Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

49
— Знаете ли моята житейска история, мосю? Тя ще ви подскаже на какво се базира моето заключение.
— Примерът е идеален — намеси се Уинстън. — В крайна сметка това е единствената житейска история, достигнала до нас под клетва.
— Как така под клетва? — учуди се Дейвид.
— Официалните протоколи от съдебното дело срещу Жана д’Арк през 1431-ва и материалите от процеса за реабилитация, състоял се няколко години по-късно (имам предвид документите и разказите на очевидци, доказващи нейната невинност), се съхраняват в Държавния архив на Франция. Чел съм ги, животът на госпожицата е описан много подробно. — Чърчил се обърна към нея. — Но за мен ще е чест да чуя тази история лично от вас.
В залата настъпи мъртвешка тишина.
— Родена съм на 6 януари 1412 година в Домреми — започна
Орлеанската дева, — село в Северна Франция. Семейството ми не мизерстваше, но… бяхме бедни. Майка ми Изабел и баща ми Жак бяха венчани в църква. Споменавам го, защото тогава много двойки съжителстваха без брак. С тримата ми братя, които бяха по-големи от мен, и с по-малката ми сестричка пасяхме овцете и обработвахме градината. Беше по времето на онова, което вие наричате Стогодишна
война. Почти осем десетилетия… — Девойката млъкна за момент и забоде смразяващия си поглед в Чърчил. — Английските лешояди разкъсваха плътта на нашата родина… — Тя отново се обърна към
Дейвид: — Френските войници дотолкова бяха обезсърчени от непрестанните загуби на бойното поле, че само като видеха английската войска, преминаваха в отстъпление. Беше лятото на 1424- та, тогава се появи Гавраил… Аз бях сама и черпех вода от реката…
— Момент, момент — прекъсна я Дейвид. — Гавраил ли? И аз съм чел за вас, госпожице. Известно ми е, че сте имали видения и сте чували гласове…
Жана д’Арк се намръщи:
— Разбира се, че ще ги опишат така! А вие как обяснихте на своите съвременници, че сте пътешественик?
Дейвид се обърка, погледна Уинстън, сякаш търсеше помощ, и измънка:
— Казах само на жена си. Никой друг не знае.

50
Чърчил поклати глава — и той не беше казал на никого.
— А жена ви повярва ли ви, мосю?
— Не — призна Дейвид. — Поне отначало. Много по-късно се убеди, че не фантазирам.
— И на мен не ми повярваха. Бях на дванайсет години, а Гавраил предрече, че един ден ще поведа френската армия и ще освободя
Орлеан; после дофинът Шарл
[1]
ще бъде коронясан в доскоро окупирания град Реймс. Казах това на родителите си, споменах им за
Гавраил и за военните командири, с които се бях запознала; казах им и че съм говорила със Света Екатерина… — Девойката ядосано тръсна глава. — Разбира се, нашите веднага споделиха със съседите и скоро всички в селото ме смятаха за луда… През следващите няколко години
Гавраил продължи да ме напътства. Като станах на петнайсет, ме отведе на още едно пътешествие. А през февруари 1429-а обяви, че е настъпил часът. Бях само на шестнайсет, но поведох цял отряд войници и след единайсетдневен поход през вражеската територия се добрахме до Шинон, където се простираше кралският двор. Там изложих плана си пред дофина Шарл.
— И какъв беше планът ви? — поинтересува се Дейвид.
— Да прогоним англичаните, мосю. — Девойката повдигна вежда, сякаш беше под достойнството й да отговаря на толкова глупав въпрос.
— Как реагира дофинът, като му изложихте плана си?
— И той ме помисли за луда, но все пак ми предостави войска.
Нямаше избор. Аз бях последната му надежда.
— Какво стана после?
— Поведох армията и на 29 април стигнахме Орлеан, който от седем месеца се намираше под обсада. Сломихме съпротивата на англичаните за девет дни. На 4 май превзехме укреплението около църквата „Сен Лу“. На 6-и — укреплението на августинците. На 7-и —
Ле Турел. На следващия ден англичаните започнаха отстъпление. Тези победи предшестваха погрома им при Жарго на 12 юни, при Мьон- сюр-Лоар на 15-и и край Божанси на 17-и. Ден по-късно претърпяха съкрушителна загуба и при Пате, повече от половината им войници загинаха. След като Троа и всички други градове по пътя ни се предадоха, на 16 юни влязохме в Реймс. Шарл беше провъзгласен за крал. Стоях до него, когато го коронясаха.

51
Уинстън колебливо подхвана:
— Ще ми разрешите ли един въпрос, мила девойко? Докато громяхте нашите войски… — Той се изкашля, търсейки точните думи.
— Искам да кажа… в разгара на битката… съпровождаше ли ви нашият общ приятел Гавраил?
— Не — отсече тя и двамата мъже закимаха, сякаш беше потвърдила предположенията им. — Тогава с мен беше Михаил.
— Михаил?! — изуми се Дейвид.
— Гавраил предсказа, че ще вдъхна надежда за разрешаването на един безнадежден случай. Но в битката до мен стоеше Михаил.
— Мили боже! — прошепна Уинстън.
— Михаил е другият ангел, така ли? — попита Дейвид.
— Другият архангел — поправи го великият държавник, който още не можеше да повярва. — Покровител на войската… командир на армията на Всевишния. Боже! Сега разбирам… Винаги съм се чудил как така една шестнайсетгодишна девойка е успяла да победи могъщата английска армия…
— Много пъти съм споменавала Михаил — подчерта Жана д’Арк. — Вижте в архивите, прочетете и книгите на тази тема. Дори пред съда повторих няколко пъти: „Гавраил и Михаил. Гавраил и
Михаил!“. Но никой не ми повярва.
— Питам се… — подхвана Дейвид. Огледа се и видя, че присъстващите в грамадната аудитория са притихнали, досещайки се какъв е въпросът му. — Къде бяха Гавраил и Михаил, когато…
— Когато англичаните ме заловиха? Когато крал Шарл VII отказа да плати откуп за мен? И когато ме погребаха жива?
— Да — промълви той. — Къде бяха те тогава?
Изражението й се смекчи.
— Михаил беше бесен, мосю. Толкова дълго ме беше закрилял…
Поиска разрешение да убие мъчителите ми, но го отстраниха и го изпратиха надалеч. А Гавраил… той остана до мен. Беше с мен на кладата. Знаеше, че това е неизбежно. Повярвайте ми, оттогава нито веднъж не съм съжалила. Чели ли сте за смъртта ми, мосю? Знаете ли какво казах, преди да умра?
Дейвид поклати глава.
— Ами прочетете, като се върнете в своето време. Всичко, което правим и казваме приживе, е важно. И макар че понякога смъртта е

52
мъчителна, тя е част от нашето съществуване. В някои случаи последното, което правим, последното, което казваме, е най-важно и само то се запечатва в съзнанието на хората. Бях избрана да даря надежда на своите сънародници. А надеждата е като хляба и водата,
човек не може да живее без нея… най-малкото не за дълго.
— Така е, основната задача на всеки лидер е да поддържа надеждата — обади се Уинстън. — Изпитвам към вас най-искрено уважение, госпожице, въпреки че сте разгромили армията на моите предци. Вашата кауза е била справедлива. Благодарение на вас искрицата надежда не е угаснала векове наред. Знаете ли, че сега сте светица, покровителка на воините? А също и на затворниците, на мъчениците, на Женския армейски корпус… Дори сте покровителка на всички французи. Защо? Защото вие, прекрасна девойко, вдъхвате
надежда.
— Благодаря ви, сър — отвърна хладно Жана д’Арк. — Това е и най-важната ми цел. Мнозина твърдят, че успехът ни се дължи на моята храброст, но истинската причина е надеждата. Тя е командир на храбростта и творец на успеха. Защото само онзи, който не я е загубил,
е в състояние да твори чудеса. Надеждата вижда невидимото, усеща неосезаемото и постига непостижимото.
— Да, сега вече и аз съм сигурен, че това е верният отговор —
съгласи се Дейвид. — Когато се разорих, единственото, което ми остана, беше надеждата. Убеден съм, че всички упорстваме само заради нея. Докато има надежда, продължаваме да търсим изход дори когато разумът ни крещи да се откажем.
— Открай време вярвам — въздъхна Чърчил, — че няма безнадеждни ситуации, има само хора, които са безпомощни да се справят с тях. След като моята малка островна нация се оказа сама в целия свят… — Той млъкна. Не погледна нито към Жана д’Арк, нито към Дейвид, а се взря в масата, сякаш потъна в своите спомени. —
Нацистите превзеха Европа, Америка още не се беше включила във войната… В тези сурови дни надеждата и само надеждата ми даваше сили. Тя ми казваше: „Ще се бием по бреговете на океана! Ще се бием на местата за дебаркиране! Ще се бием в полята, ще се бием по улиците, ще се бием по хълмовете и няма да се предадем!“.
Аудиторията беше притихнала. Никой не помръдваше.
Премиерът примигна:

53
— Извинете ме. Мисълта ми беше, че докато дишаме, винаги има надежда.
— Тъкмо това, мосю, ни доказва надеждата — съгласи се
Орлеанската дева и за пръв път се усмихна на Чърчил.
Дейвид вдигна очи към нея:
— Кое е доказателството?
— Това, че дишате. Щом още дишате, значи сте жив. А щом сте жив, значи не сте осъществили мисията си на този свят и най-важният етап от живота ви тепърва предстои. Не разбирате ли, няма значение дали сте стар, или тежко болен, няма значение дали сте в депресия,
дали ви мъчи безпаричие… Щом още дишате, значи ви очакват нови изживявания, нови познания, нови победи. Животът е пред вас. Това ни доказва надеждата, мосю.
Чърчил се подпря на масата и стана.
— Дължим ви огромна благодарност, госпожице — каза той на
Орлеанската дева. — Насочихте ни към верния отговор и изтъкнахте,
че надеждата е плод на всеки пълноценен живот. И то при положение че сте живели в най-жестокия и мъчителен период от човешката история. — Той се обърна към аудиторията: — Дами и господа, аз съм изумен! Питам се как от отровната почва е поникнало такова цвете! —
После отново заговори на Жана д’Арк, но вече на „ти“: — Прекрасна девойко, чувствам се недостоен да седя до теб, защото знам, че твоята саможертва е подготвила почвата за пролетта на човешкия дух. — Той повиши глас: — Надежда! Орлеанската дева отговори на нашия въпрос. Как ще насочим човечеството по пътя му към успеха? Като му върнем надеждата! Надеждата на хората един в друг! Надеждата за бъдещето!
Присъстващите бурно заръкопляскаха. „Възкресете надеждата!“
— това беше верният отговор.
Дейвид погледна пясъчния часовник:
— Струва ми се, че имаме още време. Да повикаме ли Гавраил?
Жана д’Арк се усмихна и кимна.
— Давай! — насърчи го Чърчил.
— Готов съм с отговора! — провикна се Дейвид и изпита неописуемо облекчение.
След секунди каменната врата се отвори и Гавраил прекрачи прага, обгърнат от ярката светлина, която нахлу в аудиторията.

54
— Жана д’Арк, радвам се да те видя! — каза той и се приближи до масата. После се обърна направо към Дейвид, пренебрегвайки
Уинстън: — Много си бърз, Дейвид Пондър. Е, слушам те.
— Мисля, че стигнахме до верния отговор — започна развълнувано Дейвид. — Според нас е жизненоважно хората да не се фокусират върху миналите си грешки, а да помислят за онова, което могат да направят. Трябва да си възвърнат надеждата за по-добър живот и да осъзнаят, че им се предлага душевен мир в личен и в професионален план. Истината е, че който губи пари, губи много,
който загуби приятел или близък роднина, губи още повече, но загубилият надежда губи всичко. Така че нашият отговор е:
„Възкресете надеждата!“.
— Преценката ви за ролята на надеждата е абсолютно точна —
изрече преспокойно архангелът. — Вярата в бъдещето и задължителен елемент от решението, което търсите. Обаче отговорът ви е грешен.
После се обърна и излезе от аудиторията.
[1]
Крал Шарл VII, владетел на Франция в периода 1422–1461.
По време на управлението му английската армия най-после претърпява пълно поражение и така завършва Стогодишната война. Шарл VII
модернизира армейската администрация и през следващите десетилетия значително допринася за превръщането на Франция в сериозна политическа сила. — Б.пр.
↑

55

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: