документация и ако в никакъв случай не е хипотетична.
От казаното по-горе се вижда, че международните научни принципи за намеса в културната ценност са достатъчно ясни, за да не пораждат каквото и да е двусмислие. На тази основа можем да установим, че днешните възстановки на археологически ценности решително се разминават с тези принципи:
- Вместо да се прилагат в изключителни случаи, възстановките се превръщат в масова практика.
- Те не се базират на пълна, детайлна и достоверна информация за изчезналия оригинал и следите от неговата история. Основани на аналогии, старинни рисунки, скици, описания или на въображението на днешния архитект, те са хипотетични.
- В определена степен новите добавки подвеждащо не се отличават от оригинала или не се вписват хармонично в него.
- В много случаи те нарушават оригинала, променят, подменят, опростяват или унищожават неговата сложна историческа стратификация, създават условия за предубедено и погрешно тълкуване, което реално води до фалшифициране на паметника, тъй като той загубва стойността си на историческо свидетелство.
- Оригиналът не доминира в общия обем, добавените нови части не са минимални, а преобладаващи; от оскъдни руини се създават изцяло завършени обеми (използва се новоизкованият термин обемизация).
Може да се обобщи, че в повечето случаи не става въпрос за научна реставрация, а за хипотетични реконструкции, имитативни градежи, бутафорно макетиране, исторически фалшификат. Парадоксално е, че тези операции, въпреки драстичното им отклонение от европейските принципи, днес се реализират с европейски пари. Друг парадокс е, че понякога наличието на много пари може да бъде не по-малко пагубно за културното наследство от липсата на пари.

Déjà vu
Историята често се повтаря. Това, което се случва днес, се случва и преди 50 години във Велико Търново. По иронично съвпадение, в годината на приемане на Венецианската харта в България е прието Постановление на Министерския съвет за развитие на Велико Търново като исторически, културен и туристически град. Поставена е задачата за цялостно възстановяване на Царевец и тя е подкрепена от интелектуалци – неспециалисти по опазване на културното наследство. Задачата има политически подтекст: Въпиюща нужда е да възстановим най-ярките от тия паметници, да има о какво да се опре нашето чувство за минало величие и държавно могъщество (Иван Бурин, 1969). Настоява се Царевец да бъде възстановен дори не такъв, какъвто е бил, а какъвто би трябвало да бъде. В действителност се апелира за връщане към отдавна отречените постулати на романтичната и стилистичната реставрации на Виоле-льо-Дюк от XIX век! Впрочем, такова връщане вече се е случвало във Велико Търново през 1930, когато Александър Рашенов, убеден привърженик на археологическата реставрация, е принуден от министъра на благоустройството (отново като политическа задача!) да създаде хипотетична реконструкция на Балдуиновата кула на Царевец по аналогия с крепостите от онова време в България, Макeдония, Цариград, тоест, според анахроничната логика на романтичната реставрация[9]. Точно тази кула се превръща в еталон за новата политическа задача.


