Подводната археология в България: Спомени от началото на пътя „ … и затова дойдох,… за да свидетелствувам за истината.”

Какво излиза? – Че с красивия жест, съдържащ се в това негово писмо, Иван Гълъбов връща заслугите на първооснователството към нас – спортистите, ентусиастите, непрофесионалните археолози, редовите морски труженици. (Какъв урок за колегите му, които от една страна със зъби и нокти дърпат към себе си думичката „първоосновател”, а от друга се държат и пишат така, сякаш сами, със собствените си ръце са извършили всичко на морското дъно и им се е досвидяло дори едно благодарствено изречение за онези, които „дълбоко под слънцето и морската пяна” (Кусто) са били винаги същинските извършители на благородното дело на подводната археология!)

И все пак ние, пионерите от Калиакра и Маслен нос, продължаваме да смятаме Иван Гълъбов за първоосновател на българската подводна археология. Независимо, че идеята не е дошла от него и че той самият не е обрамчвал дихателен апарат, за да се гмурне с нас в дълбините. Защото Иван Гълъбов пое риска да заложи авторитета и името си, като прекрачи отвъд бариерата на традиционализма и рутинерството, не се стъписа от саркастичните подмятания на някои мастити представители на науката за „подводно иманярство” и „курортна археология”, заедно с нас прие своята част от оплювките и плоските остроумия. Но той направи и нещо повече – още от рождения миг на нашата подводна археология се погрижи тя да бъде истинска наука, а не иманярство (както го иронизираха) или просто събирачество на находки от морското дъно. Довери се и на нас, спортистите, но се постара да ни издигне над нивото на простите извършители и да ни приближи – по познания и по вътрешно отношение към паметниците от миналото – до професионалните археолози. Така той всъщност не само постави една извънредно стабилна основа на този нов дял от науката, но и създаде отлична традиция, която се следва и дава добри плодове и днес.

Когато говоря за делото на проф. Иван Гълъбов, в никакъв случай не ми се ще то да се свързва само с неуспеха, претърпян при нос Калиакра. За щастие той позна и сполуката на подводната археология и това, както читателят вече знае, стана на следната 1960 г., когато организирахме експедиция „Маслен нос”. И макар да съзнавам, че продължавам да се отклонявам от основната тема на моята книга – пътят на Групата „Космос”, – ще помоля редакторите¹² да ми разрешат да разкажа и за нея.

И още веднъж няма да се предоверя на паметта си, а съвсем буквално (само с поправка и допълване на няколко имена) ще препиша моя „Репортаж от морското дъно”, както той е отпечатан в пет последователни броя (66-70) на седмичника „Патриот” от 1960 г.
Е К С П Е Д И Ц И Я „М А С Л Е Н Н О С”

- РЕПОРТАЖ ОТ МОРСКОТО ДЪНО –

Цяла година ние мечтаехме и се трудихме, спорихме и крояхме планове, с една дума – подготвяхме се. Зад нас останаха дългите вечерни разговори, кръжоците по подводна археология и по подводна фотография, плуването, дебелите папки с изпратени и получени писма, със списъци на хора и материали …

Най-сетне над стръмния бряг на Приморско изникнаха палатките на нашия лагер, а долу, до кея на пристанището, се поклащаше старото корито на нашия „Сътрудник”.

От този момент започна най-голямото събитие в живота на Републиканската секция по подводен спорт при ЦК на ДОСО за тази година – експедицията „Маслен нос”…

Маркер! … Маркер! …

Бай Петър, капитанът на „Сътрудник”, ни поглежда въпросително. Ръководителят на експедицията Димитър Рашев вдига рамене – има ли значение откъде ще започнем, щом се готвим да изследваме стотици и стотици метри? Той се мъчи да изглежда спокоен, но изпъкналите вени на челото му издават обхваналото го вълнение.

– Фунда котва, бай Петре – казвам аз, като се опитвам да сдържам нервните нотки в гласа си. – започваме оттука.

Изручава верига, котвата изчезва някъде към дъното. Моторът задавено пуфти още минута и изведнъж настава тежка тишина. Никой не говори, но очите на всички казват много – очи, пълни с напрежение, с тревога и с нетърпение.

– Първа двойка, Сашо и Коки – нарушавам мълчанието. – Гответе се по-бързо.

И след малко двамата, преводачът от София Сашо (Александър Радев) и 19-годишният механик от Созопол Коки (Стефан Чапевов), които неизвестно защо скоро щяха да си спечелят шеговитото прозвище „разсеяната двойка”, с апарати на гърба бавно се спускат във водата. От лодката им подават края на тънко въженце и два бели маркера. Те махват с ръка към нас и се гмурват към дъното.

Рашев, дългогодишен и опитен гребец, улавя веслата на лодката. Ние сме се споразумели така: тъй като под водата е трудно да се ориентират, леководолазите ще правят курсове, водени с въже от лодката. По този начин всеки курс може да се следи ясно и след това да се нанесе точно на картата според използваните ориентири на брега.

Лодката се отделя от кораба и полека се отправя на изток. Ние я следваме с поглед. Нищо, нищо не се случва! Завиват на север, после отново се връщат към запад.

– Пак ли, дявол да го вземе! – изругава някой до мене.

Разбирам какво иска да каже. Половината от нас участваха миналата година в експедиция при нос Калиакра, където напразно се мъчихме да открием под дебелия пласт тиня следи от славната битка на адмирал Ушаков с турците. Тогава две седмици ден след ден така следихме лодката, изпълнихме сърцата си с горчиви и тежки разочарования и накрая се върнахме обезкуражени и огорчени. И в това „пак ли” се крие мъчителният спомен от миналото, примесен с горещия стремеж да не се повтаря несполуката.

Лодката преминава покрай нас и продължава на запад, към брега. Зад нея в стройна върволица се разпенват мехурите въздух, които излизат от апаратите на приятелите ни. На кораба втората двойка вече се приготвя за спущане. И изведнъж от лодката изкрещяват:

– Маркер! … Ей, кораба, маркер!...

– Маркер… маркер! … – закрещяват край мене. И в тези гласове трепти радостта от успеха и от победния завършек на съмненията.

Поглеждам нататък. Да, няма съмнение. Край лодката кротко се полюлява един бял маркер, щастлив вестител на откритие под водата. След минута на повърхността се показват и двамата леководолази. Те снемат мундщуците и викат към нас:

– Амфори… Долу е пълно с амфори…

Когато приближават към кораба се оказва, че Сашо е извадил за доказателство великолепен фрагмент от антична амфора. Това вече е сериозно нарушение на археологическата работа, защото ние имаме да изпълняваме научна задача, а не да събираме „сувенири”. И тъй като нашият археолог Иван Гълъбов още не е между нас, аз вместо него строго смъмрям Сашо.

… Но сега нека издам една тайна – Сашо не беше направил нарушение. Ние с Рашев го бяхме помолили при откритие да извади нещо от дъното, за да се повдигнат духовете и да се отърсим от това тежко чувство на неизвестност и съмнение…
Съвсем малко предистория

Нека никой не си помисля, че е достатъчно да слезеш под водата някъде по крайбрежието и веднага да се натъкнеш на амфори. За да отделим цяла година за подготовка и организиране на експедицията при Маслен нос, ние имахме съвсем сериозни основания.

Миналата година по време на първия леководолазен курс созополски рибари ни бяха помолили да им намерим няколко котви, изгубени от техни кораби непосредствено южно от Маслен нос. Ние се отзовахме на молбата им и наистина намерихме котвите. Но заедно с тях открихме и едно просторно амфорно находище, от което взехме чудни образци.¹³

Изследването на това именно находище стана цел на експедицията „Маслен нос”. От коя епоха са амфорите, колко гъсто са наситени в района, дали се намират на дъното поради корабокрушения или тук е имало корабна стоянка в древността – ето част от задачите, които бяха поставени пред нас. А заедно с чисто археологическата работа ние трябваше да се квалифицираме като инструктори за леководолазните курсове на ДОСО, да разработим методите на търсене под водата, да направим първите сериозни стъпки в областта на подводната фотография и т.н.

А сега да се върнем отново към нашия разказ.
„Едно странно желязо …”

Маркер. После още един. И още един… Пътят на втората двойка е просто осеян с находки.

В третата са юристконсултът от София Хели (Михаил Бурдин) и вторият техник от Созопол Желю (Желев, „Ламята”). Те изминават сравнително къс курс на голяма дълбочина, но не се връщат с „празни ръце” – два маркера се появяват на около 15 метра един от друг. Разпитвам какво е отбелязано с тях.

Предпоследният, четвъртият маркер бил пуснат при няколко чудно красиви амфори. А петият … петият … – Желю и Хели не могат да обяснят точно – бил при някакъв особен предмет, „едно странно желязо”, както казва Желю. Може би не е нищо забележително, ама за всеки случай …

Последни за днес се спущаме ние с Митко (д-р Доросиев). Нашата задача е да обходим пуснатите маркери, за да се запознаем по-подробно и по-точно с онова, което е отбелязано, за да го опишем след това в археологическия дневник.

Започваме, разбира се, от първия маркер. Дълбочината е малка – не повече от 8 – 9 метра и само с няколко маха на гумените перки ние сме на дъното.

Има гледки, които трудно могат да бъдат описани. Нашият рутиниран поетичен речник е приспособен за обикновения земен пейзаж, но той е непригоден за неповторимата и несравнима красота на подводния свят, така както вероятно ще бъде непригоден за онези светове, които космонавтите тепърва ще откриват. (…)

Но лодката ни е завела вече до третия маркер и ние с Митко ще правим последното си спущане за днес. Виждам насочения му надолу палец – на нашия „подводен” език това означава „спускаме се”. Накланяме телата и потъваме в примамната синьо-зелена бездна. Стрелката на дълбокомера бързо отскача нагоре – 15, 18, 20 и спира на 23 метра, където е дъното.

Оглеждаме се и Митко ми посочва почти невидимата във водата найлонова корда на маркера, която идва „от небето” и се губи зад една скала близо до нас. Ние също се хлъзваме покрай скалата и изведнъж дъхът ми секва от изумление – пред нас на дъното лежи една великолепна антична котва¹⁴. „Странното желязо” се оказва находка, каквато никога, дори и в най-смелите си мечти не съм очаквал да намерим по време на експедицията; находка, каквато познаваме само от редките снимки на изследователи от центъра на „стария свят” – Средиземно море; находка, неоткривана досега в нашето Черноморие.

Вдигам очи към Митко и погледите ни се срещат. С него сме приятели от детинство и постоянни спътници в дълбините на подводния свят, били сме заедно в много щастливи и рисковани положения, но никога, никога не съм виждал подобно изражение в очите му – победна радост, възторг и още някакво плахо недоверие се смесват в погледа, който е отправил към мене.

Следобед в лагера заварваме нашия научен ръководител Иван Гълъбов и един през друг бързаме да му разкажем впечатленията си, да му опишем необикновените си открития. Той ни слуша внимателно, не възразява, но в усмивката му се забелязва и малко съмнение – миналата година Гълъбов беше с нас на Калиакра, сподели горчивината и разочарованията ни и сега като че ли му се струва невероятно още от първи ден да имаме подобна голяма находка. Но вечерта, когато обсъждаме резултата и задачите за следващия, той предлага да извадим котвата без да изчакваме цялостното проучване на участъка.

– Ако наистина е това, което мислите, не можем да рискуваме – казва. – Ами ако излезе буря и маркерът се откъсне?

На сутринта ние едва дочакваме „Сътрудник” да измине половинчасовия път до Маслен нос и „операцията котва”, както шеговито я наричат водолазите, започва. Първи се спущат Хели и Желю, които откриха „странното желязо” и най-добре познават участъка – на тях се пада честта да извадят котвата. От кораба им подаваме здраво въже и те изчезват под повърхността.

На палубата цари необикновено оживление. Всички, абсолютно всички са се надвесили над водата. Макар че би трябвало да не са пряко заинтересувани, но тук са също бай Петър и механикът на кораба Зосим и се вълнуват не по-малко от нас. Никой не говори, но всички си представяме какво става сега под водата.

Двамата ни приятели слизат до дъното, намират котвата и здраво я вързват с въжето. После я отместват малко и на нейно място внимателно закрепват котвичката на вехата, която ние междувременно спущаме от кораба. Но с това задачата им не свършва – грижливо, като се стараят да не размътят водата, те сантиметър по сантиметър оглеждат дъното около мястото на котвата. Едва тогава излизат пак на повърхността…

– Готово! Вързана е и може да се изтегли – казват ни те, но добавят: - Нека да не рискуваме. Ние ще слезем и докато вие теглите, ще я придружаваме нагоре. Всичко може да се случи …

Улавяме се за въжето. Може би точно така преди стотици години същата тази котва е била изтегляна от весели и смели мореплаватели, преди да се отправят към далечни, непознати земи… Но днес ние не мислим за това – вълнението и нетърпеливостта ни пречат да се отдаваме на съзерцания.

Изведнъж водната повърхност се разкъсва и сред дружния и радостен вик котвата отново „вижда” слънцето. Последни усилия и тя е на палубата. Гълъбов я поема нежно, сякаш държи крехък фаянсов съд, а не тринадесеткилограмова оловна тежест и внимателно я поставя върху купчина въжета. На него са му потребни няколко минути, докато успее да изговори на пресекулки:

– Момчета … Разплатихме се … за цялата година … Че и за миналата …

После работата отново ни погълна. За търсене на предмети не само в непосредствена близост до котвата, но и в по-голям радиус около нея, слизаме сега тримата – Митко, третият от созополските механици Хиндо (Христо Желев) и аз. Това става така: вехата предварително е фиксирана от няколко места на брега; за котвата й връзваме въже и тримата се улавяме за него през два-три метра; като се въртим бавно около котвичката на вехата, ние описваме правилни окръжности и не оставяме нито метър неогледан, неизследвам. После се изместваме по-далеч по въжето.

При първата обиколка не намираме нищо. Но при втората, на около 15 метра от мястото на извадената котва, Митко се натъква на втора, напълно подобна, но още по-голяма от първата, макар и доста повредена от водата. Разбира се, определяме местоположението й и веднага изплуваме на повърхността, за да съобщим на проф. Гълъбов. На него очевидно му е било съдено да не се опомни днес от изненади. И като ни изслушва, той с комично-страдалческо изражение поглежда към небето, разперва ръце и казва:

– Ех, щастието никога не идва само… Вадете я! …

И когато „Сътрудник” се отправя пак към базата ни, на палубата му лежат двете котви, които морето бе запазило през столетията за нас.¹⁵

„Пилците се броят наесен”, казва поговорката, а есента при археологическите изследвания идва едва когато се публикуват всички открития, заедно с научните изводи, направени въз основа на тях. Но докато чакаме публикацията на нашия приятел и ръководител Гълъбов, нека накратко споменем онова, което бе извършено от експедицията.

Преди всичко бяха изследвани няколко квадратни километра и за находките в тях е съставена сравнително доста точна картина.

Освен това събрахме повече от 350 керамични фрагмента, предимно средновековни, по-малко антични гръцки и само няколко римски. Изводите нека оставим на специалистите.

Особено място между находките заема един хромел (камък за ръчно мелене на зърнени храни). Дали той не е бил едно от подръчните съоръжения на кока в камбуза на античния кораб?

Но онова, което ние смятаме за най-голям свой успех, са намерените от нас древни оловни котви. За две от тях вече бе разказано. Те са голяма рядкост, но вече са известни на науката. Да ги обозначим условно с „тип А”.

„Тип Б” са седем котви, за които и най-големите специалисти по подводна археология в света досега не са споменавали нито дума.¹⁶ Те са плоски, с дебелина около 3 см и дължина между 50 и 130 см, прави или извити като широк сърп или полумесец. По средата всички имат кръгъл отвор, а някои и удебеление близо до него. Никой не знае още как точно са били употребявани. На едната от тях има гръцки надпис, който може би ще помогне да се разреши тази загадка.

Но най-голяма тайна се крие около последната котва, „тип В”. Впрочем ние още не сме сигурни, че това е наистина котва, макар и така да изглежда. Това са две оловни греди с дължина около 70 см със срез по средата, така че при налагането им една върху друга образуват почти правилна кръстачка. Много интересно е, че едната страна на всяка греда е издълбана почти до средата и в тази празнина плътно е набит оловен клин. За какво е служило преди столетия това съоръжения? Ако е котва, как е била използвана? И защо е било необходимо да има такива празнини, щом след това са били запълнени пак с олово?

На тези и на много други въпроси ще отговорят тепърва специалистите.¹⁷ Ние се надяване само, че нашите открития ще допринесат за изясняване на важни проблеми из малко познатата област на античното корабоплаване, а уникалността им – за още по-високо издигане на авторитета на българската наука.

Но нека се въоръжим с търпение и да изчакаме думата на археолозите. А дотогава да се готвим за другите открития, които ни чакат на морското дъно. (… )