Можем да си представим в тази ситуация чувствата на ерудираните, формирани с принципите на Венецианската харта български реставратори и лично на проф. Пейо Бербенлиев – по това време директор на НИПК и първи председател на ИКОМОС/България, участвал с убеденост в приемането на Хартата. Разговарял съм дълго с него на тази тема, чел съм неговите статии от това време. В тях той търпеливо излага принципите на съвременната научна реставрация и ролята на автентичността на паметника; убеждава, че при възстановяване се загубва автентичността на старината иче този метод е отречен от науката. Изтъква, че реставрацията трябва да почива на строги научни данни за изчезналия вид на паметника; че старинни рисунки, гравюри или аналогии с други подобни паметници не могат да бъдат научна основа за реставрация – те си остават хипотези. Около тези принципи се консолидира професионалната общност от реставратори и археолози.
Политическият натиск обаче става още по-брутален. Специалистите са принудени да разберат, че възстановяването на паметниците на Царевец не е дискусионен въпрос – той е вече решен със самото партийно и правителствено постановление. Обясняват им, че социалистическата държава не е длъжна да се съобразява с Венецианската харта, а в. Пулс направо я обявява за идеологическа диверсия. На националното съвещание от 1969, водено от Пенчо Кубадински, те са принудени да приемат наложеното хипотетично възстановяване на крепостни стени и порти, но не и на Патриаршията – нейната хипотетична реконструкция и дори изписване се осъществява след директно нареждане на Пенчо Кубадински… Все пак, идеята за цялостно възстановяване на Царевец не се осъществява. Редица автентични археологически ценности са реставрирани в съответствие с международните принципи; работата на опитни специалисти по възстановените обекти[10] носи печата на техния професионализъм. Въпреки това, извършените хипотетични реконструкции на Царевец изключват завинаги шансовете му за включване в Световното наследство.
През втората фаза на Великотърновската епопея – програмата за 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър (1985), като че ли политическият натиск не е така брутален, комунистическата държава има други, по-сериозни проблеми. Това дава шанс за нова професионална консолидация. Успешно са отхвърлени проектите: за оформление с мозайка от златен смалт на интериора на възстановената църква Св. Димитър Солунски (което би компрометирало оцелелите автентични стенописи), за цялостно възстановяване на кулите при Владишкия мост и най-вече – за пълно хипотетично възстановяване на църквата Св. 40 мъченици. Случаят с последната особено ясно показва силата на едно ново професионално самочувствие за отстояване на реставрационната етика: Съветът за опазване на паметниците на културата към Министерството на културата (1988) и участниците в Националния експертен форум (1990) отхвърлят всякакви хипотетични и имитативни възстановки, които биха подронили доверието в историческата автентичност.
Въпреки всичко това, в наши дни църквата Св. 40 мъченици е възстановена с активното участие на Божидар Димитров, който наскоро обеща, че ще работи упорито за цялостното възстановяване и на Голямата базилика в Плиска. Пак в наши дни е изградена и хипотетична реконструкция до зъбер на кула, порта и част от крепостната стена на Трапезица точно срещу хипотетичната Патриаршия… Историята странно се повтаря – 50 години след приемането на Венецианската харта и на Постановлението за Велико Търново, в съвсем различен исторически контекст, днес ние изненадващо сме изправени пред същите рискове за наследството, за които са биели тревога проф. Бербенлиев, реставратори и археолози – все едно нищо не се е случило!
Все пак, трябва да подчертаем, че случаите с Царевец и с някои други обекти представляват изключения, които не определят общата характеристика на българската реставрационна школа. Като цяло тя се е формирала в духа на европейските научни реставрационни принципи. Добър пример за това е Пловдив, където, благодарение на високия професионализъм на реставрационния екип, ръководен от Вера Коларова, се провежда последователна научна реставрация на археологическите ценности (Античен театър, Одеон, подлез Археологически и др.)

Причините


По данни на международни проучвания[11], практиката за реконструкции на паметници представлява относително незначителен дял от общата световна реставрация. Въпреки това, тя винаги е съществувала и съществува далеч не само в България. Как да си обясним това неумиращо желание за вдигане на паметници в отклонение от международните принципи?
Причините са различни, но много често – политически. Властникът обича да манипулира оста: минало-настояще-бъдеще, за да извлече от нея актуални политически ползи. Според Оруел: Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото. Винаги съществува желанието спомените да бъдат контролирани на държавно ниво (Ирена Грудзинска-Грос[12]), историята да бъде трансформирана, доизмислена до зъбер, дори ако е необходимо – фалшифицирана, за да се нагоди към нуждите на настоящето и към политическите обещания за бъдещето. В това отношение случаят Велико Търново е показателен: нашият народ има нужда от величествени дворци… които да му вдъхнат вяра във възхода и предстоящото величие на новата българска държава (акад. Ангел Балевски в писмо до Тодор Живков, 1968).
Същевременно това е част от политическия популизъм, използващ някои местни комплекси за малоценност и изостаналост (вж. Иван Хаджийски), особено в съпоставка със Запада, както и спонтанното и искрено желание да докажем на Другите своята равностойност, дори превъзходство. Тези черти ни правят в известна степен податливи на политически внушения за една романтично идеализирана история – такава, каквато би трябвало да бъде. Макетите на величествени крепости и дворци очевидно се налагат като ефективен инструмент за задоволяване както на политически амбиции, така и на исторически комплекси.
Трябва да оценим и икономическите мотиви за хипотетичното възстановяване, които са свързани преди всичко с очаквания за магическата ефективност на културния туризъм. След разочарованието, настъпило поради незадоволителния икономически ефект от застрояването на Черноморското крайбрежие, днес строителните апетити се пренасочват към културното наследство. Ражда се ново отношение към наследството – то вече се разглежда не толкова като духовно достояние, колкото като поле за търговска активност и потенциален източник на доходи. Приема се обаче, че българската археология в руини е скучна и безинтересна. Внушава се, че тя може да стане туристически атрактивна, едва когато бъде възстановена като цялостен обем (обемизирана), и че колкото по-голям е обемът, толкова повече туристи ще бъдат привлечени. Именно по тази логика ОП Регионално развитие обявява културните ценности за потенциални туристически атракции и насочва към тях невиждани през последните 25 години средства. Никъде в нея не се споменава изискване за съхраняване на автентичността на ценностите.
Освен това, хипотетичното възстановяване на археологическите ценности с помощта на съвременни строителни материали и технологии се оказва икономически много по-изгодно от трудната и скрупульозна научна реставрация. То се осъществява по-бързо, по-евтино и не задължително от строго специализирани реставрационни фирми – следователно, усвояването на европейските фондове може да става много по-ефективно. Това е изгодно както за бенефициентите на Програмата, така и за строителите, особено в днешния период на известна стагнация в строителния бранш.
Това е изгодно също и за архитектите с широк профил, пред които се открива неочаквано ново поле за архитектурен бизнес. При липса на изрични изисквания за специализирана научна реставрация със стриктно спазване на автентичността, те получават правото за свободно заиграване с историята, създавайки атрактивни имитации на нейните ценности. Без съмнение, имитацията е по-лесна алтернатива, отколкото иновативното творчество за създаване на една нова архитектурна ценност в диалог с историческия контекст. Да не забравяме, че всичко това се извършва на фона на силното прагматизиране на архитектурната професия, при което етичните принципи по отношение на културните и природните ценности често отстъпват пред формулата: нищо лично, просто бизнес...
Горното обяснява днешната политическа и икономическа подкрепа за новата „реставрационна” практика, а дори и нагаждането на законодателството към нея. Не случайно проектът от 2012 за Закон за изменение и допълнение на Закона за културно наследство още повече улеснява пътя за тази практика и облекчава процедурите за приспособяване на културните ценности за нуждите на обществото[13].
Затова винаги и навсякъде е имало, има и ще има опити за отклонение от международните реставрационни принципи – с политическа и икономическа подкрепа, с гръмогласни идеолози, със строители и архитекти на разположение[14]. Ето защо постоянната борба между експертите – защитници на научната реставрация, от една страна, и адептите на хипотетичното възстановяване, от друга, често е неравностойна, а понякога води до поражение на експертната страна (случаят Велико Търново). Въпреки това, искрено се надявам, че при един наистина широк обществен дебат ще се окаже, че съотношението на силите не е така драматично. Не ми се ще да вярвам, че сме застинали на една дата отпреди 50 години или още по-лошо – на дата от времето на романтичната и стилистичната реставрации през XIX век!

Последиците


Днешната практика за хипотетично възстановяване на културните ценности без съмнение ще има разрушителни последици за българското културно наследство.
От една страна, нейният краткосрочен ефект ще засегне пряко и незабавно българските археологически ценности, ще уязви тяхната висока културна стойност и уникална специфика. Особено сериозни могат да бъдат последиците за обектите на Световното наследство: ако бъдат хипотетично възстановени крепостните стени на Старинен град Несебър, той със сигурност ще бъде изключен от Световното наследство поради нарушаване на посочения параграф 86 на Ръководството; ако бъде хипотетично възстановена крепостната стена на Небет тепе в Старинен Пловдив, той завинаги ще бъде лишен от шансове за включване в Световното наследство.
В дългосрочен план е възможен един твърде песимистичен сценарий за разширяване на „възстановителната” практика и върху други видове културно наследство. Една представа за възможните последици дава зачестилата през последните години практика за реконструкция на архитектурни паметници в някои руски градове и особено в Москва[15] (по времето на кмета Юри Лужков). Тази практика се състои в: събаряне на автентични паметници с цел тяхното преизграждане в променен вид; свободна импровизация на тема „паметници” при пълна хипотеза (например незавършеният дворец Царицино, днес изцяло изграден с интериори, които никога не са съществували, че дори и с живи „дворцови дами” всред тях); пълни реконструкции на разрушени преди години паметници със значителни изменения спрямо оригинала и пр. Не е ли направена вече и у нас простата сметка, че е много по-евтино и по-практично да се събарят и преизграждат отново с удобни изменения автентични архитектурни ценности, вместо научно да се реставрират и адаптират дълго и задълбочено? Или да се създават цели имитативни „исторически” ансамбли и центрове за туристически цели?
Без съмнение, насищането на средата с подобни исторически клонинги ще доведе в дългосрочен план до силна девалвация на стойностите на българското културно наследство като цяло и ще зачеркне усилията на поколения учени и професионалисти. Не бива да пренебрегваме и пораженията върху съзнанието на хората, които приемат фалшификата за чиста монета и не тъгуват по изгубената автентичност. Именно такъв е бил ефектът през 1930 на измислената Балдуинова кула, приета възторжено от местните жители. Този ефект има пагубни последици до днес. Какво ли ще бъде въздействието на днешните масови възстановки? Впрочем, синдромът на изгубената автентичност вече се наблюдава и в редица други области, където той застрашава идентичността на Мястото, като го подменя с друга реалност. Примерите са много: Черноморското крайбрежие, Пирин и Странджа, традиционните сортове плодове и зеленчуци, вековните функции на софийската минерална вода… дори мартениците вече са китайски, в българския градски пейзаж се появяват палми, а около възстановените крепости – дегизирани средновековни воини и пластмасови коне…!
Всичко това е свързано и с един друг въпрос: наистина ли този процес на подмяна на автентичните ценности ще доведе в перспектива до туристически ренесанс? За съжаление, това няма как да се случи! Туристът на бъдещето ще бъде все по-култивиран, все повече ще цени автентичността на наследството и ще пренебрегва с насмешка неговия сурогат[16].

Възможностите


Преди всичко, трябва да осъзнаем, че автентичността е незаменимо качество на културното наследство и точно тя го превръща в безценно историческо свидетелство, чиято загуба е необратима. Дори руинираният вид на нашето археологическо наследство носи уникална информация, притежава висока културна стойност със своята историческа стратификация, представлява ценно свидетелство за исторически кръстопът на цивилизации със сложна историческа съдба. Трябва да опазим именно тази удивителна стойност на българското наследство, като не го сравняваме със съхранените средновековни панорами на Запад, които имат съвсем друг исторически живот. Това означава да приемем историческата истина такава, каквато е, без разкрасяване, допълване и доизмисляне; без фалшифициране, целящо да я направи по-лесно смилаема и атрактивна. Отношението към тази истина е въпрос на възпитание от най-ранна възраст. Преди години проф. Роланд Силва, почетен президент на ИКОМОС, ми разказа как е отговорил на предложение за подобно разкрасяване на археологически паметник в Шри Ланка: Вие повече ли ще обичате майка си, ако тя бъде гримирана и фризирана?
В същото време, трябва да признаем, че често археологическата ценност съществува в съвременната среда непроницаема, необяснима, изолирана в горда самота. В резултат тя не говори нищо на съвременния зрител и той действително губи интерес към нея. Елементарният подход към такава ценност е тя да бъде доизмислена и обемизирана, за да се превърне в лесно смилаема бутафория. Светът обаче познава и друг, по-труден, но несравнимо по-благодарен подход: археологическата ценност да стане обект на истинско архитектурно творчество. Творецът би трябвало да интерпретира ценността и да я представи пред публиката, като съхрани нейната автентичност[17], да пресъздаде изчезналите контекстуални връзки, изявяващи нейния смисъл и значение, да осъществи липсващата комуникация между познатото горе и неизвестното долу. За целта той разполага с различни средства: архитектурна режисура, мултимедийни и информационни системи, градски дизайн, художествено осветление, пейзажно моделиране, образователни програми, промоционални продукти, медийно разпространение и др. По света съществуват забележителни примери за възможностите на подобен подход, дори когато археологическите следи са оскъдни: археологическата зона на площад Ламбер в Лиеж, Белгия; експонираната градска археология на Ханс Холайн във Виена; Криптата в Париж на остров Сите и тази под катедралата „Св. Петър” в Женева; комплексът Франклин корт на Роберт Вентури във Филаделфия и много други. Интересно защо никой там не намира археологията скучна?[18].
Ширещата се сега у нас практика на хипотетично „вдигане” на паметници е проява на недоверие към стойността на българското археологическо наследство. Тя подценява интелигентността и въображението на съвременния зрител. И най-важното, тя изневерява на фундаменталната етика на Венецианската харта, която гарантира правото на бъдещите поколения да получат от нашите ръце посланията от миналото в тяхната автентичност. Поколенията няма да ни простят подобно неустойчиво поведение.

[1] В. Труд, 6 октомври 2008


[2] Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места
[3] За посочената система от дейности, които са част от процеса Опазване на недвижимото културно наследство, тук ще използвам общото понятие реставрация, което има по-голяма гражданственост у нас (в международната практика по-често се използва широкият смисъл на понятието консервация). Понякога ще употребявам и понятието паметник, което е международно признато и използвано, включително в ратифицирани от България конвенции (Законът за културното наследство от 2009 го подменя, без особени основания, с културна ценност).
[4] Jukka Jokilehto. A History of Architectural Conservation. Oxford, 1999
[5] Todor Krestev. Authenticité et contexte. Restauro, 129/1994
[6] Вж. Restauro – La Carta di Venezia trenta anni dopo, 131-132, 1995
[7] Todor Krestev. Cultural Diversity and the Concept of Authenticity. Nara conference, Proceedings, Japan, 1995
[8] Вж. публикациите на самия гост на Форума в София проф. М. Петцет, който определя Хартата като „незаменим инструмент” и не поставя под съмнение значението на автентичността на паметника като „исторически документ” и на достоверната информация за нея: Michael Petzet. Principles of Preservation. An introduction to the international charters for Conservation and Restoration, 40 years after the Venice Charter, ICOMOS, 2004
[9] Виж Йорданка Кандулкова. История на опазването на архитектурното наследство в България до Втората световна война. Дисертацонен труд. УАСГ, София, 2007
[10] Като Б. Кузупов, Т. Теофилов и др., както и изпълнители от НИПК, специализирани в областта на реставрацията.
[11] Conservation the Authentic, ICCROM, Rome, 2009
[12] Вж. „Култура”, бр. от 14 март 2008
[13] Вж. „Култура”, броеве 36 и 37, 2012.
[14] По думите на Пиеро Гацола, автор на Венецианската харта и първи президент на ИКОМОС, винаги ще има „културни разбойници”, които ще отказват да се съобразяват с международния кодекс на реставрацията.
[15] Вж. изследванията в тази област на световно признатия експерт по наследството на XX век проф. Наталия Душкина, например: Historic reconstruction: prospects for heritage preservation or metamorphosis of theory? Conservation the authentic, ICCROM, Rome, 2009
[16] Именно затова Международната харта за културен туризъм на ИКОМОС (Мексико, 1999) изисква опазване на автентичността на наследството и постигане на равновесие между интересите на туристическата индустрия и опазването.
[17] Това е смисълът на Международната харта за интерпретация и представяне на културното наследство на ИКОМОС, Квебек, 2008
[18] Този подход сме се опитали да осъществим в проекта за Опазване и реабилитация на Античния стадион на Филипопол в Пловдив, реализиран в периода 2010-2012 по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство за сравнително скромната сума от 711 700 лв. (Пернишката крепост е възстановена за близо 4 млн. лв., а Цари Мали град – над 5 млн. лв.)


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница